Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Will Fear No Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Няма да се уплаша от злото

Английска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2009

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

Формат 84/108/32. Печатни коли 32

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978-954-655-038-5

История

  1. — Добавяне

26.

На Луната бе завършено прокопаването на тунел „Кенеди В“ между Лунаград и Индустриален комплекс „Аполо“. Тунелът бе успореден на тунел „Кенеди А“ и трафикът в този район щеше да се облекчи значително. Успехът на този петгодишен проект накара Лунната комисия да даде зелена светлина за прокопаването на тунели С и Т). На хонконгските и нюйоркски борси компаниите „Вакуумни индустрии“, „Селентърпрайз“, „Пан Ам“ и „Даян Транспърт“ реализираха внезапен скок на акциите си на фона на общ спад на продажбите. Новинарски бюлетин „Мъркюри“ разпрати чрез специални куриери самоунищожаващи се писма на всички свои седемзвездни клиенти. Девет процента от куриерите не се завърнаха, което накара управителния директор на компанията да реши, че моментът е особено подходящ за една ваканция в „Летящия Лас Вегас“ — тя със сигурност щеше да се отрази добре на здравето му, макар да липсваха доказателства, че агенти на Вътрешната отбрана са задържали куриерите или по някакъв начин са разкодирали „разрушителните“ послания. Източник, близък до президента, отрече да е имало нещо повече от обичайните за сезона размирици в който и да било град на Щатите и порица „безотговорните разпространители на слухове“. Редовната програма на СБС „Днешният ден с Дейв Дейли“ неочаквано бе заменена от излъчването на игрален филм, с обяснението за технически неизправности. „Днешният ден“ възобнови излъчване още на следващия ден, но без Дейли, който — както бе официално обяснено — отсъствал поради заболяване или се възстановявал от прекомерна умора. Госпожица Моли Магуайър, най-сексапилната звезда на частната филмова индустрия, заяви, че е първата жена в историята на човечеството, родила по време на парашутен скок. Бебето се приземи в безопасност на предварително определеното място заедно с акушерския екип, асистирал във въздуха по време на раждането. Единственото произшествие при тази операция бе навехнатият глезен на госпожица Магуайър, което не й попречи да участва в пресконференцията трийсет минути след като се приземи.

Тъй като самолетът бе излетял от мексиканска територия и скокът бе извършен във въздушното пространство над Мексико, макар цялата група в края на краищата да се приземи в Аризона, възникна правна неяснота относно гражданството на новороденото, както и чии териториални закони са били нарушени. Госпожица Магуайър пък бе с пакистанско гражданство, макар да имаше официално разрешение за работа в Щатите. Групата й се предаде доброволно на най-близкия щатски имиграционен офицер и госпожица Магуайър се извини в ефир за начина, който бе избрала, за да се завърне в страната, оправдавайки се с грешка в навигацията от страна на пилота и внезапен силен полъх на вятъра. По-късно участниците в това събитие бяха освободени, но филмът от раждането бе задържан от следствените органи — само за да покаже, че появата на бебето на бял свят е станала по средата между двете страни, доколкото е възможно да се определи точното разположение във въздуха. Компания „Гроув Прес“ закупи правата на филма и обеща да го пусне в прожекция веднага щом получи разрешение от съдебните власти.

Прочутият богаташ, извършил смяна на пола, се омъжи за своя адвокат, но младоженците съумяха да се изплъзнат на любопитните фоторепортери и не бе известно къде ще е меденият им месец. Един от най-добрите папараци успя да проследи двойката до Канада само за да установи, че става въпрос за доктор и госпожа Гарсия, участвали в брачната церемония, но самите те непредставляващи интерес за медиите. След кратко интервю семейство Гарсия пое обратно към къщи.

Сенатор Джеймс Джоунс, известен още с прозвището Скачащия Джо, заяви, че намерението да се анулира XXX поправка, разрешаваща моленето в общообразователни училища, е зловещ замисъл на вдъхновения от дявола папа в Рим и неговите сервилни последователи. Възстановяването на съдебната зала в Оклахома бе преустановено, след като работниците излязоха на демонстрация с лозунги „Равни права за белите“. Директорът на строителната компания заяви за медиите: „Всеки глупак, който се смята за дискриминиран, може да дойде и да се оплаче в бюрото за наемане на работна ръка. Обещавам да получи справедлив отговор. Проблемът е, че тези хора са прекалено мързеливи“.

!!! МЪЖ ВЕДНАГА !!!
— Безопасно — Хигиенично — Разумно —

Защо да прекарвате самотни и безсънни нощи, когато спасението за всички ваши терзания може да се появи в собствения ви дом? Програмиран да ви доставя удоволствие от същия научен екип, който разработи орбиталните совалки.

