Ришел Мийд
Целуната от сянката (5)

Глава 5

Повечето от проблемите с дисциплината в Академията се решаваха от директор Кирова. Тя надзираваше както мороите, така и дампирите и беше прочута с честото и изобретателно прилагане на богатия си репертоар от наказания. Честно казано, не беше жестока, но не беше и мека. Просто се отнасяше крайно сериозно към недопустимите прояви в поведението на учениците и действаше, както намереше за добре.

Оставаха обаче много проблеми извън правомощията й. Понякога пазителите в Академията се събираха и сформираха дисциплинарна комисия, но това се случваше рядко, изключително рядко. Трябва да си направил нещо наистина сериозно и съвсем да си ги вбесил, за да реагират по този начин. Като например преднамерено да заплашиш морой. Или хипотетично преднамерено да заплашиш морой.

— За последен път повтарям: не го направих нарочно — казах през стиснати устни.

Седях в една от стаите за събранията на пазителите, с лице към комисията: Албърта, Емил и Селесте — една от малкото жени пазители в кампуса. Те бяха седнали зад една дълга маса и изглеждаха внушително, докато аз бях настанена на единствения стол от другата страна на масата. Чувствах се много уязвима. Няколко други пазители седяха отстрани и ни наблюдаваха, но слава богу нямаше нито един от съучениците ми като свидетел на това унижение. Сред наблюдателите беше и Дмитрий. Той не беше член на комисията и аз се питах дали не го държаха настрани, защото като мой наставник евентуално можеше да прояви пристрастие.

— Госпожице Хатауей — заяви Албърта, напълно превъплътила се в ролята си на строг и стриктен ръководител на пазителите, — би трябвало да знаете защо ни е трудно да повярваме на това.

Селесте кимна.

— Пазител Алто те е видял. Отказала си да защитиш двама морои, включително онзи, който персонално ти е поверен да охраняваш.

— Не съм отказала! — възкликнах. — Аз… просто се обърках и не се справих.

— Това не беше объркване — обади се Стан от редиците на наблюдателите. Погледна към Албърта за разрешение да говори. — Може ли? — Тя му кимна и той отново се обърна към мен. — Ако ме беше блокирала или контраатакувала и се беше провалила, можеше да се каже, че не си се справила. Но ти въобще не ме блокира. Нито ме атакува. Не се опита дори. Стоеше там като статуя и не направи нищо.

Разбираемо, че бях адски вбесена. Мисълта, че мога съзнателно да позволя Кристиан и Брандън да бъдат „убити“ от стригой, беше абсурдна. Но какво можех да сторя? Или трябваше да се съглася, че напълно съм оплескала работата, или да призная, че съм видяла призрак. Нито един от двата варианта не ми се нравеше, но трябваше да се опитам да сведа щетите си до минимум. Първото признание щеше да ме превърне в некомпетентна. Второто — в луда. Не исках да бъда нито едното, нито другото. Много повече предпочитах да ме обявят за „безразсъдна“ и „недисциплинирана“.

— Защо нарочно ще си усложнявам живота? — попитах през стиснати устни. — Искам да кажа, че видях как преди това Райън се обърка и бе победен. Но няма да го накажат заради това. Нали това е целта на цялото това упражняване? На практиката? Ако бяхме съвършени, вие вече щяхте да ни изпратите навън, за да се заемем с истинска работа!

— Ти слушаш ли какво се приказва тук? — прекъсна ме Стан. Мога да се закълна, че видях как една вена запулсира на челото му. Мисля, че единствено той бе разстроен почти колкото мен. Или поне бе единственият, който показваше емоциите си (като изключим мен, разбира се). Другите оставаха с каменни изражения, като заклети покерджии, но все пак никой от тях не беше свидетел на станалото. Ако бях на мястото на Стан, може би щях да си помисля най-лошото за мен. — Ти не се обърка, понеже едно „объркване“ предполага поне да си се опитала да направиш нещо.

