Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (3)

3.

Мълчаливо и с подобаващо уважение охраната я изпрати до вратата. Юнис разглеждаше крадешком и с подновен интерес Пушкалото Чарли — чудеше се как един дребничък, незабележим и привидно добродушен човечец може да е толкова зъл и опасен, колкото го описваше Джейк.

Те останаха на пост „гръб в гръб“, докато Юнис разговаряше през ключалката с мъжа си и сетне — докато той отвори.

— К’во е станало, за Бога? Отде намери тез униформени маймуни?

— Няма ли първо да ме целунеш? Нали не съм закъсняла? Още няма шест.

— Говори, жено! Преди два часа тъдява цъфнаха други две маймуни с каручката ти — не че се зъбя, след като икономът на шефа ти се обади за тях. — Той взе палтото й и я целуна. — Та къде се губиш, шемет такъв? Липсваше ми.

— Най-милите думи днес. Че съм ти липсвала.

— Ноктите си изгризах! К’во стана?

— Притесни ли се? О, миличкият ми.

— Не се притесних, щот’ портиерът на Смит рече, че са те пратили по важна задача и ще се прибереш късничко. Тъй разбрах, че трябва да съм споко, ама душа покой знае ли? Чат ли си?

— Чат съм. Нищо особено не е станало. Шефът ми прати своя синеок любимец — Джейк Соломон.

— Ах, него значи. Знам го.

— Господин Соломон ме откара с колата си до неговия офис да работим по едни неща за шефа — знаеш той в какво състояние е сега.

— Горкият дъртофелник, откога му е време да гушне босилека. Жал ми е.

— Не го казвай, мили. Очите ми се насълзяват, като си помисля за него.

— Загубеняче малко. Що ми се връзваш?

— Защото те обичам, миличък. Както и да е, свършихме работа и после господин Соломон и охраната му ме докараха — минахме през Птичето гнездо и стреляха по нас. Удариха ни от едната страна.

— Брей? Някой даде ли фира?

— Дори не ни одраскаха. Много беше забавно.

— И к’во се чу отвътре?

— Страхотен трясък. Но иначе беше много вълнуващо. Даже се възбудих.

— Теб всичко те възбужда, малката. — Той се ухили и й разроши косата. — Важното е, че си у дома, цяла-целеничка. Събличай се. Цял ден ме гони вдъхновение. Не мога да мирясам.

— Какъв вид вдъхновение, мили? — попита тя, докато смъкваше ръкава на дясната си ръка. — Яде ли нещо? Ако ще ме рисуваш, трябва преди това да хапнеш.

— Ядох, ядох. Хайде, че ще ми се изпари вдъхновението. Целият съм на тръни. Да ти стопля нещичко? Пиле? Спагети? Пица?

— Каквото и да е. Най-добре да вечерям, щом става дума за такова вдъхновение. — Тя изрита сандалите, свали чорапогащника и седна на пода да разкопчае жабото. — За картина ли ще позирам, или ще рисуваш право върху мен?

— И двете. Тайфун е в мен. Свръхнова.

Тя подреди грижливо дрехите и се настани върху един стол в поза „лотос“.

— Пак не съм чат. И двете?

— И двете. Ще видиш. — Застанал пред нея, той я разглеждаше усмихнато. — И двата вида вдъхновение.

— Какво пък! Извадих късмет!

— Значи не си гладна? Може да почака?

— Мъжленце любимо, кога съм била гладна, като става въпрос за такива неща? Зарежи леглото, хващай възглавницата и идвай тук!

Не след дълго Юнис въздъхна щастливо — какъв късмет, че не бе позволила на скъпия Джейк да продължи — онази сладост сигурно щеше да е разочарование в сравнение с тази вкъщи. Но поне той я бе разпалил за това. Наистина е най-добре да си вярна съпруга. Е, когато се налага. Какъв невероятен, незабравим ден! Дали да не каже на Джо за повишението на заплатата? Няма за къде да бърза. Всъщност нали бе решила да не му казва нищо за парите. Жалко. Някъде на този етап мислите й съвсем се оплетоха.

След известно време тя отвори очи и му се усмихна.

— Благодаря ти, любимичък.

— Добре ли се люшкахме?

— Точно от каквото имаше нужда Юнис. В подобни моменти си мисля, че си истински Микеланджело.

Той поклати глава.

