Стивън Ериксън
Лунните градини (19)

13.

Тук има паяк,

в този ъгъл или в онзи —

очите му три

шарят из мрака,

осемте му крака

ми лазят по гръбнака,

повтаря той и се присмива

на стъпката ми боязлива.

 

Тук има паяк,

за мен той всичко знае,

живота ми от край до края

той в паяжина вплел е.

Тук някъде, из тази странна стая

дебне паяк

и ме чака

обзет от ужас да побягна в мрака…

 

„Заговорът“

Галън Слепия (р. 1078)

Щом убиецът от Гилдията напусна салона, Калам пресуши последните глътки бира, плати си и се качи по стълбите. От перилото на галерията огледа хората долу и след като се увери, че никой не му обръща особено внимание, продължи по коридора до последната врата вдясно.

Затвори вратата и я заключи. Бързия Бен седеше на пода, в средата на кръг от разтопен восък. Магьосникът се беше присвил, гологръд, със затворени очи, и по лицето му се стичаха капки пот. Въздухът около него лъщеше като лакиран.

Калам заобиколи восъчния кръг и отиде до леглото си. Свали кожената торба от куката на стената и я сложи на сламения дюшек. Отвори я и изсипа съдържанието й. Само след минута вече бе подредил механизмите на арбалета. Металните части на оръжието имаха синкав цвят, тясното дървено стебло беше напоено в катран и изтрито с черен пясък. Бавно и тихо Калам започна да го сглобява.

Бързия Бен зад него проговори:

— Готово. Когато си готов, приятелю.

— Той излезе през кухнята. Но ще се върне — каза Калам и стана, с арбалета в ръце. Закачи му кожения ремък и го метна през рамо. После се обърна към магьосника. — Готов съм.

Бързия Бен също стана и изтри челото си с ръкав.

— Две заклинания. Ще можеш да летиш, да контролираш всяко спускане. Другото би трябвало да ти осигури възможност да забелязваш всичко магическо — е, почти всичко. Ако някой Върховен маг ни се оплете в краката, няма да имаме този късмет.

— А ти? — попита Калам, докато оглеждаше колчана си.

— Мен няма да ме виждаш пряко, само аурата ми — отвърна ухилен Бързия Бен, — но ще съм с теб през цялото време.

— Е, дано мине гладко. Свързваме се с Гилдията, предлагаме договора на империята, те приемат и ни премахват всяка по-сериозна пречка в града. — Загърна се в наметалото и придърпа качулката над главата си.

— Сигурен ли си, че не можеш просто да слезеш по стъпалата, да отидеш направо при човека и да му обясниш нещата?

Калам поклати глава.

— Не става така. Ние сме го разпознали, той нас — също. Вероятно току-що се е свързал с шефа си и ще подредят работите както на тях им харесва. Сега нашият човек ще ни поведе към мястото на срещата.

— Няма ли да се набутаме в засада?

— Повече или по-малко. Но първо ще поискат да разберат какво искаме ние. А след като стане това, съмнявам се, че Майсторът на Гилдията ще е заинтересован да ни убие. Готов ли си?

Бързия Бен вдигна ръка към Калам и измърмори под нос няколко думи.

Калам усети как вътре в него се вля лекота, надигна се до порите на кожата му и излъчи хладен въздух, който го обгърна като пухена възглавница. А пред очите му фигурата на Бързия Бен се обкръжи от синьо-зелен нимб, съсредоточен в дългите пръсти на магьосника.

— Ето ги пак — усмихна се убиецът. — Двамата стари приятели.

Бързия Бен въздъхна.

— Да, ето, че го правим отново. — Срещна погледа на приятеля си. — Гуглата е по петите ни, Кал. Усещам дъха му във врата си напоследък.

— Не си само ти. — Калам се обърна към прозореца. — Понякога — сухо каза той — имам чувството, че империята иска да загинем. — Отиде до прозореца, отвори го и опря ръце на перваза.

Бързия Бен пристъпи до него и отпусна ръка на рамото му. Двамата се загледаха в тъмното, обзети за кратко от обичайното неспокойство.

— Много неща преживяхме — промълви Бързия Бен.

— Гуглата да ме лъхне дано — изръмжа Калам, — защо го правим всичко това, между другото?

— Може би ако империята получи каквото иска — Даруджистан. — Ще ни пуснат да се махнем.

— Е, да, но кой ще убеди нашия сержант да зареже империята?

— Ще му покажем, че няма друг избор.

Калам се качи на перваза.

— Добре, че не съм вече Нокът. Само войник, нали?

Зад него Бързия Бен сложи ръка на гърдите си и изчезна. Безтелесният му глас съдържаше насмешка.

— Да. Приключиха игрите с плаща и наметалото за стария Калам.

Убиецът се подаде навън, обърна се с лице към стената и започна да се катери към покрива.

— Да, винаги съм ги мразел.

Гласът на Бързия Бен вече беше до него.

— Край на коварните убийства.

— Край на шпионирането — добави Калам, докато посягаше към стряхата.

— Край на маскиращите заклинания.

Калам се изкатери горе и залегна.

— Край на ножовете в гърба — прошепна той, надигна се и огледа близките покриви. Не видя нищо: никакви странно присвити фигури, никакви ярки магически аури.

— Слава на боговете — прошепна над него Бързия Бен.

— Слава на боговете — повтори Калам и надникна над ръба на покрива. Едно светло петно очертаваше входа на гостилницата. — Ти поеми задната врата. Аз оставам на тая.

— Добре.

Още докато магьосникът отговаряше, Калам се стегна и изсъска:

— Ето го! Още ли си с мен?

Бен потвърди.

Двамата загледаха отгоре Ралик Ном, който влезе в някаква пресечка.

— Тръгвам след него — каза Бързия Бен.

Около чародея лумна синьо-зелено сияние. Той се издигна във въздуха, прелетя плавно над улицата и забави, щом стигна пресечката. Калам се изправи и застъпва безшумно покрай ръба на покрива. Щом стигна до ъгъла, погледна към покрива на съседната сграда и скочи.

Спусна се бавно, все едно че потъваше във вода, и се приземи без никакъв звук: Вдясно от него и успоредно се движеше магическата аура на Бързия Бен. Калам мина по покрива на следващата сграда. Човекът им отиваше към пристанището.

Калам продължи след сиянието на Бързия Бен, от един покрив към следващия, понякога със скачане, понякога — с катерене. В действията му липсваше каквато и да било изтънченост: там, където други щяха да прилагат финес, той разчиташе на силата си. Това го правеше да изглежда неподходящ за убиец, но той се беше научил да го използва като предимство.

Вече навлизаха в пристанищния район, с едноетажни големи сгради, с оскъдно осветени улици, освен около тежките двукрили врати на складовете, около които се мотаеха обичайните пазачи. Нощният въздух миришеше на отходни канали и риба.

Най-сетне Бързия Бен спря над вътрешния двор на един склад, после бързо се върна при Калам, който изчакваше на покрива на близката къща.

— Изглежда, е тук — рече Бързия Бен; рееше се на няколко стъпки над Калам. — Сега какво?

— Искам добра видимост към двора.

— Ела с мен.

Бързия Бен го поведе към друга сграда. Човекът им вече се виждаше присвит на покрива на склада и насочил вниманието си към двора долу.

— Кал, случайно да надушваш нещо лошо?

Калам изсумтя.

— Какво лошо, в името на Гуглата! Само проклети рози. Заеми позиция, приятел.

— Ясно.

 

 

Ралик Ном беше залегнал на покрива, с глава над ръба. Под него беше дворът на склада — плосък, сив и пуст. Сенките бяха непроницаеми. На лицето му беше избила пот.

Долу от сянката се чу гласът на Оцелот:

— Той видя ли те?

— Да.

— И не предприе нищо?

— Не. Слушай, сигурен съм, че са повече от един. Щях да разбера, ако ме беше проследил, но след мен нямаше никой. Намирисва ми на магия, Оцелот, а знаеш много добре какво мисля за магията.

— По дяволите, Ном. Ако беше започнал да използваш онова, което ти даваме, щеше да се издигнеш до най-добрите. Е, нищо. Имаме следачи и освен ако тук няма някой много добър магьосник, ще засечем всяка магия. Приеми го. — В гласа на Оцелот се прокрадна злобна нотка. — По-добър е от теб. Вече те е проследил. Сам.