— Добре, тогава. Вцепених се. — Изгледах го предизвикателно. — Това ще свърши ли работа вместо объркването? Не издържах на напрежението и блокирах. Оказа се, че не съм достатъчно подготвена. Когато моментът настъпи, се паникьосах. Това се случва постоянно с новаците.

— На новак, който вече е убивал стригои? — намеси се Емил. Той беше от Румъния и акцентът му беше по-лесно доловим от руския акцент в говора на Дмитрий. Само че не звучеше така приятно. — Струва ми се невероятно.

Изгледах го кръвнишки, а след това и всички останали в стаята.

— О, разбирам! Само след един-единствен инцидент очаквате от мен да се превърна като по чудо в опитен убиец на стригои? Нямам ли право да се паникьосам или просто да се изплаша от нещо? Не звучи невероятно, нали? Благодаря ви, приятели. Много справедливо се отнасяте към мен, няма що. — Рухнах обратно на стола си и скръстих ръце пред гърдите си. Не се наложи да разигравам ролята на справедливо възмутена. И без това ми се бе насъбрало достатъчно.

Албърта въздъхна и се наведе напред.

— Отклонихме се нещо от темата. Техническите подробности не са от значение. Важното е, че тази сутрин ти даде съвсем ясно да се разбере, че не желаеш да охраняваш Кристиан Озера. Всъщност… доколкото си спомням дори заяви, че искаш да се знае, че приемаш задачата против волята си и много скоро ще се убедим, че идеята е ужасна. — Опа, наистина го бях казала. Честно, какво ли съм си мислила тогава? — И ето че още на първия ти изпит установяваме, че отказваш да реагираш по какъвто и да било начин.

Едва се сдържах да не скоча от стола.

— За какво е всичко това? Наистина ли мислите, че не съм го защитила само заради някакво налудничаво хрумване да ви отмъстя?

И тримата от комисията ме загледаха изчаквателно.

— Ти не си от тези, които приемат спокойно това, което не им харесва — отвърна Албърта сухо.

Сега вече не издържах и станах от стола, като я посочих обвиняващо с пръст.

— Не е вярно. Спазвах стриктно всички правила, които Кирова ми определи, откакто се върнах тук. Преминах през всичките практически занятия и никога не съм нарушавала вечерния час. — Е, може и да съм го нарушила няколко пъти, но не беше нарочно. Винаги е било в името на важна и благородна цел. — Няма причина да се стремя към някакъв вид отмъщение! Какво бих спечелила? Стан… пазител Алто нямаше наистина да нарани Кристиан, така че не можете да си помислите, че съм искала да го видя набит или нещо подобно. Единственото, което би могло да се случи, е да се забъркам в нещо като това и евентуално да се изправя пред опасността да бъда отстранена от практиката.

— Ти вече си изправена пред опасността да бъдеш отстранена от практиката — констатира Селесте равнодушно.

— О! — Отпуснах се на стола. Вече не се чувствах толкова уверена. За кратко в стаята надвисна тишина, след което зад гърба ми се разнесе гласът на Дмитрий.

— Тя има право — заговори той. Сърцето ми заби ускорено в гърдите. Дмитрий знаеше, че не бих си отмъщавала по този начин. Не смяташе, че съм дребнава. — Ако искаше да протестира или да си отмъсти, щеше да го направи по друг начин. — Е, поне не чак толкова дребнава.

Селесте се намръщи.

— Да, но след сцената, която направи тази сутрин…

Дмитрий пристъпи няколко крачки напред и застана до стола ми. Увереното му държание и близостта му тутакси ме успокоиха. Изпитах усещането за нещо преживяно, когато Лиса и аз се върнахме миналата есен в Академията. Тогава директор Кирова едва не ме изключи, но Дмитрий ме защити, както правеше и сега.

— Всичко това са само предположения — продължи той. — Независимо колко подозрително ви изглежда случилото се, нямате доказателства. Ако я отстраните от практиката, това ще означава да провалите дипломирането й, което би било прекалено строго наказание при тези неизяснени обстоятелства.

