Ришел Мийд
Целуната от сянката (3)

Глава 3

— Защо сме толкова унили и мрачни, малък дампир?

Крачех забързано през двора към столовата, когато усетих уханието на ароматни цигари. Въздъхнах.

— Ейдриън, ти си последната личност, която искам да видя точно сега.

Ейдриън Ивашков се разбърза, за да не изостава след мен, а на всичкото отгоре издуха облак от тютюнев дим право в лицето ми. Размахах ръка и направих голямо представление, като се закашлях пресилено. Ейдриън беше от мороите от кралско потекло, с които „се сближихме“ през наскоро приключилата скиорска ваканция. Беше с няколко години по-голям от мен и бе дошъл в Академията „Св. Владимир“, за да изучава магията на духа с Лиса. Засега той беше единственият друг, владеещ тази магия, когото познавахме. Беше адски разглезен, непоносимо арогантен и посвещаваше по-голяма част от времето си на любимите си цигари, алкохол и жени. Освен това си падаше по мен — или най-малкото искаше да ме вкара в леглото си.

— Очевидно — рече той. — Не съм те виждал, откакто се върнахме. Ако не знаех истината, щях да си помисля, че ме избягваш.

— Аз те избягвам.

Той издиша шумно и прокара ръка през кестенявата си коса, която винаги поддържаше стилно разрошена.

— Виж какво, Роуз. Не е нужно да се правиш на недостъпна. Вече си ме свалила.

Ейдриън знаеше прекрасно, че не се правех на недостъпна, но му доставяше огромно удоволствие да ме дразни.

— Днес никак не съм в настроение за прословутия ти чар.

— И какво толкова се е случило? Досега не пропусна да преджапаш нито една локва по пътя си и имаш вид, сякаш се готвиш да халосаш по носа първия, който ти се изпречи пред очите.

— Тогава защо се мотаеш наоколо? Не те ли е страх, че ще бъдеш халосан?

— Ау, не, не, ти никога не би ме наранила. Лицето ми е твърде красиво.

— Не чак толкова, че да понасям този гъст канцерогенен дим, който бълваш в лицето ми. Как го постигаш? Пушенето в кампуса е забранено. Аби Бадика го отнесе яко, с двуседмичен домашен арест, когато я спипаха с цигара в уста.

— Аз съм над правилата, Роуз. Нито съм ученик, нито съм от персонала, а просто един свободен дух, който се рее из страхотното ви училище, както си пожелае.

— Може би няма да е зле да идеш да се рееш някъде другаде.

— Ако искаш да се отървеш от мен, първо трябва да ми кажеш какво става с теб.

От него явно нямаше отърваване. А и без това много скоро щеше да научи. Всички щяха.

— Прикрепиха ме към Кристиан за практиката. Последва пауза, след което Ейдриън прихна от смях.

— Леле! Сега разбирам. Е, като се има предвид това опустошително събитие, изглеждаш забележително спокойна.

— Очакваше се да получа Лиса — изръмжах. — Още не мога да повярвам, че ми погодиха такъв номер.

— А защо са го направили? Дали това означава, че може да не бъдеш неин пазител, след като се дипломираш?

— Не. Те явно смятат, че така ми помагат да се подготвя по-добре. Двамата с Дмитрий ще бъдем нейните пазители.

Ейдриън ме изгледа косо и многозначително.

— О, сигурен съм, че това ще бъде ужасно сериозно изпитание за теб.

Една от най-странните загадки на вселената бе защо Лиса нито за миг не заподозря за чувствата ми към Дмитрий, докато Ейдриън така лесно се досети за тях.

— Както вече ти казах, днес коментарите ти не са особено желани.

Той очевидно не беше съгласен с мен. Не можех да се отърся от подозрението, че вече беше пил, а до обяда оставаше още много време.

— И какъв е проблемът? Нали Кристиан така и така ще бъде с Лиса през цялото време.

Ейдриън имаше право. Не че щях да го призная. А после, по характерния за него непредвидим маниер, той смени темата точно когато наближихме сградата.

— Споменах ли за аурата ти? — попита внезапно. Сега в гласа му се прокрадна странна нотка. Колеблива. Любопитна. И крайно нетипична за него. Всичко, което казваше, неизменно звучеше подигравателно.

— Не зная. Да, веднъж. Каза ми, че била тъмна или нещо подобно. Защо питаш?

Аурата на всеки човек е светлинно излъчване, което го заобикаля. Твърди се, че цветът и яркостта й са свързани с персоналните особености на притежателя й и с енергията му. Но само владеещите магията с духа могат да я виждат. Ейдриън го правеше, откакто се помнеше, докато Лиса още се учеше.