На ваше разположение от болници и аптеки, без специална рецепта.

Корпорация „Оздравей начаса“ —
филиал на „Жена веднага“

„Вие сте нещастна? Не се измъчвайте повече, зарежете всички тези недостойни и декадентски механични играчки. Забравете лекарствата. Обадете се на доктор Джой, хипнотерапевт, лицензиран в щата Ню Йорк.“

„Господин и госпожа Маккензи“ (според либерийските паспорти) бяха наели целия горен етаж на къщата — три бани, четири спални, кухня, столова, хол с бар, приемна, фоайе, градина, градинска къщичка, беседка, плувен басейн, водопад, фонтан, барче в басейна, собствен асансьор, великолепен изглед към яхтеното пристанище, брега, устието на реката, града и планините отвъд.

Но те бяха големи ексцентрици. Наемът им включваше пълно хотелско обслужване, но нито един служител в хотела не ги бе срещал лично от момента на пристигането им. Те не ходеха в казината, нито на плажа, не беше известно да са ползвали и някои други развлечения на курорта. Когато звъняха за хранене, количката се оставяше в кабината на асансьора и се качваше нагоре без придружител.

Обслужващият персонал в хотела си шушукаше, че госпожа Маккензи обичала да готви сама, но никой не знаеше със сигурност дали е така, отново по същата причина. Прислугата им държеше три апартамента на долния етаж и категорично отказваше да обсъжда навиците на своите господари с местния персонал.

Тя влезе в хола от градината. Той вдигна глава от книгата.

— Да, скъпа? Слънцето ли те измори? Или онзи хеликоптер се върна?

— Нито едното от двете. Хеликоптерите не ме дразнят, просто се обръщам по корем, за да не могат да ми снимат лицето. Джейк, мили, искам да ти покажа нещо много красиво.

— Донеси го тук, скъпа, днес не мога да се преборя с мързела.

— Не мога, миличък, то е долу във водата. Някаква много странна лодка, с разноцветни платна. Нали си бил във флота, трябва да разбираш от тези неща.

— Бил съм преди петдесет години и вече не ставам за експерт.

— Джейкъб, ти разбираш от всичко! А тази лодка не само е красива, но и много странна. Моля те.

— Всяко твое желание е закон, мадам. — Той се надигна и й подаде ръка.

Излязоха на балкона и се подпряха на парапета.

— Коя от многото? Всички лодки долу са с разноцветни платна. Не съм виждал бяло платно, откакто пристигнахме тук — чудя се дали не са забранени със закон?

— Ей онази там. О, мили, вече смъкват платната. Преди минутка бяха разпънати.

— „Сгъват платна“, Юнис. Щом съм твой експерт, нека те поправя. Сгъват ги, защото са хвърлили котва.

— Джейк, нали ти казах, че разбираш от всичко? Но какво е това?

— Нарича се тримаран, яхта с троен корпус. Не бих се съгласил напълно с теб, че е красива — не и според моите представи за красота.

— Да, вярно, като ми каза, наистина е малко недодялана. Но въпреки това ми харесва. — („Сестрице, попитай го дали има някакъв начин да се качим на борда.“) „Защо, мила? Да не си решила да ставаш моряк?“ („Просто никога не съм се качвала на яхта, шефе.“) „Знаеш ли, и на мен ми хрумна подобна мисъл. Да не се сети за онзи разговор, когато посочихме на Джейк една ферма, а той отбеляза, че да се живее във ферма означава още повече служители и охрана?“ („Не ме интересува на коя е хрумнала първо тази идея, миличка. Гледай просто да внушиш на Джейк, че мисълта е негова.“) „Добре, скъпа. Само ми кажи, не те ли е страх, че може да ти стане лошо на борда?“ („Няма друг начин, освен да оперираме и да видим какво ще излезе, както казва нашият мил Роберто.“)

— О, Юнис, тримараните също имат своите преимущества. За толкова пари получаваш една доста солидна лодка. Почти е невъзможно да се преобърнат — няма по-безопасен съд в морето.

— Джейк, как мислиш, дали биха ни позволили да се качим на борда?

— Вероятно има начин да се уреди. Мога да разговарям със собственика. Но, Юнис, не можеш да се качиш на яхтата забулена с воал. Няма да е възпитано. Твоите внучки не ти направиха добра услуга, когато ти помогнаха да станеш медийна звезда.

