Стивън Ериксън
Лунните градини (22)

16.

Десембрий знае мъките

в душите ни.

До всеки смъртен крачи като

съсъд на жал и скръб, връз огъня

на мъст.

Десембрий знае мъките ни

и днес той с всички ще ги сподели.

 

„Господарят на трагедията“

Свещен молитвеник (Кассалски канон)

Раната в лявото рамо на Лорн не беше дълбока. Без магическа помощ обаче рискът да забере беше повод за тревога. Тя се върна при бивака и завари Туул на същото място и в същата поза, в която го беше оставила заранта.

Без да обръща внимание на имасеца, адюнктата извади билките от дисагите, седна и се залови да почисти и превърже раната.

Нападението беше глупаво и ненужно. Твърде много неща се бяха случили напоследък, твърде много идеи, твърде много от жената Лорн се беше намесвало в задълженията й на адюнкта на императрицата. Правеше грешки, каквито не беше правила от години.

Туул й беше дал толкова поводи за мислене, че тя не можеше да се справи с тях. Думите, които имасецът бе изрекъл уж между другото, бяха достигнали до нещо дълбоко в нея, бяха го сграбчили и не го пускаха. Чувства раздираха адюнктата и замъгляваха света около нея. Тя отдавна бе изоставила тъгата, а с нея — и съжалението. Състраданието беше проклятие за адюнктата. Но ето че сега всички тези чувства кипяха в нея на приливи и я теглеха във всички посоки. Усети, че се е вкопчила в титлата си на адюнкта и в това, което тя значеше, като в спасително въже към разума, към стабилността и контрола.

„Контрол.“ Думата заотеква в мислите й — стегната, твърда и сигурна. Какво беше ядрото на империята, ако не контрол? Какво оформяше всеки акт на императрица Ласийн, всяка нейна мисъл? А какво бе представлявало ядрото на най-първата империя — великите воини, дали облика на Т’лан Имасс до ден-днешен?

Лорн въздъхна и заби поглед в пръстта под краката си. Но нали всъщност към това се стремяха всички? От едно момиченце, понесло въжета за мрежа на баща си, до безсмъртната сила, която го беше обсебила, за да го използва за своите си цели. „През целия си живот сме се борили за контрол, за начин по-удобно да нагодим живота около себе си, вечния и безнадежден стремеж към привилегията да можеш да определяш облика на своя живот.“

Имасецът с тристахилядогодишните си думи бе внушил на Лорн чувство за безсилие. И то й действаше, заплашваше да я надвие.

Беше оставила живота на момчето, като бе изненадала с това и него, и самата себе си. Усмихна се тъжно. Вече се бе лишила от привилегията да предрича живота си. Да оставим околния свят — та тя не можеше да предскаже дори собствените си действия, нито посоката на мислите си.

Това ли беше истинската природа на чувството? Великият отрицател на логиката, на контрола — прищявката да си човек. Какво й предстоеше?

— Адюнкта.

Сепната, Лорн вдигна глава и видя, че Туул е застанал пред нея. Скреж беше покрил воина и димеше в топлия въздух.

— Ранена сте.

— Малка схватка — отвърна тя хрипливо, почти смутена. — Свърши бързо. — Притисна раната и стегна рамото си с превръзката. Стана малко неугледна, защото можеше да използва само едната си ръка.

Туул коленичи до нея.

— Аз ще ви помогна, адюнкта.

Изненадана, Лорн се вгледа в мъртвешкото лице на воина. Но следващите му думи заличиха всякаква мисъл за това, че имасецът проявява състрадание.

— Малко време ни остава, адюнкта. Отворът ни очаква.

Имасецът я поведе и Лорн видя, че камъкът белег се е пръснал. Но като се изключеше това, всичко останало изглеждаше непроменено.

— Къде е отворът? — попита тя.

Туул се спря пред поломените камъни.

— Аз ще водя, адюнкта. Следвайте ме по петите. Щом влезем в гробницата, извадете меча. Умъртвяващият ефект ще е нищожен, но ще забави връщането на джагъта в съзнание. Достатъчно, за да доведем усилията си докрай.

Лорн вдиша дълбоко. Тръсна глава, за да прогони съмненията си. Връщане вече нямаше. А беше ли имало изобщо някакъв избор? Правотата на самия въпрос беше спорна, осъзна тя. Нейния избор го бяха направили други.

— Е, добре. Води, Туул.

Имасецът разпери ръце. Хълмистият склон пред тях потъна в мъгла, сякаш пред него се издигна навян от вятъра пясък. Вятър кипна през странната мъгла. Туул пристъпи напред.

Лорн изпървом се стъписа от вонята, която я лъхна, воня на въздух, отровен от хилядолетия пулсираща магия, безчет магически прегради, разпръснати от силите Телланн на Туул. Продължи напред с усилие, вперила поглед в широкия, покрит с дрипи гръб на имасеца.

Влязоха в самия хълм. Пред тях се появи коридор, водещ навътре в тъмното. Скреж бе покрил струпаните скални грамади, оформящи стените и тавана. Щом навлязоха по-навътре, въздухът стана леденостуден, лишен от всякакви миризми и гъсто зелен; по стените се нижеха бели въжета от лед. Подът — замръзнала отъпкана пръст — се смени с каменни плочи, хлъзгави от лед.

Крайниците и лицето на Лорн изтръпнаха. Дъхът й се сбираше на бяла пара, която се отнасяше навътре в тъмното. Коридорът се стесни и тя видя странни символи, надраскани по и в леда, покриващ стените. Знаците сякаш докоснаха нещо дълбоко заровено в нея — почти имаше чувството, че ги познава, но щом се съсредоточеше върху тях, усещането, че са й познати, изчезваше.