— Трудно е за обяснение. Може би няма нищо важно. — Той се спря край вратата и смукна дълбоко от цигарата си, а после, както обикновено, издиша облак дим. Вярно бе, че се постара да го издуха настрани от мен, но вятърът пак го върна обратно. — Аурите са нещо странно. Могат да се отдръпват и свиват, но могат и да се разпростират, а също и да сменят цветовете и яркостта си. Някои са ясни, други — бледи. При всяка аура може да настъпи преломен момент, когато тя се изчиства и свети с толкова избистрен цвят, че можеш да… — Отметна глава назад и се загледа в небето. Разпознах признаците на онова странно „откачено“ състояние, в което понякога изпадаше. — И тогава можеш веднага да разбереш какво ти казва аурата. Все едно да надзърнеш в душата на човека.

Усмихнах се.

— Но ти още не си разгадал моята, така ли? Или какво означават тези цветове?

Той сви рамене.

— Опитвам се. Ако говориш с достатъчно хора, придобиваш представа какви са и тогава започваш да разбираш, че при сходните хора и цветовете на аурата им си приличат… И не след дълго тези цветове придобиват своите смислени значения.

— И каква е моята аура в момента?

Той се вгледа замислено в мен.

— Е, точно днес не мога ясно да я фиксирам.

— Знаех си. Пил си. — Силните химически съединения, като алкохола и някои медикаменти, отслабваха силата на елемента Дух.

— Пил съм само колкото да не замръзна. Но все пак мога да отгатна каква е аурата ти. Обикновено е като на останалите, със завихрящи се багри — само че с тъмни участъци по края. Сякаш те следва някаква сянка.

Нещо в гласа му ме накара да изтръпна. Макар че го бях чувала да си говори с Лиса за аурите, никога не съм се тревожила за това. Човешката аура повече ми се струваше като някакъв сценичен трик — хитроумна измислица без сериозно съдържание.

— Няма що, звучи много ободряващо. Замислял ли си се някога да се посветиш на ораторството като професия?

Възбуденият му поглед помръкна и той възвърна обичайната си закачливост.

— Не се притеснявай, малък дампир. Може и да си обкръжена от облаци, но за мен ти винаги ще си останеш като слънчев лъч. — Завъртях очи. Той пусна цигарата си на тротоара и я стъпка с обувка. — Трябва да вървя. По-късно ще се видим. — Удостои ме с галантен поклон и тръгна към сградата за гостите на Академията.

— Направи боклук! — извиках след него.

— Аз съм над правилата, Роуз — провикна се той. — Над правилата.

Поклатих глава, наведох се и взех смачкания фас, за да го хвърля в кошчето пред сградата. Като влязох вътре, ме лъхна приятна топлина, докато изтръсквах мокрия сняг от обувките си. В столовата заварих масите пълни с мои съученици, събрали се за обяд. Ето там дампирите седяха редом с мороите — все едно илюстрираха нагледно урок по визуален контраст. Ние, дампирите, благодарение на това, че половината от кръвта ни беше човешка, бяхме по-едри — обаче не по-високи — и с набито телосложение. Момичетата от нашата раса бяха много по-добре оформени от кльощавите момичетата на мороите. Момчетата ни също бяха по-мускулести от връстниците си сред мороите. Поначало лицата на мороите бяха бледи и нежни, като порцеланови, докато нашите — доста по-загорели от постоянното излагане на слънце.

Лиса седеше сама на една от масите. Изглеждаше спокойна и ведра като ангел в белия си пуловер. Светлорусата й коса се стелеше на вълни като водопад върху раменете й. Като ме видя да влизам, лицето й светна. През телепатичната ни връзка долових как ме връхлитат стоплящи чувства.

— О, виж се как изглеждаш — ухили се тя. — Значи е вярно, така ли? Наистина са те прикрепили към Кристиан.

Изгледах я свирепо.

— Толкова ли е трудно да не изглеждаш чак толкова нещастна? — Тя ме удостои с укорителен, но в същото време развеселен поглед. — Искам да кажа, че той в края на краищата ми е гадже. И без това през цялото време сме заедно, така че не е чак толкова зле.

— Имаш търпението на светица — промърморих, като се тръшнах върху най-близкия стол. — И освен това няма ти да висиш до него по двайсет и четири часа седем дни в седмицата.

— Нито пък ти. Ще е само по двайсет и четири часа шест дни в седмицата.

— Каква е разликата? Можеше да е по двайсет и четири часа, десет дни в седмицата.

