Ришел Мийд
Целуната от сянката (17)

Глава 17

Отвън на пистата Кристиан стоеше близо до входа на самолета заедно с неколцина от пазителите. Лиса изтича напред, за да поговори с него, и ме остави сама с Дмитрий. Той не бе казал нито дума през целия път от СПА центъра. Да е силен и мълчалив беше съвсем присъщо за него, ала нещо в настроението му ми се стори необичайно.

— Още ли мислиш за това, което каза Ронда? Онази жена е пълна измамничка.

— Защо смяташ така? — попита той, като спря недалеч от останалите. Силният вятър шибаше лицата ни и аз се надявах, че скоро ще се качим на самолета.

— Защото тя не ни каза нищо, което да не знаем! Трябваше да чуеш моето бъдеще. С едно изречение каза очевидното. На Лиса й предсказа по-добро бъдеще — признах, — но и то не беше кой знае колко впечатляващо. Ронда заяви, че щяла да стане велик лидер. Искам да кажа, сериозно, толкова ли е трудно да се отгатне това?

Дмитрий ми се усмихна.

— А щеше ли да й повярваш, ако ти беше казала по-интересни неща?

— Може би, ако бяха хубави. — Той се засмя, а аз попитах: — Но ти я прие съвсем на сериозно. Защо? Наистина ли вярваш в тези неща?

— Не става дума дали вярвам… или не вярвам. — Днес носеше черна плетена шапка на главата си и я дръпна надолу, за да закрие ушите си. — Просто уважавам хората като нея. Те имат достъп до познания, от които останалите хора са лишени.

— Но след като тя не владее духа, не съм много сигурна откъде получава тези познания. Все още мисля, че е мошеничка, която прави шоу.

— Всъщност тя е vrajitoare.

— Ъ…? — Дори не си дадох труд да се опитам да го произнеса. — Какво? На руски ли беше?

— На румънски. Означава… ами, няма точен превод. „Вещица“ е най-близката дума, но не е правилната. Тяхната представа за вещиците се различава много от тази на американците.

Никога не съм очаквала, че ще водя подобен разговор с него. Просто не смятах, че Дмитрий е суеверен. За част от секундата си помислих, че щом вярва в такива неща като вещици и гледачки, няма да се изненада толкова, ако му заявя, че виждам призраци. Зачудих се дали да не му кажа, но навреме се отказах. А и без това нямаше да имам шанс да кажа нещо, защото Дмитрий продължи да говори.

— Моята баба беше като Ронда — обясни. — Искам да кажа, че имаше подобна дарба. Но като личности са съвсем различни.

— Баба ти е била ъъ… каквото там беше?

— На руски се казва другояче, но да, значението е същото. Тя гледаше на карти и даваше съвети. От това живееше.

Преглътнах забележката си за мошеничките.

— А познаваше ли?

— Понякога. Не ме гледай така.

— Как?

— Изражението на лицето ти показва, че мислиш, че съм смахнат наивник, но си прекалено любезна, за да го кажеш.

— Е, чак пък смахнат наивник! Доста силно казано. Не, просто съм изненадана. Никога не съм очаквала, че може да вярваш на подобни неща.

— Е, аз съм отраснал с тях, така че на мен не ми се струват странни. И както вече ти казах, не съм сигурен, че им вярвам на сто процента.

Ейдриън се бе присъединил към групата до самолета и протестираше шумно, задето още не сме се качили на борда.

— Никога не ми е хрумвало, че имаш баба — признах на Дмитрий. — Искам да кажа, очевидно, че трябва да имаш. Но все пак… просто е странно да си представя, че си израснал с такава. — Аз рядко съм общувала със собствената си майка, да не говорим, че никога не съм се срещала с други членове на семейството. — Какво е да имаш баба вещица? Плашещо? Например дали винаги те е заплашвала, че ще те омагьоса, ако не слушаш?

— През повечето време ме заплашваше, че ще ме изпрати в стаята ми.

— Това не ми звучи много страшно.

— Защото не я познаваш.

Забелязах, че говори в сегашно време.

— Тя още ли е жива?

Той кимна.

— Да. Ще е нужно доста повече от старостта, за да я убие. Дори за известно време е била пазител.

— Наистина? — Също като в случая с Амброуз, представите ми за дампири, пазители и кървави курви се объркаха. — Значи се е отказала, за да стане… ъъ, да остане с децата си?

— Тя има много ясни представи за семейството — представи, които може би ще ти се сторят донякъде сексистки. Вярва, че всички дампири трябва да се обучават и известно време да бъдат пазители, но че жените в крайна сметка трябва да се приберат у дома и да отглеждат децата си.

