Стивън Ериксън
Лунните градини (9)

3.

Теломен Тартено Тоблакай…

виж имената на един народ,

отказал да потъне във забрава…

Легендата им заличава

циничния ми жребий и попарва

очите ми със ярката си слава…

 

„Не прекосявай клетката на верността,

прегърнала сърцето им несъкрушимо…

Не прекосявай тези яки стълпове,

вовеки верни на земята.“

Теломен Тартено Тоблакай…

Все тъй менхирите се извисяват

и затъмняват стълба вледенен

на моя ум…

 

Безумството на Готос (II.iv)

Готос (р. ?)

Имперската трирема цепеше морските вълни като неумолимо острие на брадва, с изпънати платна и пращящи под напористия вятър реи. Капитан Гъноуз Паран беше в каютата си. Отдавна се беше уморил да се взира в хоризонта на изток, за да види появата на сушата. Щеше да дойде, и то много скоро.

Беше се облегнал на извитата стена срещу койката, гледаше поклащащите се фенери и вяло мяташе камата си в кръста в средата на единствената маса, вече нашарена с безброй дупчици.

Лъхна го хладен въздух, той се обърна и видя Топър — излизаше от Имперския Лабиринт. Две години бяха минали, откакто за последен път беше видял Старшия на Нокътя.

— Кълна се в Дъха на Гуглата, човече — въздъхна Паран, — не можеш ли да избереш друг цвят за облеклото си? Сигурен съм, че тази перверзна любов към зеленото е лечима.

Високият мъж, в чиито жили течеше наполовина кръвта на Тайст Андий, като че ли носеше същите дрехи, в които Паран го беше видял за последен път: зелена вълна и зелена кожа. Само безбройните пръстени, отрупали дългите му пръсти, бяха с друг цвят. Командващият Нокътя беше в кисело настроение и думите на Паран за „добре дошъл“ никак не го подобриха.

— Капитане, да не би да си въобразяваш, че такова пътуване е голямо удоволствие? Намирането на кораб сред океана е предизвикателство, с което малцина биха могли да се справят.

— Следователно те прави пратеник, на който може да се разчита — измърмори Паран.

— Изглежда, не полагаш никакво усилие да усъвършенстваш обноските си, капитане… Признавам, че изобщо не разбирам защо адюнктата залага толкова на теб.

— Само гледай да не си загубиш съня от това, Топър. След като ме намери, какво е съобщението?

Мъжът се намръщи.

— Тя е с Мостоваците. Извън Пейл.

— Обсадата продължава? Откога е информацията ти?

— По-малко от седмица, времето, през което те търсих. Във всеки случай — продължи той — безизходицата скоро ще приключи.

Паран изсумтя и се намръщи.

— Кой взвод?

— Всички ли ги знаеш?

— Да — увери го Паран.

Топър се навъси още повече, вдигна ръка и заоглежда пръстените си.

— На Уискиджак. Тя е от новобранците му.

Паран затвори очи. Това не биваше да го изненадва. „Боговете си играят с мен. Въпросът е кои богове? О, Уискиджак. Някога командваше цяла армия, още когато Ласийн се наричаше Въслата, още когато можеше да се вслушваш в съвета на своя приятел, когато можеше да правиш избор. Ти можеше да спреш Въслата. По дяволите, сигурно можеше да спреш и мен. Но сега командваш взвод, само един взвод, а тя е императрицата. А аз? Аз съм един глупак, тръгнал подир своята мечта, а вече единственото, което искам, е краят.“ Отвори очи и изгледа Топър.

— Уискиджак. Войната на Седемте града: през пробива при Ейрън, Свещената пустиня Рараку, Пан’поцун, Натилог…

— Всичко това по време на императора, Паран.

— Значи — каза Паран — трябва да поема командата на взвода на Уискиджак. Мисията ще ни отведе до Даруджистан, града на градовете.

— Твоята новобранка вече показва силата си — каза с гримаса Топър. — Покварила е Мостоваците, вероятно дори Дужек Едноръкия и цялата Втора и Трета армии на Дженабакъз.

— Не говориш сериозно. Освен това аз се занимавам само с нея. Адюнктата е съгласна, че чакахме дълго. Сега ми казваш, че сме чакали прекалено дълго? Не мога да повярвам, че от Дужек ще се получи ренегат — не и Дужек. Нито Уискиджак.

— Трябва да действаш според плана, но ми наредиха да ти напомня, че секретността е от съдбоносно значение, сега — повече от всякога. Щом стигнеш в Пейл, един агент на Нокътя ще се свърже с теб. Не се доверявай на никой друг. Твоята новобранка е намерила оръжието си и с него се кани да удари в самото сърце на империята. Провалът е недопустим. — Очите на Топър светнаха. — Ако се чувстваш непригоден за задачата…

Паран го изгледа. „Ако е толкова зле, колкото го описваш, защо не изпратите отделение убийци на Нокътя?“

Топър въздъхна, сякаш по някакъв начин бе чул мълчаливия въпрос.

— Някой бог я използва, капитане. Няма да умре лесно. Планът за справянето ни с нея изискваше… настройка. Разтягане, по-скоро. Трябва да се погрижим за някои допълнителни заплахи, но някои нишки вече са изтъкани. Прави каквото ти е заповядано. Всякакъв риск трябва да бъде предотвратен, след като ще взимаме Даруджистан, а императрицата иска Даруджистан. Освен това тя смята, че е време Дужек Едноръкия да бъде… — усмихна се — обезоръжен.

— Защо?

— Има последователи. Все още се смята, че императорът е имал наум Едноръкия да стане наследникът му.

Паран изсумтя.

— Императорът се канеше да управлява вечно, Топър. Това подозрение на Ласийн е пълна глупост и тя не го отхвърля само защото оправдава параноята й.

— Капитане — каза кротко Топър, — много по-велики хора от теб са умирали заради по-дребни неща. Императрицата очаква подчинение от слугите си и настоява за лоялност.

— Всеки разумен владетел би трябвало да храни очаквания и да настоява точно за обратното.

Топър стисна устни.

— Вземи взвода под свое командване, стой близо до новобранката, но освен това не предприемай нищо, което би могло да събуди подозренията й. След като заемеш мястото си, трябва да чакаш. Ясно ли е?

Паран извърна очи и погледът му се спря на люка. Зад него се виждаше синьо небе. Толкова много премълчани неща, полуистини и откровени лъжи имаше в… „Ах, каква мешавица. Как ще го изиграя, когато дойде моментът? Новобранката трябва да умре. Това поне е сигурно. Но останалите? Уискиджак, помня те, помня как се извисяваше тогава и в мечтите си не съм си представял този усилващ се кошмар. Нима ще трябва да оцапам ръцете си с твоята кръв, когато всичко това свърши?“ Осъзна, че в самата сърцевина на нещата вече не знае кой е крайният предател във всичко това, ако изобщо трябваше да има предател. Империята императрицата ли беше? Или нещо друго — един завет, една амбиция, визия за мир и благополучие за всички? Или беше звяр, който не можеше да спре да поглъща? Даруджистан — най-великият град на света. Щеше ли да влезе в империята, опустошен от пожари? Мъдро ли беше да се отворят портите му? В рамките на неспокойните граници на империята Малазан хората живееха в такъв мир, за какъвто предците им никога не бяха мечтали; и ако не беше Нокътят, ако не бяха безкрайните войни в далечни земи, щеше и свобода да има. Това ли бе мечтата на императора от самото начало? Имаше ли вече някакво значение?

— Ясни ли са указанията ми, капитане?

Той го погледна и махна с ръка.

— Напълно.

Топър изръмжа, разпери ръце и Имперският Лабиринт зейна зад него. Той пристъпи назад и изчезна. Паран клюмна и подпря глава на масата.