— От моя народ са влизали тук — заговори Туул. Замълча и погледна адюнктата през рамо. — Добавили са свои прегради към ония, които са оставени от затворилите тиранина джагъти.

Лорн се подразни.

— И какво от това?

Имасецът се взря мълчаливо в очите й, после отвърна глухо:

— Адюнкта, вярвам, че знам името на този Джагътски тиран. Обладан съм от съмнения. Това същество не бива да се освобождава. Но, също като вас, съм принуден.

Лорн затаи дъх.

— Адюнкта — продължи Туул, — разбирам раздвоението, което изпитвате. Споделям го. Когато свърши всичко, ще се махна.

Тя се обърка.

— Ще се махнеш?

Туул кимна.

— Щом направим това, за което сме дошли, клетвата ми ще е изпълнена. Повече няма да могат да ме обвържат. Такава е остатъчната сила на този спящ джагът. Колкото до това, благодарен съм.

— Но защо ми казваш всичко това?

— Адюнкта, каня ви да заминете с мен.

Лорн отвори уста, но не можа да измисли отговор и замълча.

— Моля ви да обмислите предложението ми, адюнкта. Ще отпътувам, за да потърся един отговор, и ще го намеря.

„Отговор? На какво?“ — прииска й се да го попита. Но нещо я накара да спре, някакъв прилив на страх й каза: „Не искаш да знаеш. По-добре да не знаеш това.“

— Да вървим — изхриптя сухо гласът й.

Туул продължи напред в тъмното.

След минута Лорн го попита:

— Колко време ще ни отнеме това?

— Време? — В гласа му се долавяше насмешка. — В тази гробница, адюнкта, времето не съществува. Джагътите, които са затворили тук своя родственик, са донесли леден век в тази земя, последния печат на гробницата. Адюнкта, половин левга лед покрива тази гробна камера — все още. Двамата с вас сме дошли във време и място преди стапянето на джагътския лед, преди появата на голямото вътрешно море, известно на Имасс като Джагра Тил, преди отминаването на безброй векове…

— А когато се върнем? — прекъсна го Лорн. — Колко време ще е изтекло?

— Не мога да кажа, адюнкта. — Имасецът замълча и се обърна към нея, очните му кухини заблестяха с магическа светлина. — Никога досега не съм го правил.

 

 

Въпреки коравата кожена броня натискът на женско тяло в гърба на Крокъс бе изкарал повече пот на лицето му, отколкото ако беше само горещината. И все пак чувствата, които караха сърцето му да тупа бясно в гърдите, бяха смесени. От една страна, налице беше голият факт, че с него е едно момиче, почти на годините му и доста привлекателно при това, с изненадващо силни ръце, увити около кръста му, и с топъл, влажен дъх във врата му. От друга страна, същата тази жена беше убила един човек и той не можеше да измисли друга причина тя да се появи тук сред хълмовете, освен че се кани да убие и него. Ето защо се чувстваше твърде напрегнат, за да го зарадва това, че е с него на коня.

Почти нищо не си бяха казали, откакто оставиха Кол. Крокъс знаеше, че след още един ден ще видят стените на Даруджистан. Зачуди се дали тя помни града. А след това един глас, който звучеше като на Кол, заговори в главата му: „Ами защо не я попиташ бе, идиот?“ Крокъс се намръщи.

Тя обаче заговори първа.

— Итко Кан далече ли е оттук?

Той помисли дали да не се изсмее, но нещо — инстинкт може би — го спря.

— Никога не съм чувал за такова място. В империята ли е?

— Да. Ние не сме ли в империята?

— Все още не — изръмжа Крокъс. После се отпусна. — Намираме се на един континент, наречен Дженабакъз. Малазанците дойдоха от моретата, от изток и от запад. Вече контролират всички Свободни градове на север, както и конфедерацията Натилог.

— О — отвърна вяло момичето. — Значи сте във война с империята?

— Повече или по-малко. Макар че стане ли въпрос за Даруджистан, никога не се знае.

— Така ли се казва селото, в което живееш?

— Село ли? Даруджистан е град. Най-големият и най-богатият град на целия континент.

В отговора й се долавяше искрена възхита.

— Град? Никога не съм била в град. А ти се казваш Крокъс, нали?

— Откъде знаеш?

— Така те нарече твоят приятел, войникът.

— О, да. — Защо ли подскочи сърцето му, като разбра, че тя знае името му?

— Няма ли да ме попиташ аз как се казвам? — попита го тихо девойката.

— А ти помниш ли си името?

— Не — призна тя. — Странно, нали?

Той долови чувство в отговора й и нещо се стопи в душата му — което го ядоса още повече.

— Е, не мога да ти помогна кой знае колко с това.

Тя като че ли се отдръпна и ръцете й на кръста му се отпуснаха. Той обаче помръдна в седлото и това я накара отново да го прегърне здраво. „Е, така е по-добре — подсмихна се Крокъс. И очите му се ококориха. — Какви ги приказвам?“

— Крокъс?

— Какво?

— Дай ми някое даруджистанско име. Избери едно. Любимото ти.

— Чалис — отговори той, без да мисли. — Не, почакай! Не може да си Чалис. Вече познавам една Чалис. Ти трябва да си друга.

— Тя приятелката ти ли е?

— Не! — сопна се той. Дръпна юздите и спряха. Крокъс прокара ръка през потната си коса, после скочи на земята и поведе коня за юздите. — Искам да повървя пеш.

— Да — каза тя. — Аз също бих искала да повървя.

— Е, добре, аз пък може би искам да бягам!

Тя го изгледа притеснено.

— Да бягаш? От мен ли, Крокъс?

Видя как зад очите й се срутиха неща — какви бяха тези неща? Изпита отчаяно желание да разбере, но да я попита направо беше просто невъзможно. Защо беше невъзможно — не знаеше. Просто беше. Сведе глава и изрита един камък.