— Не и старият Мик. Някой чудак. Пикасо, може би. Тя го прегърна.

— Който и да е, миличък, стига да си останеш мой. Е, добре, сега съм готова да ти позирам, а после ще хапна нещо.

— Забрави. Писмо от мама. Ще го четеш ли?

— Разбира се, мили. Чакай, ще ида да го взема.

Той я изпревари и го донесе — още не беше отваряно. Тя го прегледа набързо и въздъхна. Както и следваше да се очаква, беше с поредната заплаха да „прескоча до вас и да ви погостувам“. Юнис знаеше как да се справи с това. Вън и толкоз. Джо не смееше да откаже нищо на майка си. Още не й беше минало от последното посещение — вярно, че тогава живееха в по-малък апартамент, преди да намери това чудесно студио. Да пуснат тук мърмореща дърта чанта? Да спрат за известно време игричките на пода? Не, мамичко. Няма да ти позволя да разрушиш щастливото ни гнезденце с досадното си присъствие. Стой си където си и живуркай с помощите от Социални грижи… ще ти пращам по някой чек от време на време и ще те оставям да си мислиш, че е от Джо. Но нищо повече!

— Интересно ли е?

— Обичайните неща, мили. Мъчел я стомахът, но свещеникът я пратил на друг доктор и сега твърди, че е по-добре. Чакай, ще ти го прочета от началото: „Мило мое момченце. Нищо интересно не се е случило от предишното писмо, но мама знае, че ако не ти пише, няма да получи писъмце от теб. Кажи на Юнис този път да напише по-дълго писмо и да ми разкаже всичко, което се случва с теб, защото мама се тревожи. Юнис е добро момиче, макар че, ако питаш мен, щеше да е по-добре да си вземеш някоя от нашата религия…“

— Ох!

— Бъди търпелив с нея, Джо. Тя ти е майка. Още утре ще й напиша писмо. Ще го пратя с пощата на компанията, за да съм сигурна, че ще го получи — шефът няма нищо против. Добре, ще пропусна останалото, знаем какво мисли за протестантите. Или за бившите протестанти. Питам се какво ли ще си помисли, ако ни чуе да припяваме „Ом мани падме…“^[1]

— Ще й изпопадат чекмеджетата.

— О, Джо! — Тя пропусна следващия пасаж, в който се споменаваше намерението за самопокана. — „Анджела ще си има ново бебче. Инспекторката здравата й се сърди, но аз се постарах да я успокоя и мисля, че й дадох хубав урок как да се отнася към свестните хора. Не разбирам защо не ни остави на мира. Какво лошо има в това да си родиш още едно бебче?“ Джо, коя от сестрите ти беше Анджела?

— Третата. Инспекторката е права. Мама бърка. Не чети всичко, сладката. Само важното.

— Да, миличък. Нататък няма нищо особено, само клюки за съседите и бележки за времето. Най-важните новини са, че стомахът на майка ти се е оправил и че Анджела е бременна. Дай ми минутка да измия червеното и черното — между другото, шефът хареса комбинацията — и ще съм готова да рисуваш по мен или да ти позирам — каквото пожелаеш. А докато се къпя, ще те помоля да ми стоплиш една пица. Освен това, миличък, ще те помоля да не се увличаме много тази вечер, а утре да станеш с мен рано сутринта.

— Тъй ли?

— Заради шефа, скъпи. Искам да го зарадвам. — И му разказа идеята за изрисувания на голо тоалет в еротичен стил.

Той повдигна рамене.

— С удоволствие. Само ще внимаваш, че старецът е на смъртно легло. Да не му спре часовничето, като се оцъкли в теб почти гола.

— Няма, мили. Моят шеф се гордее, че е „модерен“ и „в крак с времето“. Но истината е, че са го възпитавали в онези далечни времена, когато голотата не само е била рядкост, но се е смятала за грях. Той още ме мисли за момичето от царевичните полета, останало недокоснато от промените. Така че ще ми нарисуваш фино бельо, ще си сложа и обувки и в очите му ще изглеждам достатъчно облечена. Според неговите „модерни“ представи. Добро момиче, което се преструва на мръсница — мисля, че това ще го забавлява.

— Не чаткам.