Всички в комисията добиха замислен вид. Съсредоточих вниманието си върху Албърта. Тук тя притежаваше най-голямо влияние. Винаги съм я харесвала и откакто я познавах, тя винаги е била строга, но справедлива. Надявах се това още да е в сила. Албърта даде знак на Селесте и Емил да приближат към нея и те се подчиниха. Последва тристранно съвещание, проведено шепнешком. Накрая Албърта кимна примирено, а другите се отдръпнаха назад.

— Госпожице Хатауей, имате ли да добавите още нещо, преди да съобщим решението си?

Дали исках да кажа нещо? Да, по дяволите. Хиляди неща имаше за казване. Исках да им кажа, че не съм некомпетентна. Исках да им кажа, че съм една от най-добрите пазители сред обучаващите се. Исках да им кажа, че видях приближаването на Стан и че оставаше съвсем малко, за да реагирам. Особено много исках да им кажа, че не желая това наказание да бъде вписано в досието ми. Дори и да не ме отстранят от практиката, за първото си изпитание получавах най-слабата оценка. Ако това бъде отразено и в дипломата ми, щеше да навреди на цялото ми бъдеще.

Но какъв шанс имах? Да им призная, че съм видяла призрак? Призрак на едно момче, което бе влюбено в мен и загина заради това? Все още не знаех какво означават всички тези видения. Ако го бях видяла само веднъж, бих могла да го отдам на преумората… но аз видях Мейсън — или онова нещо — два пъти. Реален ли бе той? Разумът ми подсказваше отговора „не“, но, честно казано, това нямаше значение в момента. Ако беше реален и аз им го кажех, те щяха да си помислят, че съм се побъркала. Ако пък не беше реален и им го кажех, пак ще решат, че съм полудяла. И щяха да са прави. Нямаше начин да спечеля.

— Не, пазител Петров — казах, надявайки се да е прозвучало достатъчно смирено. — Нямам какво да добавя.

— Добре — кимна тя уморено. — Ето какво решихме. Имаш късмет, че пазител Беликов се застъпи за теб, иначе решението ни можеше да е по-различно. Ще приемем, че не си го направила нарочно. Можеш да продължиш с практиката си и да охраняваш господин Озера. Ще е нещо като пробен период.

— Добре — кимнах. И без това по-голямата част от пребиваването ми в Академията беше пробен период. — Благодаря.

— Но има още нещо — продължи тя. — Тъй като подозрението все още остава, ще прекараш почивния си ден тази седмица в полагане на общественополезен труд.

Отново скочих от стола.

— Какво?

Ръката на Дмитрий стисна китката ми. Пръстите му бяха топли и силни.

— Седни — промърмори той в ухото ми и ме дръпна обратно на стола. — Задоволи се с това, което можеш да получиш.

— Ако това е проблем, същото ще те очаква и следващата седмица — предупреди ме Селесте. — Както и през по-следващата.

Седнах и поклатих глава.

— Съжалявам. Благодаря.

Срещата приключи. Усещах се уморена, като пребита. Нима бе минал само един ден от практиката? Със сигурност можеше да се каже, че дори следа не бе останала от щастливата възбуда, която ме бе обзела преди това. Албърта ми нареди да намеря Кристиан, но Дмитрий помоли да поговори за малко с мен. Тя се съгласи, несъмнено защото се надяваше той да помогне да ме вкарат в правия път.

Стаята опустя и аз очаквах той да седне до мен, за да ми говори за това и онова, но вместо това Дмитрий се запъти към малката маса, на която бяха оставени минералната вода, пакетчетата с кафе и шишетата с безалкохолни.

— Искаш ли малко горещ шоколад? — попита той.

Не очаквах това.

— Разбира се.

Той измъкна четири пакета с шоколад на прах, изсипа ги в две пластмасови чаши и после добави гореща вода.

— Тайната е в двойната доза — обясни, докато пълнеше чашите.

Подаде ми моята чаша, заедно с дървената бъркалка, след което се отправи към страничната врата. Редно бе да го последвам дотам, затова се затътрих след него, като внимавах да не разлея нито капка от напълнената догоре чаша.