— И сега какво? — попита Ралик.

Оцелот се изкиска.

— В този момент затваряме кръга. Ти си свърши работата, Ном. Тази нощ войната между убийци приключва. След пет минути ще можеш да се прибереш вкъщи.

 

 

Високо над града един демон плющеше с жилавите си криле и зелените му змийски очи оглеждаха покривите долу със зрение, способно да засече магия толкова лесно, колкото и топлина. Въпреки че демонът не беше по-голям от куче, силата му беше огромна, почти равна на тази на човека, който го бе призовал и оковал тази нощ. На покривите той видя две аури, близо една до друга, едната на човек, над когото беше хвърлено заклинание, а другата на магьосник — много добър магьосник. В разкъсан кръг около тези двамата по покривите се придвижваха мъже и жени — някои ги издаваше телесната им топлина, други — предмети, наситени с магия.

До този момент демонът се рееше нависоко, отегчен и обиден на своя господар. Най-обикновена наблюдателска мисия за такава сила! Но ето че сега изпита жажда за кръв. Само господарят му да беше малко по-слаб, за да можеше да разкъса веригите и да се спусне над покривите, щеше да настане истинска касапница.

Демонът тъкмо се беше унесъл в тези свои сладки мисли, приковал очи в сцената долу, когато петата на един ботуш се заби в тила на малката му кръгла глава. Съществото се завъртя рязко, после се изви, за да срещне нападателя си, и от черепа му изригна гняв.

И само след миг вече се биеше за живота си. Фигурата, която бе влязла в битка с него, беше обкръжена с ослепителна магическа аура. Бушуващите им енергии се вкопчиха като пипала. Фигурата усили атаката си и демонът с всички сили се помъчи да надмогне свирепата болка. Изпепеляващ студ изпълни черепа му, студ непонятен и невъобразим със своя дъх на сила, толкова чужд, че демонът не можеше да намери начин как да му се противопостави.

Двете същества бавно се спуснаха надолу — продължаваха двубоя си в абсолютна тишина, със сили, невидими за обитателите на града, а около тях към склада се спускаха други фигури, с изпънати като криле във въздуха плащове, с арбалети в ръце и скрити под качулки глави, с лица, скрити под черни маски. Бяха единадесет на брой и подминаха демона, както и неговия нападател. Никоя от тях не им обърна внимание и щом осъзна това, демонът изпита чувство, което до този момент му беше напълно непознато. Страх.

Демонът отново насочи мислите си към битката за оцеляване и се изтръгна от съкрушителната прегръдка на нападателя. Нададе писък и бързо полетя нагоре.

Нападателят не продължи след него, а догони другите в безшумното им спускане към града.

Когато загърнатите в мрак силуети се снишиха към кръга от мъже и жени долу, всички грижливо се прицелиха с арбалетите и касапницата започна.

 

 

Калам се вторачи в легналия на покрива убиец и се зачуди какво да прави. Нима чакаха той да влезе в контакт? От гърлото му се изтръгна тихо ръмжене. Нещо не беше както трябва. Усещаше го с костите си.

— По дяволите, Бързак! Давай да се махаме оттук!

— Почакай! — отвърна му безтелесният глас на Бързия Бен. — О, проклятие! — добави той тихо.

Точно пред Калам две обкръжени от ярко сияние фигури се спуснаха към покрива и се приземиха зад техния човек.

— Какво става, в името на Гуглата?

И в този момент усети как плоските каменни плочи под ръцете му леко потреперват. Превъртя се на гръб и чу как една стрела изсвистя покрай главата му. Някаква фигура беше застанала на покрива, само на трийсетина стъпки от него. След като стрелата не улучи, фигурата се спусна напред. Зад първата кацна друга, близо до отсрещния ръб на покрива.

Калам запълзя заднешком и се смъкна от ръба.

Бързия Бен се понесе над него. Магията за отклоняване, с която се беше загърнал, беше от Висш порядък и той бе сигурен, че ще остане невидим за нападателите. Видя как приближаващата се фигура забави хода си и запристъпва предпазливо покрай ръба на покрива, където се беше спуснал Калам. С блеснали в двете му облечени в тежки ръкавици ръце ками, убиецът стигна до ръба и се присви. Надникна надолу и Бързия Бен затаи дъх.

Калам беше там. Държеше се за стрехата. Когато нападателят се показа и скри звездите зад себе си, убиецът се надигна на една ръка, а с другата замахна и стисна шията на убиеца с все сила. Дръпна го надолу и в същото време изрита нагоре с коляно. Увитото в черна кърпа лице на нападателя се блъсна в коляното му и изпука. Калам, стиснал стряхата с едната си ръка, разтърси вече отпусналия се в ръката му убиец и го запокити надолу към улицата.

Покатери се отново на покрива. Видя как вторият убиец в другия край на покрива се обърна вихрено, изръмжа, скочи и хукна към него.

Непознатият убиец отстъпи, сякаш стъписан, после смъкна надолу ръката си и тутакси изчезна.

Калам се закова на място, присвит, изпънал ръце настрани.

— Виждам я — изшепна Бързия Бен.

Калам изсъска, завъртя се в пълен кръг и отскочи встрани.

— А аз — не.

— Тя влага енергия в това — каза Бързия Бен. — Непрекъснато я губя. Почакай, Кал. — Магьосникът замълча.

Калам се заоглежда при всеки приглушен звук. Ръцете му трепереха. Да чака? От гърдите му се изтръгна тихо ръмжене. Какво да чака? Нож в гърлото?

И изведнъж нощта се взриви от грохот и пламъци. Нападателят изригна пред очите му, точно пред него, и една кама блесна към гърдите му. От нея се сипеха дим и искри, но тя се движеше като недосегаема за тях. Калам се изви на една страна, за да избегне оръжието. Камата разпра ризата му под ребрата, заби се дълбоко и отцепи встрани. Той усети топлината на бликналата кръв и юмрукът му се стовари в слънчевия сплит на жената. Тя изохка, залитна и капки кръв се плиснаха от камата в дясната й ръка. Озъбен, без да обръща внимание на ножа в ръката на убийцата, Калам отново стовари юмрука си в гърдите й. Изпращяха ребра. Другата му ръка я удари саблено в челото. Убийцата се просна по гръб на плочите на покрива. Не помръдваше.

Калам се смъкна на колене и вдиша на пресекулки.

— Да почакам, викаш? Проклятие! Какво ти става, в името на Гуглата, Бързак? — Отпра парцал от ръкава на ризата си и го натика в раната под гръдния си кош. — Бързак?

Отговор не последва. Той се напрегна, после се обърна и огледа по-ниските покриви. Тук-там се виждаха безжизнени тела. Покривът на склада, където беше видял двете фигури да кацат зад техния човек, беше пуст. Той простена тихо и се смъкна на колене.

С атаката на жената беше чул нещо сред бляскащите пламъци. Гръм. Не, по-скоро два, един след друг. Затаи дъх. Трети убиец ли имаше тук? Магьосник? Бързия Бен беше поразил този, но някой друг бе поразил Бързия Бен.

— О, проклета да е Гуглата дано! — прошепна той и се огледа с гняв.

 

 

Първото запознанство на Ралик с грозящата го опасност беше един рязък удар между плешките му. Дъхът излезе от дробовете му и отнесе със себе си и способността му да реагира. Гърбът му запулсира и той веднага разбра, че е ударен със стрела, но джезърейнтската му броня под ризата беше издържала на удара — острието беше пронизало желязото, но стрелата беше изгубила силата си, за да продължи. През бученето в ушите си успя да чуе стъпките, приближаващи се към него.

От сенките долу се чу гласът на Оцелот:

— Ном? Какво става?

Стъпките зад Ралик спряха и се чу тихото изщракване на зареждащ се арбалет. Той се стегна. Собственото му оръжие лежеше до него, готово.

— Ном?

Зад него и вляво се чу тиха стъпка. С едно движение Ралик се превъртя по гръб, сграбчи арбалета, надигна се рязко и стреля. Убиецът, на по-малко от петнайсет стъпки от него, беше отхвърлен от удара на стрелата и оръжието изхвърча от ръцете му.