 

 

Беше Сезонът на теченията и тежките транспортни кораби на Малаз се поклащаха и извиваха в пристанищния град Дженабарис, изпъваха въжетата си като огромни зверове. Кейовете, непривикнали с такива гигантски съдове, пращяха заплашително с всяко дивашко дръпване.

Сандъци и увити с плат бали се трупаха пред пристанищните складове, току-що докарано от Седемте града продоволствие, предназначено за фронтовите линии. Чиновници се катереха по куповете като маймуни, търсеха отличителните знаци и си подвикваха над главите на докери и войници.

Агентът стоеше подпрян на един сандък в началото на кея, скръстил яките си ръце. Малките му присвити очички се заковаха на офицера, седнал на една бала на трийсетина разкрача по кея. През последния час никой от двамата не беше помръднал.

На агента все още му беше трудно да се убеди, че точно това е мъжът, за когото трябваше да се погрижи. Изглеждаше ужасно млад и толкова зелен, колкото мръсната вода в залива. По униформата му все още личаха чертите от кредата на шивача, а по увитата с кожа дръжка на дългия меч не се виждаха петна от пот. От него като от облак парфюм вонеше на благородство. И последния час просто си беше седял там, прибрал ръце в скута си и свил рамене, и гледаше като глупава крава трескавата дейност, кипяща около него. И макар рангът му да беше на капитан, нито един войник не си правеше труда да му отдава чест — вонята се усещаше отдалече.

Адюнктата сигурно я бяха халосали по главата при последния опит за покушение над императрицата. Това бе единственото възможно обяснение за този нелеп мъж, удостоен със службата, която агентът бе задължен да му осигури. „Лично, при това. Напоследък — горчиво заключи той — цялото представление се води от идиоти.“

Със звучна въздишка агентът се надигна и мудно закрачи към офицера.

Мъжът дори не беше разбрал, че си има компания, докато агентът не пристъпи пред него — едва тогава вдигна глава.

Агентът бързо премисли. Нещо в погледа на този мъж изглеждаше опасно. Някакъв блясък имаше там, заровен дълбоко, и от него очите му изглеждаха по-стари от останалата част на лицето.

— Името? — изхриптя глухо гласът му.

— Много време ли ти отне? — каза капитанът и стана.

„И е висок, копелето му!“ Агентът се навъси. Мразеше високи копелета.

— Кого чакате тук, капитане?

Мъжът погледна към кея.

— Чакането приключи. Да повървим. Ще приема на доверие, че знаете къде отиваме. — Наведе се, вдигна брезентовата си пътна торба и поведе.

Агентът закрачи до капитана.

— Добре — изръмжа той. — Така да бъде. — Кеят остана зад тях и агентът свърна по първата улица вдясно. — Един Зелен кворл пристигна снощи. Ще бъдете отведен направо в Облачния лес, а оттам един Черен ще ви заведе до Пейл.

Капитанът го изгледа тъпо.

— Не сте ли чували за кворл?

— Не. Допускам, че е някакво транспортно средство. Иначе защо ще ме свалят от кораб на хиляда левги от Пейл?

— Морантите ги използват, а ние използваме морантите. — Агентът се намръщи. — Много ги използваме напоследък. Зелените вършат повечето куриерска работа и местят хора като вас и мен насам-натам, но Черните са разположени в Пейл, а различните кланове не обичат да се мешат. Морантите имат цяла камара кланове, с цветове за имена, и си ги носят. Така никой не ги бърка.

— И аз ще се возя със Зелен, на кворл?

— Схванахте, капитане.

Продължиха по една тясна уличка. На всяка пресечка се мяркаха малазански стражи, с ръце на оръжията.

Капитанът отвърна на поздрава на един от постовете и попита:

— Имате ли си неприятности с бунтове тук?

— Бунтове — да. Неприятности — не.

— Да видим дали ви разбирам добре. — Тонът на капитана беше стегнат. — Вместо да ме закарате с кораб някъде близо до Пейл, трябва да се возя на сушата с някаква сган получовешки варвари, които миришат на скакалци и се обличат като такива също така. И по този начин никой няма да забележи, особено след като ще ни трябва цяла година, докато стигнем Пейл, а междувременно всичко ще трябва да е свършило в името на Гуглата. Прав ли съм дотук?

Ухилен, агентът поклати глава. Въпреки че мразеше високите или по-точно по-високите, усети, че се отпуска. Този поне говореше направо — а за един благородник това беше доста впечатляващо. Лорн може би все пак беше намерила от старата мая.

— На сушата, казвате? По дяволите, да, капитане. Доста над сушата. — Спря пред една невзрачна врата и се обърна към мъжа. — Кворлите, разбирате ли, летят. Имат крила. Четири при това. И можеш да виждаш през всяко от тях, можеш дори пръста си да пъхнеш през някое от тях, ако ти хрумне. Само че не го правете, когато сте на четвърт миля височина, нали? Щото отгоре може да ви изглежда далече, но ще се окаже ужасно бързо. Чухте ли ме, капитане? — Отвори вратата. Зад нея се показа стълбище. Лицето на мъжа беше изгубило цвета си.

— Дотук с данните на разузнаването — измърмори той.

Агентът се ухили още повече.

— Ние ги виждаме преди вас. Животът е марионетка, конците са знанието. Помните ли това, капитане?

В отговор мъжът само се усмихна.

Влязоха и затвориха вратата.

 

 

Един млад морски пехотинец пресрещна Татърсейл, докато тя минаваше през двора на сградата, в която сега се беше разположил главният имперски щаб в Пейл. На момчешкото му лице се беше изписало пълно объркване и той няколко пъти отвори уста, преди да успее да проговори.

— Магьоснице?

Тя спря. Мисълта да накара Тайсхрен да почака малко я поблазни.

— Какво има, войник?

Боецът погледна крадешком над рамото й и отвърна:

— Стражите, магьоснице. Имат някакъв проблем. Пратиха ме да…

— Кои стражи? Заведи ме при тях.

— Да, магьоснице.

Тя тръгна след пехотинеца. Завиха на ъгъла на главната сграда, където стената на имението оформяше тесен проход по дължината на сградата. В другия край се виждаше коленичил човек, с гола, ниско наведена глава. До него имаше голям чувал от зебло, покрит с ръждивокафяви петна. Рояци мухи бръмчаха около мъжа и чувала.

Морският пехотинец спря и се обърна към магьосницата.

— Стои така и не помръдва. На стражите непрекъснато им се повдига, щом патрулът им мине оттук.

Татърсейл се взря в присвития мъж и в очите й занапираха сълзи. Остави войника и закрачи по тясната пътека. Вонята я удари като стена. Проклятие, беше стоял тук от края на битката. Пет дни. Магьосницата се приближи. Макар Белурдан да бе коленичил, главата му стигаше почти до нейната. Теломският Върховен маг все още беше облечен в онова, което бе останало от бойното му облекло, раздраните ивици от кожената ризница — опърлени и дрипави, парчетата от грубо изтъканата туника — оцапани със засъхнала кръв. Когато се спря пред него, тя видя, че вратът и лицето му са покрити с мехури от изгаряне и повечето му коса е окапала.

— Изглеждаш ужасно, Белурдан.

Главата на великана бавно се обърна. Обкръжените с червени петна очи се спряха на лицето й.

— А — избоботи той. — Татърсейл. — Усмихна се уморено и изгорялата плът на бузата му се напука. Раната зейна, червена и суха.

Тази усмивка почти я съсипа.

— Трябва ти лечение, приятелю. — Погледът й пробяга към чувала, покрит с тлъсти мухи. — Хайде. Найтчил щеше да ти откъсне главата, ако можеше да те види такъв. — В душата й се прокрадна трепет, но тя продължи: — Ще се погрижим за нея, Белурдан. Двамата с теб. Но за да го сторим, ще ни трябва сила.