— Не — изломоти Крокъс. — Не исках да кажа това. Прощавай^[1].

Очите й се разшириха.

— Точно това е името ми! — ахна тя. — Това е името ми, Крокъс — ти току-що каза името ми!

— Какво? — Той се намръщи. — Казваш се Сори?

— Да! — Тя извърна очи. — Само че не винаги съм се казвала така. Това не е името, което ми даде баща ми.

— Него можеш ли да си спомниш?

Тя поклати глава и прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.

Крокъс закрачи; момичето тръгна до него. Пътят се виеше през ниски хълмове. След около час стигнаха моста на Катлин. Паниката, която го беше изпълнила, се смаляваше, може би просто се беше изчерпала. Чувстваше се спокоен и това го изненада, защото не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствал спокоен в женска компания.

Вървяха мълчаливо. Пред тях слънцето бавно потъваше, блестеше окъпано в злато на синьо-зелената черта на хоризонта оттатък хълмовете. Крокъс посочи блестящата линия и каза:

— Онова там е Лазурното езеро. Даруджистан е на южния му бряг.

— Още ли не си ми измислил име? — попита тя.

— Единственото име, което ми хрумва — каза смутено Крокъс, — е това на господарката ми.

Момичето го погледна.

— Ти си слуга?

Крокъс се засмя.

— Не. Имам предвид Господарката на крадците — Апсалар. Само че не е хубаво да взимаш такова име, понеже тя е богиня. Какво ще кажеш за Салар?

Нослето й се набръчка.

— Не, харесва ми Апсалар. Нека да е Апсалар.

— Но нали ти казах, че…

— Точно това име искам — нацупи се момичето.

„Ох-ох — помисли си Крокъс. — Я по-добре да не се инатим.“

— Е, добре.

— Значи ти си крадец?

— Какво лошо има в това?

Апсалар се усмихна.

— Предвид новото ми име, нищо. Съвсем нищо, Крокъс. Къде ще спим?

Крокъс се изчерви. Не беше мислил за това.

— Може би трябва просто да продължим — отвърна той предпазливо, без да я поглежда.

— Уморена съм. Защо не спрем при този мост?

— Добре, но имам само едно одеяло. Можеш да го вземеш. Аз ще остана да пазя.

— Цяла нощ? Че какво толкова има да пазиш?

Крокъс се ядоса.

— Стига си питала! Тук е опасно! Не видя ли раната на Кол? А и откъде да знаем дали гарнизонът още е тук?

— Какъв гарнизон?

Крокъс се наруга наум и отбегна погледа й.

— Гарнизонът от другата страна на моста. Но мостът е дълъг, тъй че…

— О, стига, Крокъс! — засмя се Апсалар и го сръга в ребрата. — Ще се завием заедно. Нямам нищо против, стига да не ме пипаш.

Крокъс потърка ребрата си и я зяпна.

 

 

Круппе изруга и погледна през рамо към Мурильо.

— Проклятие! Не можеш ли да го подкараш по-бързо това животно?

Мулето обаче държеше на ината си. Мурильо се усмихна глуповато.

— Какво толкова си се разбързал, Круппе? Момчето може и само да се погрижи за себе си.

— Изричната заповед на майстор Барук беше да го пазим и трябва да го пазим!

Мурильо присви очи.

— Това непрекъснато го повтаряш. Да не би да е някаква услуга за Мамът? Чичото на момчето какво толкова се е разтревожил изведнъж? Защо Барук се интересува толкова от Крокъс? Ти ни казваш какви са заповедите на алхимика, Круппе, но не ги обясняваш.

Круппе дръпна юздите на мулето си.

— Е, добре. Бунтът в редиците укрепва ловката ръка на Круппе. Опонн е избрал Крокъс за каквито там цели може да си измисли това коварно божество. Барук иска да държим момчето под око и да попречим на каквито и да било други сили да го намерят.

Мурильо потърка цицината на челото си и примижа от болка.

— Трябваше да ни обясниш всичко това още от самото начало, Круппе. Ралик знае ли?

— Разбира се, че не — отвърна язвително Круппе. — Той е твърде зает в края на краищата, не може да се отскубне от всевъзможните си отговорности. И точно затуй… — изражението на Круппе стана лукаво — убиецът не участва в това пътуване. Но защо, смея да попитам, Круппе осведомява Мурильо за такива неща? Очевидно Мурильо знае за делата на Ралик много повече от бедничкия невежа Круппе.

Мурильо го изгледа тъпо.

— Какво искаш да кажеш?

Круппе се изкиска и срита мулето си да тръгне по-бързо.

Мурильо го последва.

— А колкото до настоящата мисия — весело продължи Круппе, — това, което прилича на огромен провал, особено от страна на Кол, всъщност си е един смайващ успех. Майстор Барук трябва да е в течение на нечестивите деяния, вършещи се в хълмовете Джадроуби.

— Успех ли? За какво говориш?

Круппе махна небрежно с ръка.

— Драги човече, въпреки че бях в съзнание само за миг по време на свадата, ясно беше, че тази жена-воин притежава отатаралски меч. Което означава, както би могло да се досети всяко дете, че е от Малаз.

— И ние оставихме Кол там? — изсъска Мурильо. — Ти ум имаш ли, Круппе?

— Той ще се оправи и скоро ще ни последва — каза Круппе. — Нуждата от бързина надделява над всякакви други съображения.

— Освен евтините сделки с някой коняр — изръмжа Мурильо. — Значи из хълмовете Джадроуби има малазанци. Какво се кани да направи тя? Само не ми казвай, че не знаеш. Ако не подозираше нещо, нямаше да бързаме толкова.

