Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (4)

4.

Соломон чакаше доктор Бойл пред вратата на операционната.

— Докторе!

Бойл спря и го погледна с досада.

— О, пак ли вие? Вървете по дяволите.

— Без съмнение ще ида и там. Но само за момент, докторе.

— Чуй ме, приятелче — заговори хирургът с едва сдържан гняв, — оперирах единайсет часа само с една кратка почивка. В този момент мразя всички и най-вече теб. Така че ме пусни да мина.

— Струва ми се, че едно питие ще ви дойде добре.

Докторът неочаквано се усмихна.

— Къде е най-близкият бар?

— На двайсет метра оттук. В моята кола. Паркирана е на етажа. Заредена с австралийска бира, както студена, така и на стайна температура. И други неща. Уиски, джин. Каквото пожелаете.

— Божичко, вие американците знаете как да печелите. Добре. Но първо да се преоблека. — Той се обърна.

Соломон го спря отново.

— Докторе, позволих си да взема костюма ви и да го отнеса в колата. Така че можем да тръгваме веднага.

— Той си „позволил“! — Бойл поклати глава. — Добре казано. Хубаво, щом не ти пречи миризмата на пот, да вървим. Ще се изкъпя в хотела. Води ме, Макдъф!

Соломон мълчаливо го отведе до колата и не заговори, докато не му наля голяма халба австралийска бира — той самият я избягваше, беше му прекалено силна, както бе установил в младежките си години. Колата се понесе безшумно и гладко — Рокфорд бе предупреден, че отзад ще се пие.

Соломон почака, докато гостът му пресуши халбата и ахна от удоволствие.

— Как мина, докторе?

— А? Отлично. Добре планирано, многократно репетирано и чудесно изпълнено. Как иначе? Събрал си страхотен екип.

— Значи ли това, че операцията беше успешна?

— … но пациентът умря. Нали така завършваше тази черна шега?

Джейкъб Соломон усети, че го залива вълна на мъка и облекчение. Въздъхна и заговори:

— Какво пък, очаквах го. Благодаря ви, докторе. Зная, че сте направили всичко по силите си.

— Успокой се, човече! Нямах предвид, че този пациент е умрял, просто довърших клишето. Операцията мина точно според плановете ми, пациентът беше в задоволително състояние, когато прехвърлих наблюдението на асистентите ми.

— Значи очаквате той да оживее?

— Не „той“, а „то“. Това нещо там не е човешко същество и едва ли някога ще бъде. То няма да умре, не може да умре — освен ако някое от вашите съдилища не издаде заповед да изключат животоподдържащите машини. Тялото е младо и здраво, с грижите, които получава, ще изкара дълго време, но като протоплазма, не като човешко създание. Може би дори години. И когато си тръгвах, мозъкът също бе жив — мониторите продължаваха да засичат силни алфа-вълни в отговор на дразненията. Той също ще оцелее, след като получава необходимото количество кръв от младото тяло. Но дали този мозък и това тяло някога ще се бракосъчетаят в живо човешко същество… към коя църква принадлежите?

— Към никоя.

— Жалко, щях да ви предложа да звъннете на Господ Бог и да попитате Него, защото аз не зная отговора. Тъй като успях да съхраня ретината и вътрешното ухо — аз съм първият хирург, който го е направил, макар че едва ли ще ми дадат медал за това, — то може би ще чува и вижда. Вероятно, ако се възстанови гръбначният мозък, ще възвърне част от двигателните си функции и дори ще може да се облекчава, с чужда помощ. Но ще ви кажа съвсем откровено, господин адвокате, най-вероятният изход е, че този мозък никога повече няма да се отвори към обкръжаващата го действителност.

— Надявам се предположенията ви да се окажат погрешни — отвърна с благ тон Соломон. — Възнаграждението ви е в пряка зависимост от това да възстановите зрение, слух и говор — като начало.

— Когато свинете литнат.

— Съжалявам, но не ми е разрешено да ви платя при други обстоятелства.

— Грешиш, приятелче. Не ме интересуват вашите правила, аз съм само един касапин. Това, за което говориш, е премията, в случай че пациентът се възстанови напълно. Плаща ми се, за да оперирам. Оперирах. Точка. Такива са моите принципи, наречи го ако искаш моят морал, пък каквото щат да говорят онези копелдаци.

— Като стана дума за това… — Соломон бръкна в джоба и извади плик. — Ето ви възнаграждението.

Хирургът прибра плика. Соломон попита:

— Няма ли да проверите съдържанието?

— Не е необходимо. Ако сумата не отговаря на уговорката ни, ще ви съдя. Но в момента това не ме интересува.

— Още една бира? — Соломон отвори нова бутилка. — Ще ви кажа. Сумата е точно каквато очаквахте. Това е номерът на откритата за вас сметка в швейцарска банка. Освен това там е отбелязано, че сме платили всички разноски на асистентите, компютърното време, болничните разходи и прочее. Надявам се по-късно да имаме възможност да ви изплатим и споменатата премия.

— О, не бих отказал, изследванията в наше време са скъпо начинание, а много ми се иска да продължа. В края на краищата някой ден току-виж ме обявят за неотменна част от медицинската история… макар че сега ми се подиграват и ме наричат шарлатанин.