Теломецът поклати бавно глава.

— Предпочитам това, Татърсейл. Белезите отвън са белези отвътре. — Вдиша дълбоко. — Ще преживея тези рани. И сам ще вдигна гробната могила на любимата си. Но още не му е дошло времето. — Той сложи огромната си длан на чувала. — Тайсхрен ми разреши да направя това. А ти?

Татърсейл се стъписа и усети надигащия се в нея гняв.

— Тайсхрен ти го е разрешил, така ли? — В собствените й уши гласът й прозвуча брутално, изпълнен с груб сарказъм. Видя как Белурдан потръпна и сякаш искаше да се свие още повече и й се дощя да заплаче, да прегърне гиганта и да заплаче, но гневът я беше обладал. — Тоя кучи син уби Найтчил, Белурдан! Лунният господар нито имаше време, нито беше склонен да призове демони. Помисли само! Тайсхрен имаше време да се подготви…

— Не! — Гласът на теломеца изкънтя по прохода. Той се надигна бавно и Татърсейл отстъпи. Великанът сякаш бе готов да разкъса стените, в очите му горяха пламъци на отчаяние. После погледът му се прикова в нея. И Белурдан сякаш замръзна. Изведнъж раменете му се смъкнаха, ръцете му се отпуснаха и очите му се замъглиха. — Не — повтори той с глас, изпълнен със скръб. — Тайсхрен е нашият закрилник. Както е бил винаги, Татърсейл. Помниш ли самото начало? Императорът беше полудял, но Тайсхрен застана на неговата страна. Той оформи мечтата на империята и така се противопостави на императорския кошмар. Ние подценихме Господаря на Лунния къс, това е всичко.

Татърсейл се взря в обезобразеното лице на Белурдан. Споменът за разкъсаното тяло на Хеърлок се върна в ума й. И някакво ехо се долавяше там, но не можеше да го разбере.

— Спомням си началото — промълви тя и се зарови в спомените си. Всички те бяха ярки, но и да съществуваше някаква нишка, свързваща тогава със сега, тя все още й убягваше. Отчаяно й се дощя да поговори с Бързия Бен, но от деня на битката не беше видяла никого от Мостоваците. Бяха я оставили сама с Хеърлок и дървената кукла я плашеше все повече и повече с всеки ден. Особено сега, когато Хеърлок си беше намерил повод за злоба, за който да се хване — сцената с Драконовата колода продължаваше да го гризе, — и го правеше, като я държеше на тъмно. — Императорът умееше да събира около себе си подходящите хора — продължи тя. — Но не беше глупак. Знаеше, че измяната ще дойде точно от тази група. Това, което ни правеше подходящите хора, беше силата ни. Помня, Белурдан. — Поклати глава. — Императора го няма, но силата още си е тук.

Татърсейл затаи дъх.

— И тъкмо това е — каза по-скоро на себе си. — Тъкмо това е нишката на Тайсхрен.

— Императорът беше обезумял — каза Белурдан. — Иначе щеше да се защити по-добре.

Татърсейл се намръщи. Теломецът имаше право. Както сама бе казала току-що, старецът не беше глупак. Какво беше станало тогава?

— Съжалявам. Ще поговорим по-късно. Върховният маг ме вика. Белурдан, ще поговорим ли по-късно?

Великанът кимна.

— Както искаш. Скоро ще замина да вдигна могилата на Найтчил. Далече, в равнината Риви, мисля.

Татърсейл се озърна през рамо. Пехотинецът чакаше и пристъпваше нервно от крак на крак.

— Белурдан, имаш ли нещо против да запечатам останките й със заклинание?

Очите му се замъглиха и той погледна чувала на земята.

— Стражите са недоволни, вярно. — Помисли малко и отвърна: — Да, Татърсейл. Можеш да го направиш.

 

 

— Вони оттук чак до трона — каза Калам. Нашареното му от белези лице беше угрижено. Той седеше отпуснат и драскаше разсеяно плетеница от черти по земята; после вдигна очи към сержанта си.

Уискиджак изгледа накриво покритите със сажди стени на Пейл и мускулите на челюстите му се заиздуваха под четинестата брада.

— Последния път, когато стоях на този хълм — той присви очи, — той беше затрупан с брони. И с един маг и половина. — Помълча малко и въздъхна. — Продължавай, ефрейтор.

Калам кимна.

— Дръпнах няколко стари нишки — каза той и примижа срещу ярката утринна светлина. — Някой много нависоко ни е белязал. Може да е самият двор, или благородничеството, може би… слуховете говорят, че отново са се върнали зад кулисите. — Лицето му се изкриви. — А ето, че вече си имаме и нов капитан от Унта, жаден да ни клъцне гърлата. Четирима капитани за последните три години, и нито един от тях не струваше толкова оки сол, колкото му е собственото тегло.

Бързия Бен стоеше на десетина стъпки от тях, на самото било, скръстил ръце. Сега заговори:

— Чу плана. Стига вече, Уискиджак. Тоя човек се изпързаля от двореца право в скута ти по поток от…

— Тихо — измърмори Уискиджак. — Мисля.

Калам и Бързия Бен се спогледаха. Тишината се проточи. Долу на пътя към града трополяха войскови фургони. Останки от Пета и Шеста армии, разнебитени и почти разбити от Каладън Бруд и Пурпурната гвардия. Уискиджак поклати глава. Единствената непокътната сила бяха морантите, а те, изглежда, бяха решили да попълват само полковете на Черните, използвайки Зелените за транспорт… а къде в името на Гуглата бяха Златните, за които толкова много беше слушал? „Все едно, проклети нечовешки копелета.“ От недрата на Пейл все още се изливаше кръв, след техния час на възмездието. Започнеха ли погребалните наряди, извън градските стени щяха да се издигнат още няколко хълма. Големи при това.

Нищо обаче нямаше да остане в памет на хиляда и тристате мъртви Мостоваци. Червеите нямаха нужда да пълзят много далече, за да пируват с техните тела. Това, което смразяваше сержанта до костите, бе фактът, че освен малцината оцелели никой не беше направил сериозно усилие да ги спаси. Някакъв младши офицер им беше поднесъл съболезнованията на Тайсхрен за загиналите на първата линия при изпълнение на войнския им дълг, след което беше разтоварил цял фургон буламач за героизма и саможертвата. Публиката от трийсет и девет войници го беше гледала, без да промълви и дума. След два часа офицерът беше намерен мъртъв в стаята си, удушен професионално с гарота. Настроението беше тягостно — никой в полка нямаше и да помисли за нещо толкова гадно преди пет години. Но сега дори не мигнаха при новината.

„Гарота… прилича на работа на Нокътя.“ Калам бе предположил, че е нагласено, че е машинация, за да бъде дискредитирано онова, което бе останало от Мостоваците. Уискиджак беше скептичен.

Помъчи се да подреди мислите си. Ако имаше някаква схема, то тя щеше да е проста, достатъчно проста, за да мине незабелязана. Но умората го обгръщаше като гъста мъгла. Той вдиша и напълни докрай дробовете си с хладния утринен въздух.

— Новата? — попита Уискиджак.

Калам се надигна със сумтене. Погледът му се зарея нанякъде, далечен и празен.

— Може би — отрони накрая той. — Макар че е доста млада за Нокът.

— Не вярвах в съществуването на чистото зло, преди да се появи тая Сори — каза Бързия Бен. — Но ти си прав, ужасно млада е. Колко време ги обучават, преди да ги пуснат?

Калам сви нервно рамене.

— Петнайсет години, най-малко. И не забравяй, взимат ги малки. На пет-шест.

— Може да е замесена магия, да я прави да изглежда по-млада, отколкото е — каза Бързия Бен. — Високо ниво, но при способностите на Тайсхрен…

— Прекалено очевидно изглежда — измърмори Уискиджак. — Наречи го лошо възпитание.