— Подозирам, несъмнено. — Круппе кимна. — Помниш ли когато Крокъс изрече схватливата си забележка, след като подминахме кръстопътя? Търсене на слух или нещо подобно?

— Почакай малко — изстена Мурильо. — Пак ли оная легенда за гробницата? Тук няма…

Круппе вдигна пръст и го прекъсна.

— Какво вярваме ние е без значение, Мурильо. Налице е фактът, че малазанците търсят истината за този слух. И както подозират и Круппе, и майстор Барук, бидейки еднакво интелигентни, като нищо може да я намерят. Оттук и тази наша задача, мой скъпи приятелю. — Той свъси вежди. — Отатаралско оръжие в ръцете на майсторка на меча. Плюс Т’лан Имасс, спотайващ се наоколо…

— Какво? — избухна Мурильо и се опули. Опита се да обърне мулето, но животното се заинати и заби копита в земята. — Кол остана там, целият накълцан, с една малазанска убийца наблизо, и един Имасс? Ти луд ли си, Круппе?

— Но, скъпи ми Мурильо — възкликна Круппе, — Круппе би помислил, че ти ще си нетърпелив, не, ще искаш отчаяно да се върнеш в Даруджистан час по-скоро!

Това го спря. Той се обърна към Круппе с помръкнало лице и изхриптя:

— Хайде, изплюй го най-после.

Круппе вдигна вежди.

— Кое?

— Намекваш за нещо, все ме ръчкаш с него. Тъй че ако смяташ, че изобщо знаеш нещо, давай да го чуем. Иначе обръщаме веднага и се връщаме при Кол. — Като видя как се разшаваха очичките на Круппе, Мурильо се засмя. — Ха, мислеше да ме разсееш, нали? Е, няма да стане.

Круппе вдигна ръце.

— Чийто и ум да е измислил този безумен план да се върне на Кол полагащата му се титла, Круппе не може да направи нищо, освен горещо да аплодира!

Мурильо зяпна. „Как, в името на Гуглата, Круппе…“

Дебелакът продължи:

— Но всичко това е несъществено, щом сме изправени пред факта за Крокъс и гибелната опасност, в която той се намира сега. Нещо повече, ако тази млада девойка наистина е била обсебена, както подозира Кол, рисковете са направо ужасни! Дали тя е единствената, тръгнала да отнеме крехкия, беззащитен живот на момчето? Какво да кажем за хилядите богове и демони, които със стръв биха се счепкали с Опонн при първа възможност? Прочие, нима Мурильо, старият и верен приятел на Крокъс, тъй безгрижно ще остави момчето на сляпата съдба? Нима Мурильо е човек, който ще се поддаде на паниката, на разните „ами ако“, на ордата невъобразими кошмари, промъкващи се из сенките на необузданото му въображение.

— Добре, добре! — сопна се Мурильо. — Хайде, млъкни малко.

При тази разумна забележка Круппе само кимна.

Час по-късно, щом здрачът запълзя по склоновете, Мурильо се сепна и изгледа с яд спътника си.

— Проклетник такъв — прошепна той. — Казах му да не ме разсейва. И какво е първото нещо, което прави? Да ме разсее.

— Мурильо нещо си мърмори?

Мурильо разтри челото си.

— Нещо ми се замая главата. Я да си намерим място за бивак. Крокъс и момичето бездруго няма да стигнат до града по-рано от утре. Съмнявам се, че ще е в опасност по пътя, а до утре вечер лесно ще го намерим. През деня всичко ще е наред — в името на Гуглата, те нали ще са при Мамът?

— Круппе признава, че също е налегнат от умора. Наистина трябва да се намери място за бивак, а Мурильо може да спретне едно огънче, може би, а и вечеря да приготви, докато Круппе поразсъждава над жизненоважни дела.

— Страхотно. — Мурильо въздъхна. — Направо страхотно.

 

 

Два дни след ненадейната му среща с Тайст Андий на капитан Паран му хрумна, че Рейк не бе заподозрял, че е малазански войник. Иначе щеше да е мъртъв. Недоглежданията, изглежда, го бяха спасили. Убиецът му в Пейл трябваше да провери по-добре… а сега и Синът на Тъмата, който го измъкна от челюстите на Хрътките, на свой ред го беше оставил жив и свободен. Дали имаше някаква схема в това? Долавяше се миризмата на Опонн, макар че Паран не се съмняваше в твърденията на Рейк.

Тогава дали наистина късметът му се намираше в меча му? И дали тези прояви на милостта на съдбата не бележеха повратни моменти — моменти, които щяха да се върнат и да терзаят онези, които го бяха пощадили? Заради собственото му добро, надяваше се, че не.

Пътят на империята вече не беше негов. Твърде задълго бе изоставил тази пътека на кръв и измяна. Никога вече. Това, което стоеше пред него, следователно, бе единствено усилието да спаси живота на Уискиджак и неговия взвод. Ако успееше в това, беше готов да приеме собствената си смърт като последствие.

Някои неща се оказваха по-съществени от живота на човек и може би справедливостта съществуваше извън умовете на хората, отвъд дори алчните очи на богове и богини, нещо сияйно, чисто и окончателно. Някои философи, които беше чел по време на учението си в столицата на Малазан, Унта, твърдяха нещо, което тогава му се беше сторило абсурдно. Моралът, твърдяха те, не е нещо относително, нито съществува единствено в света на човешките отношения. Не, те обявяваха морала за императив на всеки живот, естествен закон, който не се изразява нито в бруталните действия на зверовете, нито във високите амбиции на човека, а е нещо друго, нещо ненакърнимо.

„Поредното търсене на сигурността.“ Паран се намръщи и се вгледа в коловозите на пътя, виещ се напред през ниските хълмове. Спомни си как беше обсъждал това с адюнкта Лорн, по време, когато никой от двамата не беше притиснат от външния свят. Просто поредното търсене на сигурност, беше казала тя, с горчив и циничен тон, и бе сложила край на спора толкова ясно, колкото ако бе забила нож в оцапаната с вино маса между двамата.