Ралик се надигна на лакът и едва сега забеляза втория нападател, много зад първия. Фигурата се присви и стреля с арбалета си. Стрелата го забърса в дясната част на гърдите, отплесна се покрай главата му и изчезна в тъмното. От удара дясната му ръка изтръпна. Той се изправи, олюля се, измъкна ножа от канията и кривото острие блесна синьо в нощта.

Убиецът срещу него пристъпи предпазливо напред, после отстъпи към отсрещния ръб и се сниши.

— Проклет дъх на Гуглата — чу се гласът на Оцелот до Ралик.

Той се обърна, но не видя никого.

— Оня ми видя магията — каза Оцелот. — Браво за първия, Ном. Може би ще успеем най-сетне да разберем кои са тези.

— Съмнявам се — каза Ралик, приковал поглед в неподвижното тяло. Около него вече кръжаха нишки нажежена светлина.

Тялото изчезна и Оцелот изруга.

— Някакъв вид отзоваваща магия. — Изведнъж водачът на клана се появи пред Ралик. Лицето му беше разкривено от яд. — Ние поставихме капана, но пак ние загиваме.

Ралик не отговори. Издърпа стрелата от тялото си и я захвърли настрана. Вярно, заложилите капана сами се бяха оказали в него, но той беше убеден, че човекът, който бе тръгнал след него, няма нищо общо с новодошлите. Зяпна към покрива, където беше заел позиция преследвачът му. Пред очите му блесна червена и жълта светлина, последвани от двоен гръм, и в този миг Ралик успя да зърне контурите на фигурата на ръба на покрива — бранеше се от връхлитащия нападател. Блясъкът угасна и остави след себе си пълен мрак.

— Магия — прошепна Оцелот. — Много мощна при това. Да се махаме оттук.

Двамата бързо се спуснаха в двора на склада.

 

 

След като ги беше белязала, Сори можеше без никакво усилие да проследи както дебелия дребосък, така и Монетодържача. Когато остави Калам и Бързия Бен в съборетината, беше решила отначало да проследи този Круппе, но вместо това нещо я привлече към момчето. Подозрение, усет, че неговите действия са — поне засега — по-важни от скитосванията на Круппе.

Монетодържача беше последният под влиянието на Опонн и най-съдбоносният играч на бога. Дотук тя се беше справила добре с премахването на други потенциални играчи — хора като капитан Паран, сътрудник при това на адюнктата и следователно — слуга на императрицата. Плюс водача на Нокътя в Пейл, когото бе удушила. По пътя й към Мостоваците бяха отстранени и други, но само когато се наложеше.

Знаеше, че момчето трябва да умре, и все пак нещо вътре в нея като че ли се бореше с това заключение и тази част от нея й беше напълно непозната. Беше взета, родена бе като убиец преди години на един крайбрежен път. Тялото, което обитаваше, беше удобно, небелязано от драматични житейски превратности — тяло на младо момиче, младо момиче, чийто ум не можеше да надмогне силата, която го бе завладяла и заличила.

А дали наистина го беше заличила? Какво бе докоснала в нея онази монета? И чий беше гласът, който говореше с такава сила и решимост в главата й? Беше й се случило вече веднъж, когато Уискиджак изрече думата „прорицател“.

Тя се напрегна да си спомни каквото и да било вземане-даване с прорицател през последните две години, но нищо не й дойде наум.

Придърпа плътно наметалото около раменете си. Откриването на момчето се беше оказало лесно, но виж, по-труден оставаше въпросът с какво се бе заловило то. Външно приличаше на най-обикновен обир. Крокъс беше стоял в една задна уличка, загледан в един осветен прозорец на третия етаж на едно имение, и изчака, докато светлината угасне. Тя се беше загърнала в неземните си сенки и той не я беше забелязал, когато се закатери по хлъзгавите камъни на стената, на която се беше облегнала. Катереше се с впечатляваща гъвкавост и умение.

След като я подмина и се скри от погледа й, тя си намери друго удобно за наблюдение място, което й осигури пълна гледка към терасата на стаята и плъзгащите се врати. Беше се наложило да проникне в градината на имението. Стражът вътре се бе оказал само един. Беше го убила без усилие и сега стоеше под едно дърво и гледаше към терасата.

Крокъс вече се беше качил на нея, свалил беше резето и бе влязъл в стаята. Длъжна бе да признае, че е доста добър. Но кой крадец щеше да прекара половин час в стая, която иска да обере? Половин час — и продължаваше. Не беше чула тревожни викове, не бе видяла светлини да светват зад никой от прозорците, нищо, което да покаже, че става нещо лошо. Какво тогава правеше Крокъс вътре?

Сори се стресна. В друга част на Даруджистан беше изригнала магия и миризмата й бе позната. Тя се поколеба, неспособна да вземе решение. Да остави момчето и да проучи това ново, смъртно опасно изригване? Или да остане, докато Крокъс отново се появи или не бъде разкрит?

После зърна нещо зад плъзгащите се врати на терасата и то сложи край на нерешителността й.

 

 

Пот се стичаше по лицето на Крокъс. Беше заобиколил новопоставените алармени устройства — едното на терасата, както и жицата, прикрепена към резето на вратата — и сега пристъпваше към нощната масичка. Щом стигна до нея, замръзна, неспособен да помръдне. „Какво правя тук?“

Вслуша се в тихото й равномерно дишане зад себе си — „като дъха на дракон“ — и беше сигурен, че лъха право във врата му. Вдигна очи и се взря в отражението си в огледалото. Какво му ставаше? Ако не се махнеше скоро… Започна да вади съдържанието на кесията. Когато приключи, погледна отново към лицето си… и видя зад него още едно — кръгло бяло лице, което го гледаше от леглото.

Момичето проговори.

— Щом си решил да ги връщаш, бих искала да ги подредиш правилно. Бурканчето ми с пудрата стои вляво на огледалото — зашепна тя. — Четката за коса да отиде вдясно. И обеците ли ми носиш? Тях остави на дрешника.

Крокъс простена. Беше забравил дори да скрие лицето си.

— Не викай — изръмжа той. — Върнах ти всичко и сега си отивам. Ясно?

Момичето се загърна в одеялото си и седна в леглото.

— Заплахите ти не вършат работа, крадецо — каза тя. — Само един писък и командирът на стражата на баща ми ще е тук. Би ли кръстосал камата си с неговата сабя?

— Не — отвърна Крокъс. — Но мога да я забия в гърлото ти. Като те взема за заложница, като се озовеш между мен и пазача, ще размаха ли сабята си срещу мен? Едва ли.

Момичето пребледня.

— Като крадец, най-много да ти отсекат едната ръка. Но като похитител на благородна особа Високите бесилки са ти в кърпа вързани.

Крокъс се опита да свие небрежно рамене. Погледна към терасата да прецени колко бързо може да изскочи навън. Ох, новоизпънатата жица беше доста неприятна.

— Не мърдай — заповяда момичето. — Ще запаля лампата.

— Защо? — попита притеснено Крокъс.

— За да те видя по-добре — отвърна тя и в стаята светна.

Той се намръщи. Тя проваляше плановете му още в движение.

— Какъв смисъл има да ме виждаш по-добре? — изръмжа Крокъс. — Просто извикай проклетите си пазачи и да ме арестуват. Да се свършва. — Измъкна копринения тюрбан изпод ризата си и го хвърли на масата. — Ето, това беше всичко.

Момичето погледна тюрбана и сви рамене.

— Щеше да е част от костюма ми за Празненството. Само че си намерих по-хубав.

— Какво искаш от мен? — изсъска той.

При това негово отчаяно избухване на лицето й за миг пробяга страх, но след това тя се усмихна.

— Искам да разбера защо един крадец, който е успял да обере всичките ми скъпоценности, ги връща. Никак не е обичайно за крадците.

— Имам си причини — измърмори той, повече на себе си, отколкото на нея. Пристъпи към нея и спря, щом тя се дръпна назад, с ококорени очи. Вдигна ръка. — Извинявай, не исках да те уплаша. Само… Искам да те видя по-добре. Само това.

— Защо?

Отговорът много го затрудни. В края на краищата не можеше да й каже, че се е побъркал от любов по нея.