Бързия Бен изсумтя.

— Само не ми казвай, че го вярваш, Уискиджак. Лицето на сержанта се стегна.

— Темата за Сори е засега приключена. И не ми казвай какво мисля, магьоснико. — Обърна се към Калам. — Добре. Значи смяташ, че империята напоследък се е захванала да избива своите. Смяташ, че Ласийн си почиства къщата, може би? Или някой близо до нея? Отървава се от определени хора. Чудесно. Кажи ми защо.

— Старата гвардия — отговори моментално Калам. — Всички продължават да са верни на паметта на императора.

— Не върви — каза Уискиджак. — Ние все едно измираме. Нямаме нужда от помощта на Ласийн. Освен Дужек в тази армия няма нито един, който поне да знае името на императора, и във всеки случай на никой вече не му пука. Той е мъртъв. Да живее императрицата.

— Но тя няма търпение да го изчака да заглъхне — каза Бързия Бен.

Калам кимна съгласен.

— Губи инерция, един вид. Нещата бяха по-добри… точно този спомен иска да убие.

— Нашата змия в дупката е Хеърлок — каза Бързия Бен и кимна рязко. — Ще стане, Уискиджак. Знам какво правя.

— Ще го направим така, както щеше да го направи императорът — добави Калам. — Ще обърнем играта. Ще си направим своето почистване на къщата.

Уискиджак вдигна ръка.

— Добре. Сега малко тишина. И двамата говорите все едно, че сте го репетирали. — Помълча. — Това е само хипотеза. Заплетена. Кой е забъркан и кой — не? — Изгледа навъсено Бързия Бен. — Добре, това е задачата на Хеърлок. Но какво става, когато се озовем пред някой голям, могъщ и много зъл?

— Като Тайсхрен ли? — Магьосникът се ухили.

— Да. Сигурен съм, че имаш отговор. Да видим дали сам ще се досетя. Търсиш някой още по-гаден. Сключваш сделка и уговаряш нещата, и ако сме достатъчно бързи, се измъкваме от всичко това, ухаещи на рози. Налучквам ли, магьоснико?

Калам изсумтя подигравателно. Бързия Бен извърна очи.

— Едно време в Седемте града, преди да се появи империята…

— Едно време в Седемте града си е едно време в Седемте града — прекъсна го Уискиджак. — По дяволите, аз командвах отряда, който ви гонеше през пустинята, забрави ли? Знам как действате вие, Бързак. И знам колко адски добри сте в това. Но също така много добре си спомням, че ти беше единственият от групата ви заговорници, който оцеля тогава. А този път?

Магьосникът изглеждаше уязвен от думите му. Устните му се бяха свили в тънка бяла резка. Сержантът въздъхна.

— Е, добре. Залавяме се. Завъртете нещата. И онази чародейка я вкарайте изцяло в играта. Ще ни потрябва, ако Хеърлок скъса веригите.

— А Сори? — попита Калам.

Уискиджак се поколеба. Разбираше въпроса, криещ се зад въпроса. Бързия Бен беше мозъкът на взвода, но Калам беше убиецът. И двамата го притесняваха с всеотдайността си към съответния талант.

— Остави я на мира — най-после отрони той. — Засега.

Калам и Бързия Бен въздъхнаха и се ухилиха един на друг зад гърба на сержанта си.

— Само не ставайте самонадеяни — каза сухо Уискиджак.

Усмивките им повехнаха.

Погледът на сержанта се върна на пътя с фургоните, влизащи в града. Насам приближаваха двама конници.

— Добре. Яхайте конете. Ето, че идва и комисията по посрещането. — Ездачите бяха от неговия взвод: Фидлър и Сори.

— Мислиш ли, че новият капитан е пристигнал? — попита Калам и се качи на седлото. Дорестата кобила му се озъби и той й изръмжа. След малко — нали бяха стари спътници — се примириха с взаимното си недоверие.

Уискиджак продължи да гледа напред с насмешлива усмивка.

— Сигурно. Да слизаме при тях. Всеки, който ни гледа от стената, направо ще се изнерви.

Но бързо се отказа от хумора. Наистина бяха обърнали играта. А моментът едва ли можеше да бъде по-лош. Знаеше всичко за следващата им задача. И следователно знаеше много повече от Бързия Бен и Калам. Но нямаше смисъл нещата да се усложняват още повече. „Много скоро ще разберат.“

 

 

Татърсейл стоеше на пет-шест крачки зад Върховния маг Тайсхрен. Малазанските знамена плющяха на вятъра, прътовете им скърцаха над опушената кула, но тук, в заслона на стената, въздухът беше кротък. На хоризонта на запад, срещу нея, се издигаха планините Морант, протегнали кривата си ръка на север към Дженабарис. Масивът завиваше на юг, за да се слее с Тахлин в назъбена линия, простираща се на хиляда левги на изток. Вдясно от нея лежеше плоската, обрасла с жълта трева равнина Риви.

Тайсхрен се беше облегнал на една бойница и гледаше трополящите към града фургони. Отдолу се носеше волско мучене и войнишки крясъци. Върховният маг не беше помръднал, нито беше изрекъл и дума от много време. Вляво от него чакаше дървена масичка с надраскана и издълбана повърхност, покрита с дълбоко врязани в дъбовото дърво руни. Тук-там повърхността й беше покрита със странни тъмни петна.

Раменете на Татърсейл потръпваха, стегнати от напрежение. Срещата й с Белурдан я беше развълнувала и тя не се чувстваше готова за онова, което предстоеше.

— Мостоваците — промърмори Върховният маг.

Сепната, магьосницата се намръщи, после пристъпи и застана до Тайсхрен. От познатия й вече до болка хълм вдясно се спускаше група войници. Макар и отдалече, тя веднага позна четирима: Бързия Бен, Калам, Уискиджак и онази новобранка, Сори. Петият ездач беше нисък жилав мъж и по всичко личеше, че е сапьор.

— О? — промълви тя с престорено равнодушие.

— Взводът на Уискиджак — каза Тайсхрен. Обърна се и изгледа магьосницата в очите. — Същият взвод, с който говори веднага след оттеглянето на Лунния къс. — Върховният маг се усмихна, после потупа Татърсейл по рамото. — Хайде. Трябва ми Прочит. Да започваме. — Пристъпи и застана пред масичката. — Нишките на Опонн заплитат странен лабиринт, влиянието им ме впримчва все повече. — Обърна се с гръб към стената и седна на един зъбер, после вдигна глава и каза навъсено: — Татърсейл. В имперските дела аз съм слугата на императрицата.

Татърсейл бързо си припомни спора им по време на разпита. Нищо не се беше решило.

— В такъв случай може би трябва да представя оплакванията си на нея.

Тайсхрен повдигна вежда.

— Приемам го за проява на сарказъм.

— Нима?

Върховният маг отвърна вдървено:

— Да. И бъди благодарна за това.

Татърсейл извади Колодата си и я опря на корема си, пръстите й опипаха най-горната карта. Хладна, с усещане за огромна тежест и за мрак. Постави Колодата в средата на масичката и бавно смъкна телесата си на колене. Погледът й се задържа на очите на Тайсхрен.

— Започваме ли?

— Кажи ми за Въртящата се монета.

Татърсейл затаи дъх. Не можеше да помръдне.

— Първата карта — заповяда Тайсхрен.

Тя изкара въздуха от дробовете си в съскаща въздишка. „Проклет да е!“, помисли си. Ехо от смях прокънтя в главата й и тя разбра, че някой, нещо беше отворило пътя. През същността й премина асцендент и тя усети присъствието му — студено и насмешливо, почти капризно. Очите й сами се затвориха и тя посегна за първата карта. Хвърли я почти напосоки вдясно. Все така със затворени очи усети, че се усмихва.

