Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gardens of the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2010 г.)
Корекция
i_m_i (2010 г.)
Корекция
Тезея (2010 г.)
Корекция
mIRCata (2010 г.)
Корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Лунните градини

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Трета книга
Мисията

Кукли танцуват край пътя,

подръпвани от майсторски ръце —

спъвам се из конците им

в заплетените стъпки

и проклинам тези глупци

в безумния им пирует —

не искам да живея като тях,

о не, пуснете ме

да затанцувам

в кръг —

тези неволни подскоци,

кълна се в гроба на Гуглата,

са живо майсторство.

 

Приказките на Глупеца

Дени Бюл (р. ?)

8.

Той слезе долу

при жените и мъжете,

от знака почетен лишен

в деня на гнусната й чистка

на пясъка окървавен, където

се проля животът

на императора и Първия му меч —

предателство така трагично…

От Гвардията стара беше,

командваше наточеното острие

на императорския гняв,

и като слезе долу,

но без да си отиде,

остана като спомен

пред очите й, проклятие

на съвест, пред което тя

не можеше да устои.

Цена му бе предложена,

подмината от него и така,

незнаещ, неподготвен,

когато слезе долу

разбра какво предал е и прокле

пробуждането си…

 

Подпалвачите на мостове

Ток-младши

Четвърт час преди разсъмване небето бе с цвета на желязо, опръскано с ръждиви петна. Сержант Уискиджак стоеше приклекнал на облата скала над каменистия бряг и се взираше над спокойната, загърната в утринна мъгла повърхност на Лазурното езеро. Далече на юг, на другия бряг на езерото, към небето се издигаше смътното сияние на Даруджистан.

Току-що приключилото нощно прехвърляне на планината беше същински ад — кворлите прехвърчаха объркано между трите настръхнали гръмоносни облака. Цяло чудо беше, че не изгубиха никого. Дъждът вече беше спрял, но въздухът остана студен и влажен.

Чу зад себе си скърцане на ботуши, придружено от цъкащи звуци. Обърна се и се изправи. Идваха Калам и един Черен морант, провираха се между обраслите с мъх скали в подножието на склона. Зад тях се издигаха потънали в сенки секвои — нашарените им с жълти като кръпки петна стволове стояха като брадати стражи по планинския склон. Сержантът вдиша дълбоко хладния утринен въздух.

— Готово — докладва Калам. — Всичко е доставено според заповедта, че и още. Фидлър и Хедж са направо щастливи.

Уискиджак вдигна учудено вежди и се обърна към Черния морант.

— Мислех, че мунициите ви са на привършване.

Лицето на съществото остана скрито в сенките под скосения шлем. Думите, които излязоха изпод него, сякаш бяха родени в някоя пещера — кухи и смътно отекващи.

— Относително, Птицо, която краде[1]. Вие сте ни добре познати, Мостовако. Тъпчете сянката на врага. Помощта на Морант за вас никога няма да е оскъдна.

Изненадан, Уискиджак присви очи.

Морантът продължи:

— Попитахте ме за съдбата на едного от нашия вид. Воин с една ръка, който се е сражавал редом до вас по улиците на Натилог, преди много години. Все още е жив.

Сержантът вдиша дълбоко сладкия горски въздух.

— Благодаря ви.

— Желаем кръвта, която ще видите по ръцете си, да е на вашия враг, Птицо, която краде.

Той се намръщи, после кимна отривисто и насочи вниманието си към Калам.

— Друго има ли?

Лицето на убиеца стана безизразно.

— Бързия Бен е готов.

— Добре. Събери останалите. Ще ви изложа плана си.

— Твоя план ли, сержант?

— Моя — каза твърдо Уискиджак. — Замисленият от императрицата и нейните тактици се отхвърля, от този момент. Ще го направим, както аз си знам. Действай, ефрейтор.

Калам отдаде чест и тръгна.

Уискиджак слезе от скалата и ботушите му затънаха в мъха.

— Кажи ми, морант, ще може ли един ескадрон от вашите Черни да патрулира из този район след две седмици?

Прешлените под главата на моранта изпукаха и тя се извърна към езерото.

— Такива непредвидени патрули са нещо обичайно. Предполагам, че лично ще командвам един след две седмици.

Уискиджак изгледа твърдо стоящия до него воин в черни доспехи и каза:

— Не съм сигурен как да разбирам това.

Воинът го погледна в лицето.

