— Престанете с това. Развържете ме, махнете завивките. Искам да се нахраня сама. — („Шефе, не бъди груб с нея, тя само се старае да ти помогне.“) „Юнис?“ („Разбира се, мили, казах ти, че ще съм до теб.“) „Но…“ („Шшт, тя ти казва нещо.“)

— Госпожице Смит, знаете, че не мога да го направя. Моля ви, не настоявайте. Нали закуската ухае чудесно?

— Уф… сигурно нямате право да ме развържете без разрешението на доктор Хедрик. Съжалявам, че ви се озъбих. („Така е по-добре, шефе.“) Но моля ви, не се опитвайте да ме храните. Намерете доктор Хедрик и му кажете, че пак създавам проблеми. Кажете му, че ако не се съгласи на условията ми, ще трябва да повика господин Соломон. Защото ако някой се опита да ми пъхне храна в устата, докато ръцете ми са вързани, ще я изплюя към тавана. — „Сега как е, Юнис?“ („Не е зле, шефе, имаме прогрес с десетина процента.“) „По дяволите, нямам никакъв опит как трябва да се държи една дама.“ („Аз ще те науча, шефе.“) „Юнис, мила, наистина ли си тук? Или полудявам, както те се опасяваха?“ („По-късно ще го обсъдим, шефе, защото скоро ще дойде докторът… само не споменавай за мен… инак знаеш какво ще се случи. Никога няма да те развържат.“) „Разбира се, че го зная! Да не ме мислиш за побъркан?“ („По-скоро за непрактичен, както би се изразил Джейк. Въпросът е никога да не позволяваш на доктор Хедрик… нито на никого, да заподозре, че съм тук. Защото тогава наистина ще те обявят за луд. А сега временно се оттеглям.“) „Не си отивай!“ („Шефе, аз не мога да си отида, няма как. Просто ще млъкна. Ще разговаряме повече, когато останем насаме. Освен ако не видя, че правиш някоя грешка.“) „Ще ме скастриш ли тогава?“ („И друг път съм го правила, нали, шефе? Внимавай, ченгетата идват.“)

Влезе доктор Хедрик, следван от доктор Гарсия.

— Добро утро, госпожице Смит.

— Добро утро, господа.

— Сестрата каза, че искате да се храните сама.

— Вярно, но това не е всичко. Искам да свалите всички ремъци.

— Няма проблем да ви оставим да се нахраните. Това ще е полезно за възстановяването. Но за останалото — трябва да се обмисли.

— Докторе, маскарадът свърши. Ако не желаете да ми махнете ремъците, забравете за закуската. Повикайте адвоката ми.

— За щастие господин Соломон е в къщата.

— Ами нека дойде!

— Само момент, моля. — Доктор Хедрик погледна въпросително Гарсия и той кимна. — Госпожице Смит, ще се съгласите ли на един разумен компромис? Или поне да го изслушате?

— Ще ви изслушам. Но… („Млъквай, шефе!“) Добре, да чуем, докторе.

— Както знаете, господин Соломон е възрастен човек и вчера имаше тежък ден. Убедих го да остане тук през нощта, за да си почине. Съобщиха ми, че вече е станал, но още не е закусвал. И така, ще се съглася — вероятно и моят колега доктор Гарсия — да ви развържем ръцете, за да може да се нахраните. Но от кръста надолу… както сама се досещате, там има разни тръбички и други неща. Необходимо е време, за да бъдат извадени. Та ето какво ще ви предложа. Защо не поканите господин Соломон на закуска, ние също ще се присъединим и четиримата ще обсъдим как да продължим нататък. Готов съм да се вслушам в желанията на вашия попечител — и адвокат. Ако настоява, дори ще се съглася да бъде повикан друг лекар…

— Моят попечител — повтори тихо Йохан. — Какво пък, ще направим каквото каже той. Надявам се да не реши да ви смени, доктор Хедрик. Бях труден пациент и съжалявам. Зная каква невероятна работа сте свършили… и съм ви много… благодарна.