— Несвързана карта: Глобус. Разсъдливост и ясен взор. — Втората карта хвърли от лявата страна на полето. — Дева, Върховен дом Смърт. Тук — с белези по лицето и с вързани очи, с кръв по ръцете.

Смътно, сякаш от огромно разстояние, до слуха й достигна тропот на коне, прокънтя още по-близо, вече под нея, сякаш земята ги беше погълнала. Звукът се извиси отново, зад нея. Тя кимна на себе си. „Новобранката.“

— Кръвта по ръцете й не е нейна, престъплението не е нейно. Платът на очите й е мокър.

Третата карта плесна точно пред себе си. Зад клепачите й се оформи образ. Почувства го студен и уплашен.

— Убиец, Върховен дом Сянка. Въжето, безбройните възли по него. Покровителят на убийците е в тази игра. — За миг й се стори, че чува воя на Хрътките. Сложи ръка на четвъртата карта, позна я и потрепери от възбуда, а сетне — и от някакво подобие на лъжлива скромност. — Опонн, с главата на Дамата отгоре и на Лорда — отдолу. — Вдигна я и я постави срещу Тайсхрен.

„Ето го твоя блок.“ Усмихна се наум. „Преглътни го, Върховен маг. Дамата те гледа с погнуса.“ Татърсейл знаеше, че главата му гъмжи от въпроси, но той нямаше да ги изрече. Твърде много сила стоеше зад това отваряне. Беше ли усетил присъствието на асцендента? Зачуди се дали то го плаши.

— Монетата — чу тя собствения си глас — продължава да се върти. Лицето й гледа към много хора, може би това е тяхната карта. — Петата карта постави вдясно от Опонн така, че ръбовете им да се допрат. — Друга несвързана карта: Корона. Мъдрост и справедливост, след като е изправена. Около нея — стени на хубав град, огрян от пламъци на газ, сини и зелени. — Замисли се. — Да. Даруджистан, последният Свободен град.

Пътят се затвори, асцендентът се отдръпна, сякаш му беше омръзнало.

Очите на Татърсейл се отвориха и неочаквана топлина приятно обля умореното й тяло.

— В Лабиринта на Опонн — каза тя и я досмеша от истината, скрита в тази фраза. — Повече не мога да продължа.

Тайсхрен издиша тежко и се отпусна назад.

— Стигна много по-далече, отколкото съм успявал аз, магьоснице — Лицето му беше изопнато. — Впечатлен съм от извора ти, въпреки че не съм доволен от посланието му. — Намръщи се, опря лакти на коленете си и събра дългите си пръсти. — Тази Въртяща се монета, този неин неспирен ек. В тази фигура е целият хумор на Смешника — и усещам, че сме подведени. Това най-вероятно е уловка.

Беше ред на Татърсейл да се впечатли. Върховният маг беше адепт значи. И той ли беше чул смеха, придружаващ подреждането по полето? Надяваше се, че не е.

— Може би си прав — каза тя. — Лицето на Девата винаги е променливо — може да е, която си ще. Не мога да кажа същото за Опонн или за Въжето. — Кимна. — Много е вероятно да е уловка — добави тя, доволна, че говори с равен тон — истина, която я накара да се намръщи. „Винаги е по-добре, когато омразата и гневът си останат чисти, безкомпромисни.“

— Бих искал да чуя разсъжденията ти — каза Тайсхрен.

Татърсейл се стъписа, смутена от твърдия поглед на Върховния маг. Започна да прибира картите. Щеше ли да навреди, ако предложеше няколко обяснения? „Ако не друго, поне ще го обърка още повече.“

— Измамата е силата на Покровителя на убийците. Нищо не усетих за предполагаемия му господар, самия Сенкотрон. Което ме кара да подозирам, че тук Въжето играе сам. Пази се от Убиеца, Върховни, ако не за друго, то защото неговите игри са много по-потайни от тези на Сенкотрон. А докато Опонн играят своята версия, играта си остава същата и тази игра се играе в нашия свят. Близнаците на сляпата съдба нямат контрол във Владението на Сянката, а Сянка е Лабиринт, известен с това, че границите му се изплъзват. Заради нарушаването на правилата.

— Съвсем вярно — каза Тайсхрен и се надигна със стон. — Раждането на това проклето владение винаги ме е безпокоило.

— Още е младо — каза Татърсейл, взе Колодата и я прибра. — Окончателното му оформяне все още е на столетия далече и може изобщо да не се състои. Спомни си, че и други нови домове са загивали много бързо.

— От това вони на твърде много сила. — Тайсхрен отново се загледа към планините Морант. — Моята благодарност — каза той, щом Татърсейл пристъпи към стъпалата, отвеждащи долу в града, — струва нещо, надявам се. Тъй или иначе я имаш, магьоснице.

Татърсейл се поколеба за миг на площадката, после заслиза.

Нямаше да е толкова великодушен, ако разбереше, че току-що го е подвела. За самата нея не беше трудно да се досети за идентичността на Девата. Мислите й се върнаха към мига на появата на Девата. Конете, които беше чула да минават отдолу, не бяха илюзия. Взводът на Уискиджак току-що беше влязъл в града, през портата долу. А сред тях яздеше и Сори. Съвпадение? Може би, но не мислеше, че е това. Въртящата се монета леко беше залитнала в този момент, а веднага след това звънът й се върна. Въпреки че я слушаше в ума си ден и нощ, въпреки че тя се беше превърнала почти във втора природа, Татърсейл трябваше да се съсредоточи, за да я намери. Но беше уловила лекия тласък, усетила беше малката промяна и бе почувствала мига на колебание.

Девата на Смърт и Убиецът на Върховен дом Сянка. Тук имаше някаква връзка и тя притесняваше Опонн. Очевидно всичко оставаше в движение. „Страхотно“, промърмори тя, щом стигна най-долното стъпало.

Видя морския пехотинец, който я беше спрял, преди да дойде тук. Стоеше с други новобранци на двора. Офицери не се мяркаха. Татърсейл го повика.

— Да, магьоснице? — каза той, след като застана мирно пред нея.

— Защо стоите тук?

— След малко ще ни раздават оръжия. Сержантът отиде да докара фургона.

Татърсейл кимна и каза:

— Имам задача за теб. Ще се погрижа да получиш оръжие — но не от тенекиените, каквито ще дадат на приятелите ти. Ако някой старши офицер започне да те разпитва защо си отсъствал, донеси ми.

— Слушам, магьоснице.

Жегна я за миг съжаление, щом срещна блесналия, жаден поглед на момчето. Най-вероятно до няколко месеца щеше да е мъртво. Много престъпления бяха опетнили знамето на империята, но това беше най-тежкото. Татърсейл въздъхна.

— Отнеси лично следното съобщение на сержант Уискиджак, от Мостоваците: „Дебелата дама с магиите иска да говори с вас.“ Ще го направиш ли?

Хлапакът се изпъна, беше пребледнял.

— Да го чуя.

Пехотинецът повтори съобщението с безучастен тон. Татърсейл се усмихна.

— Добре. Сега бегом и не забравяй да ми донесеш отговора. Ще съм в квартирата си.

 

 

Капитан Паран се извърна, за да погледне за последен път Черните моранти. Взводът току-що се беше изкачил на платото. Гледа ги, докато не се скриха от очите му, след което се обърна към града на изток.

От това разстояние, с широката равнина помежду им, Пейл изглеждаше съвсем мирен, въпреки че земята извън крепостните стени беше осеяна с черни базалтови отломки и споменът за пушеци и пожари все още витаеше във въздуха. На някои места покрай стената се издигаха скелета и по тях се мяркаха дребни фигури. Изглежда, запълваха проломите в каменния зид. Откъм северната порта колона фургони мудно се тътреше към хълмовете, въздухът над тях беше пълен с гарвани. Покрай хълмовете имаше редица могили, прекалено еднакви, за да са естествени.