— Как се казваш? — изломоти Крокъс.

— Чалис Д’Арл. А ти?

„Чалис.“

— Естествено — изсумтя той. — Нещо такова ще те нарекат, как иначе. — Погледна я с яд. — Мойто име? Не е твоя работа. Крадците не се представят на жертвите си.

Тя вдигна вежди.

— Жертва? Но аз вече не съм жертва, нали? Ти го поправи с връщането на нещата ми. Струва ми се — лукаво добави тя, — че повече или по-малко си задължен да ми кажеш името си, предвид това, което правиш. Явно си човек, който се отнася сериозно към задълженията си, колкото и странни да изглеждат те.

Крокъс се намръщи. За какво му говореше тя? Откъде знаеше как гледа той на задълженията? И защо все пак му се струваше, че е права?

— Името ми — въздъхна той, победен, — е Крокъс Младата ръка. А ти си дъщерята на благородника Д’Арл и многобройните ти ухажори се редят на дълга опашка, за да ти се представят. Но един ден ще ме видиш на тази опашка, Чалис, и само ти ще знаеш къде си ме видяла за последен път. Представянето ще бъде официално и ще ти поднеса подарък, както се полага. — Зяпна я, ужасен от собствените си думи.

Широко отворените й очи задържаха неговите, блеснали от чувство — чувство, което той не можеше и да се надява, че ще разбере — след което Чалис прихна. Но веднага затисна устата си с ръка и скочи от леглото.

— По-добре си тръгвай, Крокъс. Някой сигурно ме е чул. Бързо! И се пази от телта!

Крокъс закрачи вдървено към вратата на терасата. Смехът й бе поставил последната точка на всичките му мечти. Чувстваше се мъртъв отвътре, ако не се броеше циничният кикот, който можеше и да е негов, предвид странния поглед, който му хвърли Чалис. Одеялото й се беше смъкнало на пода и тя отново беше гола. И някак отдалече Крокъс се удиви, че тя като че ли изобщо не забелязва това.

Зад вратата към коридора се чуха гласове.

— Побързай, глупчо! — изсъска момичето.

В главата му изкънтяха тревожни камбани и го събудиха. Трябваше да се маха, и то бързо. Прекрачи изпънатата тел и отвори вратата. Спря, погледна я през рамо и се усмихна, като видя как се загърна в одеялото си чак до шията. Е, тук поне беше спечелил.

На другата врата се почука.

Крокъс изскочи на терасата и се прехвърли през парапета. Погледна надолу към градината и едва не падна. Пазача го нямаше. На негово място стоеше жена — и макар да беше загърната в наметало, нещо прещрака в ума му. Жената от кръчмата — при това гледаше точно към него с черните си очи, които сякаш го пронизваха дълбоко.

Вратата на стаята се отвори и Крокъс тръсна глава. „Все едно, Гуглата да я вземе дано! Да ги вземе и двете!“ Хвана се здраво за стрехата над главата си, метна се нагоре и изчезна.

 

 

Калам се беше присвил в средата на покрива, с по един нож във всяка ръка. Около него цареше тишина, нощният въздух бе изпълнен с напрежение. Изтекоха няколко дълги минути. На моменти се убеждаваше, че е съвсем сам, че Бързия Бен и другият чародей са напуснали покрива; че се бият някъде в небето горе или из улиците долу, или на някой друг покрив. Но след това чуваше нещо — може би вдишване, може би отъркване на плат в кожа… или пък вятър забърсваше бузата му в тази безветрена нощ.

После тъмнината внезапно се пръсна. Над покрива надвиснаха две фигури. Убиецът беше намерил Бързия Бен — нападна го с огнена мълния, която като че ли зашемети магьосника, после бързо скъси разстоянието между двамата.

Калам се втурна напред, за да го пресрещне. Бързия Бен изчезна и отново се появи зад убиеца. Силният блясък на енергия, изригнал от дланите му, порази владеещия магия убиец в гърба. Дрехите му лумнаха в пламъци и мъжът се превъртя надолу във въздуха.

Бързия Бен се извърна към Калам.

— Хайде. Какво чакаш?

Калам затича с приятеля си, понесе се във въздуха до него. Щом стигнаха до ръба на покрива, погледна през рамо. Убиецът маг беше успял някак да потуши пламъците по дрехите си, залитна и се изправи. Появиха се и двама от другарите му.

— Скачай — каза Бързия Бен. — Аз ще ги задържа.

— С какво? — попита навъсено Калам.

Вместо отговор Бързия Бен извади някакво мускалче, превъртя се във въздуха и го хвърли. Калам изруга и скочи.

Мускалчето се удари в плочите на покрива и се пръсна с тънък звън. Тримата убийци спряха. Бързия Бен остана на място, с очи приковани в белия дим, вдигащ се от стъклените парченца. Сред пушека се оформи смътна фигура и започна да набъбва. Формата й беше почти безтелесна, струйките дим се изпъваха като нишки на места и се къдреха като вълна на други. Виждаха се само очите на съществото — две черни цепки, които се извърнаха към Бързия Бен.

— Ти — проговори то с детски гласец — не си господарят Тайсхрен.

— Така е — обясни Бързия Бен. — Но съм в неговия легион. Ти продължаваш да служиш на империята. — Посочи към другия край на покрива. — Онези тримата са врагове на империята, демоне. Тайст Андий. Дошли са тук, за да се опълчат на империята Малазан.

— Казвам се Бисер — тихо промълви демонът Корвалах и се обърна към тримата убийци. — Но те не бягат — добави Бисер малко изненадано.

Бързия Бен изтри с ръкав потта от челото си. Погледна надолу. Калам се беше превърнал в смътна сянка, чакаща в тъмната уличка.

— Знам — каза той тъжно. Това наблюдение беше изнервило и него. Един Корвалахрай на Тайсхрен можеше да срине цял град до основи, ако му хрумнеше.

— Те приемат предизвикателството ми — каза Бисер и отново се обърна към Бързия Бен. — Трябва ли да ги съжаля?

— Не — отговори той. — Просто ги убий и да приключваме.

— И се връщам при господаря Тайсхрен.

— Да.

— Ти как се казваш, магьоснико?

Той се поколеба, после отвърна:

— Бен Адефон Делат.

— Но ти май трябваше да си мъртъв — каза Бисер. — Така е белязано името ти в свитъците на Върховните магове, паднали пред империята в Седемте града.

Бързия Бен погледна нагоре.

— Идат още, Бисер. Чака те битка.

Демонът вдигна очи. Над тях се спускаха бляскави фигури, пет отпред и една отзад. Последният излъчваше такава сила, че Бързия Бен се присви и кръвта му се смрази. На гърба на фигурата беше пристегнато нещо дълго и тънко.

— Бен Адефон Делат — тъжно каза Бисер, — виж последния, който идва. Ти ме изпрати на смърт.

— Знам — прошепна Бързия Бен.

— Бягай тогава. Ще ги задържа, колкото да осигуря бягството ти. Повече не мога.

Бързия Бен се спусна от покрива.

Преди да се скрие от погледа му, Бисер проговори отново.

— Бен Адефон Делат, ще скърбиш ли за мен?

— Да — извика той, обърна се и бързо се спусна в мрака.

 

 

Ралик пристъпи в средата на улицата. От двете страни на широкия коридор се издигаха колони, от които стърчаха газови факли и мятаха кръгове синкава светлина по влажните плочи на каменната настилка. Лекият дъждец се беше върнал и загръщаше всичко в лъскаво сияние. Вдясно от него и отвъд жилищните сгради от тази страна на улицата на фона на тъмносивото небе проблясваха светлите куполи на Върховния Талантай.

Храмът беше една от най-старите постройки в града, каменните блокове на основите му датираха отпреди две хиляди години. Монасите на Талантай бяха дошли, като мнозина други, понесени от крилете на мълвата. За тази история Ралик знаеше по-малко, отколкото Мурильо и Кол. Вярваше се, че сред хълмовете е погребан някой от Древните народи, личност с огромно богатство и сила — дотолкова стигаха знанията му.