— Може би е така. Макар че лично аз съм на друго мнение.

Бойл пресуши и тази халба на един дъх и премигна уморено.

— Май се държах доста сприхаво. Съжалявам, винаги излизам от операционната в такова настроение. Забравих, че ти е приятел.

Соломон отново почувства сладко-горчивата вълна на облекчение и тъга и отговори, като подбираше думите внимателно:

— Не, Йохан Смит не ми е приятел.

— Така ли? Имах други впечатления.

— Господин Смит няма приятели. Аз съм негов адвокат и нищо повече. Като такъв, несъмнено съм му верен докрай.

— Ясно. Радвам се, че не си вложил чувства в тази работа, защото прогнозата е доста песимистична — нещо, което аз зная по-добре от всеки друг. — Помисли малко и добави: — Но пък може този път да се получи. Имаме добро съвпадение в тъканните характеристики въпреки огромните разлики между пациент и донор. Идентична кръвна група, което също помага. Току-виж извадим късмет, а? Дори несъответствието на мозък и черепна кутия не се оказа такъв сериозен проблем.

— Тогава защо сте толкова мрачен?

— Имаш ли представа за колко милиона нервни връзки става въпрос? Да не мислиш, че мога да ги свържа всичките само за единадесет часа? Дори не сме се опитвали, работихме само върху нервите на главата, после съшихме прекъснатите краища на гръбначния стълб и го ударихме на молитви. Може да се свържат, но по-вероятно не — и никой не знае защо.

— Разбирам. Това, което не ми е ясно, е как тези милиони връзки понякога се възстановяват? Като при вашите две шимпанзета.

— Просто имах късмет, мама му стара! Човешката нервна система е безкрайно изобретателна в своята защита. Вместо да възстановява стари пътища тя открива нови — ако е в състояние — и се учи да ги използва. Чувал ли си за онзи лабораторен експеримент с обърнатите очила?

— Боя се, че не.

— Става дума за обърнати лещи, които поставили на очите на един студент. В продължение на два дни той виждал всичко с краката нагоре, трябвало да го водят за ръка, да му помагат. После, съвсем неочаквано, нещата си застанали по местата — мозъкът превключил няколкостотин хиляди връзки и вече интерпретирал новата информация правилно. На този етап свалили очилата на доброволеца — и без очилата той видял света наопаки. Отново преминал през мъчителния няколкодневен процес и мозъкът пак успял да възстанови нервните пътища, докато накрая картината на околния свят се върнала към нормалното. Нещо от тоя род се е случило и с моите две шимпанзета, Абелар и Елоиз. В началото никаква реакция и аз просто сметнах, че това е поредният провал. След това се появиха конвулсивни движения и се наложи да ги завържем, за да не се наранят — спонтанни помръдвания без контрол. Като при бебетата. Но на мозъка му е нужно време, за да се научи да управлява собственото си тяло. Не ме питай как, аз съм хирург и мога само да предполагам — питай физиолозите, те ще те затрупат с всякакви теории. Или питай пациента, неговият отговор няма да е по-лош, отколкото на всеки друг. А може да се обърнеш и към някой свещеник. Ей, твоят шофьор в кръг ли върти? До хотела ми има не повече от пет минути.

— Докторе, ще ви призная, че си позволих още едно своеволие. Багажът ви е прибран, сметката в хотела уредена и вещите ви са пренесени в моята гостна.

— Божичко! Защо?

— За вашата собствена сигурност.

— Този хотел ми се струваше достатъчно сигурен. Въоръжена охрана на всяка врата, още въоръжени пазачи при асансьорите — поне три пъти трябваше да си показвам документите при всяко влизане и излизане. Не знаех в какъв военен лагер са се превърнали тези ваши Щати. Не е ли изморително?

— Така е. Но човек привиква с тези неща. Вашият хотел е достатъчно безопасен, поне що се отнася до физическата ви сигурност. Но утре медиите ще хукнат по петите ни и там няма да се скриете от тях. Нито от полицията.

Бойл го погледна с умерена доза тревога.

— Правни усложнения? Нали ме уверихте, че сте се погрижили за всичко?

— При това лично. Така е. Донорът беше семеен и за щастие и двамата съпрузи бяха дали съгласието си предварително. Разполагахме с няколко хиляди доброволци от същата кръвна група, макар да не знаехме кога точно ще получим възможност да използваме тялото на някой от тях. Но ето че извадихме късмет и то без никакви сериозни усложнения — във всеки случай не и непреодолими — и дори получихме разрешение от съдебните власти под предлога „полезни и перспективни изследвания“. Въпреки това журналистите ще вдигнат шум и тогава може да се намеси някой друг съд. Докторе, мога да ви прехвърля за по-малко от час в Канада или където и да било на тази планета — дори на Луната, без да чакате ред. Каквото си изберете.

— Хъм. Не бих имал нищо против да ида до Луната, не съм бил там. Та казваш, че дрехите ми са в твоята гостна?

— Да. И сте добре дошъл при мен.

— И има вана и гореща вода?

— Разбира се.

— В такъв случай всичко, от което се нуждая, е ваната, още една бира и десет часа сън. Не ме е страх от полицията. И преди са ме арестували.