— Трогнат съм, госпожице Смит.

— Господа, за мен ще е удоволствие, ако ми правите компания по време на закуската. Ще бъдете ли така добри да ме развържете?

(„Шефе!“) „Какво те измъчва, малката? Не се ли държах като истинска дама?“ („Да, но не бива да позволяваш на тези господа да се хранят с нас, докато не се погрижим за външния ни вид. Не сме си сложили и капчица грим и косата ни не е сресана. Ужас!“) „Чуй ме, мила, това са само Джейк и нашите доктори.“ („Въпросът е в принципа. От нас двамата аз съм тази, която знае какво е да си момиче. Кога си ме виждал да идвам на работа с негримирано лице и разчорлени коси? Имаш ли представа колко рано съм ставала, за да се разкрася — заради теб. Не бях ли хубава, а?“)

— Боли ли ви нещо, госпожице Смит?

— А? Исках да кажа: „Моля?“ Съжалявам, докторе, бях се замислила. Господа, щом ще ми правите компания на закуска, нещо против най-сетне да заприличам, на истинска дама? Всичко това е ново за мен, както се досещате. Има ли тук червило и грим?

Хедрик се слиса.

— Червило и грим?

— Ами всичко, което жените си слагат на лицето. Освен това трябва да си среша косата. Имам ли въобще коса?

— Но разбира се. Още е къса, но е красива и с хубав, здрав растеж.

— Какво облекчение. Опасявах се, че сте ми поставили пластична протеза на черепа и ще трябва да нося перуки.

— Част от черепната кутия наистина е заменена с протеза. Но доктор Бойл успя да съхрани скалпа и няма да се наложи да прибягвате до перуки. — Хедрик си позволи вяла усмивка. — Кръвообращението вече се е възстановило и скоро косата ви ще порасте достатъчно.

— Какво облекчение! Пърхот?

— Не съм забелязал.

— Нека не се тревожим за такива неща още от тази сутрин. Докторе, бих искала да изглеждам като истинска дама, която приема гости. Нека занесат на господин Соломон кафе и портокалов сок, докато чака да се приготвя. — „Как се справям, Юнис?“ („Отлично, старче!“)

Доктор Хедрик гледаше учудено.

— Госпожице Смит, когато ме викат за тежък случай, се старая да се заредя с всичко, което може да ми потрябва — лекарства, консумативи. Но досега не ми се беше налагало да нося червило. Нито грим.

— Защото не са ви искали, докторе. Знаете ли, в дамската тоалетна на първия етаж би трябвало да има червило в различни цветове и всякаква козметика. Би трябвало. Имаше. Една от сестрите може да ми помогне. Мини? Джини? Искам да кажа — госпожица Джерстън? Тя сигурно разбира от тези неща. („Така е, шефе, тази червена коса излиза право от шишенцето.“) „Мяу! Млъквай, котенце!“ („Не се държа като котенце, шефе. Просто се опитвам да ти помогна. Тя изглежда страхотно, въпреки отвратителната униформа.“)

— Уинифред Джерстън — каза доктор Гарсия. — Сестра, бихте ли повикали Уини? И отнесете подноса — храната изстина.

След четирийсет минути госпожица Йохан Смит бе готова да приеме гости. Косата й бе сресана, лицето — почистено и гримирано с опитни движения от червенокосата сестра; резултатът, показан в огледалото, бе одобрен, макар и неохотно, от втория глас в главата на Смит. („Щях да се справя по-добре. Но на първо време става.“)

Нагласиха леглото така, че да седне, намериха пижама, която да й отива на очите, и най-хубавото бе, че й развързаха ръцете.

Първото, което установи Йохан, бе, че ръцете й треперят. Отдаде го на вълнението и реши, че ако срещне трудности с вилицата, ще избере храна, която няма опасност да потече върху пижамата й. Освен това не беше много гладна. Навярно пак заради вълнението.

