Стивън Ериксън
Лунните градини (17)

11.

Нощта сниши се,

когато се заскитах

аз с босоногия си дух

по пръст или по камък,

от корените неразровени

и неизкъртени от клин железен,

ала като самата нощ

въздушна и от светлина оголена

натъкнах се на тях,

зидарите, които дялаха и ваеха

по камъка в нощта

ваяние на звезден зрак

и на ръка очукана.

— А слънцето? — попитах ги. — Не е ли неговият

плащ на откровение

топлик на разума

за вашето творение?

Тогаз отвърна ми един от тях:

— Душа не би понесла

на слънчевата светлина костите,

а разумът погасва,

щом падне мрак —

затуй в нощта извайваме

за теб и близките ти гробница.

— Простете ми тогаз, че ви прекъснах.

— О, мъртъвците не прекъсват никога — отвърна ми

зидарят. — Те само идват.

 

„Камъкът на просяка“

Даруджистан

— Поредната нощ и поредният сън — простена Круппе. — И нищичко за компания освен едно жалко огънче. — Протегна ръце над мигащите пламъци на огъня, запален от някой Древен бог. Дарът изглеждаше странен, но той долови в него някакъв смисъл. — Ала Круппе ще разбере неговото значение, нали? Защото рядко е и нежелано това обезсърчение.

Пейзажът беше пуст; нямаше ниви, и помен нямаше наоколо от обитатели. Той приклекна до самотния огън сред пустошта и въздухът го лъхна с ледения дъх на гнило. Хоризонтът на североизток сияеше в смътно зелено, макар да нямаше луна, която да засенчи блясъка на звездите. Круппе никога не беше виждал такава сияйна зеленина, но някакъв образ все пак се оформи в ума му.

— Смущаващо, наистина, казва Круппе. Все пак дали сегашните му видения нарочно са пратени в съня му? Круппе не знае и би се върнал тутакси в топлото си легълце, ако зависеше от него.

Взря се в покритата с лишеи и мъх земя наоколо и в раждащите се из нея странно ярки цветове. Беше слушал разкази за равнината на Червения шпил, земята далече на север, отвъд платото Ледерон. Така ли изглеждаше тундрата? Винаги си беше представял един пуст, лишен от цветове свят.

— Вгледай се все пак в тези звезди горе, Круппе. Виж как блестят, млади и жизнени, не, искрят, сякаш се надсмиват над оня, що ги съзерцава. А земята отдолу в туй време руменее от срам, с червени, оранжеви и сини петна.

От запад го догони глух тътен и Круппе се надигна. В далечината се движеше огромно стадо зверове с кафява козина. Парата на дъха им се сбираше на сребърни валма над и зад тичащите животни, завиващи насам-натам, но все на разстояние. Той ги гледа дълго. Когато се приближиха, видя червените ивици по козината им и рогата им, поклащащи се заканително. Земята се тресеше под копитата им.

— Такъв ли е животът в тоя свят, диви се Круппе? Дали пък не се е върнал той в самото начало на нещата?

— Така е — рече един дълбок глас зад него.

Круппе се обърна.

— А, дошъл си да се стоплиш на огъня ми, разбира се. — Видя пред себе си тантуреста фигура, увита в кожи от елен или от някое подобно животно. От плоския череп на главата на мъжа се протягаха рога, сиви и покрити с мъхеста кожа. Круппе се поклони. — Виждате пред себе си Круппе, от Даруджистан.

— Аз съм Пран Чоул от клана на Каниг Тол, от Крон Тал. — Пран се приближи и клекна до огъня. — И освен това аз съм Бялата лисица, Круппе, мъдър съм като леда. — Погледна Круппе и се усмихна.

Лицето на Пран беше широко, скулите се открояваха под гладката златиста кожа. Очите му едва се виждаха под тежките клепачи, но това, което впечатли Круппе в тях, беше смайващият им цвят на кехлибар. Пран протегна дългите си меки ръце над огъня.

— Огънят е живот, а животът е огън. Леденият век свършва, Круппе. Дълго живяхме тук, гонехме големите стада и се сбирахме на рат с Джагът в земите на юг, раждахме се и умирахме с притока и оттока на замръзнали реки.

— Е, значи Круппе е отишъл много далече.

— До самото начало и до самия край. Моят вид отстъпи на твоя вид, Круппе, макар че войните не секват. Това, което ще ви дадем, е избавлението от тези войни. Гаснат джагътите, оттеглят се в запретени места. Форкрул Ассаил са изчезнали, макар никога да не ни се е налагало да воюваме с тях. А и К’Чаин Че’Малле вече ги няма — ледът им проговори със словата на смъртта. — Погледът на Пран се насочи към огъня. — Нашият лов причини гибелта на големите стада, Круппе. Изтласкани сме на юг, а това не бива. Ние сме Т’лан, но скоро иде Сбирането и ще бъде огласен Ритуалът на Имасс и Избора на Хвърлячите на кости, и плът ще се къса от плът, и ще бъде разкъсано самото време. Със Сбирането ще се родят Т’лан Имасс и Първата империя.

— Че какво ли търси пък той тука, чуди се Круппе и се мае?

Пран Чоул сви рамене.

— Аз дойдох, защото бях призован. От кого — не знам. Може би и с теб е същото.

— Но Круппе сънува. Това е сънят на Круппе.

— Тогаз за мен висока е честта. — Пран се изправи. — Иде някой от твоето време. Навярно този някой притежава отговорите, които търсим.

Круппе проследи погледа на Пран на юг. И вдигна вежда.

— Стига да не греши, Круппе май разпознава в нея риви.

Жената, която се приближи, беше на средна възраст и непразна. Смуглото й кръгло лице имаше черти, подобни на Пран Чоул, макар и не толкова ясно изразени. Страх се излъчваше от очите й, но и някаква мрачна решимост. Тя спря до огъня и изгледа двамата мъже, но вниманието й бе привлечено повече от Пран Чоул.

— Т’лан — заговори му тя, — Лабиринтът Телланн на Имасс от нашето време роди дете в притока на магии. Душата му се скита изгубена. Плътта му е ненавистна. Нужно е прехвърляне. — Жената се обърна към Круппе, разтвори широкия си груб халат и му показа издутия си корем. Голата изпъната кожа наскоро беше нашарена с татуировка с образа на бяла лисица. — Древният бог отново е тръгнал по света, събуден от кръв, пролята върху свят камък. К’рул дойде, за да отвърне на нуждата на детето и да ни помогне в издирването ни. Той ти се извинява, Круппе, че използва света на твоя сън, но тук никой от по-младите богове не би могъл да се намеси. Незнайно как, но ти си направил душата си неподвластна на влиянието им.

— Отплата за цинизма — отвърна с поклон Круппе.

Жената се усмихна.

— Разбирам — каза Пран Чоул. — Искаш да направиш от това дете, родено от силите на Имасс, соултейкън.

— Да. Друго решение няма, Т’лан. Трябва да се създаде превъплъщенец — това, което ни е известно като соултейкън.

Круппе се окашля.

— Ще го прощавате Круппе, но да не би тук да липсва някой, който жизнено е важен в тия планове?

— През два свята гази тя — каза жената. — Сега К’рул я насочва към твоя. Още е изплашена. На теб, Круппе, се полага да я приемеш с „добре дошла“.

Круппе оправи ръкавите на опърпаното си, протрито палто.

— Че то едва ли ще е толкоз трудно, Круппе си има чарове.

— Може би — отвърна намръщено жената. — Ала плътта й е ненавистна. Предупреден си.

Круппе кимна вежливо.

— В коя посока ще е най-добре?

Пран Чоул се изсмя.

— Аз бих предложила на юг — каза жената.

Той сви рамене, поклони се вежливо на двамата и закрачи на юг. След няколко минути погледна през рамо, но от огъня нямаше и помен. Беше сам в ледената нощ.