Но с този слух бяха свързани много последствия. Ако не бяха хилядите шахти, изкопани дълбоко в земята, пещерните кухини пълни с подземния газ, изобщо нямаше да бъдат намерени. И макар много от тези шахти да се бяха срутили или да бяха забравени през столетията, други все още оставаха, вече свързани с мрежа от тунели.

В един от тези многобройни тунели, нашарили като кошер терена под храма, чакаше Воркан, Майсторът на Гилдията на убийците. Ралик си представи как Оцелот се спуска, обременен от вестта за погрома, и на мършавото му лице се изписа усмивка. Никога не беше се срещал лице в лице с Воркан, но Оцелот изглеждаше подходящ за тези катакомби — поредният градски плъх, щъкащ сега някъде под краката му.

Някой ден, знаеше Ралик, той самият щеше да стане водач на клан, щеше да се срещне лице в лице с Воркан някъде долу. Зачуди се как ли щеше да го промени това и мислите му се изпълниха с неприязън.

Нямаше избор. Някога, мислеше си той, докато се приближаваше към карето с хана „Феникс“, много отдавна, имаше възможности, между които можеше да избере и които щяха да го отведат по друг път. Но онези дни бяха мъртви, а бъдещето се състоеше само от нощи, протежение от мрак, водещо надолу към вечната тъма. Рано или късно щеше да се срещне с Воркан и щеше да обрече живота си на Майстора на Гилдията, и толкова — щеше да се затръшне и последната врата.

И гневът му към несправедливостите, към световната поквара щеше да повехне в неосветените тунели под Даруджистан. В занаята на убийците последната жертва щеше да е самият той.

И това повече от всичко друго превръщаше замисъла на двамата с Мурильо в последния акт на човещина, който щеше да извърши някога. Измяната беше най-голямото престъпление за Ралик, защото отнемаше на човек всичко човешко и го превръщаше в гърчеща се от болка плът. Пред лицето на това дори убийството беше изход: ставаше бързо и слагаше край на мъката и отчаянието от безнадеждния живот. Ако всичко се осъществеше така, както бе замислено, лейди Симтал и онези, които бяха заговорничили с нея в измяната към съпруга й, лорд Кол, щяха да умрат. Можеше ли това да поправи злото, можеше ли да изравни везните на възмездието? Не, но можеше да върне на един човек живота и надеждата му.

Колкото до самия Ралик, такива дарове отдавна бяха изгубени и той не беше от онези хора, които ще ровят в пепелищата. Жарава не бе останала, пламъците не можеха да се разгорят отново. Животът принадлежеше на други хора и единствената му претенция към него беше властта му да им го отнема. Нито щеше да познае надеждата, ако някога го споходеше. Твърде много се бе отчуждил, твърде дълго бе живял като призрак.

Щом наближи входа на хана, Ралик зърна младия крадец да се приближава по улицата. Забърза се и подвикна:

— Крокъс!

Момчето трепна, но като видя, че е Ралик, спря и го изчака.

Ралик го хвана под мишницата и го поведе мълчаливо в една от страничните улички. След като потънаха в сенките, го стисна още по-здраво и го обърна към себе си.

— Чуй ме! — изсъска той, само на педя от стъписаното лице на момчето. — Тази нощ бяха избити най-добрите на Гилдията. Това не е игра. Да не си стъпил на покривите. Разбра ли ме?

Крокъс кимна.

— И кажи това на чичо си. В града има Нокът.

Момчето се ококори.

— И — продължи Ралик — има и още някой. Някой, който идва от небето и избива всичко наоколо.

— А чичо Мамът?

— Просто му кажи. А сега ме слушай внимателно, Крокъс. Това, което ще ти кажа, е между теб и мен, на четири очи, разбрано?

Крокъс отново кимна. Лицето му беше пребледняло.

— Останеш ли на този път, загиваш. Пет пари не давам колко възбуждащо изглежда всичко това — това, което е възбуждащо за теб, е отчаяние за други. Престани да се храниш с кръвта на града, момко. Нищо геройско няма в това да изсмукваш другите. Ясен ли съм?

— Да — прошепна Крокъс.

Ралик пусна ръката му и отстъпи назад.

— Върви. — Бутна Крокъс на улицата и изчака, докато момчето се скрие зад ъгъла. После вдиша дълбоко и се изненада, като видя, че ръцете му треперят, докато разкопчават яката на наметалото.

От сенките излезе Мурильо.

— Не съм сигурен, че ще подейства, приятелю, но опитът беше добър. — Сложи ръка на рамото на убиеца. — Майстор Барук има работа за нас. Круппе настоява да вземем и Крокъс.

Ралик се намръщи.

— Да го вземем? Значи ще напускаме Даруджистан?

— Боя се, че да.

— Вървете без мен. Кажете на Барук, че не сте ме намерили. Всичко е на ръба — в това число и нашият план.

— Още нещо ли е станало, Ном?

— Чу ли съобщението, което предадох на Крокъс за чичо му?

Мурильо поклати глава.

— Закъснях за сценката. Видях само как го мъкнеш към уличката.

— Добре — каза Ралик. — Ела да влезем. Тази нощ е такава, че може да накара и Гуглата да се усмихне, приятел.

Излязоха от уличката. Светлината на ранното утро се прокрадваше през ситната мъгла на дъжда.

 

 

В средата на покрива лежеше купчина пепел и кости, които изпукваха тихо и мятаха със съсък по някоя искра. Аномандър Рейк тикна ядосано меча си в ножницата.

— Пратих дванайсет от вас — изръмжа той на фигурата в черната пелерина, застанала до него. — Какво стана, Серрат?

Жената Тайст Андий явно беше на ръба на силите си.

— Потрудихме се здраво, господарю…

— Подробностите! — сряза я Рейк.

Серрат въздъхна.

— Джекарал е със счупен врат и три счупени ребра. Лицето на Борулд е размазано — счупен нос, счупена скула, счупена челюст…

— С кого са се били? — възкликна Рейк и се обърна стъписан към лейтенанта си. — Да не би Майсторът на Гилдията да е изпълзял от леговището си?

— Не, Господарю. И Джекарал, и Борулд бяха повалени от един човек. Не беше градската Гилдия.

Очите на Рейк блеснаха опасно.

— Нокът?

— Вероятно. Придружаваше го един Върховен маг. Същият, който ни остави този Корвалах да си поиграем с него.

— Тук намирисва на империята — измърмори Рейк и погледът му се спря на димящото петно, което бе започнало да пълзи по покрива. — Някой от фокусите на Тайсхрен, предполагам. — По устните му пробяга дива усмивка. — Колко жалко, че разстроихме съня му тази нощ.

— Даштал бе поразен с отровна стрела — каза Серрат. — Направи го един от убийците на Гилдията. — Тя се поколеба за миг. — Господарю. Много бяхме притиснати в кампанията на Бруд. Имаме нужда от отдих. Тази нощ имаше грешки. Някои от Гилдията успяха да се измъкнат и ако не се бяхте отзовали на молбата ми, щяхме да дадем повече жертви, докато унищожим този демон.

Рейк огледа утринното небе и въздъхна.

— Ех, Серрат. Не мисли, че съм безчувствен. Но Майсторът на Гилдията трябва да бъде изкаран от скривалището му. Тази Гилдия трябва да бъде затрита. — Изгледа лейтенанта си. — Този Нокът, на който сте се натъкнали — смяташ ли, че се е подготвяла среща?

— Не среща — отвърна Серрат. — Капан.

Рейк кимна.

— Добре. — Замълча и тъмновиолетовите му очи се вгледаха в очите на Серрат. — Връщайте се на Лунния къс. Върховната жрица лично да се погрижи за Джекарал.

— Благодаря, господарю. — Серрат се обърна и даде знак на другите.

— А, още нещо. — Рейк повиши глас, за да го чуе отделението му убийци-магове. — Вие се справихте добре, изключително добре. Заслужихте си почивка. Три дни и три нощи. Можете да ги прекарате както намерите за добре.

Серрат отново се поклони.

— Ще ги прекараме в траур, господарю.

— Траур?

— Отровната стрела уби Даштал. Отровата беше направена от алхимик. При това много способен. Съдържаше паралт.

— Разбирам.

— Ще се върнете ли с нас?

— Не.

Лейтенантът се поклони за трети път. Осемте Тайст Андий вдигнаха като един ръце нагоре и изчезнаха.