(„Спокойно, шефе. Остави храненето на мен.“)

„Но…“

(„Никакво «но». Храня това лице от години. Тялото помни, шефе. Ти говори с господата, аз ще се грижа за калориите. А сега да млъкваме, че идват.“)

— Може ли да влезем?

— Заповядайте, господа. Добро утро, Джейк. Надявам се, че си почина добре. („Подай му ръка, шефе.“)

— Спах като къпан.

— Чудесно. Аз също. — Йохан протегна лявата си ръка. — Виж, Джейк, ръцете ми са свободни!

Соломон пое ръката, поколеба се, после се наведе и докосна китката с устни. Йохан побърза да си дръпне ръката.

„Мили Боже! Какво си мисли този?“

(„Само, че си хубаво момиче, шефе, нищо повече. Което е самата истина. Шефе, по-късно трябва да поговорим за Джейк. Кажи здрасти на психиатъра.“)

— Бива ме да разчупвам леда — тъкмо казваше доктор Розентал. — Мога ли да вляза, госпожице Смит?

— Но разбира се. Някой трябва да увери останалите господа, че не ми хлопа дъската, и разчитам това да сте вие, докторе.

Психиатърът я дари с топла усмивка.

— Молба, която не мога да отхвърля. Ще ви призная, че бележите забележителен напредък от вчера. Изглеждате великолепно… госпожице Смит.

Йохан се усмихна и му подаде ръка. Доктор Розентал се поклони и я целуна — не припряното, притеснено докосване с устни на Соломон, а топла и чувствена целувка. Йохан усети, че по ръката й преминават тръпки. „Ей, какво беше това?“ („Шефе, внимавай с този. Той е вълк, познавам тази порода.“)

Когато се изправи, Розентал задържа ръката й малко по-дълго, отколкото бе необходимо, усмихна се отново и едва тогава отстъпи назад. Йохан понечи да го попита дали така се отнася с всички свои пациенти, но се отказа. Чувстваше се малко обидена, че другите двама доктори продължаваха да се държат на дистанция от нея. Йони Шмит се бе родил във време и на място, където не беше прието да се целува ръка на жена, Йохан Смит никога не бе прибягвал до подобен поздрав, а госпожица Йохан Смит тъкмо откриваше, че този глупав обичай започва да й допада.

Спаси я глас откъм вратата.

— Може ли вече да сервираме, госпожице Смит?

— Кънингам! Радвам се да те видя. Да, поднеси закуската. — Йохан се зачуди кой ли е дал разпореждане закуската да е официална.

Икономът втренчи поглед над главата й и гласът му леко потрепна:

— Благодаря, госпожице.

Йохан го погледна учудено, изненадана от маниерите му. „Бедният човек е изплашен до смърт!“ („Разбира се, шефе, защо не го успокоиш?“)

— Кънингам, първо ела по-близо.

— Да, госпожице. — Икономът пристъпи неуверено към нея и спря на няколко крачки.

— По-близо. Погледни ме. Право в мен, не извъртай очи. Кънингам, зная, че външният ми вид те шокира. Така ли е?

Кънингам преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— О, хайде! Разбира се, че е така. Но помисли си само какво ми е на мен. До вчера дори не знаех, че съм жена. Ще трябва да свикна с това, ти също. Само не забравяй едно: отвътре си оставам същият своенравен заядлив и опак разбойник, който те нае за личен слуга преди деветнайсет години. Ще продължавам да очаквам от теб вярна служба, да го приемам за нещо естествено и да пропускам дребни любезности от типа на „благодаря“. Разбрахме ли се?

Лицето на иконома се изкриви в измъчена усмивка.

— Да, сър… исках да кажа, да, госпожице Смит.

— Искаше да кажеш точно „да, сър“, но ще се наложи да ми казваш „да, госпожице Смит“, а аз ще се науча да го приемам. Ние сме стари кучета, които трябва да научат нови номера. Как е лумбагото на госпожа Кънингам?

— Малко по-добре, ако може да й се вярва. Благодаря ви, госпожице Смит.

— Така те искам. Може и само „госпожице“. Предай на Мери, че съм се интересувала. А сега — можеш да ни поднасяш.