— Въобще не възнамерявам да нося воал, нито цял живот да се представям за „госпожа Маккензи“. Аз съм твоя съпруга, Джейкъб, и се гордея с това. Ето защо ще ме представиш такава, каквато съм. И без това бракът ни отдавна вече не е гореща новина.

— Сигурно си права. Онези хеликоптери ще покръжат още известно време и ще си тръгнат. Ако те безпокоят, можеш да си обуваш бикини поне докато се печеш на слънце.

— Няма да стане, Джейк, не и докато се къпя в собствения си басейн. Пък и бикините едва ли ще скрият факта, че съм бременна, и колкото по-скоро го провъзгласят медиите, толкова по-бързо обществото ще изгуби интерес. Още преди години се научих, че няма начин да се измъкнеш от нездравия интерес на хората, затова по-добре свиквай. Възможно ли е на яхта с подобни размери да има плувен басейн?

— Не и на тази. Но съм виждал тримарани, в сравнение с които този ще е джудже. Откъде такъв интерес, госпожо Палави крачка? Да не си решила да ти купя яхта?

— Не зная. Сигурно ще е интересно. Джейк, толкова малко съм се забавлявала в предишния си живот, имам да наваксвам. Непрестанно ми се иска да опитвам нови неща. Не желая да се правя на благовъзпитана дама. Ако е така, по-добре да стана лека жена. Джейк, ти би ли желал да имаме яхта? Да ме разведеш по света и да ми покажеш всички онези места, които не съм виждала?

— Които не си имала време да видиш.

— Може и да е това. Но знаеш ли, била съм петдесетина пъти в Европа, а така и не ми остана време да надзърна в Лувъра или да гледам смяната на караула пред Бъкингамския дворец. Виждах само хотели и заседателни зали. Готов ли си да попълниш празнините в образованието ми, скъпи? Да ми покажеш Рио?

Пантеона на лунна светлина? Тадж Махал по изгрев-слънце?

— Тримаранът е любимата яхта на неудачниците в живота — произнесе замислено Джейк.

— Моля? Не чух добре. „Неудачници“ ли каза?

— Не говорех за онези босоноги непрокопсаници в изоставените райони, нито за мародерите, които скиторят из хълмовете. Трябва да имаш известни финансови средства, за да живуркаш в морето. Но хората го правят. Милиони. Никой не знае колко са, защото правителството просто не ги следи. Всичките тези яхти в пристанището — обзалагам се, че само една на всеки десет има изправни документи за собственост, а паспортите на притежателите им са истински, колкото и на „господин и госпожа Маккензи“. Регистрират се извън страната само за да си нямат проблеми с бреговата охрана. Но тъй като се местят непрестанно, няма как да ги обвържеш с данъци и такси, освен когато купуват нещо, никой не се опитва да накара децата им да ходят на училище, не ги е страх от улично насилие. Последното не е за подценяване с тези зачестяващи бунтове в градовете.

— Звучи ми като универсалното решение как да се измъкнеш от „всички злини на света“.

— Хъм, не съвсем. Колкото и да се тъпчат с риба, все някога трябва да стъпят на твърда земя. Не могат да се преструват на Вандердекен — само един призрачен кораб би могъл да оцелее вечно в морето, истинските трябва от време на време да се поправят. Но са доста близко до автентичната комбинация от „покой“ и „свобода“. Юнис, знаеш ли какво бих направил аз, ако бях млад?

— Какво, Джейк?

— Погледни нагоре, мила.

— Накъде, скъпи? Не виждам нищо.

Нататък.

— Луната?

— Именно! Юнис, това е единственото място, на което хората не са натъпкани като сардели. Нашата последна граница — и безкрайна. Всеки, който не е надхвърлил възрастовата граница, трябва да се опита да емигрира.

— Сериозно ли говориш, Джейкъб? Вярно, че космическите пътешествия имат научна стойност, но не виждам особена полза от тях. Носят снимки и нови материали, но какво от това? А Луната? Че тя дори не може да се издържа сама.

— Юнис, каква е ползата от бебето в корема ти?

— Сър, предполагам, че се шегувате. Наистина се надявам.

— Успокой се, малката. Мила, няма по-безполезно нещо от едно новородено бебче. То дори не е хубаво — освен в очите на неговите родители. Не може да се издържа, а поддръжката му не е никак евтина. Необходими са двайсет до трийсет години инвестиции, докато започне да ги възвръща — и не при всички случаи! Защото не от всяко дете излиза свестен човек.

— От нашето ще излезе!

— Сигурен съм, че ще е така. Но огледай се наоколо — в живота често не става това, което искаме. И въпреки недостатъците си бебето притежава едно уникално достойнство. То е единствената надежда на нашата раса.