— Къде отиваме? О!

Пристъпих през прага и се озовах на малка веранда, изцяло остъклена, осеяна с тесни маси. Нямах представа за съществуването на тази веранда до стаята за събрания, но пък в крайна сметка това беше сградата, от която се ръководеше дейността на пазителите в целия кампус. Тук рядко допускаха ученици. Освен това не знаех, че сградата има малък вътрешен двор, към който се откриваше изглед от верандата. Представих си, че ако през лятото разтвориш прозорците, ще се окажеш обкръжен от зеленина и топъл въздух. Но сега прозорците бяха заскрежени и плътно затворени, заради което не можех да се отърся от усещането, че се намирам в зимен дворец.

Дмитрий избърса с ръка прахта от стола си, аз направих същото с моя и седнах срещу него. Очевидно това помещение не се използваше често през зимата. Тъй като беше затворено отвсякъде, вътре бе по-топло, отколкото навън, но нямаше специално отопление. Въздухът си оставаше мразовит и аз притиснах пръсти към чашата, за да ги постопля. Между Дмитрий и мен надвисна тишина. Единственият шум, който се чуваше, бе, когато започвах да духам горещия шоколад. Той пресуши бързо чашата си. От години убиваше стригои. Какво бе за него малко гореща вода?

Докато седяхме и тишината ни обгръщаше все по-плътно, го изучавах над ръба на чашата си. Той не ме погледна в очите, но знаех, че е наясно, че го наблюдавам. Като всеки друг път, когато погледът ми се спираше върху него, и сега бях поразена от вида му. Меката му тъмнокестенява коса, която той често затъкваше зад ушите, без да се усети, която все не оставаше плътно стегната в опашката отзад на врата му. Очите му също бяха кафяви, някак си нежни и в същото време изгарящи. Устните му също изглеждаха така противоречиво. Когато се сражаваше или се занимаваше с нещо неприятно, се свиваха в твърда линия. Но в мигове на отпускане… когато се смееше или целуваше… е, тогава ставаха меки и бяха толкова прекрасни.

Но днес не само външността му ме пленяваше. Усещах се стоплена и сигурна само като седях край него. Той беше като островче на спокойствието след този ужасен за мен ден. Когато бях с други хора, непрекъснато изпитвах необходимостта да бъда център на вниманието, да съм забавна и винаги да кажа нещо умно, нещо по-така. Това ми бе навик, с който ще трябва да скъсам, когато стана пазител, защото нашата професия изискваше преди всичко да пазим мълчание. Но с Дмитрий никога нямах желание да бъда нещо повече от това, което съм. Нямаше нужда да се напрягам, за да го забавлявам или да измислям някакви шеги. Не бе необходимо дори да флиртувам с него. Напълно достатъчно беше само да сме заедно, да се чувстваме удобно един до друг — ако оставим настрани тлеещото помежду ни сексуално напрежение, — така че не изпитвахме никакво стеснение. Въздъхнах и отпих от чашата си.

— Какво се случи там? — попита той накрая, като ме погледна в очите. — Не вярвам да си блокирала заради прекомерното напрежение.

Гласът му прозвуча изпълнен с любопитство, но без обвинителна нотка. Осъзнах, че сега не ме възприема като ученик и новак в професията. Признаваше ме за равна нему. Просто искаше да узнае какво бе станало с мен. Не ми четеше лекция по дисциплинираност и спазване на правилата.

Ала тъкмо това се оказа най-лошото, защото бях принудена да го лъжа в очите.

— Разбира се, че точно това се случи — отвърнах, като сведох поглед към чашата си. — Освен ако не вярваш, че нарочно съм оставила Стан „да атакува“ Кристиан.

— Не — отрече той. — Не го вярвам. И никога няма да го повярвам. Зная, че беше нещастна заради разпределението, но никога не съм се съмнявал, че ще направиш каквото е необходимо. Зная, че няма да позволиш личните чувства да те отклонят от изпълнението на задълженията ти.