Над хоризонта на изток се появи пълна луна и окъпа земята със сребриста светлина. Тундрата се простираше напред, докъдето стигаше поглед, плоска и безлика. После той примижа. Нещо се беше появило току-що, все още далече, крачеше насам сякаш с огромно усилие. Видя го как падна веднъж, после отново се изправи. Въпреки сребристото сияние фигурата изглеждаше черна.

Круппе продължи напред — и се закова на място, когато стигна на трийсет стъпки. Риви се беше оказала права. Круппе извади копринената кърпа от ръкава си и изтри потта, избила на челото му. Виждаше се, че фигурата е принадлежала някога на жена, висока и с дълга черна коса. Но си личеше също така, че жената е умряла отдавна. Плътта й се беше свила и бе добила цвета на тъмно дърво. А може би най-ужасното във външността й бяха крайниците й, грубо пришити към тялото.

— М-да — прошепна си Круппе. — Тая жена е била разкъсана.

Главата на жената тромаво се надигна и лишените от взор очи се приковаха в Круппе. Тя спря и устата й се отвори, но от нея не излязоха думи.

Тайничко, Круппе се загърна в магия, отново я погледна и се намръщи. Около жената беше запредено заклинание за съхраняване. Но с тази магия беше станало нещо, нещо я беше променило.

— Моме! — сопна се Круппе. — Знам, че ме чуваш. — Не че знаеше, но реши за всеки случай да е по-настоятелен. — Душата ти е затворена в тяло, което не е твое. С него не ставаш ти. Името ми е Круппе и ще те заведа при едни, дето ще ти помогнат. Ела! — Обърна се и тръгна. Миг след това чу шумолене зад себе си и се усмихна. — Е, има си чарове Круппе, няма що. Ти остави това, ами и груб може да бъде, щом потрябва.

Огънят се беше появил отново, като маяк пред двамата, и Круппе видя, че двете фигури ги чакат. Заради трошиците магия, с които се беше покрил, т’ланът и жената риви само дето не заслепиха очите му, толкова голяма им беше силата. Круппе и жената спряха пред тях.

Пран Чоул пристъпи напред и каза:

— Благодаря, Круппе. — Огледа жената от глава до пети и кимна замислено. — Да, виждам въздействието на Имасс над нея. Но и още нещо има. — Погледна към риви. — Не е ли била маг преди?

Жената риви също се приближи към жената.

— Чуй ме, изгубена. Името ти е Татърсейл, магията ти е Тир. Сега в теб тече Лабиринтът, той те изпълва с дух и той те съхранява. — Тя разтвори отново халата си. — Време е да те върнем в света.

Татърсейл отстъпи уплашено.

— В тебе е миналото — каза Пран. — Моят свят. Ти познаваш настоящето, а риви ти предлага бъдещето. Тук всичко е слято. Плътта, в която си сега, е съхранена с магия и в мига на смъртта ти си отворила своя Лабиринт под въздействието на Телланн. И сега скиташ в съня на един смъртен. Круппе е съсъдът на промяната. Позволи ни да ти помогнем.

Татърсейл отвори уста в безмълвен вик и рухна в прегръдките на Пран. Жената риви бързо пристъпи до тях.

— Леле — въздъхна Круппе, — виж как сънищата на Круппе пак взеха странен обрат. Личните му грижи са си тук, гласът им си витае призрачен, ама той пак трябва да ги остави настрана.

Изведнъж К’рул застана до него.

— Не е така. Не ми е в нрава да те използвам без отплата.

Круппе вдигна очи към Древния бог.

— Круппе не моли за нищо. Дар има в това нещо и се радвам, че имам дял в правенето му.

К’рул кимна.

— И все пак кажи ми за мъките си.

— Ралик и Мурильо искат да поправят една стара несправедливост — рече с въздишка Круппе. — Мислят, че не зная какво кроят, но аз ще обърна кроежите им в своя полза. Това решение кара Круппе да се чувства гузен, но те са нужни.

— Разбрано. А Монетодържача?

— Взети са мерки да бъде опазен, но крайното им оформяне предстои. Знам, че империята Малазан е в Даруджистан, прикрито засега. Това, към което се стремят…

— Не е никак ясно, Круппе. Дори за тях. Използвай това като свое предимство, когато ги откриеш. Съюзникът може да се появи от най-неочаквания ъгъл. Ще ти кажа следното: сега към града се приближават двама, единият е Т’лан Имасс, а другият — жена — е проклятие за всякоя магия. Техните цели са разрушителни, но в играта вече са се включили сили, които се грижат за тях. Потърси от тях знание, но не им се противопоставяй открито. Те са опасни. Силата привлича още сила, Круппе. Остави ги на последствията от собствените им действия.

Круппе кимна.

— Круппе не е глупак, К’рул. Той не се противопоставя открито на никого и е убеден, че силата е нещо, което трябва да се избягва на всяка цена.

Докато си говореха, жената риви беше взела Татърсейл в прегръдките си. Пран Чоул беше клекнал наблизо, притворил очи и устните му оформяха безмълвни слова. Жената риви люлееше посеченото тяло в бавен ритъм и тихо припяваше. От слабините й се стичаше вода на вадички.

— М-да — прошепна Круппе. — Че тя май наистина се готви да ражда.

Изведнъж жената бутна мъртвото тяло от себе си и то се смъкна на земята в безжизнена купчина суха плът и кости.

Луната вече бе увиснала точно над главите им, толкова ярка, че за Круппе бе невъзможно да я погледне.

Риви също беше приклекнала, поклащаше се в ритъма на родилното усилие и лицето й беше плувнало в пот. Пран Чоул беше неподвижен, макар че тялото му се разтърсваше на пристъпи и лицето му се кривеше от болка. Беше отворил широко кехлибарените си очи и те блеснали се взираха в луната.

— Древни боже — заговори тихо Круппе, — колко ще си спомня тази Татърсейл от предишния си живот?

— Неизвестно — отвърна К’рул. — Преместването на душата е деликатна работа. Жената е била погълната от пожар. Нещо повече, влязла е в друго опустошено тяло, носещо спомена за собствените си травми. Детето, което се ражда, не е като никое друго, раждало се на света. Неговият живот е загадка, Круппе.

Круппе изсумтя.

— Като му гледа човек родителите, тя май наистина ще е изключителна. — Хрумна му нещо и той се намръщи. — К’рул, какво би ми казал за първото чедо на риви?

— Такова не е имало, Круппе. Жената риви бе подготвена по начин, непознат за никой мъж. — Изсмя се късо. — Дори за мен. — Вдигна глава нагоре. — Тази магия е на луната, Круппе.

Продължиха да гледат мъките на родилката. За Круппе сякаш минаха повече часове на нощен мрак, отколкото можеше да има обикновена нощ. Луната си стоеше точно отгоре, сякаш си беше избрала тази позиция по своя угода — или, премисли той, сякаш стоеше като страж над тях.

После в замрелия въздух се чу тих вик и жената риви вдигна в ръцете си дете със сребриста козина.

Пред очите на смаяния Круппе блестящата козинка по телцето опада. Риви долепи устата си до коремчето на детето и челюстите й завързаха останалото от пъпната връв.

Пран Чоул се надигна, пристъпи и застана до Круппе и Древния бог. Изглеждаше безкрайно изтощен.

— Детето изсмука всичките ми сили, не можах да го удържа — промълви той.

Риви приклекна да си почине сред раждането и очите на Круппе се ококориха. Коремът на жената беше гладък, а от татуировката с бялата лисица нямаше и следа.

— Тъжен съм — каза Пран, — че може би няма да мога да се върна след двайсет години, за да видя каква жена ще стане от това дете.

— Ще се върнеш — каза тихо К’рул. — Но не като Т’лан. Ще се върнеш като Хвърляч на кости на Т’лан Имасс.

— Кога? — изсъска Пран.

— След триста хиляди години, Пран Чоул от клана Каниг Тол.

Круппе сложи ръка на рамото на Пран и каза успокоително:

— Е, поне ще има нещо, за което да чакаш.

Т’лан го зяпна за миг, после отметна глава и се изсмя гръмогласно.