— Джейкъб, ти си невероятен мъж.

— Опитвам се, скъпа. А сега погледни отново към небето. Това там също е новородено бебче. Единствената надежда на нашата раса. Ако това бебче оцелее, ще оцелее и расата. Ако го оставим да умре, обричаме и себе си. О, не говоря за водородните бомби. Този етап е отминал и едва ли някога ще се върне. Не говоря за заплахата от война, за престъпността по улиците, за корупцията по високите места, за пестицидите, смога, за „образованието“, което те оставя неграмотен, това са само симптоми на скритото раково заболяване. Проблемът е в хората, по-точно в това, че сме твърде много. Седем милиарда, които се настъпваме по пръстите, дишаме си във вратовете, крадем от джобовете на другите. Да, мисля, че сме прекалено много. Няма нищо лошо в отделния индивид, но събрани накуп, ние само гладуваме и се бием помежду си. Прекалено сме много. Ето защо всеки, който може, трябва да отлети на Луната.

— Джейкъб, познавам те от много години, а не съм те чувала никога да говориш така.

— Защо да говоря за пропуснатата възможност? За забравената мечта. Юнис — Юнис Йохан искам да кажа, — роден съм двайсет и пет години след теб. Израснах с вярата в космическите полети. Може би и при теб е така?

— Не, Джейк. По мое време изглеждаше интересно, но безперспективно занимание.

— Големите ракети не бяха нищо ново за моето поколение, ние си точехме зъбите с Бък Роджърс. Но въпреки това съм се родил твърде рано. Когато Армстронг и Олдрин кацнаха на Луната, вече прехвърлях четирийсетте. А когато обявиха емиграционната програма и наложиха възрастова граница, се оказах твърде стар, после вдигнаха границата на четирийсет и пет и пак бях закъснял. Не се сърдя, мила, на периферията всеки мъж тежи на мястото си и няма кой знае каква полза от един застаряващ адвокат. — Той й се усмихна и продължи: — Но, скъпа, ако ти искаш да емигрираш, ще те подкрепя с радост.

— Джейк! — („Няма да му позволим да се измъкне толкова лесно!“) — Джейк, единствен мой, няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно.

— Говоря сериозно, Юнис. Ще умра щастлив, ако знам, че бебето ни се е родило на Луната.

Тя въздъхна.

— Джейкъб, обещах да ти се подчинявам и съм щастлива да го правя. Но не мога да отида на Луната — не и като емигрант. Защото аз съм дори по-стара от теб, както възвести Върховният съд.

— Това може да се поправи.

— И отново да се върнем в съда? Джейкъб, мили, не искам да се разделяме. Но ако то пожелае, ще го пратим при първа възможност. Нали?

Той се засмя и я потупа по корема.

— Само да каже. Защото не бих искал да се разделям с красивата му майка. Но бащата не бива да се изправя на пътя на своя син.

— И няма да се изправиш. Джейкъб Младши ще иде на Луната, когато е готов за това. Не и тази седмица обаче. Джейк, знаеш ли, ще ми се да напусна къщата — бих я продала, но няма кой да я купи в този й вид. Тя е като бял слон. Две неща обаче ме безпокоят. Ако се преместя, трябва да й оставя охрана, инак свободните хора ще нахлуят вътре въпреки защитите и ще я превърнат в бордей. А после, някой ден, някой съдия ще реши, че им принадлежи само защото са я ползвали определен период.

— Сигурно. Така е ставало с всички земи от свободния свят. Някой ден някой застава над определен участък и заявява: „Това тук е мое!“ А след това на съда не му остава друго, освен да облече решението в правомощия. Особено когато става въпрос за изоставените райони — а къщата ти е близо до тях.

— Точно това имах предвид, мили. Другото, което ме тревожи, е, че не бих желала вечно да съм феодален господар — имам предвид прислугата. Не мога да ги изгоня на улицата, някои от тях работят при мен почти четвърт век. Но ако си купим яхта, мисля, че ще разполагам с решение и за двата проблема.

— И какво е то?

— Тази идея ми хрумна по време на сватбата.

— Така значи? А си мислех, че само аз съм ти в главата!

— Разбира се, мили. Но откакто се подмладих, отново мога да мисля за няколко неща едновременно. Сигурно защото мозъкът ми се оросява по-добре. — („Защото ти помагам аз, шефе.“) „Да, скъпа. Това казвах.“ — Нашата банкетна зала, прекроена на салон за бракосъчетания, ужасно ми заприлича на църква. Та ето какво ми хрумна. Да преотстъпя къщата на Малчо. Нека стане негова църква, а Алек и съдия Мак ще са църковни настоятели. Ще сключим договор за постоянна поддръжка, ще им осигурим финансиране, дори заплата за Хюго като пастор. Какво ще кажеш?