— Не сме чак толкова различни. В нашите очи всяко действие е измеримо. Ние преценяваме. Действаме по преценка. Както при Пейл, съизмерваме дух с дух.

Сержантът се намръщи.

— Какво означава това?

— Осемнайсет хиляди седемстотин трийсет и девет души напуснаха този свят в чистката на Пейл. По една за всеки морант, станал жертва на вековната омраза на Пейл към нас. Дух за дух, Птицо, която краде.

Уискиджак нямаше отговор на това. Следващите думи на моранта го потресоха дълбоко.

— В плътта на вашата империя има червеи. Но подобна развала е нещо естествено във всички тела. Заразата сред вашия народ все още не е фатална. Може да бъде прочистена. Морантите имат опит в такива усилия.

— Как точно… — Уискиджак замълча, подбираше внимателно думите си. — Как точно смятате да извършите това прочистване? — Спомни си за колите, натоварени с трупове от Пейл, и се постара да превъзмогне ледените тръпки по гръбнака си.

— Дух с дух — отвърна морантът, загледан към града на южния бряг. — Засега си тръгваме. Ще ни намерите тук след две седмици, Птицо, която краде.

Уискиджак изгледа отдалечаващия се Черен морант. Малко по-късно чу бързото пърхане на криле, а след това кворлите се издигнаха над дърветата. Морантите направиха кръг, после завиха на север над брадатите дънери.

Сержантът седна отново на скалата и заби поглед в земята. Членовете на взвода му се събраха и наклякаха около него. Той остана смълчан, сякаш не забелязваше присъствието им, със сбърчено чело и леко помръдваща челюст.

— Серж? — обади се Фидлър.

Сепнат, Уискиджак вдигна глава и вдиша дълбоко. Бяха се събрали всички освен Бързия Бен. Щеше да остави на Калам да запознае по-късно магьосника с подробностите.

— Така. Първоначалният план отива на боклука, тъй като целта му беше да ни убие всички. Тази част не ми харесва, затова ще го направим по моя начин и дано се измъкнем живи.

— Няма ли да подравяме градските порти? — попита Фидлър и хвърли поглед към Хедж.

— Не — отговори сержантът. — Тези морантски муниции ще ги използваме по по-добър начин. Две цели, два екипа. Калам ще води единия и с него ще е Бързия Бен и… — за миг се поколеба — и Сори. Аз ще водя другия екип. Първата ни задача е да влезем в града незабелязани. Без униформи. — Погледна Малът. — Доколкото разбрах, Зелените са ги доставили.

Лечителят кимна.

— Местна изработка. Рибарска осемнайсет стъпки, четири весла, би трябвало да ни превози през езерото съвсем лесно. Дори са включили две мрежи.

— Значи ще половим риба — каза Уискиджак. — Влизането в пристанището без улов ще изглежда подозрително. Някой от вас да е ловил някога риба?

Последва мълчание. Накрая се обади Сори:

— Аз. Много отдавна.

Уискиджак я изгледа.

— Добре. Избери който ти трябва за това.

Сори се усмихна подигравателно.

Уискиджак изруга наум и извърна погледа си от нея. Погледна двамата си специалисти по подривна дейност.

— Колко са мунициите?

— Два коша — отвърна Хедж и оправи кожената си шапка. — С детонаторите и фитилите.

— Можем да опечем цял дворец — добави възбудено Фидлър.

— Добре — каза Уискиджак. — А сега всички ме слушайте внимателно, иначе няма да се измъкнем живи от тая каша…

 

 

На една усамотена поляна сред гората Бързия Бен насипа бял пясък в кръг и седна в средата му. Взе пет подострени пръчки и ги подреди в редица пред себе си, като ги заби на различна дълбочина в глинестата пръст. Средната пръчка, най-високата, се издигаше на три стъпки над повърхността, тези от двете й страни бяха високи две стъпки, а крайните — по една.

Магьосникът разви дългото един разкрач изсушено черво. Единия край върза на примка, която затегна за централната пръчка малко под върха. Изпъна червото наляво и го уви около следващата пръчка, след това го кръстоса надясно и отново го уви. Издърпа го до най-лявата пръчка, като през това време измърмори няколко думи. Уви го два пъти и го издърпа до най-дясната, където го затегна на възел и отряза висящия край.

После се отпусна и скръсти ръце на коленете си. Челото му се сбърчи.