За да дойдат такива думи от устата на жена, не по-голяма от него, беше заподозрял тогава Паран, както подозираше и сега, точно тази й гледна точка не беше нищо повече от лековато и лениво подражание на императрица Ласийн. Но Ласийн може би имаше право на такъв възглед, а Лорн — не. Най-малкото според Паран. Ако някой изобщо имаше право на този отегчен от света цинизъм, то това бе императрицата.

Вярно, адюнктата се бе превърнала в продължение на Ласийн. Но на каква цена? Той бе видял младата жена зад маската й само веднъж — когато гледаха онзи път, покрит с телата на мъртвите войници. Пребледнялото, изплашено момиче, което беше Лорн, се бе показало за един-единствен крехък миг. Но можеше да си спомни кое бе предизвикало връщането на маската — сигурно беше нещо, което той самият бе казал, нещо, което бе подхвърлил иззад собствената си маска на закален войник.

Паран въздъхна дълбоко. „Твърде много съжаления. Изгубени шансове — и с подминаването на всеки от тях ставаме все по-малко хора, и все повече затъваме всички в кошмара на властта.“

Невъзвратим ли беше животът му? Жалко, че нямаше отговор на този въпрос.

Някакво движение на юг привлече вниманието му, а с него Паран усети и някакъв тътнещ звук, надигащ се сякаш изпод земята около него. Той се изправи на стремената. Точно отпред над земята се издигаше стена от прах. Той обърна коня си на запад и го подкара в тръс. Няколко мига по-късно дръпна юздите. Завесите от прах висяха и в тази посока. Паран изруга и пришпори до билото на близкото възвишение. Прах. Прах от всички страни. „Буря? Не, тътенът е прекалено равномерен.“ Спусна се надолу към равнината и отново дръпна юздите; чудеше се какво да прави. Стената от прах се издигаше и закриваше хълма отсреща. Дълбокият тътен се усили. Примижал, Паран се загледа през прахта. Там се движеха някакви тъмни грамадни туловища, пръскаха се в двете посоки и идваха право към него. След малко той се оказа обграден от тях.

Бедерини. Беше слушал приказки за огромните космати зверове, движещи се из вътрешните равнини на стада от по половин милион. Сега във всички посоки не можеше да види нищо освен изгърбените червеникавокафяви, покрити с прах гърбове на животните. Наникъде не можеше да подкара коня си, никакво безопасно място не се виждаше. Той се отпусна в седлото и зачака.

Нещо профуча вляво от него, жълтеникавокафяво и ниско до земята. Капитанът понечи да се обърне и в този миг нещо се стовари върху него от дясната страна, стисна го и го повлече от седлото, Паран изруга, тупна тежко в прахта и се вкопчи в някакви жилави ръце и рошава черна коса. Ритна нагоре с коляно и то се удари в здрав като барабан корем. Нападателят му се превъртя на хълбок и изохка. Паран се надигна зашеметен и се озова пред някакъв младок, облечен в избелели кожи. Момчето скочи, за да се счепка отново с капитана.

Паран бързо се дръпна встрани и го цапардоса в скулата. Нападателят му се просна на земята, изгубил свяст.

От всички страни заехтяха разкъсващи тъпанчетата викове. Бедерините се разделяха от двете страни и се отдалечаваха. Появиха се човешки фигури и започнаха да стесняват кръга около Паран. Риви. Заклетите врагове на империята, съюзниците на Каладън Бруд и Пурпурната гвардия.

Двама воини пристъпиха до изпадналото в безсъзнание момче, хванаха го под мишниците и го извлякоха.

Стадото беше спряло.

Приближи се друг воин и закрачи дръзко към Паран. Прашното му лице беше покрито с пришити към кожата боядисани конци, черни и червени, от скулите чак до брадичката и около устата. Широките му рамене бяха загърнати с кожа от бедерин. Воинът спря на по-малко от една ръка разстояние пред Паран, протегна ръка и я сложи на дръжката на Шанс. Паран избута ръката. Риви се усмихна, отстъпи и нададе тънък пронизителен вик.

На гърбовете на обкръжаващите ги бедерини се надигнаха човешки фигури, присвити над косматите гърбици. Всички стискаха копия. Грамадните животни под воините не им обръщаха внимание, все едно че върху тях бяха накацали скорци.

Двамата воини, които бяха изнесли момчето, се върнаха и спряха при воина с обшитото с конци лице. Той каза нещо на единия отляво. Мъжът тръгна напред и преди Паран да успее да реагира, се хвърли към него, единият му крак се озова зад капитана, а рамото му се заби в гърдите му.

Воинът падна върху него. Острие на нож се плъзна към челюстта на Паран и сряза връзката на шлема. Той се изтърколи и жилави пръсти сграбчиха косата на капитана. Повлякъл воина със себе си, Паран се надигна. Беше му дошло до гуша. Смъртта беше едно, но смърт без достойнство — съвсем друго. Докато ръката на риви се извиваше и дърпаше главата му нагоре, капитанът сграбчи воина между краката и дръпна силно.

Воинът изкрещя и пусна косата му. Измъкна нож. Капитанът се дръпна встрани, сграбчи китката на нападателя и отклони ножа. Изви още веднъж с другата ръка. Риви отново изкрещя и тогава Паран го пусна, превъртя се и бронираният му лакът се стовари в лицето на мъжа.

Кръв плисна като дъжд в прахта. Воинът залитна и рухна на земята.

Копие се плъзна покрай слепоочието на Паран и той се завъртя от удара. Второ копие го удари в бедрото силно, като конски ритник, и кракът му изтръпна. Нещо прикова лявото му стъпало към земята.