— Никакъв проблем, Юнис, ако наистина искаш да се отървеш от тази къща…

— Искам. Стига ти да си съгласен.

— Това е твоята къща, скъпа, за себе си отдавна съм решил, че да живееш в голям град е повече главоболие, отколкото удобство. Можем да запазим моята къща на брега. Ще помоля Алек да уреди прехвърлянето на собствеността. Само не зная дали Малчо ще може да се справи. Ако го надушат, бездомниците ще започнат да му досаждат. А нищо чудно да нахлуе и някоя въоръжена банда.

— Уф. Това съвпада с втората част от моя план — какво да правим с останалите служители, които наближават пенсионна възраст? Мислех си да им предложа пенсия в пълен размер и да ги оставя да живеят в къщата — защото ако си прав, Малчо скоро ще остане без своята църква и само с една черупка. Отец Хюго е най-добрият телохранител, който съм имала, но той е невинно Божие чадо и не разбира нищо от поддръжка на имот. Има нужда от практичен циничен помощник с опит в домакинството. Кънингам, О’Нийл или Ментон. Ще оставим на Алек да прецени. Джейк, искам да осигуря на Хюго действаща институция, за да може да насочи ума си изцяло към молитвите, проповедите и спасяването на души. Мисля, че знаеш защо. — („Аз също зная защо, шефе, но всеки от онези четиримата щеше да се справи по същия начин с убиеца.“) „Вече благодарихме на трима от тях, скъпа — и ще го направим отново, при първа възможност. Но отец Хюго е специален случай.“

— Юнис, наистина ли вярваш, че Хюго може да спасява души?

— Нямам ни най-малка представа, Джейкъб, защото не зная Кой управлява този свят. Дори и това, което върши Хюго, да няма повече смисъл от нашите „срещи за молитва“, пак си заслужава. Миличък, живеем в шибан свят. Някога, в началото на двайсети век, Съединените щати бяха прекрасна страна, кипяща от надежди. Но днес най-доброто, което могат да правят младите, е да си стоят у дома, да безделничат и да си тананикат ом мани падме хум, което е далеч по-добре, отколкото да хукнеш по широкия свят или да се натъпчеш с дрога до забрава. И когато медитацията и „безсмислените“ молитви са по-добри от всяко друго занимание, идва моментът за такива като Хюго. Дори ако вярата му е сто процента погрешна. Но не мисля, че отец Хюго греши повече от който и да било изпечен теолог, и дори може да е много по-близо до истината. Джейк, аз наистина не зная Кой управлява този свят.

— Само се чудех, мила. Бременните често са спохождани от странни идеи.

— Бременна съм долу, скъпи, а тук горе все още съм старият Йохан. И това ми помага понякога. — („Какво ли щеше да правиш без мен, шефе, като дойде време да раждаш? Сигурно щеше да умреш от страх. Не забравяй, за разлика от теб, аз вече съм го преживявала.“) „Зная, мила, тъкмо затова все още не съм се побъркала.“ („Не е по-страшно от това да ти извадят зъбче, шефе. Пък и вече сме прокарали пътя.“) — Джейк, някога разказвала ли съм ти за моя период в политиката?

— Дори не си бях и помислял, че си се занимавала с подобно нещо, Юнис.

— Помисли си го за „Йохан“, не за „Юнис“. Беше преди четирийсет години, когато едни типове ме убедиха, че било мой „дълг“. Не беше трудно. Едва по-късно си дадох сметка, че партията се е интересувала от мен само защото бях в състояние да финансирам кампанията си. Но научих доста неща, Джейк. Определиха ми район, в който бяха сигурни, че ще изгубят. След този случай осъзнах, че да си добър бизнесмен няма нищо общо с това да си политик или държавен чиновник. Набиха ми тези истини с чук в главата! Може би някой ден някой ще спаси тази окаяна планета, но лично аз не зная как да стане това. Джейк, знаеш колко държах на моята компания и на хората си. Но никой не може да направи същото за няколко милиарда и дори да поиска, те няма да му позволят. Защото проблемът е тъкмо в бройката. Не виждам никакво друго решение освен задължителна стерилизация на населението — и това решение е по-лошо дори от масов мор. Защото издаването на разрешителни не направи нищо да облекчи нещата.

Джейк клатеше глава.