Закуската протече в почти жизнерадостна обстановка. Йохан пробва виното, одобри го, но отказа да пие. Едва го докосна с език, но ароматът я удари, сякаш бе отпила няколко глътки силно бренди. Все пак успя да познае, че е доста добро, макар и не изключително „шабли“. За по-сигурно реши да се задоволи с портокалов сок.

Разговорът се въртеше главно около състоянието на пациента, тоест вече пациентката. Мъжете очевидно се стараеха да й привлекат вниманието и Йохан откри, че това й доставя удоволствие. Смееше се често, отвръщаше на подмятанията им и се чувстваше ужасно духовита.

Въпреки това не пропусна да забележи, че Джейк яде съвсем малко и я гледа почти непрестанно, освен в моментите, когато тя го поглеждаше… и тогава бързо извръщаше очи. Бедният Джейк. „Юнис, какво ще правим с Джейк?“ („По-късно, шефе, всяко нещо с времето си.“)

Остана изненадана, когато Кънингам дойде да прибере чинията й и тя установи, че двете пържени яйца са изчезнали, заедно с чаша портокалов сок, чаша мляко и една от трите наденички.

— Желаете ли кафе, госпожице Смит?

— Не зная. Доктор Хедрик, позволявате ли да пия кафе?

— Не виждам причина да ви забранявам, госпожице.

— Тогава да празнуваме. Първото кафе, което ми позволяват от десет години! Кънингам, за мен „демитас“, за господата подобаващи чаши. И… Кънингам? Има ли шампанско?

— Разбира се, госпожице.

— Донесете го. — Тя повиши глас. — Ако някой не желае чаша шампанско с лед, сега е моментът да си върви.

Никой не помръдна. След като раздадоха чаши и наляха, доктор Хедрик се изправи.

— Господа, вдигам тост за… — И изчака и другите да станат. Йохан протегна чашата си към техните.

Но не пи. Тостът беше „за нашата красива и грациозна домакиня — нека дните й са много и щастливи!“

— Амин! Наздраве! — И трясък на строшени кристални чаши.

В очите й напираха сълзи, тя се опита да ги игнорира.

— Благодаря ви, господа. Кънингам, нови чаши.

След като ги напълниха, тя си пое дъх и заговори:

— Господа, сега е мой ред да вдигна тост… и нека той да бъде за доктор Бойл и за теб, Джейк, стари приятелю, благодарение на когото сега съм тук… за вас, доктор Хедрик, и за останалите лекари, които помогнаха на доктор Бойл… и за всички безкрайно търпеливи сестри, на които се карах. И нека включа още един човек в моя тост. Искам да благодаря специално на най-красивото и добро момиче на света… Юнис Бранка.

Изпиха чашите мълчаливо. След това Джейк Соломон се отпусна на стола си и скри лицето си в ръце.

Доктор Хедрик се наведе да му помогне, доктор Гарсия застана от другата му страна. Йохан наблюдаваше тази сцена безпомощна и объркана. „Трябваше да внимавам! Но го казах от цялото си сърце, миличка. Това е самата истина.“ („Зная, шефе, и ти благодаря. Няма нищо. Джейк ще трябва да свикне с мисълта, че съм мъртва. А също и ти.“) „Наистина ли си мъртва, Юнис? Наистина?“ („Не се тревожи за това, шефе. Аз съм тук и няма да те напусна. Обещавам. Някога нарушавала ли съм думата си?“) „Не, никога.“ („Тогава, повярвай ми и този път. Но трябва да се погрижим за Джейк.“) „Как, мило момиче?“ („Сам ще разбереш, когато му дойде времето. Нека поговорим по-късно, когато останем насаме.“) Доктор Розентал се бе надвесил над нея.

— Всичко наред ли е, скъпа?

— Да, разбира се… мъчно ми стана за господин Соломон. Той как е?