 

 

Часовете преди съня на Круппе бяха наситени със събития, като се почне със срещата му с Барук, позволила разкритието за Монетодържача, подчертано с умното, макар и леко драматично сваляне на восъчния отпечатък на монетата — хитринка, която странно защо се беше пообъркала.

Ала скоро след срещата, с капчиците втвърден восък по гърдите и ръкавите на палтото си, Круппе спря пред вратата на алхимика. Роалд го нямаше никакъв.

— Леле — въздъхна Круппе и изтри потта от челото си. — Защо трябва да му е познато на майстор Барук името на Крокъс? Ах ти, глупав Круппе! Ами чичо Мамът, разбира се. Мале, за малко всичко щеше да пропадне! — И той продължи по коридора към стълбите.

Силата на Опонн бе набъбнала. Нямаше да е зле да избягва такива контакти. Силата имаше навик да включва дарбите му; ето, че вече усещаше в главата си подтика да посегне към Драконовата колода.

Забърза надолу по стъпалата и по главния коридор към портала. Роалд тъкмо влизаше, натоварен с ежедневните продукти. Круппе забеляза, че дрехите на стареца са целите в прах.

— Драги ми Роалд, изглеждаш, сякаш току-що те е налетяла пясъчна буря! Трябва ли ти помощта на Круппе?

— Не — изпръхтя Роалд. — Благодаря, Круппе. Ще се оправя сам. Ще бъдеш ли така добър да затвориш вратата на излизане?

— Ама разбира се, драги Роалд! — Круппе го потупа по рамото и излезе на двора. Портите към улицата бяха оставени отворени и зад тях се вихреше прахоляк. — Да бе, ремонтът на улицата — измърмори Круппе.

Зад очите го мъчеше болка и яркото слънце отгоре ни най-малко не облекчаваше нещата. Беше стигнал до средата на двора, когато спря.

— Вратите! Круппе забрави да затвори вратите! — Обърна се рязко, тръгна обратно към вратите на входа на имението и въздъхна, когато те се затръшнаха и резето изщрака. Когато отново се обърна към портите на двора, някой вън на улицата изруга. Последва силен трясък, но последният звук не стигна до ума на Круппе.

С гръмката ругатня в главата му се беше завихрила магия. Той падна на колене, после рязко вдигна глава и широко отвори очи.

— Е, това — прошепна той — си беше чиста малазанска ругатня. Но защо тогаз знакът на дома Сянка пари като огън в черепа на Круппе? Какво ли пък е тръгнало сега по улиците на Даруджистан? — „Безкраен низ от възли…“ — Една загадка се реши, десет нови поникнат.

Болката беше минала. Круппе се надигна и отупа прахта от дрехите си.

— Добре, че тази злочестина не се случи пред очите на подозрителни същества, отбелязва с облекчение Круппе. И всичко — заради едно обещание, направено на един приятел на име Роалд. Умният стар приятел Роалд. Тоя път дъхът на Опонн бе добре дошъл, макар да не беше много приятен.

Отиде до портата и надникна към улицата. Беше се обърнала една кола, пълна с големи каменни плочи за уличната настилка. Двама мъже не спираха да се карат кой бил виновният. Круппе ги огледа внимателно. Говореха съвсем прилично на езика на Дару, но вслушаше ли се човек добре, щеше да долови лекия акцент — непривичен акцент.

— Леле, леле — каза си Круппе и се дръпна назад. Оправи палтото си, вдиша дълбоко, после отвори вратата и закрачи по улицата.

 

 

Дебелият дребен мъж с дългите, почти влачещи се по земята ръкави излезе от къщата и зави наляво. Като че ли бързаше.

Сержант Уискиджак изтри потта от челото си с нашарената си с белези ръка, присвил очи срещу ярката светлина.

— Това е той, сержанте — каза Сори до него.

— Сигурна ли си?

— Да.

Уискиджак изгледа човека, който бързо си пробиваше път през навалицата.

— Какво му е толкова важното?

— Признавам — отвърна Сори, — че не съм много сигурна за значението му. Но е съдбоносно важен, сержанте.

Уискиджак прехапа устна, после насочи отново вниманието си към картата, разгъната на дъното на колата и затисната в четирите ъгъла с по един камък.

— Кой живее в това имение?

— Барук — отвърна Сори. — Алхимик.

Той се намръщи. Откъде знаеше това?

— Искаш да кажеш, че онзи дебел дребосък е Барук?

— Не. Той работи за алхимика. Не като слуга. Шпионин може би. Уменията му включват крадене и притежава… талант.

— Прорицател ли е?

Странно защо, но Сори потрепери и лицето й пребледня. „Проклятие — помисли си сержантът, — какво, в името на всички богове, става с това момиче?“

— Така мисля — отвърна тя с разтреперан глас.

— Добре. Тогава го проследи.

Тя кимна — още трепереше — и се шмугна в тълпата.

Сержантът се облегна на колата и огледа кисело взвода си. Тротс размахваше кирката си като на бойно поле. Камъни хвърчаха навсякъде. Минувачите се снишаваха и ругаеха, щом се окажеше, че снишаването не върши работа. Хедж и Фидлър се бяха присвили до една ръчна количка и примижаваха всеки път, щом кирката на баргаста се стовареше върху уличното платно. Малът стоеше малко по-настрана и отпращаше минувачите на отсрещния тротоар. Вече не ревеше на хората, беше прегракнал след караницата с един старец с магаре, натоварено с кошове дърва за огрев. Дървата сега лежаха разпилени по улицата, а от стареца и магарето му нямаше и помен — добра преграда срещу коли и фургони.

Общо взето, заключи Уискиджак, всички бяха приели ролите си на разгорещени улични работници с лекота, която му се стори малко смущаваща.

Хедж и Фидлър бяха осигурили колата, натоварена с камъни, по-малко от час след среднощното им дебаркиране в градското пристанище на Крайезерна. Как точно го бяха постигнали, Уискиджак не смееше и да пита. Но идеално пасваше на плана им. Нещо все пак човъркаше ума му, но Уискиджак го потисна. Беше войник, а войникът изпълнява заповеди. Дойдеше ли моментът, на всяка пресечка по улиците на града щеше да се възцари хаос.

— Поставянето на мини няма да е лесно — беше изтъкнал Фидлър, — затуй ще е най-добре да го направим пред очите на всички. Уличен ремонт.

Уискиджак поклати глава. Точно според предсказанието на Фидлър, до този момент никой не ги беше разпитвал. Продължаваха да разкъртват улиците и да подменят старите камъни с морантски муниции в печена в огън глина. Нима всичко щеше да мине толкова лесно?

Мислите му се върнаха на Сори. „Едва ли.“ Бързия Бен и Калам най-сетне го бяха убедили, че тяхната половина от задачата ще е по-добре да се извърши без нея. Лепнала се беше за екипа му, очите й шареха неспокойно, но иначе не можеше да предложи кой знае каква помощ. Призна си, че изпитва известно облекчение от това, че я прати по дирята на дебелия.

Но какво беше привлякло едно седемнайсетгодишно момиче към света на войната? Това не можеше да го разбере — не можеше да подмине младостта й, не можеше да погледне зад нея, към хладнокръвния, смъртно опасен убиец зад тези мъртви очи. Колкото и да се мъчеше да убеди взвода си, че и тя е човек като всеки от тях, съмненията избуяваха с всеки въпрос за нея, на който не можеше да отговори. Почти нищо не знаеше за нея. Разкритието, че може да се справя с рибарска лодка, се беше появило сякаш отникъде. А тук в Даруджистан не можеше да се каже, че се държи като момиче, отраснало в рибарско селце. Притежаваше някаква естествена самоувереност, присъща по-скоро на по-висшите, образовани съсловия. Където и да се озовеше, се държеше все едно, че мястото й е точно там.