Чул беше мълвата. Петима мъртви магьосници, двама от които Върховни магове. Загубите на Втора бяха достатъчни, за да събудят предположенията, че ще бъде слята с Пета и Шеста, за да се сформира нова част. А Лунният къс се беше оттеглил на юг, през планините Тахлин към Лазурното езеро, оставяйки след себе си пушлива диря и килнат на една страна. Но една история се беше загнездила в мислите на капитана по-дълбоко от всичко друго: Мостоваците ги нямаше. Според някои бяха избити до крак; според други няколко отделения успели да се измъкнат от тунелите, преди те да рухнат.

Паран се чувстваше обезсърчен. Беше прекарал няколко дни сред морантите. Тайнствените воини почти не говореха, а когато изобщо го правеха, говореха само помежду си, на неразбираемия си език. Цялата му информация беше остаряла и това го поставяше в неблагоприятна позиция. Да, от Дженабарис насам неясните ситуации се редяха една след друга.

Ето че отново се беше озовал откъм страната на чакащите. Намести платнената торба на гърба си и се приготви да чака дълго — и тогава видя конника — далече на платото. Водеше още един кон и яздеше право към капитана. Паран въздъхна. Да си имаш работа с Нокътя винаги беше дразнещо. Бяха адски самодоволни. С изключение на онзи в Дженабарис, като че ли никой не го харесваше особено. Доста време беше изтекло, откакто бе познавал някой, когото да може да нарече „приятел“. Всъщност — повече от две години.

Конникът се приближи. Когато го видя отблизо, Паран неволно отстъпи назад. Половината лице на мъжа беше изгоряло. Черна кръпка покриваше дясното му око и той държеше главата си странно килната на една страна. Мъжът го поздрави с грозна усмивка и скочи от седлото.

— Значи ти си оня, а? — попита грубо.

— Вярно ли е за Мостоваците? — настоя Паран. — Че са пометени?

— Повече или по-малко. Пет отделения им останаха, там някъде. Около четирийсет души всичко. — Примижа с лявото око и намести очукания шлем на главата си. — Одеве не знаех накъде ще хванеш. Сега знам. Ти си новият капитан на Уискиджак, а?

— Познаваш сержант Уискиджак? — Паран се намръщи. Този Нокът не беше като другите. Каквото и да мислеха за него, пазеха го за себе си, а и на него така му харесваше повече.

— Да тръгваме — каза мъжът. — Можем да говорим и по пътя.

Паран отиде при другия кон и върза торбата си за седлото, изработено в стила на Седемте града, с висок гръб и със сгъващ се напред ефес — беше виждал няколко такива на този континент. Подробност, която бе скътал в ума си. Местните от Седемте града имаха навика да създават неприятности, а и цялата тази Дженабакъзска кампания си беше пълен провал от самото начало. „И това не е съвпадение.“ Повечето от Втора, Пета и Шеста армии бяха събрани от подконтинента на Седемте града.

Поеха в тръс по платото.

Нокътят заговори.

— Сержант Уискиджак си има много последователи тука. Ама се прави, че не го знае. Не е зле да си спомните нещо, което е почти забравено в Малаз — Уискиджак някога командваше рота…

Паран извърна рязко глава. Тази подробност беше грижливо заличена от аналите. Ако можеше да се вярва на Имперската история, това изобщо не беше се случвало.

— … още по времето, когато Дасем Ълтър командваше войската — продължи безгрижно Нокътят. — Точно Седма рота на Уискиджак подгони и изби магьосническия кабал на Седемте града в пустините Пан’поцун. Там сложи край на войната. Разбира се, всичко след това отиде в името на Гуглата, след като Гуглата взе щерката на Ълтър. А и скоро след това, когато умря и Ълтър, всичките му хора изпомряха набързо. Когато бюрократите глътнаха армията. Проклети чакали. А и оттогаз се трепят един-друг, а кампаниите в пъкъла да вървят. — Нокътят се намести в седлото и се изплю покрай лявото ухо на коня.

Паран забеляза жеста и потръпна. В стари времена с него се бе обявявало началото на племенна война между Седемте града. Сега се беше превърнал в символ на Втора армия.

— Да не би да намекваш — подхвърли той, — че историята, която току-що ми разказа, се е превърнала в клише?

— Не и в подробностите — призна Нокътят. — Но някои стари ветерани във Втора са се сражавали с Ълтър не само в Свободните градове, но още при Фалар.

Паран се замисли. Яздещият до него мъж, макар да беше Нокът, беше също така от Втора армия. И беше преживял много премеждия с бойците й. А това предполагаше интересна гледна точка. Погледна го и видя, че се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

Мъжът сви рамене.

— Мостоваците напоследък са се поразгорещили. Режат ги с новия набор, сякаш се канят да ги разформироват. С когото и да говориш в Малаз, кажеш ли им, че ще си докарат някой бунт, започват да ровят при Мостоваците. Това им го казвам във всеки доклад, но май никой не ме слуша. — Ухили се още по-широко. — Сигурно мислят, че съм минал на другата страна, а?

Паран сви рамене.

— Наредили са ти да ме посрещнеш, нали?

Нокътят се засмя.

— Ама ти май наистина не си в течение, а? Наредиха ми, защото съм последният действащ във Втора. Колкото до Пета и Шеста — забрави. Тайст Андий на Бруд можеха да надушат един Нокът от хиляда крачки. И от тях никой не остана. Моя старши Нокът го удушиха с гарота само преди два дни — но това е друго, нали? А теб те наследих, капитане. Стигнем ли в града, пускам те и това може би ще е последният път, в който ще се видим. Връчваш си пълномощията като капитан на Девети взвод и или ти се изсмиват в лицето, или ти мушкат ножа в окото — и за двете залогът е петдесет на петдесет. Много лошо, но това е.

Пред тях се извисиха портите на Пейл.

— Още нещо — каза Нокътят, загледан в бойниците над портата, — само едно кокалче да ти подхвърля, в случай че Опонн ти се усмихне благосклонно. Тук конците ги дърпа Върховният маг Тайсхрен. Дужек никак не е щастлив, особено след онова, което стана с Лунния къс. Положението между тях е много лошо, но Върховният маг разчита на близката си и постоянна връзка с императрицата и това го държи отгоре. Та значи предупреждавам те. Войниците на Дужек ще го последват. Навсякъде. А това важи и за Пета и Шеста армии. Тук се трупа буря, която всеки момент ще се разрази.

Паран го изгледа. Топър му беше обяснил положението, но Паран беше отхвърлил преценките му — твърде много приличаше на сценарий, замислен, за да оправдае бесилките на императрицата. „В тая бъркотия не искам да се замесвам. Нека да си изпълня единствената задача — нищо друго не желая.“

Щом навлязоха в сянката на портата, Нокътят заговори отново.

— Между другото, Тайсхрен току-що ни видя, че влизаме. Някаква възможност да те познава, капитане?

— Не. — „Надявам се, че не“, добави той наум.

Влязоха в същинския град и очите на Паран леко се оцъклиха. Пейл приличаше на лудница с изтърбушените от пожарите постройки, с улиците, някъде павирани с каменни плочи, другаде разровени и пълни с хора, с коли, мучащи животни и войници. Той се зачуди дали не трябва да започне да измерва живота си в минути. Поемането на командата на взвод, преминал през четири кампании в продължение на три години и получаващ след това задача, каквато не би приел никой разумен войник, съчетано с тлеещия пожар на мащабен бунт, оглавен вероятно от най-добрия военен командир на империята, срещу един Върховен маг, който, изглежда, се бе заловил здраво да издълбае собствената си доста голяма ниша в този свят — всичко това караше Паран да се чувства доста обезсърчен.