— Ще се оправи. Госпожице Смит, не бива да се безпокоите за него. Да, вие предизвикахте бурята в душата му и той имаше нужда от нея, за да се пречисти. Що се отнася до телесното му здраве, не забравяйте, че е в ръцете на доктор Хедрик, а Кърд Хедрик не е губил пациент, откакто се захвана с тази работа. Къщата ви е заредена с всичко, което би могло да му потрябва, а господин Соломон не е болен, само преуморен. Едно малко розово хапче ще свърши работа.

Доктор Розентал поседя с нея, докато отнесоха подносите, чиниите, сгъваемата маса и сгъваемите кресла. Скоро след това Гарсия и Хедрик се върнаха.

— Как е той? — попита отново Йохан.

— Полузаспал. Малко засрамен, че е направил „представление“ и се е държал „глупаво“ — цитирам неговите думи. Вие как сте?

— Готова е да го удари на живот — увери го доктор Розентал.

— Така пише и в хороскопа. Госпожице Смит, ако желаете, можем да продължим нашия разговор. Преди закуска обсъдих с господин Соломон това, което смятам да ви кажа, и той в голяма степен е съгласен с мен. Възнамерявам да се оттегля от вашия случай.

— О, доктор Хедрик! Не!

— Да. Мила госпожице, не бива да ми се сърдите. Вие се подобрявате с всеки ден. Вярно е, че все още сте слаба и се нуждаете от грижи. Не ви изоставям напълно, просто ви предавам на доктор Гарсия.

Тя погледна Гарсия, който кимна.

— Няма за какво да се безпокоите, госпожице Смит.

— Но… доктор Хедрик, нали ще наминавате да ме видите?

— С най-голямо удоволствие. Боя се, че няма да е скоро. Виждате ли, предстои ми нова трансплантация, която повдига много интересни въпроси. Радикална операция, сърце и бели дробове. Преди да се събудите, ми се обадиха, че са готови да започнат, и ме помолиха да им окажа помощ. След като разговарях с доктор Гарсия и господин Соломон, им позвъних, за да потвърдя участието си. — Той вметна една припряна усмивка. — Така че, ако ме извините, време е да си тръгвам.

Йохан въздъхна и протегна ръка.

— Щом се налага.

Хедрик внимателно пое пръстите й и доближи устни до китката й.

— Няма ли първо да я измиеш, колега? — подхвърли лениво доктор Розентал.

— Върви по дяволите, Рози! — тросна се Хедрик и целуна протегнатата ръка. На Йохан й се стори, че задържа устни два пъти повече време от Розентал, отново почувства странните тръпки, които пълзяха нагоре по кожата, и необяснимо усещане в гърдите. „Да — помисли си, — ако си жена, това е добрият начин да те поздравяват мъжете.“

(„Сваляш ли го, шефе?“) „Юнис!“ („Закачам се, шефе. Сега сме като Сиамските близнаци и трябва да сме искрени един с друг. Преди години ти се щеше да свалиш мен. Но не можа. Знаеше, че го искаш, аз също, само дето никога не сме го обсъждали. Ето че и сега не можеш. Но виж, би могла да свалиш него, стига да пожелаеш… и това ще е най-добрият начин да му благодариш. Само че внимавай, миличък. Направи го тук, не някъде, където могат да ви сгащят. Жена му е ревнива, има всички признаци.“) „Юнис, не смятам да обсъждам подобна нелепа идея с теб! Изненадваш ме. Ти си чудесно момиче — и не забравяй, че си омъжена.“ („Грешка, приятелю. Не съм омъжена. «Докато смъртта ни раздели», забрави ли, че си има граница? Сега съм само призрак. Което ми напомня нещо. За моя съпруг, поправка, за моя вдовец, Джо Бранка. Трябва да поговорим и за него. Докторът си тръгва. Навлажни устни и му се усмихни, ако си решила какво ще правиш с него.“)

Госпожица Смит облиза устни и се усмихна.

— Довиждане, докторе, но не и сбогом. Елате да ме видите при първа възможност. — („Учиш се, мила, напредваш.“)

— Госпожице Смит… — почна доктор Гарсия.