Отново вдигнах глава и го погледнах право в очите, толкова преливащи от вяра и абсолютно доверие в мен.

— Не съм позволила. Бях бясна… И донякъде още съм. Но щом съм приела да върша някоя работа, аз я върша докрай. А след като прекарах малко време с Кристиан… е, мога да кажа, че всъщност не го мразя. Наистина мисля, че той се държи добре с Лиса и се грижи за нея, така че нямам основание да се дразня от него. Двамата понякога се спречкваме, това е всичко… но пък заедно наистина се справихме добре срещу стригоите. Припомних си го днес, докато бяхме заедно, и целият ми гняв и недоволство срещу разпределението ми се сториха глупави. Така че реших да дам най-доброто от себе си и да си върша съвестно работата.

Нямах намерение да говоря толкова много, но се почувствах по-добре, като излях натрупалото се в мен. Достатъчен ми бе само един поглед към лицето на Дмитрий, за да му кажа всичко. Е, почти всичко.

— Какво се случи тогава? — попита ме той. — Със Стан?

Отклоних очи и отново се заиграх с чашата. Мразех да крия нещо от него, но точно затова не можех да му кажа. В света на хората, вампирите и дампирите бяха създания от митовете и легендите, герои от страшните приказки, предназначени да плашат непослушните деца. Хората не знаеха, че ние реално съществуваме и крачим по земята. Но само защото ние сме реални, това още не означаваше, че такива са и всички други приказни, свръхестествени създания. Ние го знаехме и си имахме наши собствени митове и приказки за разказване преди заспиване, в които не вярвахме, изобилстващи с върколаци, таласъми и призраци.

Призраците не играеха някаква осезаема роля в нашата култура, а по-скоро служеха само за шеги и забавни истории, подходящи за разказване край някой лагерен огън. Призраците неизменно се пробуждаха на Хелоуин и някои легенди за тях се преразказваха в течение на много години. Но в реалния живот? Нямаше призраци. Ако се завърнеш след смъртта, значи си стригои.

Или поне винаги така ме бяха учили. Честно казано, не знаех какво да мисля, когато това се случи. На мен Мейсън действително ми изглеждаше като призрак, но, господи, това можеше още да означава, че май наистина съм започнала да откачам. Досега винаги се бях опасявала, че Лиса може да изгуби разсъдъка си. Кой можеше да предположи, че това ще сполети не нея, а мен?

Дмитрий още ме наблюдаваше и чакаше моя отговор.

— Не зная какво се случи там. Намеренията ми бяха добри… аз само… просто се обърках.

— Роуз, ти си ужасна лъжкиня. Изчервих се.

— Не, не съм. През живота си съм лъгала много пъти, при това доста успешно. И винаги са ми вярвали.

Той леко се подсмихна.

— Сигурен съм. Но на мен такива не ми минават. Първо, не ме гледаш в очите. Колкото до другото… не зная. Мога само да гадая.

По дяволите. Можел само да гадае. Просто ме познаваше прекалено добре. Изправих се и тръгнах към вратата, като се постарах да остана с гръб към него. Обикновено всяка прекарана с него минута ми беше скъпоценна, но днес не можех повече да остана. Мразех да лъжа, обаче не исках и да му кажа истината. Така че трябваше да си тръгна.

— Виж какво, оценявам, че си толкова разтревожен за мен… но наистина всичко е наред. Просто се смутих и обърках. Бях толкова притеснена за практиката и съжалявам, че посрамих страхотното обучение, което получих от теб, но ще се стегна. Следващият път ще сритам задника на Стан.

Не го чух да става от стола си, но внезапно Дмитрий се озова точно зад мен. Отпусна ръка върху рамото ми. Застинах точно пред вратата, водеща навън. Никъде другаде не ме докосна. Нито се опита да ме притегли към себе си. Но, о, тази негова ръка, притискаща рамото ми, събираше в себе си цялата сила на света.