Рейк погледна към съскащото петно точно когато то долази до края на покрива и се смъкна в мрака. Отдолу се чу смътен трясък. Лорд Аномандър Рейк извърна отново очи към небето и въздъхна.

 

 

Сержант Уискиджак се люшна на стола си и го подпря на порутената стена. Мръсната стаичка вонеше на урина и влага. Две единични легла — дървени рамки с ушити от зебло, пълни със слама дюшеци — се опираха до стената вляво. Другите три паянтови стола бяха сбутани около единствената маса в средата на стаята. Над масата висеше фенер — светеше над Фидлър, Хедж и Малът, насядали да играят карти.

Бяха си свършили работата още преди да падне здрач. Допреди съюза с Морант малазанските сапьори не бяха нищо повече от прославили се в обсади подривници, копачи на тунели и рушители на градски порти. Морантската алхимия бе запознала империята с всевъзможни взривни прахове, които избухваха, щом се изложат на въздуха. Бавнодействаща киселина разяждаше неизпечените глинени обвивки. Саботажът се бе превърнал в изкуство, точното съотношение между дебелината на глината и силата на киселината беше сложна работа и малцина оживяваха, за да се поучат от грешките си.

Според Уискиджак Хедж и Фидлър бяха ужасни войници. Беше му доста трудно да си спомни кога за последен път са изваждали мечовете си от ножниците. Всякакво чувство за дисциплина, усвоено по време на основното им обучение, се беше разпаднало след дългите години, изкарани на бойното поле. И все пак, стигнеше ли се до саботажа, двамата нямаха равни.

С присвити очи, Уискиджак загледа тримата насядали около масата мъже. Беше изтекло доста време, откакто някой от тях бе направил някакъв жест или казал някоя дума. Една от поредните игри на Фидлър, реши сержантът. Той все измисляше нови игри, импровизираше правилата всеки път, щом го ядосаха. И въпреки безкрайните спорове никога не му липсваха играчи. „Какво ли не може да направи скуката“, каза си той наум. Но не, не беше само скуката. Очакването глождеше, особено когато ставаше дума за приятели. Доколкото знаеха, Бързия Бен и Калам сега можеха да лежат мъртви в сенките на някоя задна уличка. И това правеше чакането още по-тежко.

Погледът на Уискиджак се плъзна към едното от леглата, на което лежаха бронята му и дългият му меч. Ръжда беше покрила съдраната плетена ризница като суха кръв. На някои места халките липсваха, на други бяха разкъсани. Споменът за тези дупки беше останал в костите и в мускулите му: всяка рана, всеки удар го измъчваше с болката си, поздравяваха го всяка сутрин като стари бойни другари. Мечът, с обикновената му, увита с кожа дръжка и кръгъл предпазител лежеше в ножницата си от дърво и кожа, коланът бе метнат до него на леглото.

Оръжието бе попаднало в ръцете му след първата битка, беше го намерил на бойното поле. Тогава все още носеше по ботушите си варовика от каменоломната на баща си и обещанието за един нов свят се вееше пред него на знамената на империята. Мечът бе попаднал в ръцете му бляскав, без една драскотина дори по наточеното острие, и той го бе взел като лична награда.

Погледът му се замъгли. Умът му беше навлязъл в сивите кални коловози на младостта му, където крачеше по позната пътека, изгубен и заслепен от неопределима тъга.

Вратата рязко се отвори и в стаята нахлу студен влажен въздух, а след него — Тротс. Черните като въглен очи на баргаста срещнаха погледа на сержанта.

Уискиджак скочи, отиде до леглото и взе меча си. Тримата около масата останаха погълнати в играта си — само лекото помръдване в столовете издаде безпокойството им. Сержантът отиде при Тротс, притвори вратата и надникна навън. От другата страна на улицата се бяха присвили две фигури, едната облегната на другата. Той изсумтя и подвикна през рамо:

— Малът!

Лечителят се намръщи и внимателно остави картите си.

Двете фигури прекосиха улицата. Ръката на Уискиджак се плъзна към дръжката на меча.

— Кой? — попита Малът; вече оправяше одеялата на едното легло.

— Калам — отвърна сержантът. Двамата мъже стигнаха до вратата и той я отвори широко, за да влязат, след което я затръшна. Махна на Тротс и войникът отиде до мръсното перде на прозореца, дръпна леко единия му край и започна да наблюдава улицата.

Калам беше пребледнял, увиснал на рамото на Бързия Бен. Тъмносивата риза на убиеца беше подгизнала от кръв. Малът пристъпи да помогне на магьосника и двамата пренесоха Калам до леглото. Щом го сложиха да легне, лечителят махна на Бързия Бен да се отдръпне и започна да смъква ризата на Калам.

Бързия Бен поклати глава и седна в стола на Малът.

— Каква е играта? — попита той, взе картите на Малът и ги изгледа намръщено.

Нито Хедж, нито Фидлър му отговориха.

— Представа нямам — каза Уискиджак, застанал зад Малът. — Просто си седят така и зяпат.

Бързия Бен се ухили.

— Аха. Игра на изчакване. Нали, Фид? — Намести се удобно на стола и изпружи крака.

Малът хвърли поглед сержанта и каза:

— Ще трябва да полежи. Раната е чиста, но е изгубил много кръв.

Уискиджак огледа мъртвешки бледото лице на убиеца. Погледът на Калам беше ясен, съсредоточен в очите на сержанта.

— Е? — попита Уискиджак. — Какво стана?

— Посбихме се с един маг — отвърна зад него Бързия Бен.

Калам кимна за потвърждение.

— И? — запита Уискиджак, изправи се и впи поглед в магьосника.

Бързия Бен се отпусна леко в стола си.

— Работата се закучи. Трябваше да пусна един имперски демон, за да се измъкнем живи.

Всички притихнаха. Тротс се обърна и направи предпазния жест на племето си — прокара пръсти по татуировките на лицето си.

— Значи сега върлува из града? — тихо попита Уискиджак.

— Не — отвърна магьосникът. — Умря.

— С кого сте се били тогава? — ревна Уискиджак.

— Не сме съвсем сигурни — отвърна спокойно Бързия Бен. — Не знам какво беше, но се погрижи за демончето за по-малко от минута. Чух предсмъртния му вик, когато бяхме само на една пресечка. Убийци-магове, сержанте, дойдоха от небето. Изглеждаха решени да изметат градската Гилдия.

Уискиджак се смъкна в стола си. Дървото изскърца жално.

— От небето? Тайст Андий.

— Да — измърмори Бързия Бен. — Помислихме си го. Магията беше точно с такъв мирис. Стара, тъмна и леденостудена. Куралд Галайн.

— От това, което видяхме — добави Калам, — се справиха адски добре. Контакт не беше установен, сержанте.

— Значи тук действа Лунният. — Уискиджак помълча, после удари с юмрук по страничната облегалка на стола. — Още по-лошото е, че Лунният господар е с един ход пред нас. Съобразил е, че ще се опитаме да се свържем с Гилдията — и какво прави?

— Премахва Гилдията — каза Калам. — И това ако не е наглост…

— Колкото и наглост да има — отвърна с гримаса Уискиджак, — заслужена е. Признавам му го. Чудя се колко ли е добър Майсторът на Гилдията на този град — дали е достатъчно добър, за да се справи с Тайст Андий? Едва ли.

— А колкото до другото — каза Бързия Бен, — стана.

Сержантът го погледа замислено пет-шест секунди, после кимна.

— Освен това се сблъскахме със Сори — каза Калам и изохка, щом Малът пипна раната му. Лечителят замърмори под нос.

— О? Аз я пратих след един дебелак, за когото смяташе, че е важна фигура. Как се е натъкнала на вас?

Бързия Бен беше вдигнал вежди.

— Значи ни е казала истината все пак. Не знаем как ни намери, но беше намерила човека, когото търсехме — и ни го предаде.

Малът вдигна ръката си. На мястото на раната вече имаше само един розов белег. Калам изпръхтя благодарно и се надигна.

Уискиджак потупа с пръсти по облегалката на стола.

— Ако знаехме поне кой управлява този проклет град, можехме да се опитаме сами.