— Да, докторе?

— Ако сте готова, ще повикам сестрите да свалят и останалите ремъци, както и някои други неща, за които споменах одеве. Ако желаете, мога да ви поставя упойка. Бих препоръчал да е местна и отново да нагласим параван, за да не гледате какво става. А през това време можем да ви пуснем някоя книга на проектора, или музика.

— Музика ще е добре. Не ми се чете. Добре, нека е с местна упойка. Или без — болката не ме плаши.

Около час я развличаха с богата колекция от неувяхващи хитове — от класически рок, към който така и не бе привикнала, до популярна музика от времето преди да се е родил Йохан. През това време тя се наслаждаваше на нежните, внимателни докосвания на сестрите. Не само че беше чудесно да разполагаш с истинско тяло след седмици на парализа от шията надолу (плюс страховете да останеш завинаги като цвете в саксия), но освен това тялото й възприемаше всичко с необичайна, вероятно забравена острота — дори само да я докосват бе истинско удоволствие.

Нищо общо с развалината, която бе обитавала доскоро. През последните десет-петнайсет години единственото достойнство на старата обвивка бе, че все още функционира. Беше като оня форд модел Т, пета ръка, който Йохан и няколко негови приятели бяха купили за смешната сума от седемдесет долара в Балтимор, за да прекосят континента — без светлини и спирачки (вместо тях използваха задната скорост), без шофьорски книжки (нечувано), без инструменти, без нищо. Но грозната бракма бе издържала, кюфкайки с трите си цилиндъра (понякога и по малко), с максимална скорост от петдесетина километра в час. На няколко пъти се налагаше да спират и да заливат с вода прегрелите гуми.

На един черен път в Мисисипи таратайката се задави и изгасна, бълваше облаци от двигателя. Йони успя да я поправи: смени изгорялата гарнитура с тоалетна хартия, пристегната с жица… и след като се изредиха по няколко пъти на манивелата, моторът изрева уморено и се пробуди.

Интересно, какво ли е станало с онази изгнила таратайка? А също и със старото й, мъжко тяло? Йохан го бе завещал на медицинския университет — но тъй като все още можеше да се смята за жив, завещанието не беше влязло в сила. Дали са го замразили? Или са го изхвърлили? Трябваше да попита.

На няколко пъти тя почувства остри дръпвания и веднъж силна болка, която се постара да пренебрегне. Всичко това бе придружено с миризми, едни сладникави, други неприятни, и тя се подвоуми дали да не поиска да включат вентилацията, но се отказа. Постепенно миризмите изчезнаха и Йохан усети, че я мият от кръста надолу. Чаршафите и завивките бяха сменени.

Махнаха паравана, две сестри вдигнаха чаршафа догоре, докато трета нагласи възглавницата.

— Готово — заяви доктор Гарсия. — Не беше чак толкова неприятно, нали?

— Ни най-малко. Чувствам се отлично. — Тя размърда пръсти, разтвори и долепи бедра. — Страхотно. Колко е хубаво да си свободен отново! Докторе? След като вече не съм омотана в жици, да не говорим за всички тези тръбички, трябва ли да лежа в това болнично легло? Ще престана да се чувствам като инвалид веднага щом се прехвърля в старото си легло.

— Хъм… нужно ли е да прибързваме? Това легло е с подходяща височина, за да могат сестрите да ви обслужват, и има странични перила, за да не паднете по време на сън. А последното е кошмарът на всяка сестра.

— Добре де, аз да не съм малко дете?

— Да, госпожице Смит, точно това сте сега. Бебе, което опознава новото си тяло. А бебетата могат да паднат от леглото. Не бива да искате всички хубави неща наведнъж.

(„По-кротко, шефе!“)

— Добре, докторе, ще следвам разпорежданията ви. Но моето легло си има достойнства. С едно натискане на копчето приема формата на тялото. Има хидравличен асансьор — може да се повдига на тази и дори по-голяма височина. Освен това да се спуска, докато матракът се изравни с пода. Това легло има ли подобни възможности?