Нормално ли беше това за едно седемнайсетгодишно момиче? Не. По-скоро като че ли доказваше твърденията на Бързия Бен и това го глождеше. Как иначе да си обясниш леденокръвната жена, в която се бе превърнала при изтезанията на пленниците в Натилог? Можеше да я погледне и част от съзнанието му да си каже: „Млада, приятна за окото, а самоувереността я прави магнетична.“ Докато друга част на ума му млъкваше стъписана. Млада ли? Все едно че чуваше собствения си дрезгав горчив смях. О, не, не и това девойче. Тя беше стара. Бе вървяла под кървавочервената луна още в зората на времето. „Лицето й е лицето на всичко невъобразимо и тя те гледа в очите, Уискиджак, а ти така и няма да разбереш какво си мисли.“

Усещаше потта, стичаща се по лицето и врата му. Глупости. Част от съзнанието му потъна в собствения си ужас. Взимаше непознатото и го оформяше, в сляпото си отчаяние, в непонятен образ. „Отчаянието — напомни си той — винаги предполага посока, точка на съсредоточаване. Намери посоката и отчаянието ще си иде.“

Разбира се, не беше толкова лесно. Отчаянието, което изпитваше, нямаше форма. Не беше само Сори, не беше само тази безкрайна война, не беше дори предателството от страна на империята. Нямаше къде да потърси отговори, а се беше уморил да задава въпроси.

Когато бе погледнал Сори за пръв път, източникът на ужаса му бе в разкритието в какво се превръща самият той: убиец, лишен от угризения, брониран в хладното желязо на безчовечността, освободен от необходимостта да задава въпроси, да търси отговори, да оформи един смислен живот, като остров сред море от убийства.

В празните очи на това дете беше видял гърча на собствената си душа. Отражението беше безукорно, без никакви несъвършенства, които да оспорят истината за това, което вижда.

Потта, стичаща се по гърба му, бе гореща в сравнение с ледения мраз, който го беше обзел. Уискиджак вдигна разтрепераната си ръка и избърса чело. През следващите дни и нощи по негова заповед щяха да гинат хора. Мислил бе за това, докато довършваше внимателното планиране на операцията — мислил бе за успеха, измерен в съотношението на вражеските жертви спрямо собствените загуби. Градът, с неговите шумни тълпи, следващи непрестанно посоката на жизнените си съдби, малки или големи, страхливи или храбри — само едно игрално табло, а играта се играе заради облагата на други. Беше съставял плановете си все едно, че нищо не залагаше от себе си. Но все пак негови приятели можеха да умрат — ето, най-после ги беше нарекъл това, което всъщност бяха — и приятелите на други можеха да умрат, и синове, и дъщери, бащи и майки. Списъкът на съсипани човешки съдби изглеждаше безкраен. Уискиджак притисна гръб до колата и отчаяно огледа улицата. На един прозорец на втория етаж на имението видя някакъв мъж. Мъжът го гледаше, а дланите му бяха яркочервени.

Стъписан, сержантът извърна поглед. Захапа устната си отвътре, докато болката не го жегна и не закапа кръв. „Съсредоточи се — каза си. — Измъкни се от тази пропаст. Съсредоточи се или ще умреш. И не само ти, а целият ти взвод. Те се довериха на теб, че ще ги измъкнеш. Трябва непрекъснато да печелиш това доверие.“ Вдиша дълбоко, после се обърна настрана и изплю кръвта. И зяпна оцапаните с червено камъни.

— Ето — изсъска Уискиджак, — не е толкова трудно да я гледаш, нали?

Чу стъпки, вдигна глава и видя, че идват Хедж и Фидлър. И двамата изглеждаха угрижени.

— Добре ли си, серж? — тихо попита Фидлър. Зад двамата сапьори се приближи и Малът — гледаше внимателно побелялото, плувнало в пот лице на Уискиджак.

— Закъсняваме с графика — отвърна сержантът и се намръщи. — Колко остава?

Двамата мъже, с лица, оцапани от бялата улична прах и пот, се спогледаха и Хедж отвърна:

— Още три часа.

— Решихме да са седем мини — каза Фидлър. — Четири искромета, два подпалвача и едно проклятие.

— Това ще събори ли някоя от тези сгради? — попита Уискиджак.

Избягваше погледа на Малът.

— Естествено. Няма по-добър начин да блокираме пресечката. — Фидлър се ухили.

— Коя точно искаш да падне? — попита Хедж.

— Имението зад вас е на един алхимик.

— Да — отвърна Хедж. — Точно тази ще хвръкне идеално.

— Имате два часа и половина — каза Уискиджак. — След това сме на кръстовището за хълм Величие.

Малът пристъпи към него и попита:

— Пак ли главоболие?

Уискиджак стисна очи и кимна рязко.

Лечителят вдигна ръка, прекара я по лицето на сержанта и промълви:

— Само малко ще те поотпусне.

Сержантът изпъшка отчаяно.

— Това почва да остарява, Малът. Ти дори използваш едни и същи думи. — През мислите му протече хладна тръпка.

Лицето на Малът беше посърнало. Той свали ръката си.

— Когато имаме повече време, ще намерим източника, Уискиджак.

— Добре. — Сержантът се усмихна. — Когато имаме време.

— Дано Кал и Бързия да са добре — каза Малът, обърна се и загледа движението по улицата. — Ти ли прати Сори някъде?

— Да. Сами сме. Знаят къде да ни намерят, и тримата. — Погледна отново към прозореца на имението. Мъжът с червените длани все още беше там, макар че сега гледаше отсрещните покриви. Вдигна се облак прах и Уискиджак отново насочи вниманието си към картата на града: всички пресечки, както и казармите и хълм Величие, бяха очертани с червено. — Малът?

— Серж?

— Пак си ухапах бузата.

Лечителят пристъпи към него и отново вдигна ръка.

 

 

Крокъс Младата ръка крачеше на юг по алеята на Трала. Първите белези за приближаващия се празник Джедъроун вече се бяха появили. По просторите за пране над улицата висяха пъстроцветни знамена, рисувани цветя и парчета дървесна кора обрамчваха входовете, а на всяко кръстовище по стените бяха накачени крини със зърно.

Улиците бяха пълни с пришълци — пастири от Джадроуби, търговци от Риви, тъкачи от Катлин — многолюдна тълпа потни, шумни и възбудени хора. Животински миризми се смесваха с човешките и по-тесните улички бяха толкова задръстени, че изглеждаха почти непроходими, което на свой ред още повече усилваше наплива по главните улици.

В предишните години Крокъс се беше наслаждавал искрено на празненството — промъкваше се през гъстите среднощни тълпи и пълнеше джобовете си, изпразвайки тези на хората наоколо. По време на Празненството тревогите около настъплението на империята Малазан в далечния север за известно време изчезваха. Чичо му винаги се усмихваше на това и изтъкваше, че смяната на сезона придава на човешките усилия вярна перспектива.

— Хленченето и дребнавостта — казваше му той — на един мимолетен и късоглед вид като нашия, Крокъс, не могат с нищо да затъмнят Великия цикъл на живота.

Сега, на връщане към къщи, думите на Мамът се върнаха в ума му. Винаги беше гледал на чичо си като на мъдър, макар и доста непрактичен старец. С течение на времето обаче все повече усещаше, че наблюденията на Мамът го безпокоят.

Празнуването на Пролетния ритуал на Джедъроун не можеше да бъде извинение да се избегнат тежестите на реалността. Това не беше само едно безвредно, временно бягство: беше начин да се отлага вероятното, докато не стане неизбежно. Можем цяла година да си танцуваме по улиците, намръщи се той, до хиляда Велики цикъла, и със сигурността на идващите и отиващи си сезони империята Малазан пак ще влезе през портите ни. Ще сложат край на танца с острието на меча си — защото са практичен, дисциплиниран народ, нетърпящ безполезното хабене на енергия — мрачно късогледи.

Стигна до жилищната сграда, кимна на старицата с лулата на входа и влезе. Коридорът беше пуст, обичайната тумба деца явно си играеше по улиците и зад затворените врати се носеше успокоителната, приглушена домашна глъч. Изкачи се по скърцащите стълби на втория етаж.

Пред вратата на Мамът домашната любимка на учения, крилатата маймунка, подскачаше, драскаше и дърпаше отчаяно резето. Не обърна внимание на Крокъс, чак докато той не застана до нея и не я избута, и тогава изцвърча и закръжи около главата му.