— Ако почнем да избиваме членовете на градския съвет, може би ще измъкнем истинските управители от леговищата им — изсумтя убиецът.

— Идеята не е лоша. — Сержантът се намръщи и стана. — Поработи по това. След появата на тоя демон Лунният господар вече знае, че сме тук. Ще трябва да действаме бързо.

— Можем да гръмнем палатата „Величие“ — предложи Фидлър и се ухили на Хедж.

— Имате ли достатъчно муниции, за да го направите? — попита Уискиджак.

Лицето на Фидлър помръкна.

— Ами, хм, имаме колкото за едно имение средна ръка. Но ако измъкнем част от мините, които поставихме…

Уискиджак въздъхна.

— Това започва да става нелепо. Не. Оставяме нещата, както са. — Загледа се в несъществуващата игра на карти. Като че ли включваше пълна неподвижност. Сдържаност. Очите на сержанта се присвиха. Дали хората му не се опитваха да му подскажат нещо?

 

 

Оранжеви и жълти светлини изпълваха хоризонта на изток и мятаха бронзовото си сияние над града. По улиците се чуваше само капещата вода, макар че само след минути щяха да се появят първите минувачи. Скоро селяните, разпродали снощи стоката си — зърно, плодове и зеленчуци — щяха да запрегнат колите си и да напуснат града. Дюкяните и сергиите щяха да отворят, за да хванат първата вълна купувачи.

Из цял Даруджистан Сиволиките се подготвяха да затворят клапите към факлите, осветяващи главните булеварди. Движеха се на малки групи, събираха се на пресечките и се пръскаха със звъна на първата дневна камбана.

Сори гледаше как Крокъс уморено се качва по стъпалата на жилищната сграда. Беше се скрила в сенките на улицата, които сякаш не искаха да си идат въпреки усилващата се светлина на настъпващия ден.

Преди малко бе усетила смъртта на имперския демон — тя я порази почти физически, все едно че я удари дълбоко в гърдите. Обикновено демоните бягаха в своите селения, след като им се нанесеше достатъчно сериозно поражение, за да разкъсат оковите на призоваването. Но корвалахът не просто беше посечен или принуден да избяга. В неговия край имаше някаква окончателност, която я беше разтърсила. Истинска смърт. Още си спомняше безмълвния му, отчаян вопъл, прокънтял в главата й.

Цялата двойственост, обкръжаваща Монетодържача, беше изчезнала, изтеглена някъде. Сега тя вече знаеше, че ще го убие. С това трябваше да се приключи колкото се може по-скоро. Единственото, което оставаше, преди да го направи, бе да разгадае странните му действия. До каква степен Опонн използваше момчето?

Тя знаеше, че я е видял в градината на Д’Арл, малко преди да избяга по покрива на имението. След като видя светлината зад плъзгащите се врати на терасата, окончателно бе решила да продължи да го следи. Родът Д’Арл беше много влиятелен в Даруджистан. Предположението, че момчето може да е в тайна любовна връзка с дъщерята, изглеждаше скандално, но какво друго можеше да заключи? Така че оставаше въпросът: дали Опонн действаше пряко чрез момчето, домогвайки се до странно влияние в Градския съвет? Какви сили на влияние притежаваше тази млада девица?

Само въпрос на положение, на възможен скандал. Но какво все пак беше политическото положение на съветника Истрайсиън Д’Арл? Сори си даваше сметка, че макар да е научила доста за политическата арена в Даруджистан, все пак не знае достатъчно, за да предвиди ходовете на Опонн. Съветник Д’Арл беше основният противник на Търбан Орр в историята с прокламацията за неутралитет — но какво значение имаше това? На империята Малазан й беше все едно. Освен ако прокламацията не беше нищо повече от лъжлива маневра. Дали Търбан Орр не се опитваше да положи основите на подкрепен от империята преврат?

Отговорите на тези въпроси щяха да дойдат бавно. Тя разбираше, че ще трябва да прояви търпение. Търпението, разбира се, беше най-доброто й качество. Беше се надявала, че като се покаже за втори път на Крокъс, там, в градината, ще предизвика у момчето паника — или най-малкото ще обезпокои Опонн, ако контролът на бога наистина беше толкова пряк.

Сори беше гледала от сенките, с които се бе загърнала, и как убиецът Ралик бе възложил някаква задача на момъка. Задържала се беше също така, за да подслуша разговора между Ралик и Мурильо. Момчето, изглежда, си имаше покровители, при това доста странна пасмина, при положение че дебелото човече, Круппе, се падаше нещо като техен водач. Чу, че се канят да изведат Крокъс от града по нареждане на техния „шеф“ — и това правеше цялата ситуация още по-интригуваща.

Разбираше, че много скоро ще трябва да се задейства. Предполагаше, че защитата, осигурена от Круппе и този Мурильо, няма да й попречи особено. Въпреки че Круппе със сигурност бе нещо повече, отколкото изглеждаше, насилието едва ли беше основното му умение.

Щеше да убие Крокъс после, извън града. Веднага щом разбереше естеството на мисията им и кой е техният „шеф“. Веднага щом всичко си отидеше на мястото.

Сержант Уискиджак трябваше да почака още малко, докато се върне. Сори се усмихна на тази мисъл — знаеше много добре какво облекчение ще изпитат всички от взвода, че я няма. Колкото до цялата тази работа — заплахата от страна на Бързия Бен и Калам, — какво пък, всичко с времето си.

 

 

Жестоката мигрена на алхимика Барук утихваше. Злокобното присъствие, развихрило се над града, си бе отишло. Той седеше в креслото си, притиснал на челото си увитото в кърпа парче лед. Беше магия. Сигурен беше в това. Миазмите й воняха на демонство. Но имаше и още нещо. В мига преди присъствието да изчезне, Барук бе изпитал душевен гърч, който за малко щеше да го доведе до безсъзнание.

Беше преживял последния смъртен писък на създанието, собственият му врясък отекна по коридора и накара стражите до вратата на спалнята му да се развикат.

Дълбоко в себе си Барук изпитваше чувство за грехота, сякаш душата му беше разбита. За една-единствена, много кратка секунда беше погледнал в свят на абсолютен мрак и от този мрак идеха звуци, скърцане на дървени колела, дрънчене на вериги, стоновете на хиляди оковани души. После този свят изчезна и той се озова седнал в стола си, а Роалд бе коленичил до него, с ведро с лед от мазето.

Сега седеше в кабинета си, сам, и ледът, притиснат до челото му, беше топъл в сравнение с онова, което изпитваше в сърцето си.

На вратата се почука и Роалд влезе. Лицето му беше угрижено.

— Господарю, имате гост.

— Нима? В този час? — Надигна се едва-едва. — И кой е той?

— Лорд Аномандър Рейк. — Роалд се поколеба. — И… още един.

Намръщен, Барук махна с ръка.

— Доведи ги.

— Да, господарю.

Рейк влезе, стиснал за врата едно голямо колкото куче същество. То се гърчеше и съскаше, после обърна изпълнените си с жал очи към Барук.

— Това нещо ме следеше по пътя ми дотук — каза Рейк. — Твое ли е?

Стъписан, Барук кимна едва-едва.

— Така си и мислех — каза Рейк, пусна демона и той прехвърча из стаята и кацна в обутите с чехли крака на алхимика.

Барук го зяпна. Демонът трепереше.

Рейк отиде до едно от креслата, седна и изпружи дългите си крака.

— Тежка нощ.

Барук махна с ръка, демонът каза „пльок“ и изчезна.

— М-да — каза той твърдо. — Моят слуга бе изпратен със задача. Представа нямах, че тя ще включи и вас. — Стана и се изправи пред Тайст Андий. — Защо се озовахте сред една война между убийци?

— А защо не? — отвърна Рейк. — Аз я започнах.

— Какво?!

Лунният господар се усмихна.

— Не познаваш империята толкова добре като мен, Барук.

— Моля, обясни ми. — Лицето на алхимика беше почервеняло.

Рейк помълча, после заговори:

— Кажи ми следното, Барук. Кой в този град най-вероятно знае за вашия таен съвет? И кой би могъл да се облагодетелства от вашето премахване? И най-важното — кой в този град е способен да ви убие?

Барук не отговори веднага. Бавно отиде до масата, на която беше опъната нова карта, и се наведе над нея.