— Хеърлок! — Една от външните пръчки трепна, завъртя се леко и остана неподвижна. — Хеърлок! — ревна той. Този път и петте пръчки потрепериха. Средната се огъна към магьосника. Червото се изпъна и зажужа тихо.

В лицето на Бързия Бен лъхна хладен вятър и изсуши капчиците пот, избили по челото му. Главата му се изпълни с шумолене, което се усилваше, и той усети, че пропада през тъмни пещери — невидимите им стени закънтяха в ушите му, сякаш железни чукове удряха в камък. Блясъци ослепителна сребриста светлина опариха очите му, вятърът изопна кожата на лицето му.

В някаква закътана част на ума си той опази усета си за разстояние и за контрол. Вътре в това спокойствие можеше да мисли, да наблюдава и анализира.

— Хеърлок — прошепна той, — твърде далече си се спуснал. Твърде дълбоко. Губиш контрол, Хеърлок. — Но тези мисли си бяха само за него; знаеше, че куклата все още е далече.

Наблюдаваше самия себе си — как продължава, върти се, тласнат от вихъра през Пещерите на Хаоса. Хеърлок беше принуден да повтаря движенията му, само че нагоре. Изведнъж усети, че стои прав. Черната скала под нозете му сякаш се вихреше и пращеше с ярко, сияещо червено.

Огледа се и видя, че е застанал на скален стълб, който се издигаше под ъгъл; прояденият му връх бе на десетина стъпки пред него. Извърна се и погледът му проследи стълба — как потъва надолу и се губи сред издути като огромни мехове жълти облаци. За миг усети, че му се вие свят. Залитна и чу зад себе си кикот. Обърна се и видя Хеърлок, кацнал на върха — дървеното му тяло бе оцапано и опърлено, кукленските дрехи бяха провиснали и опърпани.

— Това е Стълба на Андий, нали? — попита Бързия Бен.

Топчестата глава на Хеърлок закима.

— Наполовина. Вече знаеш докъде съм стигнал, магьоснико. До самото подножие на Лабиринта, където силата добива изначалната си форма и където всичко е възможно.

— Само че едва ли — каза Бързия Бен и изгледа накриво куклата. — Какво изпитваш тук, застанал сред това творение, но неспособен да го пипнеш, да го използваш? Твърде чуждо е, нали? Изгаря те при всеки досег.

— Ще го овладея — изсъска Хеърлок. — Ти нищо не знаеш. Нищо.

Бързия Бен се усмихна.

— Бил съм тук и преди, Хеърлок. — Огледа бързо вихрещите се около тях газове, понесени от смрадни ветрове. — Имал си късмет. Макар и да са малобройни, тук обитават същества, които наричат това царство свой дом. — Замълча и се обърна усмихнат към куклата. — Те не обичат натрапници — виждал ли си какво правят с тях? Какво оставят след себе си? — Усмивката на чародея се разшири, щом видя как Хеърлок неволно потръпна. — Значи си видял — промълви той.

— Ти си моят закрилник — сопна се Хеърлок. — Аз съм обвързан с теб, чародеецо! Отговорността е твоя и няма да скрия този факт, ако ме хванат.

— Обвързан си, не ще и дума. — Бързия Бен приседна. — Радвам се да чуя, че паметта ти се е върнала. Кажи ми: как е Татърсейл?

Куклата се отпусна вяло и извърна очи настрани.

— Възстановяването й е трудно.

Бързия Бен се намръщи.

— Възстановяване ли? От какво?

— Хрътката Джиър ме проследи. — Хеърлок помръдна неловко. — Имаше битка.

Лицето на чародея се навъси още повече.

— И после?

Куклата сви рамене.

— Джиър побягна, лошо ранен от един прост меч в ръцете на онова ваше капитанче. После се появи Тайсхрен, но Татърсейл вече бе изпаднала в несвяст, тъй че въпросите му останаха без отговор. Но огънят на подозрението под него се подклаждаше. Разпрати слугите си и сега те душат из Лабиринтите. Търсят да разберат кой съм и какво съм. И защо. Тайсхрен знае, че е замесен вашият взвод, знае, че се опитвате да си спасите кожите. — Безумните очи на Хеърлок блеснаха. — Той иска гибелта на всички ви, чародеецо. Колкото до Татърсейл, може би се надява, че треската й ще я убие, без да се налага той самият да го прави — макар че би изгубил много, ако тя умре, без преди това да я е разпитал. Несъмнено е готов да издири душата й, готов е да издири онова, което тя знае, дори в царството на Гуглата, но тя е достатъчно съобразителна, за да му се измъкне.