— Пак досаждаш, а? — каза Крокъс на животинчето и махна с ръка да го разкара. Двете малки човекоподобни ръчички го стиснаха за косата. — Е, добре, Моби — отстъпи той и отвори вратата.

Мамът правеше билков чай. Без да се обръща, попита:

— Чай искаш ли, Крокъс? Колкото до това малко чудовище, което вероятно е яхнало главата ти, кажи му, моля те, че за днес ми е писнало от него.

Моби изсумтя възмутено, прелетя до писалището на учения и тупна по коремче отгоре, като пръсна листове хартия по пода, и изцвърча весело.

Мамът въздъхна и се обърна с подноса в ръце. Воднистите му очи се втренчиха в Крокъс.

— Изглеждаш уморен, момко.

Крокъс се тръшна на по-малко опърпания от двата стола в стаята.

— Да. Уморен и в мрачно настроение.

— Моят чай прави обичайните чудеса — каза с усмивка Мамът.

Крокъс изпръхтя, без да вдига очи.

— Може би. А може би не.

Мамът постави подноса на масичката между двата стола, седна и изпъшка.

— Както знаеш, имам малко скрупули, свързани с избраната от теб професия, Крокъс, тъй като поставям под въпрос всякакви права, включително правото на собственост. Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава. Единственото ми притеснение, разбира се, е от рисковете, които се налага да поемаш. — Мамът се наведе над масичката и наля чай. — Момко, един крадец трябва да е сигурен в едно нещо — в своята съсредоточеност. Разсейванията са опасни.

Крокъс вдигна глава към чичо си.

— Какво пишеш през всички тези години? — изведнъж попита той и махна с ръка към бюрото.

Изненадан, Мамът вдигна чашата си и се отпусна в стола.

— Е, най-после искрен интерес към образованието. Най-сетне! Както винаги съм твърдял, Крокъс, засега поне ти проявяваш достатъчно интелигентност. И макар да съм само един жалък писач, моята дума ще ти отвори много врати в този град. Всъщност дори Градският съвет не е нещо недостижимо за теб, стига да предпочетеш тази посока. Дисциплина, момко. Съвсем същото изискване, което си усвоил добре като крадец.

Крокъс погледна Мамът с лукав блясък в очите.

— Колко време ще трябва, за да стана известен в такива кръгове?

— Ами — провлече Мамът, — важно е ученето, разбира се.

— Разбира се. — В ума на Крокъс обаче изплува образът на една спяща девица.

Мамът задуха в чашата си.

— При целодневни уроци и при твоя младежки жар за наука, бих заложил на около година. Повече или по-малко. Нужно ли е да се бърза?

— А, от младежкия жар ще да е. Все едно, така и не ми отговори. Какво пишеш, чичо?

— О. — Мамът погледна към бюрото и вдигна вежда към Моби, който беше отворил една мастилница и пиеше от нея. — Историята на Даруджистан. Тъкмо започвам петия том, с царуването на Екталм, предпоследния от кралете тирани.

Крокъс примигна.

— Кой?

Мамът се усмихна и отпи от чая си.

— Узурпатор на Летасти, бил е наследен от дъщеря си Сандъней, която докарала Времето на възхода и с него — края на века на тираните.

— Аха.

— Крокъс, ако намеренията ти наистина са сериозни, ще почнем уроците си тъкмо с историята на Даруджистан, но това не значи, че ще започнем с петия том. Трябва да се започне от самото начало.

Крокъс кимна и каза:

— Родено от мълва.

Моби изцвърка и се закашля. Мамът го стрелна с поглед и отново насочи вниманието си към Крокъс.

— Да, момче. Даруджистан е бил роден от мълва. — Замълча. — Ама ти си го чувал другаде. Наскоро ли?

— Някой ми го спомена — отвърна небрежно Крокъс. — Не си спомням кой. — Всъщност помнеше. Каза го убиецът, Ралик Ном.

— Знаеш ли какво означава това?

Крокъс поклати глава.

Мамът се отпусна в стола.

— Пий си чая, момко. — Старецът помълча малко, след което започна: — В Ранните цикли на това селение, за господство се борили три велики народа, никой от които не бил човешки в смисъла, който ние влагаме в думата „човешки“. От тази борба рано отпаднали Форкрул Ассаил, или както са известни днес — Крусаил. Не поради слабост, а… да го наречем, незаинтересованост. Останалите два народа продължили да се бият нескончаемо. След време единият паднал, защото били раса на индивидуалисти, биели се колкото срещу расовите си врагове, толкова и помежду си. Наричали са се Джагът, макар че името днес се е изродило до Джаг или Шърл. Макар да загубили войната, те не изчезнали напълно — твърдят, че някои Джагът били оцелели и до ден-днешен, макар че, за наше щастие, не и на Дженабакъз.

— И тъй… — Мамът хвана чашата си с две ръце. — Даруджистан се родил от един слух. Сред местните племена около хълма Джадроуби се породила легенда, че някъде из хълмовете има могила на един велик джагът. Джагътите впрочем били могъщи магьосници, създавали са Лабиринти и други неща, свързани с привличането на сила. С времето легендата на Джадроуби се разпространила отвъд хълмовете, в Дженабакъзкия север и в Катлин на юг, до царства, които днес са рухнали в прахта на изток и на запад. Все едно, търсачите се стичали към хълмовете, отначало на тънки струйки, след това — цели орди, цели племена, водени от жадуващи за мощ шамани и чародеи. Всички склонове на хълмовете се осеяли с окопи и ровове. От тези лагери и временни поселища, от хилядите прииждащи всяка пролет търсачи на съкровището се родил град.

— Даруджистан — промълви Крокъс.

— Да. Могилата така и не била намерена, а слухът отшумял — в днешно време малцина дори знаят за него, а тези, които знаят, са достатъчно благоразумни, за да не подновят търсенето.

— Защо?

Мамът се намръщи.

— Рядко нещо, построено от Джагът, е попадало в човешки ръце, но се е случвало и последствията неизбежно са били катастрофални. — Веждите на стареца се смръщиха още повече. — Урокът е съвсем ясен за тези, които предпочитат да го признаят.

Крокъс помисли.

— Значи Крусаил са изчезнали, а Джаг са били победени. А какво е станало с третия народ? Онези, които са спечелили? Защо не са те тук, вместо нас?

Мамът отвори уста да отговори, но спря и се умълча.

Крокъс присви очи. Зачуди се какво ли би искал да му разкрие Мамът и защо бе предпочел да го премълчи.

Мамът остави чашата си.

— Никой не знае какво точно е станало с тях, Крокъс, нито как са се превърнали в това, което са сега. Те съществуват, един вид, и са известни на всички, които са се сблъсквали с империята на Малаз, като Т’лан Имасс.

 

 

Сори си запробива път през гъстата навалица. Мъчеше се да не изпуска от погледа си дебелия мъж. Не че беше трудно да го проследи, но се бореше с буря в главата си, буря, предизвикана от една-единствена дума, изречена от сержант Уискиджак.

„Прорицател.“

Имаше чувството, че с тази дума нещо тъмно и свито в мозъка й е избухнало и сега се бори с всичко, което го заобикаля. Макар да се беше появило първоначално с почти смазваща сила, сега тя усещаше, че гасне. Онова, с което се бореше, като че ли печелеше битката. Все пак, макар и смътно, й се стори, че чува плач на дете.

— Аз съм Котильон — неволно промълви тя. — Покровителят на убийците, известен на всички като Въжето на Сянката. — Плачът заглъхна. — Прорицателката е мъртва.

Част от ума й проплака от това, а друга попита: „Каква прорицателка?“

— Аз съм вътре и в същото време — отвън. Стоя от дясната страна на Сенкотрон, а неговото име е Амманас и е Господарят на Сенките. Тук съм като ръката на смъртта. — Сори се усмихна и кимна на себе си. Каквото и да беше предизвикало това, вече го нямаше, отново беше заровено дълбоко вътре. Луксът да плаче, да се гневи или да изпитва страх не й беше присъщ. Никога не й беше принадлежал.