— Но не и мъжете?

— Не — отвърна той с лека усмивка. — Баба ми смята, че мъжете нямат място в семейството. Те трябва да убиват стригои.

— Леле! — Спомних си, че Дмитрий ми бе разказвал веднъж за семейството си. Беше споменавал баща си няколко пъти, но с това мъжете в живота му се изчерпваха. Имаше само сестри. И честно, идеята не ми се струваше чак толкова сексистка. Аз също смятах, че всички мъже трябва да се бият, затова Амброуз ми се стори толкова странен. — Ти си бил този, който е трябвало да напусне дома. Жените в семейството са те изритали.

— Едва ли — засмя се той. — Майка ми ще ме посрещне с разтворени обятия, ако пожелая да се върна вкъщи. — Усмихваше се, сякаш беше шега, но аз съзрях в очите му нещо, което приличаше на копнеж по дома и семейството. Беше само проблясък, преди Дмитрий да се извърне, защото Ейдриън се разкрещя, че е крайно време да се качваме на самолета.

Когато се настанихме по местата си, Лиса нямаше търпение да разкаже новините на приятелите ни. Започна с това как съм била извикана на среща при кралицата. Това не беше тема, която исках да обсъждаме, но тя не мирясваше, като настояваше, че кралицата е искала да ме „похвали“. Всички изглеждаха впечатлени, с изключение на Ейдриън. Изражението на лицето му ми подсказваше, че е сигурен, че кралицата определено не ме е извикала за това. Но погледът в очите му бе объркан, което ме наведе на мисълта, че няма представа каква е истинската причина за срещата. Най-после аз да зная нещо, което той не знаеше! Имах чувството, че не по-малко от мен щеше да се шокира от идеята да го сватосат с Лиса.

Лиса им разказа за предложението да живее в двора и да посещава колежа в Лихай.

— Още не мога да повярвам — рече замислено. — Звучи ми твърде хубаво, за да е истина.

Ейдриън пресуши чашата с нещо, което приличаше на уиски. Как толкова скоро бе успял да се сдобие с питие?

— И го е предложила моята пралеля? Значи наистина е твърде хубаво, за да е истина.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. След като Татяна ме бе обвинила в несъществуваща любовна връзка с него и откритието, че си има любовник захранващ дампир, вече нищо, що се отнасяше до нея, не можеше да ме учуди. — Лиса загазила ли е?

— Какво, като цяло? Не. Просто моята пралеля не прави нищо от добро сърце. Е — поправи се Ейдриън, — понякога може би. Не е пълна кучка. И мисля, че искрено се тревожи за рода Драгомир. Лиса, чувал съм, че е харесвала родителите ти. Но защо прави това… не зная. Ти имаш радикални идеи. Може би иска да чуе различни мнения. А може би просто иска да те държи под око, за да не създаваш неприятности. — Или може би иска да омъжи Лиса за теб, додадох мислено аз.

Казаното никак не се понрави на Кристиан.

— Той е прав. Те може да се опитат да те управляват. Би трябвало да живееш с леля Таша. Не е нужно да посещаваш моройско училище.

— Но така ще е в по-голяма безопасност — изтъкнах аз.

Аз бях изцяло за противопоставяне на системата — и да се държи Лиса колкото може по-далеч от кралските интриги, — но ако отидеше в колеж, който не е пазен от мороите, щеше да бъде в опасност, а аз определено не го желаех. Отворих уста да добавя още нещо, но в този момент самолетът потегли. Щом се озовахме във въздуха, вчерашното ми главоболие се завърна. Все едно въздухът наоколо притискаше черепа ми.

— Мамка му! — изпъшках и притиснах челото си с длан.

— Пак ли те боли? — разтревожи се Лиса и аз кимнах.

— Досега имала ли си проблеми да летиш? — попита Ейдриън и даде знак да му напълнят чашата.

— Никога — поклатих глава. — По дяволите! Не ми се иска да го преживея отново.

Стиснах зъби и се опитах да не обръщам внимание на болката, както и на черните силуети, които отново се появиха. Нужно беше доста усилие, но след като се концентрирах достатъчно силно, болката наистина малко намаля. Странно. При все това не ми се говореше и всички ме оставиха на мира. Темата за колежа бе забравена.

 

 

Минаха часове. Вече наближавахме Академията. Една от стюардесите морои мина по пътеката и се насочи към нашата група с угрижена физиономия. Албърта тутакси настръхна.

— Какво не е наред?