— Млъкни за малко — заповяда Бързия Бен. — Да се върнем отначало. Каза, че капитан Паран е пронизал Джиър с меча си?

Хеърлок се навъси.

— Точно това казах. Смъртно оръжие — не би трябвало да е възможно. Като нищо може да е нанесъл на Хрътката фатална рана. — Куклата помълча, след това изръмжа: — Ти не ми каза всичко, чародеецо. В това нещо са намесени богове. Ако продължаваш да ме държиш в такова невежество, може като нищо да се спъна на пътя на някой от тях. — Изплю се в тъмницата долу. — Не стига, че съм ти роб. Нима си въобразяваш, че ще можеш да се опълчиш на един бог за господството си над мен? Ще ме вземе, ще ме обърне, може би дори… — Хеърлок измъкна от канията един от малките си ножове. — Ще ме използва срещу теб. — Пристъпи крачка напред и очите му заблестяха мрачно.

Бързия Бен го погледна учудено. Сърцето в гърдите му подскочи. Възможно ли беше? Не трябваше ли да е усетил нещо? Някакъв риск, намек някакъв за безсмъртно присъствие?

— Още нещо, чародеецо — измърмори Хеърлок и пристъпи още една крачка. — Предната нощ треската на Татърсейл стигна до най-високата си точка. Тя изкрещя за някаква монета. Монета, която се въртяла, но сега била паднала, подскочила и се озовала в нечия ръка. Трябва да ми кажеш за тази монета… трябва да видя мислите ти, Чародеецо. — Куклата изведнъж спря и погледна ножа в ръката си. Хеърлок се поколеба, видимо смутен, после прибра оръжието в канията и клекна. — Какво му е толкова важното на една монета? — изръмжа той. — Нищо. Тази кучка бълнуваше… по-силна се оказа, отколкото мислех.

Бързия Бен замръзна. Куклата, изглежда, беше забравила за присъствието му. Мислите, които чуваше сега чародеят, бяха на самия Хеърлок. Той разбра, че наднича през счупения прозорец в безумния кукленски мозък. И точно там се криеше цялата опасност. Чародеят затаи дъх, докато Хеърлок продължаваше, приковал очи в облаците долу:

— Джиър трябваше да я убие — щеше да я убие, ако не беше онзи идиот капитанът. Каква ирония — сега той се грижи за нея и посяга към меча си всеки път, щом се опитам да я приближа. Знае, че бих изтръгнал живота й за миг. Но онзи меч! Кой ли бог си играе с този глупав благородник? — Куклата продължи да говори, но думите й заглъхнаха в неясно мърморене.

Бързия Бен изчака с надеждата, че ще научи нещо повече, но и това, което вече бе чул, беше достатъчно, за да накара сърцето му да заблъска в гърдите. Това безумно същество беше непредсказуемо и единственото, което го удържаше, бе много слабият контрол — нишките на магическата сила, които той бе привързал към дървеното тяло на Хеърлок. Но с тази лудост идваше и сила — достатъчно ли беше тази сила, за да скъса нишките? Не можеше вече да е толкова сигурен в контрола си, колкото преди.

Хеърлок се беше смълчал. Нарисуваните му очи продължаваха да блестят с черен пламък — изтичащата сила на Хаоса. Бързия Бен пристъпи към него.

— Проследи плановете на Тайсхрен — заповяда той и изрита силно. Носът на ботуша му удари гърдите на Хеърлок и куклата политна от ръба, превъртя се във въздуха и запропада надолу. Гневното й ръмжене заглъхна и тя изчезна сред жълтите облаци.

Бързия Бен вдиша дълбоко гъстия застоял въздух. Надяваше се, че това грубо прогонване ще е достатъчно, за да заличи от паметта на Хеърлок последните няколко минути. Все пак усещаше, че нишките на контрол се изпъват все повече. Колкото повече този Лабиринт изкривеше Хеърлок, толкова повече сила щеше да се окаже под неговата власт.

Чародеят вече знаеше какво трябва да направи — всъщност подсказал му го беше самият Хеърлок. И все пак Бързия Бен не жадуваше да го започне. Горчива жлъч се надигна в гърлото му и той се изплю над ръба. Въздухът вонеше на пот и чак след миг той осъзна, че е собствената му пот. Изсъска проклятие.