Тя вдиша дълбоко и съсредоточи сетивата си върху текущата задача. Дебелият дребен мъж беше опасен. С какво и защо — тези въпроси тепърва щяха да получат отговорите си, но цялата й сила просъскваше в тревога всеки път, щом го зърнеше сред тълпата. А всичко, което е опасно, напомни си тя, трябва да умре.

 

 

Под втората стена, при брега на езерото, пазарът по Солната улица беше в обичайния си разгар. Зноят се беше усилвал през целия ден по претъпканите булеварди и странични улички и вече бе стигнал връхната си точка. Запотени и уморени търговци сипеха ругатни към съперниците си над главите на купувачите. Тук-там на всеки няколко минути избухваха кавги, но постоянният наплив на тълпите разделяше биещите си много преди да се появят изнервените стражи.

Наклякали по рогозките си от суха трева, хората риви от равнината хвалеха неспирно конете си на носовото си, напевно наречие. По пресечките джадроубски пастири стояха сред блеещи кози и овце, а други бутаха каручки, натоварени със сирене и глинени делви, пълни с кисело мляко. Рибари от Дару обикаляха с пръти с нанизана сушена риба, около които кръжаха рояци мухи. Катлински тъкачи седяха зад високите си до кръста укрепления, издигнати от топове пъстроцветни платове. Селяни от Гредфалан стояха във фургоните си и продаваха горчиви плодове и сладки гулии. Продавачи на дърва караха сред тълпите волските си коли — децата им бяха вкопчени като маймуни в куповете вързани дърва за огрев. Мъже и жени от Калоуз в черни халати пееха хвалби за своите Хиляда секти на Д’рек, всеки вдигнал високо над главата си иконата на божеството на своята секта.

Круппе крачеше по улиците с игрива стъпка и ръцете му се мятаха насам-натам, сякаш по своя воля. Това движение обаче не беше просто преструвка: то прикриваше жестовете, нужни за правене на заклинания. Като крадец, Круппе на пръв поглед като че ли не беше особено придирчив. Крадеше храна — най-вече плодове и сладкиши, а точно това угаждане на желанията на небцето изостряше уменията му в магията.

Хаотичният танц на ръцете му бе пригоден така, че те да улавят хвръкнали от кошниците ябълки, подскочили в подносите сладкиши, извадени от везните череши с шоколадова глазура — всичко това се движеше толкова бързо, че отстрани приличаше на мъгла отскачаща от пътя на човешките тела. В широките му, припляскващи от движенията ръкави на палтото му имаше пришити джобове, едни по-големи, а други — по-мънички. Всичко, което попадаше в ръцете на Круппе, тутакси изчезваше в широките ръкави и се озоваваше в подходящия за размера му джоб. И Круппе продължаваше да крачи, вещ познавач на сладки деликатеси от сто различни култури, със светнало от кротко задоволство, леко зачервено кръгло лице.

Най-сетне, след една дълга обиколка из пазара, Круппе стигна до хана „Феникс“. Спря на стъпалата да побъбри с облегналия се на стената уличен катил и извади от ръкава си една захаросана ябълка. Отхапа, бутна вратата и изчезна вътре.

 

 

Сори спря до олющената стена на една сграда и скръсти ръце. Този дебел дребосък беше цяло чудо. Достатъчно беше погледала изкусния му танц, за да разбере, че е адепт. Но все пак се чувстваше объркана, защото умът зад фасадата му намекваше за качества, далеч надхвърлящи това, което се виждаше външно. Потвърждение, че в случая наистина ставаше дума за едно опасно същество.

Тя погледна хана от мястото, където беше застанала. Мъжът на входа като че ли оглеждаше всеки, който понечи да влезе, но в жестовете му не можа да долови нещо, което да издава навици на крадец. Думите, които разменяше с хората, бяха кратки, сигурно просто се поздравяваха като познати. Все пак тя смяташе да влезе в хана. Уискиджак беше изпратил Калам и Бързия Бен да намерят… свърталище на крадци, на побойници и убийци. Защо сержантът искаше да намерят точно такова място, беше подробност, която не споделиха с нея. Магьосникът и Калам хранеха подозрения към нея и тя чувстваше, че аргументите им започват да убеждават Уискиджак. Ако успееха, щяха да я държат настрана от всичко, но тя нямаше намерение да го допусне.

Прекоси улицата и се приближи до хана. Жаркият следобед вече се стапяше в гъст предвечерен здрач, натежал от миризмата на дъжд. Щом пристъпи към първото стъпало, катилът я погледна и се ухили.

— Круппе преследваме, а? — Поклати глава. — Все едно, момичетата не бива да носят саби. Надявам се, че не се каниш да влизаш вътре? Със сабя? Тц. Не и без придружител.

Сори отстъпи крачка назад и огледа улицата. Най-близкият пешеходец беше чак на следващата пресечка, вървеше в обратната посока. Тя придърпа късото си наметало около кръста.

— Пусни ме да вляза — каза тихо на мъжа. Как бе успял да я забележи дебелакът?

Мъжът пред нея се облегна на перилото.

— Всичко това май плаче за едно разговорче, най-приятелско. Какво ще кажеш да идем двамата с теб в уличката отзад? Ти оставяш сабята си, а аз ще съм добър. Иначе работите може да загрубеят и какво ще му е хубавото, ако…

Лявата ръка на Сори се стрелна напред. Блесна кама. Острието се заби в дясното око на мъжа и оттам — в мозъка. Той се изтърколи през перилото и тупна тежко до стъпалата. Сори се наведе и си прибра камата. Намести колана със сабята и огледа отново улицата. Не видя никой, който можеше да е забелязал, че става нещо, качи се по стъпалата и влезе в хана.

Спря се още на втората стъпка, когато се озова лице в лице с едно разплакано момче, увесено с главата надолу. Две грубовати жени се редуваха да го лашкат напред-назад. Щом се опиташе да се хване за въжето, момчето получаваше по един ритник в главата.

— Ей, ти! — подвикна едната жена, ухили се и хвана Сори за лакътя.

Сори се обърна и я изгледа хладно.

— Какво искаш?

Жената се наведе към нея, лъхна я на вкиснала бира и й прошепна:

— Ако влезеш в беля, само викни за Ирилта и Мийзи. Това сме ние, разбра ли?

— Благодаря.

Сори продължи навътре. Вече бе зърнала дебелия дребосък — как го беше нарекъл тъпакът отвън? Круппе. Седеше на една маса до отсрещната стена, под галерията. Тя пък можеше да се настани до тезгяха и да наблюдава. Тръгна натам.

След като Круппе явно знаеше за нея, тя реши да не прави усилия да се прикрива. Често неприкритото внимание най-добре прекършваше чуждата воля. В една война на търпението, усмихна се наум Сори, смъртният винаги е в по-неизгодна позиция.

 

 

Крокъс зави на ъгъла и се приближи до хана. Курсът, който му беше определил Мамът, го плашеше: образованието щеше да се разпростре далеч отвъд книгите, до етикета и изисканите маниери, до функциите на различните обществени длъжности, родословията и личните особености на определени особи — но той се беше заклел да го изкара до края. Целта му беше един ден да застане пред онази девица на Д’Арл в очакване да го представят официално.

И в същото време се надсмиваше вътрешно на това. Нашият Крокъс — учената глава, изисканият и обещаващ млад чаровник, крадецът. Прекалено нелепо изглеждаше. И все пак това го блазнеше и втвърдяваше решимостта му. Рано или късно щеше да го постигне. Но дотогава трябваше да свърши други неща, имаше неща, които трябваше да оправи.

Когато стигна до стъпалата на хана, видя под парапета загърната в сянка фигура и се приближи предпазливо.

 

 

Тъкмо когато Сори стигна до тезгяха, вратата се отвори с трясък. Тя се обърна с всички останали и видя застаналия на прага чернокос младеж.

— Убили са Черт! — изрева младият мъж. — Наръган е с нож!