— Роуз — промълви той и аз знаех, че вече не се усмихваше. — Не зная защо лъжеш, но зная, че не би го направила без основателна причина. Ако нещо не е наред — нещо, което да се страхуваш да споделиш с другите…

Бързо се завъртях, като някак си успях да се обърна така, че ръката му, без той да я помръдне, се озова върху другото ми рамо.

— Не се страхувам! — извиках. — Имам си причини, но повярвай ми, това, което се случи със Стан е нищо. Наистина. Всичко това е някаква глупост, която се раздуха твърде много.

— Не ме съжалявай. Не се чувствай задължен да предприемеш нещо. Това, което се случи, беше гадно, но ще го преживея, ще преглътна лошата оценка, която си заслужих. За всичко ще се погрижа. Ще се погрижа и за себе си. — Трябваше да събера всичките си сили, за да не се разтреперя. Как можа точно днес да ми се случат толкова странни и неконтролируеми неща?

Дмитрий не каза нищо. Само сведе очи към мен. Никога не бях виждала това изражение. И не можах да го разтълкувам. Ядосан ли ми беше? Или просто не одобряваше поведението ми? Не можах да отгатна. Пръстите му се стегнаха леко около рамото ми, но сетне се отпуснаха.

— Не бива да се опитваш да се справиш сама с това — рече накрая. Прозвуча почти тъжно, в което нямаше смисъл. Той бе този, който толкова отдавна ме бе научил, че трябва да бъда силна. В този миг ме обзе непреодолимо желание да се хвърля в прегръдката му, но знаех, че не бива.

Но не можах да сдържа усмивката си.

— Казваш това… но ми отговори честно. Ти ще потърсиш ли помощ от другите, ако имаш проблеми?

— Не е същото…

— Отговори на въпроса ми, другарю.

— Не ме наричай така.

— А пък ти не избягвай въпроса ми.

— Не — изрече твърдо. — Ще се опитам да се справя сам с проблемите си.

Измъкнах рамото си изпод ръката му.

— Ето, виждаш ли?

— Но в живота си ти имаш много хора, на които можеш да се довериш. Хора, които са загрижени за теб. Това променя нещата.

Изгледах го изненадано.

— А няма ли хора, които да са загрижени за теб?

Той се намръщи, очевидно обмисляше отговора си.

— Е, да, в моя живот винаги е имало добри хора… и сега има хора, загрижени за мен. Но това не означава, че мога докрай да им се доверя или да споделя всичко с тях.

Толкова бях погълната от странността в нашите отношения, че рядко ми се случваше да мисля за Дмитрий като за някой, който има свой живот, напълно независим от моя. Той бе уважаван от всички в кампуса. Както учителите ни, така и съучениците ми го определяха като един от най-смъртоносно опасните пазители тук. Където и да отивахме извън територията на Академията, външните хора също проявяваха уважение към него. Но не го бях виждала да води активен социален живот. Изглежда нямаше близки приятели сред другите пазители, а само колеги, които харесваше. Най-силно приятелски настроен го видях с лелята на Кристиан — Таша Озера. Те се познаваха отдавна, но дори това не беше достатъчно за Дмитрий, за да я потърси отново, след като визитата й приключи.

Осъзнах, че всъщност Дмитрий беше много самотен. Когато не беше на работа, запълваше времето си с четене на каубойски книжлета. Аз също се чувствах самотна, но, честно казано, почти винаги бях заобиколена от много хора. След като ми стана учител, започнах да гледам на нещата другояче. Той винаги бе този, който даваше — съвети или други указания. Но и аз му давах нещо, което бе по-трудно за дефиниране — просто връзка с друга личност.

— Вярваш ли ми? — попитах го. Поколеба се съвсем за кратко.

— Да.

— Тогава ми повярвай и сега. И поне веднъж не се тревожи за мен.

Отдръпнах се извън обсега на ръката му. Не ми каза нищо повече. Нито се опита да ме спре. Прекосих стаята, в която комисията ме беше изслушала. Насочих се към главния изход от сградата. По пътя запратих чашата с остатъците от горещия шоколад в първото кошче за смет, изпречило се пред очите ми.