Паран извади Шанс от ножницата. Оръжието изкънтя и за малко не изхвърча от ръката му. Той го вдигна нагоре и мечът отново беше ударен. Почти заслепен от болката, от потта и прахта, Паран се надигна, стисна дръжката с две ръце и смъкна Шанс в позиция за отбрана. Мечът беше ударен за трети път, но той успя да го задържи.

След което настъпи тишина. Запъхтян, Паран се огледа.

Ривите го бяха обкръжили, но никой не помръдваше. Тъмните им очи бяха широко отворени.

Паран погледна оръжието си, после яростният му поглед отново обиколи воините, накрая очите му се спряха на Шанс. И останаха там.

Три железни остриета на копия стърчаха от оръжието като листа по клон, всеки връх бе разцепен и смачкан; дръжките бяха строшени, само късчета бяло дърво стърчаха от дупките.

Той погледна към прикованото си стъпало. Едно копие се беше забило в ботуша му, но широкият връх се беше огънал и само притискаше стъпалото му. Около него по земята се стелеха потрошени парчета дърво. Паран погледна бедрото си, но не видя рана. Само кожата на ножницата на Шанс се беше раздрала.

Воинът с премазаното лице лежеше неподвижен на няколко стъпки от него. Капитанът видя, че конят му и товарното животно са си на мястото, непипнати. Кръгът на ривите се раздели и към него пристъпи дребна фигура.

Момиче, може би не повече от петгодишно. Воините се отдръпваха от пътя й сякаш в благоговение или страх, а може би — и двете. Беше облечено в кожи на антилопа, вързани на кръста, и беше босо.

Нещо познато имаше в това дете — в начина, по който стъпваше, в стойката й — щом се спря пред него… нещо познато в тежките клепачи, което накара Паран да се намръщи смутено.

Момичето спря, изгледа го и малкото му кръгло личице се намръщи също като неговото. Детето вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне, но после я пусна. Капитанът усети, че не може да откъсне погледа си от нея. „Познавам ли те отнякъде, дете?“

След като тишината между двамата се проточи, зад момичето пристъпи някаква старица и положи набръчканата си ръка на рамото му. Очите на старицата огледаха капитана с уморен и едва ли не гневен поглед. Момичето каза нещо на бързия напевен език на риви, изненадващо нисък за толкова малко дете. Старицата скръсти ръце. Момичето заговори отново, този път настоятелно.

Старицата се обърна към Паран на дару:

— Пет копия те обявиха за наш враг. — Замълча. — Пет копия сгрешиха.

— Имате много повече — каза Паран.

— Така е. А богът, който закриля твоя меч, няма следовници тук.

Момичето проговори отново, този път с властен тон, който изкънтя като желязо върху камък.

Старицата се обърна към него, явно изненадана.

Момичето продължи, думите му очевидно обясняваха нещо. Старицата го изслуша, после тъмните й блестящи очи се извърнаха към капитана.

— Ти си малазанец, а малазанците са избрали да бъдат врагове на риви. Този път и твой ли е? И знай: ще разбера дали лъжеш, щом чуя думите ти.

— Малазанец съм по рождение — отвърна Паран. — Нямам никакъв интерес да наричам ривите свои врагове. Бих предпочел изобщо да нямам врагове.

Старицата примигна.

— Тя ти предлага думи, които да облекчат скръбта ти, войнико.

— Тоест?

— Ти трябва да живееш.

Паран не можеше много да повярва на този неочакван обрат на събитията.

— Какви думи има тя за мен? Никога не съм я виждал.

— Нито тя те е виждала преди. И въпреки това се познавате.

— Не. Не се познаваме.

Погледът на старицата се втвърди.

— Ще чуеш ли думите й, или не? Тя ти предлага дар. Нима ще й го хвърлиш в лицето?

Съвсем смутен, той отвърна:

— Не. Мисля, че не.

— Детето казва, че не бива да скърбиш. Жената, която познаваш, не е преминала през Сводестите дървеса на Смъртта. Нейното пътуване е било отвъд земите, които можеш да видиш, отвъд земите на духа, които всеки смъртен усеща. А сега се е върнала. Трябва да си търпелив, войниче. Ще се срещнете отново, така обещава това дете.

— Коя жена? — запита Паран с разтуптяно сърце.

— Онази, която мислиш за умряла.

Той погледна отново момичето. Познатото в чертите му сякаш го удари в гърдите и Паран се олюля.

— Невъзможно — прошепна той.

Момичето бавно се обърна, тръгна си, прах се завихри около него и го скри от погледа му.

— Почакай!

Чу се друг вик. Стадото отново се понесе напред, прахта се вдигна и скри ривите около него. След няколко мига Паран можеше да види само гърбовете на гигантските животни, тътрещи се от двете му страни. Помисли да си пробие път през тях, но знаеше, че това ще му донесе смъртта.

— Почакай! — отново извика капитанът, но тропотът на стотици — на стотици хиляди — копита по равнината заглуши вика му.

„Татърсейл!“

 

 

Цял час измина, докато стадото бедерини се източи. След като и последните животни се изнизаха покрай капитана, той се огледа. Вятърът търкаляше облака прах на изток, над изгърбените хълмове.