Неколцина клиенти наскачаха и се втурнаха към вратата.

Сори отново се обърна към тезгяха, срещна погледа на кръчмаря и каза:

— Гредфаланска бира, моля. В калаена халба.

Жената, която Ирилта беше нарекла Мийзи, се появи до нея, тупна яките си ръце на тезгяха и изръмжа:

— Бързо обслужи дамата, Скърви. Има вкус тя. — После наведе глава към Сори и добави: — Добър вкус, отвсякъде. Черт си беше свиня.

Сори се вцепени. Ръцете й се шмугнаха под наметалото.

— Ей, ей, я по-кротко, момиче — тихо каза Мийзи. — Тук не си чешем езиците. Тук всеки първо гледа себе си и хич не ща нож в окото. Казахме, че ще се грижим за тебе, нали?

Бирата дойде веднага. Сори хвана дръжката на халбата и каза кротко:

— Гледай много-много да не се грижиш за мен, Мийзи.

От другата страна на Мийзи застана още някой. Сори го погледна и видя, че е чернокосият младеж. Лицето му беше пребледняло.

— По дяволите, Мийзи — изсъска той през зъби, — днес наистина имам лош ден.

Мийзи се изкиска и го прегърна през рамо.

— Скърви, я дай и на нас двамата тука по една от тая гредфаланска бира. Нашият Крокъс си спечели най-доброто в Даруджистан. — Обърна се отново към Сори и й прошепна: — Следващия път гледай много-много да не показваш такава класа. Не и тук, всеки случай.

Сори се намръщи над питието си. Наистина беше станала непредпазлива — да си поръча най-доброто в града. После отпи глътка.

— Чудесна е. Направо страхотна.

Мийзи се ухили и сръга Крокъс.

— Видя ли, дамата я хареса. Страхотна била.

Крокъс кимна на Сори с малко уморена, но топла усмивка.

Скърви им донесе двете бири.

Сори видя как очите на Крокъс се плъзнаха по тялото й, след което се спряха. Усмивката на младежа се стегна, а лицето му пребледня още повече. Когато сложиха халбата пред него, Крокъс извърна поглед и посегна към нея.

— А, това най-напред си го плати, пък тогаз ще го пиеш, Крокъс — измърмори Скърви. — Почваш да ставаш тарикат като Круппе.

Крокъс бръкна в джоба си и извади шепа монети. Докато се опитваше да ги преброи, няколко се изплъзнаха между пръстите му и подскочиха на тезгяха. От трите, които паднаха, две само издрънчаха и се спряха. Третата монета обаче се завъртя и продължи да се върти. Очите на Сори се взряха в нея, както и тези на Скърви и Мийзи. Крокъс посегна да си я прибере, но се поколеба. Монетата продължаваше да се върти със същата скорост.

Сори я зяпна и усети как в главата й отекна прилив на сила, като океански прибой. В отговор на това отвътре избликна също толкова мощна вълна. Скърви ахна, а монетата се затъркаля по тезгяха, подскочи високо във въздуха и се спря точно пред Крокъс.

Никой от четиримата не проговори. Освен тях никой не беше забелязал случилото се.

Крокъс протегна ръка, прибра монетата и процеди през зъби.

— Тази — не.

— Хубаво — отвърна със също толкова дрезгав глас Скърви и прибра с треперещи ръце другите монети, които Крокъс беше оставил на тезгяха.

Под тезгяха, Сори опипа дръжката на камата. Беше лепкава. Значи Крокъс беше видял кръвта. Налагаше се да го убие. Но знаеше, че няма да го направи.

— Крокъс, момчето ми! — извика някой.

Мийзи се обърна натам и измърмори:

— Пак оная вмирисана риба. Круппе те вика, момко.

Крокъс прибра монетата в джоба си, изсумтя и си взе халбата.

— Ще се видим после, Мийзи.

Значи беше намерила човека на Опонн — колко лесно. И той по някакъв начин беше свързан с този Круппе. Изглеждаше прекалено лесно и това събуди подозренията й.

— Добро момче — рече Мийзи. — Двете с Ирилта се грижим за него, ясно?

Сори гледаше халбата си. Тази част трябваше да я отиграе много внимателно. Избухването на магията на Сянка под влиянието на Монетата беше станало съвсем инстинктивно.

— Ясно, Мийзи. За него не се притеснявай.

Мийзи въздъхна.

— Добре. Я да пробваме от евтиното. Скърви? Сипи по една дарска тоя път. В глинени чаши, ако имаш.

 

 

Схлупената кръчма „При Куип“, обичайното свърталище за моряци и рибари, се намираше до Втората градска стена, откъм Крайезерна. Стените на кръчмата бяха от пясъчник и с времето цялата постройка се беше килнала назад, сякаш отстъпваше от крайбрежната улица. „При Куип“ се беше подпряла на Втората стена като повечето други околни съборетини, направени най-вече от изхвърлени от водата дървета или греди след поредното разбиване на някой кораб в скалите на Къртицата.

Вечерният здрач донесе в Даруджистан лек дъжд, чиито мъгли запълзяха от водата към брега. Далече над езерото просветваха мълнии, но гръмотевици не се чуваха.

Калам излезе от „При Куип“ тъкмо когато един Сиволик поднасяше горящия, натопен в катран прът към близката газова лампа, след като преди това беше отворил медните клапи. Лампата лумна с яркосин пламък, който бързо се успокои. Калам спря пред входа да погледа странния, загърнат в сив халат човек, който продължи надолу по улицата. После примижа към небето и тръгна нагоре. Стигна до последната съборетина, подпряна на една издатина на стената, и влезе.

Бързия Бен, който седеше със скръстени крака на пръстения под, вдигна очи към него.

— Извади ли късмет?

— Не — отвърна Калам. — Гилдията е потънала вдън земя, но защо — представа нямам. — Отиде до отсрещната стена и седна на одеялото си. Облегна гръб на стария ронлив камък и погледна приятеля си. — Мислиш ли, че Градският съвет може да е предприел действия срещу местните убийци?

Очите на Бързия Бен лъснаха в тъмното.

— Искаш да кажеш, да са се сетили, че може да се свържем с тях?

— Едва ли са идиоти. Не може да не знаят, че Малаз действа точно така. Предлагаш на Гилдията договор, който не могат да откажат, сядаш си на задника и гледаш как управителите падат като мухи без глави. Уискиджак предложи плана. Дужек го одобри. Тия двамата си говорят на езика на стария император, да го знаеш от мен, Бързак. Старецът сигурно се смее в ада.

Магьосникът потрепери.

— Неприятен образ.

Калам сви рамене и продължи:

— Все едно, всичко е на теория, ако не можем да намерим и един местен убиец. Където и да са се скрили, не е в Крайезерния квартал, в това мога да се закълна. Единственото име, което хванах, е някой си Змиорката. Обаче не е убиец. Нещо друго е.

— Тогава къде ще търсим? — попита Бързия Бен. — В квартал Джадроуби?

— О, не. Там са само селяни и овчари. По дяволите, само миризмата, която лъха от това място, е достатъчна, за да го зачеркнеш от списъка. От утре ще пробваме в Дару. — Калам замълча. — А твоите работи как вървят?

Бързия Бен наведе глава и отговори почти шепнешком:

— Почти съм готов.

— Уискиджак само дето не се задави, като чу предложението ти. Аз също де. Ще нагазиш в гнездо на усойници, Бързак. Сигурен ли си, че е необходимо?

— Не съм. — Бързия Бен вдигна глава. — Лично аз бих предпочел да зарежем всичко и да бягаме — далече от всичко това, от империята, от Даруджистан, от войната. Но опитай се да убедиш сержанта. Той, видиш ли, е верен на идеята, а такива е най-трудно да ги обърнеш.

Калам кимна.

— Чест, доблест, всичките тия скъпо струващи говна.

— Точно. За това го правим така, щото е единственият начин, който ни е останал. Лудостта на Хеърлок се превърна в пасив, но все още можем да го използваме, за последен път. Силата привлича сила и с малко късмет кончината на Хеърлок ще направи точно това. Колкото повече асценденти привлечем в свадата, толкова по-добре.