Сепна се от тежкото потупване по гърба. Нокътят се наведе към него.

— Отчаяхме ли се, капитане? Не се безпокой, тук всички са отчаяни. Някои го знаят, други — не. Тия, дето не го знаят, трябва да те безпокоят. Започни с онова, което е пред теб, и останалото забрави засега. То ще си покаже, като му дойде времето. Намери някой боец и го накарай да те упъти към Мостоваците. Това е леката част.

Паран кимна.

Нокътят се поколеба, след което отново се наведе към него.

— Мислех си, капитане. Само предчувствие, нищо повече, но си мисля, че си тук, за да свършиш нещо добро. Не, не си прави труда да ми отговаряш. Ако обаче изпаднеш в беда, потърси Ток-младши, това съм аз. Аз съм в Съобщителния корпус, помощни части, Втора. Разбрахме ли се?

Паран отново кимна.

— Благодаря — промълви той и в този момент зад гърба им се чу силен трясък, последван от хор разгневени гласове. Никой от двамата не се обърна.

— Та какво каза, капитане?

Паран се усмихна.

— По-добре не си показвай главата. Покрий се — в случай че нещо стане с мен. Аз ще си намеря водач.

— Ясно, капитане. — Ток-младши му махна с ръка и свърна по една от страничните улици. След няколко мига Паран го изгуби от погледа си. Пое си дълбоко дъх и затърси с очи подходящ войник.

 

 

Паран знаеше, че ранните му години, прекарани из благородническите дворове в родината, са го подготвили за измамата, която му беше възложила адюнкта Лорн. Ала през последните две години беше започнал все по-ясно да съзнава в какво се превръща. Безразсъдният и искрен младеж, който беше говорил с адюнктата на императрицата в онзи ден на брега на Итко Кан, сега го глождеше отвътре. Паднал беше в скута на Лорн като бучка неоформена глина. А тя беше продължила да прави онова, което правеше най-добре.

Онова, което най-много плашеше Паран напоследък, беше, че вече бе привикнал да го използват. Беше се превръщал в друга личност вече толкова пъти, че виждаше хиляда различни лица, чуваше хиляда различни гласове, и всички те — на нож със собствените му. Вече не беше онзи младеж с благородна кръв, с прекомерната му вяра в честността и в целостта; образът, който се появяваше сега в ума му, когато мислеше за себе си, бе на нещо студено, кораво и тъмно. Младежът се криеше в най-дълбоките сенки на ума му и наблюдаваше оттам. Без съжаление, без осъждане — само ледено, безстрастно наблюдение.

Не смяташе, че онзи младеж ще може отново някога да види белия ден. Щеше да се свие още по-назад, погълнат от тъмнината, и после да изчезне, без да остави следа.

И Паран се чудеше дали това изобщо го тревожи.

Влезе в казармата, приютявала доскоро Знатната гвардия на Пейл. На нара близо до вратата на помещението се беше изтегнал ветеран. Жена. Стъпалата й се показваха изпод дрипавата завивка. Дюшекът беше смъкнат и захвърлен в един ъгъл; жената лежеше върху рендосаните дъски, с ръце под главата.

Паран се огледа. Ако не беше ветеранката — от морската пехота, — беше празно. Вниманието му отново се върна на нея.

— Ефрейтор, нали?

Жената не помръдна.

— М-да. Какво?

— Доколкото схващам — каза той сухо, — старшинството тук съвсем се е разпаднало.

Тя отвори очи и изгледа сънливо застаналия пред нея офицер.

— Може би. — И ги затвори отново. — Търсиш ли някой?

— Търся Девети взвод, ефрейтор.

— Що? Пак ли си имат неприятности?

Паран се усмихна на себе си.

— Да смятам ли, че вие сте средният тип Мостовак, ефрейтор?

— Средният тип измряха.

— Кой ви е командирът? — попита Паран.

— Анци, но го няма.

— Това го виждам. — Капитанът изчака, после въздъхна. — Е, къде е Анци?

— В гостилницата на Ноб, нагоре по улицата. Последния път, когато го видях, си загуби ризата срещу Хедж. Анци ги върти картите, но не е добър. — Заопипва един от кътниците си.

Паран вдигна вежди.

— Вашият командир играе хазарт с хората си?

— Анци е сержант — обясни жената. — Капитанът умря. Все едно, Хедж не е от нашия взвод.

— О. И в кой взвод е?

Жената се ухили и преглътна каквото там беше измъкнал пръстът й.

— Девети.

— Как се казвате, ефрейтор?

— Пикър. А вие?

— Капитан Паран.

Тя се сепна, седна и се ококори.

— О, вие сте новият капитан, дето тепърва ще вади меча, а?

Паран се ухили.

— Точно така.

— Имате ли представа какви са ви шансовете в момента? Не изглеждат добри.

— Какво имате предвид?

— Както схващам работата — тя се усмихна широко, облегна се на стената и отново затвори очи, — първата кръв, която ще видите по ръцете си, ще е вашата, капитан Паран. Върнете се в Кюон Тали, по-безопасно е. Вървете си. Все някой трябва да ближе краката на императрицата.

— Те са си чисти — каза Паран. Не му беше много ясно как да се оправи в тази ситуация. Отчасти му се искаше да извади меча и да посече Пикър на две. От друга страна, искаше му се да се разсмее и в това желание имаше нещо истерично.

Вратата зад него изтрещя и по дъските на помещението закънтяха тежки стъпки. Паран се обърна. В стаята нахлу някакъв сержант с червендалесто лице, с огромни, извити като дръжки на врата мустаци. Без да обръща внимание на Паран, той закрачи към нара на Пикър, спря и я изгледа навъсено.

— По дяволите, Пикър, каза ми, че на Хедж картата не му върви, а това кривокрако говно ме обра!

— На Хедж картите наистина не му вървят — отвърна Пикър. — Но твоите са още по-зле. Ти изобщо не ме попита за това, нали? Анци, запознай се с капитан Паран, новия офицер на Девети.

Сержантът се обърна и го зяпна. После измърмори:

— Дъх на Гуглата! — И отново се обърна към Пикър.

— Търся Уискиджак, сержант — каза тихо Паран.

Нещо в тона му накара Анци да се обърне. Той отвори уста, после я затвори, щом очите му уловиха немигащия поглед на Паран.

— Някакво хлапе донесе съобщение и Уискиджак изхвърча навън. Няколко от хората му са при Ноб.

— Благодаря ви, сержант. — Паран излезе вдървено от помещението.

Анци бавно издиша и погледна Пикър.

— Два дни — заяви тя, — и някой ще го оправи. Старият Рокфейс вече е заложил двайсет за това.

Лицето на Анци застина.

— Нещо ми подсказва, че това ще е голям срам.

 

 

Паран влезе в гостилницата на Ноб и спря до входа. Вътре беше тъпкано с войници, гласовете им се сливаха в оглушителна врява. Само неколцина носеха на униформите си емблемата с пламъка на Мостоваците. Останалите бяха Втора армия.

На една голяма маса под висящия пасаж между стаите за гости на първия етаж седяха и играеха карти половин дузина Мостоваци, с гръб към помещението седеше широкоплещест мъж с вързана на конска опашка черна коса, отрупана с амулети и талисмани, и раздаваше картите с безкрайно търпение. Въпреки врявата Паран можа да чуе от мястото си монотонното му отброяване. Другите на масата го заливаха с люти ругатни, но без особен ефект.

— Баргастът — промърмори на себе си Паран, приковал погледа си в гърба на раздаващия. — Единствен при Мостоваците. Значи е Девети. — Вдиша дълбоко и навлезе в тълпата.