Паран се метна на седлото и отново обърна коня си на юг. Хълмовете Джадроуби се издигнаха в далечината. „Какво си направила, Татърсейл?“ Спомни си, че Ток бе забелязал диря от малки отпечатъци, водещи от овъгления стълб — единственото, което беше останало от Белурдан и Татърсейл. „Дъх на Гуглата, ти ли си го замислила всичко това? Преродена, вече пет-шестгодишно дете… дали изобщо си смъртна вече? До божество ли си се въздигнала? Намерила си си народ, странен, примитивен народ — но с каква цел? И когато се срещнем следващия път, на колко години ще изглеждаш тогава?“

Замисли се за ривите. Те водеха стадото си на север, стадо достатъчно голямо, за да нахрани… „Армия в поход. Каладън Бруд… той е тръгнал към Пейл. Това е нещо, за което Дужек едва ли е подготвен. Едноръкия е в беда.“

До залез-слънце му оставаха още два часа езда. Отвъд хълмовете Джадроуби се простираше Лазурното езеро и на южния му бряг беше град Даруджистан. А в града — Уискиджак и неговият взвод. „А в този взвод една млада жена, която се подготвям да срещна от три години. Богът, който я е обсебил — дали и той вече е мой враг?“

Въпросът дойде неочаквано и смрази сърцето му. „Богове, какво пътуване само, а ето, че исках да мина през тази равнина незабелязан. Глупава мисъл. Книжници и магове пишат непрестанно за трагични привличания… като че ли самият аз съм се превърнал в едно такова живо привличане, в магнит за асценденти. За тяхна гибел, като че ли. Мечът ми Шанс отвърна на онези пет копия въпреки всичко, което причиних на един от Близнаците. Как да си го обясня това? Истината е, че каузата ми стана моя собствена и ничия друга. Не на адюнктата, не на империята. Заявих, че предпочитам да нямам никакви врагове… и старицата видя в тези мои думи истина, и значи, изглежда, са истинни.“

„Безкрайни изненади, Гъноуз Паран. Продължавай напред, да видим какво ти предстои“.

 

 

Пътят се заизкачва по някакъв хълм и капитанът пришпори кобилата. Щом стигна билото, дръпна рязко юздите.

Седналият до малък тлеещ огън, облечен в тежки доспехи войник с мъка се надигна на крака. Близо до него имаше вързано муле. Мъжът закуцука, извади тежкия си меч, подпря се на него и изгледа капитана.

Паран подкара бавно кобилата и се огледа. Воинът като че ли беше сам. Паран спря на около трийсет стъпки от него.

Непознатият му заговори на дару:

— Не съм в добра форма за бой, но ако го искаш — имаш го.

Паран за кой ли път благодари наум за настояването на адюнктата да се образова добре: отговорът му беше толкова добър, колкото ако говореше на родния си език:

— Не. Не обичам битките. — Изчака, после се усмихна широко и посочи мулето. — Този звяр, да не би да е бойно муле?

Мъжът се изсмя.

— Сигурен съм, че то така си мисли — отвърна той и въздъхна облекчено. — Имам храна за двама, пътниче, ако искаш да я споделиш.

Капитанът слезе и се приближи до бивака.

— Казвам се Паран — представи се той и седна край огъня.

— Кол — изпръхтя мъжът, седна от другата страна и изпъна стегнатия си в превръзка крак. — Северняк си май.

— От Дженабарис. Но напоследък прекарах доста време в Пейл.

Кол го погледна учудено.

— На наемник приличаш, макар че по-скоро май си офицер. Чух, че там било доста зле.

— Пристигнах малко късно — призна Паран. — Но видях много руини и много мъртви, тъй че съм склонен да повярвам на приказките. — Поколеба се и добави: — В Пейл разправяха, че Лунният къс сега е над Даруджистан.

Кол изпръхтя и хвърли няколко съчки в огъня.

— Там е. — Махна с ръка към очуканото котле, заровено в жарта. — Това е яхния, ако си гладен. Хапни.

Паран наистина бе огладнял и прие с благодарност поканата на Кол. Докато се хранеше с дървената лъжица, с която му услужи човекът, помисли дали да не го попита за раната на крака. Но си спомни веднага обучението си като Нокът. Когато се правиш на войник, играеш до дръжката. Никой не говори за очевидни неща. Набие ли ти се нещо в очите, поглеждаш настрана и заговаряш за времето. Всяко по-важно нещо ще излезе наяве рано или късно. Войниците няма за какво да бързат, търпението при тях е добродетел, а понякога не просто добродетел, а и състезание по безразличие. Тъй че Паран опразни котлето, докато Кол изчакваше в небрежно мълчание, като ръчкаше огъня и добавяше от време на време по някой клон от огромния куп зад себе си — а откъде беше събрал всичките тези дърва, човек можеше само да предполага.

Накрая Паран изтри устата си с ръкав и изчисти колкото можеше без вода дървената лъжица. После се отпусна и се оригна.

— Е, за Даруджистан си тръгнал значи — заговори Кол.

— Да. А ти?

— Би трябвало да стигна за ден-два, макар че не горя от нетърпение да вляза в града на гърба на муле.

Паран погледна на запад и примижа.

— Е, слънцето май скоро ще се скрие. Нещо против да споделя бивака ти тая нощ?

— Не, разбира се.

Капитанът стана и отиде да се погрижи за конете си. Помисли си дали да не се задържи още ден, за да остави човека да се пооправи, а после да му заеме единия кон. Ако влезеше в града в компанията на местен, щеше да има предимства — някой, който да го упъти може би дори да му предложи място, където да отседне за ден-два. Не само това, ами можеше и да понаучи някои неща междувременно. Щеше ли да е важен един ден? Сигурно, но си струваше. Върза уикските коне до мулето, след това отнесе седлото си при огъня.

— Мислех за твоя проблем — рече Паран, след като смъкна седлото на земята и седна, подпрял гръб на него. — Ще яздим заедно. Можеш да използваш товарния ми кон.

Кол го погледна напрегнато.

— Щедро предложение.

Забелязал подозрението му, Паран се усмихна.