— И няма да направи, Юнис. Тези разрешителни са поредната вратичка, пролука в закона, по-голяма дори от тази на данъците. Задължителните методи неизбежно включват политически мотиви. Не, благодаря, предпочитам Четиримата конници. Единствената полза от доброволната контрацепция бе да промени неблагоприятно съотношението между произвеждащи и паразити, а популацията продължава да расте. Ако бяхме достатъчно твърди по отношение на сключените бракове и ражданията, както са в Китай, може би нямаше да стигнем дотук. Но не сме, никога не сме били и със сигурност няма да бъдем.

— Излиза, че няма решение.

— О, има, и аз ти го споменах. Четиримата конници на Апокалипсиса. Те никога не спят и винаги са на своя пост. А също и онова там. — Той посочи Луната. — Юнис, имам чувството, че драмата на нашата раса се проиграва отново и отново. И че всяка разумна цивилизация трябва да стигне до момента на самоунищожението, за да разбере по трудния начин, че единственото спасение са звездите. Навярно всеки път става въпрос за фотофиниш, когато резултатът не се знае до последната частица от секундата. Както е с нас. Ще трябва да преживеем безсмислени войни и бедствия, преди пренаселването да принуди учените да открият начин за завладяване на космоса. С други думи, във вселената космическите пътешествия са нещо като нормални родилни болки на една иначе умираща раса. Изпит. Едни раси го издържат, други се провалят.

Тя потрепери.

— Ужасно.

— Да. Няма нищо общо с представите ни за благоприличие бременна жена в „деликатно положение“. Съжалявам, мила.

— Джейк, не съм в никакво „деликатно положение“. Правя това, за което е предназначено тялото ми. Чувствам се отлично и се наслаждавам на всеки миг.

— Което ме прави още по-щастлив. Но, Юнис, преди да напуснеш къщата и да се преместиш на някоя яхта, искам да те предупредя за нещо. Струва ми се, че трябва да го отложиш, докато се роди бебето.

— Защо, Джейк? Нали виждаш, че съм съвсем здрава. Не ми се гади сутрин, съмнявам се дори да ме споходи морска болест.

— Защото ти си в деликатно положение независимо от това как се чувстваш. Ще бъда спокоен, ако винаги се намираш достатъчно близо до медицинска помощ. Както е у дома, след като Боб и Уини се винаги наблизо. Или в този хотел. Но в открито море? Представи си, че започне преждевременно раждане? Ще изгубим бебчето, а може дори и теб. Не, Юнис.

— Уф. — „Юнис, има ли смисъл да му казваме, че първата ни бременност е протекла съвсем нормално?“ („Не, сестрице. Как ще му го докажем? Ако ме споменеш точно сега, ще реши, че получаваш халюцинации вследствие на бременността. Шефе, този спор ще трябва да го загубиш. Отстъпи още сега и потърси друг начин.“) — Джейкъб, не мога да споря с теб. Изгубих първата си жена, когато раждаше първото си дете, и зная, че може да се случи. Но какво ще кажеш, ако поканим Роберто и Уини да дойдат с нас? Тогава можем да отидем където си искаме. Да акостираме в някое голямо пристанище, Роберто ще е при мен, а на брега болници колкото искаш. Или не одобряваш кандидатурата му, защото знаеш, че е спал с мен? — („Хей, сестрице, това беше мръсен удар!“) „Спокойно, мила, нарочно размътих водата.“

Джейк Соломон повдигна вежди, после се засмя.

— Мъничка моя, няма да ме смутиш толкова лесно. Щом си избрала Боб за свой „бебеизмъквач“, ще направя всичко, за да го убедя… стига да нямаш нищо против, че жена му ще е с нас.

— И ти няма да ме уплашиш, господинчо. Ако двамата със сладката Уини решите да се усамотите за милувки, само ще те целуна за лека нощ. Разрешавам й да те утешава, докато съм подута — ще имаш нужда от това.

— С което да ти даде картбланш да й го върнеш по-късно? Жената почти винаги се влюбва в лекаря, който я изражда.

— Пак не улучи. Обичам Роберто отдавна и ти го знаеш. Джейкъб, ревност ли долавям?

— Не, просто съм любопитен. В края на краищата Боб е имал много възможности да се „усамоти с теб“ — както преди, така и след сватбата.

— Само възможности, миличък? — („Да, само, сестрице!“) — Тя се ухили и сбърчи носле. — Скъпи, вярно е, че името на Роберто наистина може да е в тази шапка. Но там могат да присъстват Финчли. Или Хюбърт. Или милият съдия Мак.

— Това признание ли е?

— По-скоро може да съдържа и нещо като признание.

— Престани да се шегуваш с мен, любов моя. Има само два типа жени. Едни, които кръшкат, и други, които го правят със знанието и одобрението на своите съпрузи…

— Няма ли и трети вид?