— Подозираш, че императрицата може да търси Воркан. За да предложи договор.

— Засягащ теб и останалите Върховни магове — каза Рейк. — Императрицата е изпратила тук свой Нокът не толкова защото я притеснява отбраната на града, колкото за да установи контакт с Майстора на убийците. Не бях напълно сигурен, че съм прав за това, но бях решил на всяка цена да предотвратя такъв договор.

Погледът на Барук бе прикован в червеното петно на картата.

— И затова си изпратил своите убийци да пометат Гилдията. За да я изкараш от леговището й. — Обърна се към Рейк. — И после какво? Ще я убиеш? Всичко това заради някакви твои подозрения?

— Тази нощ — заговори спокойно Рейк — ние попречихме на Нокътя да сключи този договор. Донесението на твоя демон ще потвърди това. Освен това не твърдиш, че смъртта на Воркан и съкращаването на броя на наемните убийци в града е толкова лошо, нали?

— Боя се, че е. — Барук закрачи из стаята; мъчеше се да потисне надигащия се в него гняв. — Може да не познавам империята толкова добре като теб, Рейк — през зъби заговори той, — но този град го познавам — много по-добре, отколкото ти ще го познаваш някога. — Изгледа с яд Тайст Андий. — За теб Даруджистан е поредното бойно поле за личната ти война с императрицата. Пет пари не даваш как оцелява този град — как е съумял да оцелее цели три хиляди години.

Рейк сви рамене.

— Тогава ме осветли.

— Градският съвет си има своята функция, жизненоважна при това. Всички те са онова, което движи града. Вярно, палатата е място, където цари дребнавост, поквара, непрестанни препирни, но въпреки всичко тя е мястото, където се вземат всички важни решения.

— Какво общо има всичко това с Воркан и убийците?

Барук отвърна с гримаса.

— Като всеки натежал под товара си фургон, колелетата имат нужда от смазка. Без риска от убийство по поръчка благородните фамилии отдавна щяха да са се унищожили взаимно и да погубят целия град в гражданска война. Второ, ефикасността на Гилдията осигурява някаква степен на контрол над вендетите, противоречията и прочие. Тя е гарантираната алтернатива на кръвопролитията, а кръвопролитията са мръсни. Обикновено твърде мръсни за изтънчената чувствителност на знатните.

— Любопитно — каза Рейк. — Все пак не мислиш ли, че Воркан би се вслушала много внимателно в едно предложение от страна на императрицата? В края на краищата, Ласийн е създала прецедент в предаването на управлението на завладян град в ръцете на убиец. Всъщност поне една трета от сегашните й Върховни юмруци произлизат от тази професия.

— Пропускаш главното! — Лицето на Барук бе потъмняло. — Ти не се посъветва с нас и това няма да се търпи.

— Не ми отговори — отвърна Рейк с кротък и много леден глас. — Щеше ли Воркан да приеме контакта? Щеше ли да устои? Толкова ли е добра тя, Барук?

Алхимикът извърна очи към тавана.

— Не знам. Това е отговорът ми и на трите въпроса.

Рейк впери очи в него.

— Ако наистина не беше нищо повече от прост алхимик, може би щях да ти повярвам.

Барук се усмихна кисело.

— Какво те кара да мислиш, че съм нещо повече?

Този път беше ред на Рейк да се усмихне.

— Малцина биха спорили с мен, без да се разтреперят. Не съм свикнал да се обръщат към мен като към равен.

— Към асцендентството има много пътища и някои са по-изтънчени от други. — Барук отиде до лавицата над камината, взе една кана, после се върна при рафта зад бюрото си и извади два кристални бокала. — Тя е Върховен маг. Всички тук разполагаме с магически защити, но срещу нея… — Напълни бокалите с вино.

Рейк отиде при алхимика, взе поднесената му чаша и я вдигна.

— Извинявам се, че не те уведомих. Всъщност изобщо не ми хрумна, че може да се окаже важно. До снощи действах по предположения, нищо повече. Не помислих за вълнението, което може да предизвика една притисната към земята Гилдия.

Барук отпи от виното си.

— Аномандър Рейк, кажи ми нещо. Тази нощ в града ни имаше някакво присъствие — демонско.

— Един от демоните Корвалах на Тайсхрен — отвърна Рейк. — Освободен от магьосник Нокът. — Отпи глътка и се усмихна със задоволство. — Вече го няма.

— Няма ли го? — попита тихо Барук. — Къде е?

— Недостижим е за Тайсхрен — отвърна с нещо като усмивка Рейк. — И за всеки друг.

— Твоят меч — промълви Барук и едва потисна трепета си, понеже споменът за последното видение се върна в ума му. Скърцането на колела, дрънченето на вериги, стоновете на хиляди изгубени души. И мрак.

— О, да — каза Рейк и доля бокала си. — Получих главите на двамата магьосници от Пейл. Както ми обеща. Възхитен съм от твоята ефикасност, Барук. Те възразиха ли?

Барук пребледня.

— Обясних им другата възможност — отвърна той тихо. — Не, изобщо не възразиха.

Тихият смях на Рейк смрази кръвта в жилите му.

 

 

Далечният звук събуди Круппе. Малкият огън пред него пращеше буйно, но топлината му сякаш бе станала по-малка.

— Ех — въздъхна Круппе, — ръцете на Круппе са почти изтръпнали, но виж, слухът му си е остър, както винаги. Чуй този смътен звук, идещ някъде от най-дълбоките недра на сегашния му сън. Знае ли Круппе кой е източникът му?

— Може би — каза К’рул до него.

Сепнат, Круппе се обърна и вдигна вежди.

— Круппе мислеше, че отдавна си си отишъл, Древни. Все едно, той ти е благодарен за компанията.

Скритият под гуглата си бог кимна.

— С детето Татърсейл всичко е наред. Ривите я пазят и тя расте бързо, както се полага за соултейкън. Сега я е приютил един могъщ боен главатар.

— Хубаво — каза с усмивка Круппе. Шумовете в далечината отново привлякоха вниманието му. Той се вторачи в тъмното, но не видя нищо.

— Кажи ми, Круппе — заговори К’рул, — какво чуваш?

— Като да минава някой голям фургон, или нещо такова — отвърна той намръщен. — Чувам колелетата му, чувам и вериги, и стонове на роби.

— Името му е Драгнипур — каза К’рул. — И е меч.

Круппе се намръщи още повече.

— Как може един фургон и няколко синджира роби да бъдат меч?

— Изкован в мрак, той е оковал души на света, съществували преди идването на светлината. Круппе, владетелят му сега е сред вас.

В ума на Круппе се появи Драконовата колода. И той видя един получовек-полудракон — Рицаря на Върховен дом Мрак, известен също като Сина на Тъмата. Мъжът държеше високо над главата си черен меч, от който като струи дим се виеха синджири.

— Рицарят е в Даруджистан? — попита той уплашено.

— В Даруджистан — отвърна К’рул. — Около Даруджистан. Над Даруджистан. Присъствието му е магнит за силата и превелика е опасността. — Древният бог се обърна към Круппе. — Той е в съюз с майстор Барук и с Кабала Т’орруд — тайните управители на Даруджистан са намерили двояк съюзник. Тази нощ Драгнипур вкуси душата на демон, Круппе, във вашия град. Той никога не остава жаден задълго и преди да се е спрял, ще изпие още кръв.

— Може ли някой да му устои? — попита Круппе.

К’рул сви рамене.

— Когато е бил изкован, в началото, никой не е можел, но това е било отдавна, преди моето време дори. За настоящето не мога да отговоря. Но имам още малко информация за теб, Круппе, съвсем, малко, боя се.

— Круппе слуша.

— Пътуването, на което ви праща майстор Барук, на хълмовете Джадроуби. Там отново покълва Древна магия, след толкова време. Тя е Телланн — от Имасс, — но онова, което докосва, е Омтоуз Феллак — Древната магия на Джагът. Круппе, стой настрана от тях. И на всяка цена опази Монетодържача. Онова, което ще се появи там, е по-смъртно опасно и от Рицаря и неговия меч, и също толкова древно. Стъпвай предпазливо, Круппе.

— Круппе винаги стъпва предпазливо, Древни.