— Напротив, мили, ей сега ще ти стане ясно. Всичко е в символизма, както си ме учил. Въпросът е да използваме символите на моя шеф. Голотата не значи нищо за нашето поколение. Но означава много за шефа. Ако сваля тези гащички, според неговите представи вече не съм невинно малко момиче, а ставам курва.

— Курва, това е добре. Анджела е курва.

— Доста нескопосана — промърмори Юнис едва чуто. — Така е, но шефът не обича тези неща. Измъчих се, докато му разгадая символите. Аз съм на двайсет и осем, а той над деветдесет, така че не беше никак лесно да проумея как мисли. Ако прекаля, може да се разсърди и дори да ме уволни. И тогава знаеш ли какво ще стане? Ще трябва да напуснем това чудесно студио.

Тя се огледа, без да променя позата „лотос“. Да, наистина беше чудесно. Ако се изключеше паркираното до вратата миткало и леглото в ъгъла, всичко останало бе изрисувано в ярките цветове на художническо ателие, непрестанно менящи се и същевременно същите. Дори стоманената решетка на северния прозорец бе в изящни линии, което не й пречеше да си върши работата — вкъщи тя беше спокойна. Уют и топлина.

— Юнис, мила…

Тя го погледна изненадано. Джо така бе свикнал с младежкия жаргон, че винаги я учудваше, когато превключеше на нормален език, въпреки че можеше да говори на общоприетия английски не по-зле от нея… съвсем естествено за младеж, завършил добра гимназия всъщност.

— Да, скъпи?

— Всичко ми е ясно. Не знаех обаче за теб. Просто проверявах, хубавице. Може да не съм на деветдесет, но всеки художник разбира от символи. Дано само да си разгадала правилно неговите. Ще го направим, бебче, и то така, че да стане жертва на собствените си фантазии — номерът със смокиновото листо. Ти остави на мен. Ще станеш като девица, която крещи: „Твоя съм, грабни ме!“

— О, чудесно!

— Туй е моя работа, скъпа. Светлината сега е най-подходяща. Ще стане. Но и да се издъним, кой го е грижа? Сиромашията не ме плаши.

„Но плаши мен, мили!“

— Обичам те, Джо.

— Ще го направим за доброто умиращо старче, не за да спасим студиото. Ясно?

— Ясно, и още как! Джо, ти си най-милият съпруг на света!

Той не отговори, само смръщи вежди, но Юнис знаеше, че това е първият признак за артистична вглъбеност, и застана неподвижно.

— Решено значи — каза той след малко. — Утре ще си русалка.

— Добре.

— Още тази нощ. Горната част на торса в морскозелено, с розово по устните, бузите и зърната. Долната част — златисти рибешки люспи, които избледняват на талията. Слънчеви лъчи под водата. Традиционни символи от морското дъно. Много романтично. Но наопаки.

— Това ли реши? — попита тя и за миг се зачуди дали не трябваше да запази мълчание.

Той се усмихна.

— Измама за окото. Ти плуваш. Гмуркаш се право към дъното, с извит гръб и разпилени коси… много красиво. Жалко, че не мога да те пристегна с върви, няма как да ги прикрия, та косата ти ще увисне надолу, а също дупето и гърдите…

— Моите гърди не висят!

— Споко, сладурано. Гърдите ти са един път и ти знаеш, че го знам. Но плътта винаги увисва и художникът е наясно. Всички са наясно, но не си дават сметка. Само че това ще развали ефекта. Трябва гмурването да е като истинско. Инак изкуството става менте.

— Какво пък, ако толкова държиш да е като истинско, мога да се покатеря на стълбата и да скоча върху матрака. Пък ти ме рисувай.

— Не става. Ще си счупиш сладкото вратле. Ще скачаш нагоре. Не надолу.

— А?

— Чу ме. Обръщаме декора наопаки. Ти скачаш право във въздуха. Все едно ловиш топка. Аз снимам стерео, правя хиляда кадъра. Снимам веднъж, дваж, триж — колкото трябва. Обръщам снимките наопаки — и една чудесна русалка се гмурка към морското дъно.

— О, да. Колко съм глупава, наистина!

— Не си глупава, но не си художник. — Той отново се намръщи и тя премълча. — Толкова за тази вечер. Утре рисувам декора и правим тренировки. Да си лягаме, че на заранта ще те шаря за шефа.

— Чудесно — съгласи се тя. — Но, мили, защо трябва да ме рисуваш два пъти, щом утре ще съм русалка? Довърши ме сега и ще си легна на кушетката, за да не те будя сутринта.