— Време е да си ходим — промълви той и вдигна ръце нагоре.

Вятърът се върна с рев и той усети как тялото му се понесе нагоре, в пещерата над него, а после — в следващата. И докато пещерите се спускаха около него като мъгла, една-единствена дума се впи в мислите му, дума, която сякаш се уви около проблема с Хеърлок като паяжина.

Бързия Бен се усмихна, но усмивката му бе израз на ужас. А думата си остана: „Джиър“, и с това име ужасът на чародея намери своето лице.

 

 

Уискиджак се надигна сред пълна тишина. Хората около него бяха строги, със забити в земята или приковани някъде встрани погледи; затворени в нещо лично, където се таяха най-мрачните мисли. Единственото изключение беше Сори, която се взираше в сержанта със светнали, одобряващи очи. Уискиджак се зачуди какво ли търси одобрението в тези очи… после тръсна глава ядосан, че част от подозренията на Бързия Бен и на Калам са се промъкнали в мислите му.

Извърна поглед встрани и видя приближаващия се Бен. Чародеят изглеждаше уморен, лицето му беше пепеляво. Погледът на Уискиджак се стрелна към Калам.

Убиецът кимна и каза:

— Всички, живо! Натоварете лодката и се пригответе.

Бойците тръгнаха към брега, с Малът начело.

Докато чакаха Бързия Бен, Калам каза:

— Взводът изглежда съсипан, сержант. Фидлър, Тротс и Хедж извадиха от тунелите толкова пръст, че трупа на империята могат да заровят с нея. Тревожа се за тях. Малът… той като че ли се държи засега… Все пак, каквото и да разбира Сори от риболов, съмнявам се, че някой от нас може да гребе дори в градинско фонтанче. А се каним да преминем това проклето езеро, голямо почти колкото море!

Уискиджак стисна зъби, след което насила сви рамене.

— Знаеш адски добре, че всяко отваряне на Лабиринт близо до града най-вероятно ще бъде засечено. Нямаме избор, ефрейтор. Ще гребем. Освен ако не успеем да опънем платно.

— Откога пък това момиче взе да разбира от риболов? — изсумтя Калам.

Сержантът въздъхна.

— Хрумнало й е ей така, отникъде, нали?

— Адски уместно.

Бързия Бен спря до тях и те замълчаха.

— Трябва да доложа нещо, което никак няма да ви хареса — каза магьосникът.

— Да го чуем — отвърна с показно равнодушие сержантът.

След десет минути тримата слязоха на чакълестия бряг. Рибарската лодка беше заровила нос в камъчетата. Тротс се напъваше на въжето, завързано за халката на носа, пъхтеше и охкаше.

Останалите стояха накуп от едната страна и кротко обсъждаха напразните му усилия. Фидлър погледна случайно нагоре и като видя приближаващия се Уискиджак, пребледня.

— Тротс! — изрева сержантът.

Баргастът се обърна към Уискиджак с ококорени очи.

— Пусни въжето!

Калам изсумтя насмешливо зад гърба на Уискиджак, който изгледа навъсено групата.

— Сега — започна той, — след като един от вас, идиоти такива, е успял да убеди всички останали, че натоварването на цялата екипировка в лодката, докато тя е още на брега, е много умно, можете всички да хванете въжето и да я издърпате в езерото — ти не, Тротс. Ти се качи вътре и се настани удобно ей там, при кърмата. — Уискиджак замълча и погледна безизразното лице на Сори. — От Фидлър и Хедж мога да го очаквам, но теб, мисля, те назначих да отговаряш за подготовката.

Сори само сви рамене.

Уискиджак въздъхна.

— Можеш ли да ни опънеш платно?

— Няма вятър.

— Но може и да заима! — каза раздразнено Уискиджак.

— Да — отвърна Сори. — Имаме платнище. Ще ни трябва обаче мачта.

— Вземи Фидлър и я направете. Останалите — вкарвайте тая лодка във водата.

Тротс се качи в лодката, седна при кърмата и изпъна дългите си крака. После оголи острите си зъби в някакво подобие на усмивка.

Уискиджак се обърна към ухилените Калам и Бен и ревна:

— Е? А вие какво чакате?

Усмивките им изстинаха.

Бележки

[1] Whiskeyjack (англ.) — Буквално: крадлива птица. — Бел.прев.