Докато стигне зад баргаста, чистото му наметало вече миришеше на вкисната бира и горчиво вино, а челото му беше плувнало в пот. Баргастът тъкмо приключваше с раздаването и поставяше тестето в средата на масата — видяха се безкрайните татуировки със синя сърпица по оголената му ръка: спиралните шарки бяха прорязани от бели белези.

— Това ли е Девети? — попита високо Паран.

Мъжът срещу баргаста вдигна очи — лицето му имаше същия цвят като кожената шапка на главата му, — после отново се загледа в картите си.

— Капитан Паран?

— Аз съм. А вие, войник?

— Хедж. — Той кимна към седящия вдясно от него едър мъж. — Това е Малът, взводният ни лечител. А името на баргаста е Тротс. — Врътна глава наляво. — Другите са без значение — Втора армия и са много калпави в играта. Сядайте, капитане. Уискиджак и останалите ги извикаха за малко. Би трябвало скоро да се върнат.

Паран си намери свободен стол и го придърпа между Малът и Тротс.

— Ей, Тротс, ще я отваряш ли тая игра, или к’во? — изръмжа Хедж.

Паран издиша бавно и се обърна към Малът.

— Кажете ми, лечител, каква е средната продължителност на живота за един офицер при Мостоваците?

— Преди или след Лунния къс? — изсумтя Хедж.

Тежките вежди на Малът леко се повдигнаха, преди да отговори на капитана.

— Две кампании, може би. Зависи от много неща. Куражът не стига, но помага. А това ще рече, че забравяте всичко, на което са ви учили, и скачате в скута на сержанта си като бебенце. Слушате ли него, може и да оцелеете.

Хедж потупа по масата.

— Събуди се бе, Тротс! Ще играем ли тука, или к’во?

Баргастът се намръщи и избоботи:

— Мисля.

Паран се отпусна и откопча колана си.

Тротс най-после реши да играе, което бе посрещнато от стоновете на Хедж, Малът и тримата войници от Втора армия, защото Тротс в края на краищата винаги решаваше да играе.

— Капитане, чували сте едно-друго за Мостоваците, нали? — заговори Малът.

Паран кимна.

— Повечето офицери изпитват ужас от Мостоваците. Разправят, че средната смъртност била толкова висока, защото половината капитани свършвали с кама, забита в гърба.

Замълча и тъкмо се канеше да продължи, когато забеляза, че е настъпила мъртва тишина. Играта беше престанала и очите на всички се бяха приковали в него. Под мишниците му изби пот.

— А според това, което видях досега — продължи той, — съм склонен да повярвам на този слух. Но ще ви кажа следното — на всички ви. — Ако умра с нож в гърба, гледайте поне да съм си го заслужил. В противен случай ще съм ужасно разочарован. — Закопча колана си и стана. — Кажете на сержанта, че ще го чакам в казармата. Бих искал да поговоря с него, преди да се запознаем официално.

Хедж кимна бавно.

— Ясно, капитане. — Поколеба се и добави: — А, капитане? Що не седнете да се включите в играта?

Паран поклати глава.

— Не, благодаря. — Устата му се кривна в усмивка. — Лоша практика е един офицер да обира парите на подчинените си.

— Виж, това предизвикателство ще трябва да го подкрепите някой път — отвърна с блеснали очи Хедж.

— Ще си помисля — каза Паран и се обърна.

Докато си пробиваше път през тълпата, изпита чувство, което го хвана съвсем неподготвен: чувство за собствената си незначителност. Много арогантност се беше натрупала в него, още от момче в благородническите среди, чак до времето, прекарано в академията. Тази арогантност сега се беше свила в някакво кътче в мозъка му, затаила дъх и изтръпнала.

Беше го знаел много преди да се срещне с адюнктата: че пътят му към и през офицерския учебен корпус на Военноморската академия беше лек и белязан с намигвания и кимвания. Но имперските войни се водеха тук, на хиляди левги от двора, и тук, осъзнаваше Паран, никой пет пари не даваше за дворцовите влияния и взаимноизгодните сделки. Бързото изкачване в кариерата само беше усилило шансовете му да умре, и то бързо. Ако не беше адюнктата, щеше да е съвсем неподготвен да поеме командването.

Отвори с гримаса вратата на кръчмата и излезе на улицата. Никак не беше чудно, че армиите на стария император толкова леко бяха погълнали феодалните кралства, разположени по този участък от пътя на империята. Изведнъж петната по униформата му го зарадваха — вече не изглеждаше толкова не на място.

Навлезе в уличката, водеща към страничния вход на казармата. Тя тънеше в сенки под високите стени на околните сгради и избледнелите платнища, провиснали над хлътнали тераси. Пейл беше умиращ град. Паран знаеше достатъчно за историята му, за да може да различи избледнелите багри на някогашната му, отдавна изгубена слава. Вярно, беше съсредоточил достатъчно сила, за да сключи съюз с Лунния къс, но капитанът подозираше, че това бе свързано по-скоро с чувството за лична изгода на Лунния господар, отколкото с някакво взаимно признаване на сила. Местното знатно съсловие държеше много на труфилата и външния блясък, но опорите му бяха разклатени. И той се замисли колко много приличат тези оклюмали граждани на него самия и на хората от неговото потекло…

Някакъв звук зад него, едва доловими стъпки, го накараха да се обърне. Към него пристъпваше загърната в сянка фигура. Паран ахна и посегна към меча си. Фигурата се раздвижи и го помете вледеняващ лъх. Капитанът заотстъпва заднешком, зърнал блясъка на остриетата в двете ръце. Изви се на една страна, едва успял да извади наполовина меча. Лявата ръка на нападателя се стрелна нагоре. Паран дръпна рязко глава назад и изхвърли напред рамото си, за да блокира оръжието, което така и не се появи. Вместо това дългата кама се хлъзна като огън в гърдите му. Второто оръжие се заби в хълбока му, още докато кръвта напираше отвътре и пълнеше устата му. Паран се закашля и се завъртя замаян, блъсна се в стената, после се смъкна на земята и заопипва безсилно влажните камъни, ноктите му задраскаха в разкаляната пръст. Чернота загърна мислите му, в които сякаш нямаше нищо друго освен дълбока, жегнала сърцето му жалост. Отнякъде до ушите му смътно стигна звън, като от нещо малко и метално, затъркаляло се по твърда повърхност. Звукът остана — от нещо въртящо се, а мракът спря да пълзи към него.

— Немарливо — чу се тънък мъжки глас. — Изненадан съм. — Акцентът беше познат, притегли го към един детски спомен с баща, пазарящ се с търговци от Дал Хон. Отговорът дойде точно над Паран.

— Под око ли ме държиш? — И този акцент позна, беше от Итко Кан, а гласът сякаш беше момичешки или на дете, и все пак той знаеше, че е на убиеца му.

— Съвпадение — отвърна другият с кикот. — Някой… нещо, би трябвало да кажа… е проникнало в нашия Лабиринт. Неканено. Хрътките ми душат.

— Не вярвам в съвпадения.

Отново същият кикот.

— Аз също. Преди две години двамата започнахме своя игра. Просто разчистване на стари сметки. Изглежда, че тук, в Пейл, сме се набутали в съвсем друга игра.

— Чия?

— Този отговор ще го имам съвсем скоро.

— Не се отвличай, Амманас. Нашата цел си остава Ласийн и събарянето на империята, която тя управлява, но не я заслужава.

— Както винаги, храня изключително доверие в теб, Котильон.

— Трябва да се връщам — каза момичето и се отдръпна.

— Разбира се. Този ли е изпратила Лорн, за да те намери?

— Така мисля. Във всеки случай това би трябвало да я подмами да влезе в играта.

— А това желателно ли е?

Двамата се отдалечиха и разговорът заглъхна, и в главата на Паран остана само един звук — непрестанно бръмчене като от въртяща се монета.