Той поклати глава.

— Утре няма да е същото. Пък и не бива да спиш боядисана.

— Няма да ми окапе кожата.

— Няма, миличка, но това е защото гледам да те рисувам рядко и да не държа боята дълго. Но си виждала какво става с момичета, които прекаляват с шарките. Петна, обриви, сърбежи — грозно. Ще те изрисувам от главата до петите, но утре, и ще се умиеш веднага щом се върнеш. Ясно?

— Да, сър.

— Хайде сега махай боята, а аз ще ти стопля пицата. След няколко минути тя спря душа и подаде глава през вратата.

— Какво каза?

— Нищо. Големия Сам се отби. Пицата ти е готова.

— Донеси ми едно парченце. Какво иска Сам? Пари ли?

— Не. Дойде да ни кани. За неделя. Ще медитираме цял ден. В бърлогата на Джиджи.

Тя влезе в стаята, като продължаваше да се бърше с кърпата.

— Цял ден ли? Само четиримата? Или с неговата група?

— Нито едното, нито другото. Седмият кръг.

— Ще се менкаме ли?

— Предполагам. Не каза.

— Да се сменяме значи. — Тя въздъхна. — Мили, нямам нищо против да му заемаш някоя банкнота, която никога няма да ти върне. Но Големия Сам не е гуру, той е най-обикновен сексманиак. Освен това ми е неприятен.

— Юнис, Големия Сам и Джиджи дават каквото имат. Никой не ни кара насила.

— Теоретично си прав. Но единственият начин да се отървеш от някой Кръг е никога да не се включваш в него. Особено когато става дума за Седмия кръг. Ти обеща ли му? Тогава ще стискам зъби и ще се усмихвам.

— Не. Рекох, че първо ще питам теб и ще му кажа утре.

— Е? Какво очакваш от мен, мили?

— Ясно, ще му кажа не.

— О, миличък. Но май не ми отговори. Има ли някаква специална причина, заради която искаш да сме в Кръга? Да не е заради някой критик? Или търговец? Ако Джиджи ти е на ума, защо не я помолиш да ти позира някой път, когато съм на работа? Ще дотича веднага с развята опашка — виждам какви очички ти прави.

Той поклати глава и се засмя.

— Нйет, Ивет. Повярвай, моме, избрах Големия Сам, защото мислех, че ти би искала да е той. Но ще ти призная, от него ме полазват тръпки — има лоша аура.

— О, какво облекчение! Миличък, знаеш, че като се оженихме, ти обещах да се менкаме — всеки път, когато ме помолиш. И го направих няколко пъти. Почти всички бяха приятни, освен един, който бе голяма скука. Но предпочитам сама да си избирам партньорите.

— Грабвай пицата и се хопвай на трона. Ще ти рисувам краката, докато ядеш.

— Да, мили. — Тя се настани в креслото и отхапа от пицата. През следващите няколко минути се чуваше само нейното мляскане и неговите възбудени въздишки, примесени с цинизми, които издаваха висша степен на артистична възбуда. Но никой не им обърна внимание — Джо Бранка бе изцяло погълнат от творческа еуфория, а жена му — от удоволствието да е обект на възхищение.

Най-сетне той подметна едно лаконично „долу“ и й подаде ръка.

— Може ли да погледна?

— Не. Сега си само ребра и цици. Още не вдигай ръце. Искам да ги огледам.

— Като че ли не познаваш всяка моя гънка.

— Млък! Трябва да обмисля как да ги изрисувам утре. — И след малко добави: — Мислех си как да не прекаляваме с голотата за шефа. Имам решение.

— Какво?

— Ха-ха. Ще ти нарисувам сутиен.

— Но това няма ли да развали ефекта, мили? Русалките не носят сутиени.

— И това е решено. Ще използвам мидени черупки — от плоските, нащърбени по края. Знаеш ги.

— Не и аз, скъпи. Няма ги много из Айова.

— Не бери грижа. Морските черупки са добра емпатия и хубав символ. — Той се ухили. — Хубавице, ще ти изрисувам сутиен от черупки да напълниш очите на шефа ти. Цял ден ще се цъкли да види дали е истински, или рисунка. Ако не издържи и попита — аз печеля.

Тя измърка щастливо.

— Джо, ти си истински гений!