— На земята има ледена буря — отвърна стюардесата. — Не можем да кацнем в „Св. Владимир“ заради силния вятър и заледената писта. Но трябва да заредим с гориво, затова ще се приземим в Мартинвил. Това е малко летище, на няколко часа път с кола, но не са засегнати много от бурята. Самолетът ще кацне, ще зареди, а след това ще отлетим за Академията, след като почистят пистата, разбира се. По въздуха е по-малко от час.

Новините не бяха особено приятни, но не звучаха чак толкова зле. Освен това какво можехме да направим? Поне скоро щеше да ми олекне малко. Ако главоболието ми е същото, както предишното, щеше да мине, когато се приземим. Заехме местата си и закопчахме коланите, готови за кацане. Времето отвън изглеждаше ужасно, но пилотът беше добър и кацнахме без никакви затруднения. И тогава се случи.

Веднага щом колелата на самолета докоснаха земята, светът ми експлодира. Болката не само че не изчезна; стана още по-силна. Много по-силна — а не мислех, че това е възможно. Имах чувството, че разкъсват черепа ми.

Но това беше само началото. Защото изведнъж се оказах заобиколена от лица. Призрачни, прозрачни лица и тела — също като това на Мейсън. И, о, боже, бяха навсякъде. Дори не виждах седалките или приятелите си. Само онези лица — техните ръце. Бледи, светещи ръце, които се протягаха към мен. С отворени усти, които сякаш искаха да проговорят. Всички тези лица изглеждаха така, все едно искаха нещо от мен.

И колкото повече приближаваха към мен, толкова повече от тях започнах да разпознавам. Видях пазителите на Виктор — онези, които бяха убити, докато спасявахме Лиса. Очите им бяха широко отворени и ужасени — заради какво? Дали преживяваха отново смъртта си? Сред тях виждах и деца, които не познах веднага. След това разбрах. Това бяха децата, които двамата с Дмитрий намерихме мъртви след ужасяващото клане на стригоите. Всички имаха бледи, призрачни лица като на Мейсън, но вратовете им бяха покрити с кръв, точно както бяха в къщата. Яркият й цвят контрастираше с прозрачните им, излъчващи особено сияние, тела.

Лицата се сгъстяваха все повече и повече. И въпреки че никое от тях не говореше, в ушите ми отекваше някакво жужене, което се усилваше непрекъснато. Три нови фигури се присъединиха към тълпата. Би трябвало да се слеят с нея, но се открояваха толкова ярко, колкото кръвта по вратовете на децата.

Беше семейството на Лиса.

Майка й, баща й и брат й Андре. Изглеждаха точно както последния път, когато ги бях видяла малко преди катастрофата. Руси. Красиви. Царствени. Както Мейсън и те нямаха никакви слели по дрехите, макар да знаех, че катастрофата им бе причинила ужасни неща. И също като Мейсън те просто се взираха в мен с тъжни очи, не говореха, но беше ясно, че искат да ми кажат нещо. Само че за разлика от Мейсън, този път разбрах посланието им.

Зад Андре се виждаше огромна черна сянка, която ставаше все по-голяма. Той посочи към мен, а сетне към сянката. Знаех, без да мога да си обясня как, че това беше вратата към света на мъртвите, свят, от който се бях завърнала. Андре — който беше на моята възраст, когато умря — я посочи отново. Родителите му се присъединиха към него. Нямаше нужда да говорят, за да разбера какво искаха да ми кажат: Ти не бива да си жива. Трябва да се върнеш при нас…

Започнах да крещя. Крясъкът не секваше.

Стори ми се, че някой в самолета говори с мен, но не можех да съм сигурна, не и след като не виждах нищо друго, освен тези лица, ръце и черната дупка зад Андре. От време на време лицето на Мейсън изникваше пред мен — сериозно и тъжно. Извиках към него за помощ.

— Накарай ги да се махнат! Накарай ги да се махнат!

Но нямаше какво — или не можеше — да се направи. Като обезумяла разкопчах колана си и се изправих. Призраците не ме докосваха, но бяха толкова близо, с протегнати към мен костеливи ръце. Размахах своите, за да ги пропъдя, крещейки някой да ми помогне и да накара всичко това да престане.

Но никой не можеше да ми помогне. За мен нямаше спасение от тези ръце и кухи очи или от болката, която ме разкъсваше. Беше станала толкова силна, че пред очите ми започнаха да танцуват блестящи черни петна. Имах чувството, че ще припадна и копнеех за това. Така болката щеше да изчезне и щях да се спася от лицата. Петната ставаха все по-големи и много скоро вече не виждах нищо. Лицата изчезнаха, както и болката, и блажените черни вълни ме погълнаха.