— Първо, един ден почивка няма да дойде зле на животните. Второ, никога не съм бил в Даруджистан, тъй че в замяна на моята така наречена „щедрост“ мисля да те поизмъчвам с безкрайните си въпроси през следващите два дни. След това си взимам коня и ти си вървиш по пътя, и ако някой ще е отгоре в цялата работа, това ще съм аз.

— По-добре да те предупредя отсега, Паран, не ме бива много в приказките.

— Е, ще рискувам.

Кол помисли малко.

— По дяволите, трябва да съм луд да не приема, нали? Не ми приличаш на тип, който ще ме намушка в гърба. Не те знам кой си и за какво си дошъл, Паран. Ако искаш да си го премълчиш, това си е твоя работа. Но няма да ми попречи и аз да ти задавам въпроси. От теб зависи дали ще ме лъжеш, или не.

— Мисля, че това е взаимно, нали? — отвърна Паран. — Е, искаш да чуеш историята ми? Добре, ето ти я, Кол. Аз съм дезертьор от малазанската армия, с ранг капитан. Също така съм вършил доста работа с Нокътя и като си помисля, май оттам започват всичките ми беди. Все едно, с това се свърши. — „О, да, и още нещо: хората, които се окажат близо до мен обикновено мрат.“

Очите на Кол блеснаха на светлината на огъня и се приковаха в лицето му. После той изду бузи и тежко въздъхна.

— Толкова откровена истина е предизвикателство, нали? — Загледа се в огъня, после се подпря на лакти и вдигна глава към звездите, които вече изгряваха в небето. — Някога бях благородник в Даруджистан, последният син на стар и могъщ род. Чакаше ме уговорен брак, но се влюбих в друга жена — алчна и амбициозна жена, макар че бях сляп за това. — Усмихна се кисело. — Всъщност тя беше курва, само че докато повечето курви са доста практични, тази имаше толкова извратена душа, колкото можеш да си представиш.

Изтри очите си с ръка.

— Все едно, аз отхвърлих синовните си задължения и развалих уговорения брак. Мисля, че убих баща си, като се ожених за Ейстал — така се казваше курвата, макар че след това си смени името. — Изсмя се дрезгаво към тъмното небе. — Не й отне много време. Още не знам как успя да уреди подробностите, колко мъже е вкарала в леглото си, за да купи влиянието им, нито как го направиха те. Знам само, че един ден се събудих лишен от титла, лишен дори от семейното си име. Имението беше нейно, парите бяха нейни, всичко беше нейно, и тя вече нямаше нужда от мен.

Пламъците ближеха сухите дърва между двамата. Паран замълча. Усещаше, че мъжът срещу него има да сподели още много неща и че се бори с тях.

— Но не тази измяна беше най-тежката, Паран — най-сетне отрони той и погледна капитана в очите. — О, не. Най-лошото настъпи, след като го преживях. Можех да се боря с нея. Можех да спечеля дори. — Челюстта му се стегна — единственият признак за болката, която изпитваше — после той продължи с равен кух глас: — Познатите ми от десетки години гледаха през мен. За всички тях аз бях мъртъв. Предпочитаха да не ме слушат. Просто ме подминаваха или дори не идваха до вратите на именията си, когато ги виках. И аз се съгласих с тях. Махнах се. Изчезнах. Едно е приятелите ти да скърбят за твоята кончина. Но съвсем друго е да предадеш собствения си живот, Паран. Но както ти каза, с това се свърши.

Капитанът извърна очи и примижа в тъмното. „Каква е тази човешка страст — зачуди се, — дето ни води към това опустошение?“

— Игрите на знатните — промълви той — покриват целия свят. И аз бях роден благородник като теб, Кол. Но в Малаз се оказахме врагове за стария император. Прекършваше ни при всеки повод, докато не се свихме като набити с камшик псета. Свивахме се с години. Но всичко това беше въпрос на власт, нали? — каза той по-скоро на себе си, отколкото на човека, чийто огън споделяше. — Няма достатъчно добри уроци, които да усвои един благородник. Премислям годините си, изживени сред тази извратена среда — вглеждам се сега в този свой живот, Кол, и разбирам, че не е бил никакъв живот. — Той помълча малко, след което погледът му се върна към Кол и по устните му пробяга лека усмивка. — Откакто напуснах империята и отрязах веднъж и завинаги всички съмнителни привилегии на знатната си кръв, в името на Гуглата, никога не съм бил толкова жив. Онова преди изобщо не беше живот, само бледа сянка на това, което откривам сега. Не е ли това една истина, от която повечето от нас твърде много се боят, за да я приемат?

— Не съм най-умният, когото ще срещнеш на този свят, Паран, и мислите ти са някак твърде дълбоки за мен. Но ако те разбирам правилно, седиш си ти тук, гледаш пред себе си един стар глупак и му казваш, че е жив. Точно сега. Толкова жив, колкото може да е. И каквото и да е предал, не е било никакъв живот, така ли?

— Ти ми кажи, Кол.

Мъжът го погледна с гримаса и оправи с ръка оредялата си коса.

— Работата е, че искам да си го върна. Искам да си върна всичко.

Паран прихна и продължи да се смее, докато коремът не го заболя.

Кол го погледа, а после от гърдите му се надигна тих гърлен кикот. Посегна зад гърба си, награби шепа съчки и ги захвърля в огъня, една по една.

— Е, проклет да съм, Паран — заговори той и весели бръчки се струпаха около блесналите му очи, — ако не се появи като пратена от бог мълния. Признавам ти го. Признавам ти го повече, отколкото мога да ти опиша.

Паран изтри сълзите от очите си.

— Кълна се в дъха на Гуглата. Просто две бойни мулета, които си говорят, а?

— Да, Паран. Е, ако бръкнеш в оная торба там, ще намериш шише вино от Уори. Реколтата е някъде отпреди седмица.

Капитанът го изгледа.

— В смисъл?

— В смисъл, че му изтича срокът.