— Хъм, мисля, че не.

— Преди десет години наистина ми се случи да падна от леглото. Така се изплаших, че наредих да ми изработят легло по поръчка. Когато сядах в него, го повдигах, а преди да заспя, го спусках до долу.

— Всъщност… мисля, че можем да се споразумеем. Обещавате ли винаги да спускате леглото до пода, след като легнете в него? Дори ако не възнамерявате да спите?

Тя се усмихна.

— Подписано пред свидетели.

— Не мисля, че ще е необходимо да стигаме дотам. Госпожице Смит, вече не се налага да ви държим под постоянен мониторен контрол. Но ми се ще да продължаваме да следим сърдечната дейност и дишането, докато не започнете да водите нормален живот. Това беше главната причина да настоявам за болнично легло. Можем да поставим на гръдния ви кош миниатюрен датчик, снабден с предавател — цялото устройство не е по-голямо от четвъртдоларова монета, и тогава ще отпадне необходимостта от оборудваното с апаратура легло. Датчикът не пада дори по време на къпане — той е водоустойчив и през цялото време предава информация за състоянието ви.

— Ами лепете го тогава! — засмя се тя.

— Веднага ще пратя да го донесат. И ще кажа на сестрите да сменят леглата.

— О, не карайте момичетата да се мъчат — леглото е доста тежко. Кажете на Кънингам да се заеме с това. Като стана дума за сестрите — Уини, не трябва ли да си измиеш ръцете, или нещо подобно? Искам да разговарям насаме с доктора.

Червенокосата сестра й се усмихна.

— Не ми обръщайте внимание, мила. Чувала съм какви ли не неща.

— Виж, Уини, справи се отлично с грима на лицето ми, когато аз още не знаех как. Но има един важен момент, малката. Отвън аз съм жена, но зад тези очи се крие своенравен стар човек, който се бои да обсъжда всякакви интимни въпроси пред хубави момиченца. А се налага.

— Госпожице Джерстън, отидете в съседната стая и си починете. Ще ви повикам.

— Да, докторе.

— Сигурен ли сте, че микрофоните са изключени? — попита госпожица Смит веднага щом сестрата излезе.

— Съвсем сами сме, госпожице.

— Наричайте ме „Йохан“, докторе, нека разговаряме по мъжки, колкото и странно да ви се струва това сега. И така, първи въпрос. Докторе, имала ли съм период на… менструация през последните няколко дни?

Гарсия я погледна изненадан.

— Шегувате ли се? Разбира се, цикълът ви току-що приключи, преди малко извадихме тампона и не се налага да слагаме нов. Но как разбрахте? Поставих ви доста солидна доза упойка.

— Нищо не съм усетила. Мислих за тези неща още когато заподозрях, че сте ми сменили пола. Чувствах, че там става нещо странно… а сега усещането е изчезнало.

— Може и да е било това. Щях да съм по-внимателен, но имаше твърде много тръбички, за които да мисля. Не знаех, че можете да почувствате поставянето на тампона във вагината. Противно на общоприетото мнение чувствителността вътре не е чак толкова голяма.

— Така ли? Не и при мен обаче! Просто не знаех как да определя ставащото.

— Нищо чудно, след като случаят ви е уникален. Това ли ви безпокоеше, госпожице… простете, Йохан?

— Не. Исках да попитам: тялото ми било ли е преглеждано от… специалист по женски болести и прочее?

— О, разбира се. Доктор Кистра, най-добрият гинеколог в града. Прегледа ви още когато бяхте парализирана и под упойка. Всичко е наред.

— Искам пълен доклад. По дяволите, докторе, сега аз отговарям за това тяло… а зная толкова за това какво е да си жена, колкото баба ми за самолета. Нищо, с други думи.

— Ще накарам да ви препечатат доклада от прегледа, ако желаете…

— Да!

— … но мога да ви го предам на по-популярен език. Съгласна ли сте?

— Давайте.