— А? Да не питаш за така наречената „вярна“ съпруга? О, сигурно. Така поне съм чувал. Но през моята двайсетгодишна практика с бракоразводни дела съм срещал толкова малко от тях, че не смея да се изказвам по въпроса. Бройката им е така нищожна, че дори не заслужават да бъдат анализирани. В наши времена мъжът е доволен, когато му сготвят вечеря и не му слагат рога открито. Това, което исках да кажа, е, че ако държиш на моето одобрение, не обиждай достойнството ми с надути въздухари като Хюбърт. Не бих се изненадал за Мак. Том Финчли е добре сложен мъж и се къпе редовно, макар понякога да обижда свещения английски език с изрази, които ме карат да потрепервам. Боб Гарсия доказва, че имаш отличен вкус. Но, моля те, скъпа, не ме карай да си мисля, че името на Хюбърт може да е в шапката. — („Сестрице, Джейк ни познава твърде добре. По-добре не се опитвай да го измамиш.“) „Миличка, просто му отвличам вниманието от главния въпрос.“

— Добре, драги ми господине. Ще извадя Хюбърт от шапката. Но все още остават доста възможности, нали? Освен това обещавам винаги да пазя достойнството ти. Но като стана дума за вечеря, май е време да се заема с това.

— Защо не прекъснем този разговор, а аз ще отида да подремна?

— Да се присъединя ли към теб?

— Казах, че ще подремна, миличка. Което значи да поспя. Да си легна с теб в леглото едва ли ще доведе до същото. Старият сеньор Джейкъб има нужда от сиеста.

— Да, сър. Може ли да си довърша мисълта? За къщата, Хюго и прислугата. Онези от тях, които пожелаят, могат да дойдат на яхтата с нас. Особено ако преди това са излизали в морето и могат да се оправят.

— Финчли може. Навремето се е занимавал с контрабанда.

— Надявах се да взема и останалите, без Хюго. Рокфорд например, стига да си съгласен. Жената на Фред го заряза преди няколко месеца, Дабровски няма деца, а Олга не би се отказала да се преквалифицира в корабен готвач. Що се отнася до Финчли, той е точно това, от което имаме нужда — но струва ми се, че не е прекарвал наркотици, а оръжие за Централна Америка. А неговата сладурана Хестър е отлична готвачка. Миличък, преди да си легнеш, ще помолиш ли да повикат Финчли? Искам да го поразпитам за тримараните.

— Мисля, че точно той е на пост долу при асансьора. Да ти донеса ли халата?

— Защо, страх те е да не изгоря ли? Едва ли, след като се намазах с лосион. Ох, ти за Томас ли ме питаш? Скъпи, нали киснем заедно в басейна по цял ден. Също както и с Фред и Дабровски.

— Зная, миличка, просто смятах, че би желала да се облечеш, за да спазваш благоприличие.

— Струва ми се глупаво, след като цял ден сме голи на слънце. Чакай, като стана дума за благоприличие, не те ли видях вчера да пляскаш Хестър по дупето? Или беше в сряда?

— Беше във вторник и не плеснах Хестър, а дъщеря й Ева. Само се упражнявах да бъда сексманиак, красавице — нищо сериозно. Така че не се опитвай да бъдеш ревнива.

— Скъпи, ако някога забележиш, че те ревнувам от едно малко момиче, спокойно можеш да ме напердашиш. Но помня добре, че беше Хестър, а не дъщеря й. Моят галантен Джейкъб никога не би си губил времето с едно невръстно девойче.

— Естествено, когато компанията му ми навява само скука. Освен това забелязах, че ми се натиска.

— Бедният Джейк, вече и тринайсетгодишните го преследват. Защо ли не съм изненадана? Аз бих постъпила по същия начин.

— Нека бъде тринайсетгодишна с перспективи утре да е на двайсет и една. Скъпа, предлагам да сключим сделка. Аз няма да ти досаждам, когато се занасяш с бащата, а ти не ми пречи, ако пак се случи да пошляпвам малката му дъщеричка.

— Да, сър. Вашите желания са заповед за мен. Но какво ще кажеш за Хестър? Трябва ли да опразвам терена, когато се появи?

— Прави каквото пожелаеш, мила. Нека не ставаме фанатици, искам хората ни да се чувстват свободно край нас и да ползват басейна, когато им хрумне. Нали знаеш колко е замърсена водата в залива? Това беше сделката, която сключихме — да не припарват до брега, но да се къпят в басейна по всяко време. Пожертвахме малко спокойствие срещу опасността да пипнат зараза и да я разпространят из цялото семейство. Те всичките са много приятни хора и го заслужават… дори малката сладка Ева, която всячески се старае да ми направи добро впечатление.