— Все си мислех, че точно това трябва да избегнем, Бързак.

Магьосникът се усмихна криво.

— Ще ми кажеш за това. Но точно сега колкото по-голям е хаосът, толкова по-добре.

— А ако Тайсхрен надуши?

Бързия Бен се усмихна широко.

— Тогава ще умрем по-скоро. Това е положението.

Калам се изсмя сухо.

— Да. Това е положението.

— Слънцето слезе зад хоризонта. Време е да почвам.

— Искаш ли да се махна оттук? — попита Калам.

Бързия Бен поклати глава.

— Не. Точно за тази работа искам да останеш тук. Ако не се върна, вземи трупа ми и го изгори на пепел. Пръсни пепелта по четирите ветрове и ме прокълни с цялото си сърце.

Калам замълча. После изръмжа:

— Колко да чакам?

— До заранта — отвърна Бързия Бен. — Разбираш, че бих помолил за това само най-близкия си приятел.

— Разбирам. Е, почвай тогава, в името на Гуглата.

Бързия Бен замаха с ръце. От земята лумна огнен кръг и го обкръжи. Магьосникът затвори очи.

Калам видя как приятелят му сякаш леко се сви — все едно че го напусна нещо, от което зависи животът му. Вратът на Бързия Бен изпука и брадичката му клюмна на гърдите, раменете му се смъкнаха и от устата му с бавно съскане излезе дъхът. Огненият кръг запращя, след това се смали и се стопи в смътно сияние върху пръстта.

Калам се намести, изпъна крака и скръсти ръце. И зачака.

 

 

— Прибират трупа — рече пребледнелият Мурильо и поклати глава. — Тоя, дето е убил Черт, е професионалист и е много гаден. Право през окото и…

— Стига! — ревна Круппе и вдигна ръце. — Круппе, между другото, е седнал да яде, Мурильо, и освен това Круппе, между другото, има деликатен стомах.

— Черт беше тъпак — продължи Мурильо, без да обръща внимание на Круппе, — но едва ли е от тоя тип, дето привлича толкова жестокост.

Крокъс си мълчеше. Беше видял кръвта по камата на тъмнокожата жена.

— Знае ли човек? — Круппе размърда вежди. — Може да е преживял някоя ужасна ужасия. Може да са го смачкали, както човек смачква някоя хлебарка с ботуша си.

Крокъс се огледа. Очите му се върнаха на жената, която стоеше до тезгяха с Мийзи. Облечена с кожени дрехи, с проста сабя на бедрото, тя му напомняше за времето, когато беше гледал като момче минаващата през града наемническа войска. Помнеше, че бяха от Пурпурната гвардия: петстотин мъже и жени, без нито една лъскава тока между тях.

Погледът му се спря на жената. Беше същата като наемниците. Убийца, отдавна престанала да изпитва ужас. Какво толкова беше направил Черт, че да си заслужи нож в окото?

Крокъс извърна глава и точно в този момент в кръчмата влезе Ралик Ном. Закрачи право към масата им, сякаш без да забелязва отдръпващите се от пътя му мъже.

Кол се изпречи срещу него, преди да е стигнал до масата, плесна го по гърба и залитна пиянски.

— Ном, копеле старо!

Ралик го прегърна през раменете и го поведе към масата.

Круппе вдигна глава.

— О, скъпи мои приятели! Круппе ви кани да се включите в дружеското ни събрание. — Махна с ръце към двата свободни стола и се заклати в своя. — Да ви въведа в текущите ни драматични дела. Нашият младеж Крокъс зяпа замечтано в празното, докато Мурильо и Круппе обсъждат последните клюки на уличните плъхове.

Кол остана прав; поклащаше се и мръщеше вежди. Ралик седна и взе каната с бира.

— Какви са клюките? — попита небрежно убиецът.

— Клюките са, че вече сме съюзници с Лунния къс — рече Мурильо.

— Глупости, разбира се — каза Круппе. — Да си видял нещо, което да го предполага?

Мурильо се ухили.

— Луната стои ли си на мястото? Стои си. Не само това, ами точно под нея са опънали шатра на Съвета.

Крокъс се намеси.

— Чух от чичо Мамът, че съветниците още не са успели да пратят съобщение до оня, който живее на Лунния къс.

— Нормално — отбеляза Мурильо и присви очи към Ралик.

— Всъщност кой живее там? — попита Крокъс.

Кол залитна и се подпря с ръце на масата, за да не падне. Заби червеното си лице в Крокъс и изрева:

— Пет черни дракона!

 

 

В Лабиринта на Хаоса Бързия Бен знаеше за безбройните подвижни пътеки, водещи към вратите. Макар да ги наричаше „врати“, всъщност те бяха прегради, поставени там, където Лабиринтите се допираха, струпвания на енергия, твърди като базалт. Хаосът докосваше всички селения с чворестите си пръсти, от които кървеше сила, а вратите бяха като вкоравени рани в плътта на други светове, на други пътища на магията.

Магьосникът беше съсредоточавал талантите си върху такива врати. Докато се намираше в Лабиринта на Хаос, се беше научил как да оформя енергията им. Измислил беше начини да променя преградите, да долавя какво има зад тях. Всеки магически лабиринт имаше своя миризма, всяко селение — своя тъкан и макар пътеките, които го водеха, да не бяха никога едни и същи с тези, по които бе вървял преди, той беше усъвършенствал начина да намира онези, които търсеше.

Сега пътуваше по една от тези пътеки, смътна следа в пустошта, затворена от струпванията на самия Лабиринт, извиваща се и гъмжаща от противоречия. На някои места напираше с волята си да продължи напред, а се оказваше, че се движи назад; стигаше до някой рязък завой надясно, последван от друг, после — от още един и още един — и всички в една и съща посока.

Знаеше, че силата на собствения му ум отваря пътеките, но в същото време те си имаха свои закони — а може би бяха негови, но без да ги познава. Какъвто и да беше източникът на оформянето им, беше си пълна лудост.

Стигна до последната врата, която търсеше. Преградата наподобяваше най-обикновен лъскав сив камък. Застанал пред нея, Бързия Бен прошепна заповед и духът му прие формата на собственото му тяло. Постоя така за миг, овладявайки трепета на призрачното си тяло, а след това пристъпи и опря ръце на вратата.

Ръбовете бяха твърди и топли. Към центъра ставаше още по-горещо и меко на допир. Повърхността бавно изгуби грапавината си под дланите на чародея и стана гладка като обсидиан. Бързия Бен затвори очи.

Никога досега не се беше опитвал да мине през такава врата. Не беше дори сигурен, че ще е възможно. А и да оцелееше в отвъдното, съществуваше ли изобщо път назад? И отвъд механиката на това, което вършеше, избуя последната му тревога: опитваше се да нахлуе в селение, където нямаше да е добре дошъл.

Бързия Бен отвори очи.

— Аз съм посока — промълви той. И опря рамене на преградата. — Аз съм силата на волята там, където се цени това и само това. — Напъна по-силно. — Аз съм допирът на Лабиринта. Нищо и никъде не е неподатливо пред Хаоса. — Усети, че вратата започва да поддава. Шибна зад себе си с ръка да отбие усилващия се натиск. — Само аз ще мина! — изсъска Бен. И изведнъж, със странно изтупване, се шмугна вътре и около тялото му запращяха искри енергия.

Магьосникът се олюля над грубата изсъхнала земя. Закрепи се на краката си и се озърна. Стоеше сред гола равнина, хоризонтът вляво от него бе изгърбен от ниски хълмове. Над главата му се беше изпънало небе с цвета на живак, с дълги разнищени облаци, които се движеха бързо точно над него, черни като мастило.

Бързия Бен седна, сгъна крака и прибра ръцете си в скута.

— Сенкотрон — промълви той. — Господарю на Сенките, дойдох в твоето владение. Ще ме приемеш ли, както се полага на един мирен гост?

От хълмовете отекна отговорът: вой на Хрътки.