— Имате нормално женско тяло, на физиологична възраст около двайсет и пет, календарната е малко повече. Стегнати гърди, като при нераждала жена, макар да не сте девствена, няма следи от коремни операции, от което заключавам, че апендиксът ви е на мястото си и тръбите ви са здрави…

— И че мога да забременея?

— Напълно — не само че можете, но най-вероятно ще го направите. Освен ако не смятате да водите живот, отдаден на целомъдрието, и в такъв случай пак ще ви препоръчам да приемате редовно контрацептиви — можем да ви поставим шестмесечен имплант. Човек никога не знае какво ще му се случи, нали? Особено жените. Най-вече жените. Тъй като сте с отрицателен резус-фактор, около шест седми от мъжкото население могат да ви дарят с увреден или мъртвороден плод. В състояние сме да го премахнем навреме, но ако се забавите, изходът може да е трагичен. Така че се налага да планирате предварително всичко. А междувременно, както вече казах, използвайте контрацептиви.

— Докторе, какво ви кара да смятате, че ще забременея? Нали разбирате, че съм твърде отскоро жена, за да привикна с тази мисъл, да не говорим за идеята да бъда активна жена. Пък и нали имаше един стар лаф между две приятелки: „За Бога, скъпа, правила съм го стотици пъти и нищо не се е случвало“?

— Защото няма съмнение, че ако привикнете към новото си тяло, неминуемо ще започнете да водите активен полов живот. В противен случай най-вероятно да стигнете до кушетката на доктор Розентал. Йохан, вашето ново тяло е с напълно нормален хормонален баланс, така че не е зле да се съобразявате с него. Забравете тези стари лафове, те не важат за вас. Пък и веднъж вече сте раждали.

— Какво?! — („Защо трябва да си пъхаш носа навсякъде, шефе? Щях да ти кажа, ако имаше нужда.“) „Млъквай, Юнис!“

Гарсия я погледна изненадано.

— Не знаехте ли? Мислех си, че след като тялото е принадлежало на секретарката ви, сте били в течение за детето. А може би за децата.

— Не само че не знаех, но и не мога да повярвам. Как са могли хората ми да пропуснат този факт, когато са събирали информация за нея? Тя никога не е отсъствала толкова дълго, че да може да износи дете.

— Боя се, че ще трябва да ми повярвате. Съдя за това по стриите на корема и бедрата — трудно забележими, когато кожата е с добър тен и се използват подходящи козметични препарати. Но несъмнено ги има. Вярно е, че при жените, както и при мъжете, те могат да се породят и от затлъстяване. Ето защо прибавям към това формата и разположението на шийката на матката, които не изглеждат като при нераждала жена. Разликата е толкова голяма, че ще я забележи дори студент. Ако не вярвате, мога да ви покажа снимки.

(„Зарежи това, шефе.“)

— Сега вече ви вярвам напълно.

— Вижте, не искам да кажа нищо лошо за госпожа Бранка, само подчертавам, че апаратът за мътене на бебчета, който сте наследили от нея, е в отлично състояние и готов да бъде задействан при първа възможност. Само след десетина дни например.

— Ще бъда внимателна.

— Една малка лекция за контрацептивите?

— Някой друг път. — Йохан се усмихна уморено. — Май ми остава малко повече от седмица, докато се наложи да нося целомъдрен колан.

— Приблизително толкова, ако се уповаваме на статистиката. Други въпроси?

— О, стигат ми толкова за днес, докторе. Трябва да смеля информацията. Благодаря ви.

— Няма за какво, госпожице Смит. Да им кажа ли да разменят леглата?

— Ще пратя да повикат Кънингам, но малко по-късно. Искам да си почина. Докторе? Ще поставите ли онази машинка на гърдите ми? След това кажете на сестрите да си отдъхнат няколко часа.

— Разбира се. Позволете само да вдигна предпазните перила, тъй като това легло не е само на десетина сантиметра от пода.

— Да, направете го.

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Хайнлайн Няма да се уплаша от злото (9)

Метаданни

Данни

Няма да се уплаша от злото

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (9)