— Джейкъб, нямам нищо против, напротив, радвам се, че са край нас. Но сега говорехме за дупето на Хестър. Много примамливо, нали?

— Мила, ти си по-досадна дори от Ева. Отивам да си легна и да кажа сто пъти ом мани падме. Ще пратя да повикат Том. Не ме оставяй да спя повече от час. Целувки.

След като Джейк си тръгна, Юнис се гмурна в басейна и преплува няколко дължини. Излезе, подпря се на парапета и в този момент към нея се приближи Финчли.

— Викали сте ме, госпожо?

Тя се усмихна.

— Томчо сладичък, това не е начинът да се обръщаш към мен, когато сме сами.

Той се огледа и добави почти беззвучно:

— Котенце, шефът още не е заспал.

— Зная. Но отиде в стаята и затвори вратата. Сиеста. Каза, че ще подремне около час. Не исках да те притеснявам, Томи миличък. Ела при парапета, искам да ти покажа нещо. Бил ли си на ветроходна яхта? Или само на моторни?

— Ветроходна? Разбира се, нали съм израсъл в залива Чесапийк. Яхти от всички класове.

— Дори и тримаран?

— Никога не съм бил капитан на тримаран. Но бях член на екипаж, на шестнайсет.

— Какво ти е мнението за тях?

— Зависи. Подходящи са, ако не ти трябва състезателна яхта. Но не бих взел тримаран без двигател. В безветрено време са подвижни колкото двама души във вана.

— Томи, опитвал ли си го някога във вана?

— Разбира се, кой не е? Става да се похилиш, ако си пийнал. Но леглото винаги е по-добре. Или подът.

— Ами на надуваем дюшек?

— Миличка, пак ме притесняваш. Да не искаш да ни хванат?

— Реторичен въпрос, скъпи, не съм те карала да го правиш насила. Кажи ми, мислиш ли, че Джейк и Хестър са го правили някога?

— Почти съм сигурен, че не са. — Той се засмя. — Но мога да ти кажа нещо.

— Хайде, моля те. Хайде, Томчо, измъчваш ме.

— Не е по вина на Хестър. Зная, защото тя ми призна. Каза, че шефът може да я има веднага щом пожелае. Хестър го мисли за дясната ръка на Господ.

— Аз също. Което не ми пречи да те харесвам. Но ти как би се почувствал? Джейк и Хестър?

— Аз ли? — Той я погледна учудено. — Виж, котенце, ако някой иска нещо много силно, какъв смисъл да му опъваш мрежи? Само ще го накараш да ги прескочи. По-добре да й отворя вратата.

— Питах как ще се почувстваш, глупчо.

— Ох. — Шофьорът-пазач я погледна замислено. — Няма да ми накриви капата, ако това имаш предвид. Шефът е нумеро уно. Чат ли си?

— Чат съм.

— Ако стане гаф, той плаща. Защото с Хестър имаме разрешително само за едно дете, нашата Ева. Та Хестър и шефът? Разбира се, щом им е мерак. Ще взема да й кажа. Голям майтап.

— Хъм, Томчо, защо да не им дадем шанс? Или дори шест шанса? Може да се окаже застраховка за нас, на по-късен етап.

Той кимна замислено.

— Умница си ми ти. Но как? Той ще поиска ли?

— Ако е сигурен, че никой няма да му се сърди. Остави това на мен. Проблемът е как да не им се пречка Ева. Хъм, можеш да ме изведеш на пазар, а аз ще помоля Хестър да приготви обяд на господин Соломон, след това ще поканя Ева да дойде с мен, сякаш ми е хрумнало на момента. Какво мислиш?

— Когато Фред и Ски са тук? Не става, коте.

— Значи ще го направим, когато ти си на смяна. Джейк вероятно ще заключи вратата на асансьора. За да се предпази от мен.

— Хъммм… ясно. Ще стане, стига той да го иска. Ти си понаедряла, коте. Но си по-хубава от всякога.

— Това казва и Джо: че бременните се разхубавяват. Но не мисля, че много мъже са на това мнение.

— Хестър беше сладурана до последния ден. А и ти също… ох… сигурна ли си, че шефът спи?

— Достатъчно, за да рискувам. Но не исках да те плаша, мили. Може би ще е по-добре да почакаме, докато планът ни успее.

— Уф, по дяволите, тогава може да сме умрели.

— Тук ли?

— Хъм, ако мине някой хеликоптер?

— Да влезем в градинската къщичка.