Тя се намръщи.

— Е, това вече е безсмислено.

Махнах отчаяно с ръка и се загледах невиждащо към средата на столовата. Помещението гъмжеше от новините за предстоящата практика, която започваше веднага след приключването на обедната почивка. Най-добрата приятелка на Камила беше получила за пазител най-добрия приятел на Райън и сега четиримата се бяха отделили настрани от другите, умопобъркващо щастливи, сякаш ги очакваше шестседмична среща по двойки. Е, поне някой да се радва на всичко това. Въздъхнах. Кристиан, моят предстоящ партньор, беше отишъл при захранващите — хора, които доброволно даваха кръвта си на мороите.

През връзката ни усетих, че Лиса иска да ми каже нещо, но се въздържаше, защото се тревожеше заради лошото ми настроение и искаше да е сигурна, че ми дава достатъчна подкрепа. Усмихнах се.

— Престани да се тревожиш за мен. Какво става?

Тя се усмихна, намазаните й с розов гланц устни прикриваха кучешките й зъби.

— Получих разрешение.

— Разрешение за…? — Отговорът изплува в съзнанието ми по-бързо, отколкото тя успя да го изрече. — Какво? — възкликнах. — Ще спреш лекарствата?

Духът е удивителна сила, невероятни способности, които едва сега започвахме да откриваме. Но имаше и един много гаден страничен ефект: можеше да доведе до депресия и умопомрачение. Част от причината Ейдриън да пие толкова много (ако оставим настрана купонджийския му нрав) се дължеше на опитите му да неутрализира тези странични ефекти. Лиса се придържаше към много по-здравословен метод за постигане на същата цел. Взимаше антидепресанти, които обаче напълно блокираха магическата й дарба. Мразеше състоянието си, при което не можеше повече да използва магията с духа, но това все пак беше приемлива сделка, за да не полудее. Е, поне аз така мислех. Тя очевидно не беше съгласна, щом възнамеряваше да се подложи на този шантав експеримент. Знаех, че иска отново да работи с магията, но не вярвах, че наистина ще рискува — или че ще й позволят.

— Всеки ден ще трябва да се срещам с госпожа Кармак и редовно да разговарям с психотерапевт. — При последните думи Лиса направи гримаса на досада, но иначе се чувстваше в приповдигнато настроение. — Нямам търпение да видя какво ще се получи от сътрудничеството ми с Ейдриън.

— Ейдриън има лошо влияние над теб.

— Той не ме е тласнал към това, Роуз. Сама го реших. — Не й отговорих и тя леко докосна ръката ми. — Моля те, изслушай ме. Не се тревожи. Чувствам се много по-добре, а и много хора ще ме подкрепят.

— Всички, с изключение на мен — уточних натъжено. От другия край на помещението през двойните врати влезе Кристиан и веднага се насочи към нас. Часовникът на стената показваше, че до края на обедната почивка остават още пет минути. — О, боже. Решителният момент наближава.

Кристиан притегли един стол към нашата маса, обърна го обратно и опря брадичка на облегалката му. Отметна черната си коса, спуснала се върху сините му очи, и ни отправи самодоволна усмивка. Усетих как сърцето на Лиса заби по-учестено.

— Нямам търпение да дочакам началото на шоуто — поде той. — Двамата яко ще се забавляваме, Роуз. Заедно ще избираме какви пердета да купим, ще си помагаме за фризурите, ще си разказваме истории за призраци…

Споменаването на „истории за призраци“ засегна чувствителната ми струна и ме прониза безпокойство. Не че изборът на нови пердета или сресването на косата на Кристиан беше много по-привлекателно.

Поклатих раздразнено глава и се изправих.

— Ще ви оставя, за да се порадвате на последните си няколко минути, когато ще сте съвсем сами. — Те се засмяха.

Наредих се на опашката за порциите за обяда. Надявах се да са останали донъти от закуската. Видях, че предлагаха кроасани, баница по лотарингски (на която казваха „киш“^[1]) и варени круши (тях пък ги наричаха „поширани“). Явно днес в столовата менюто беше доста префърцунено. Толкова ли е много да иска човек няколко донъта? Еди беше на опашката пред мен. Веднага щом ме видя, по лицето му се изписа съжаление.

— Роуз, наистина безкрайно съжалявам… Вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне.

— Не се безпокой. Вината не е твоя. Само ми обещай, че ще си вършиш добре работата, като я пазиш от всички и от всичко.

Прозвуча глупаво, сякаш тя бе изправена пред реална опасност, но просто не можех да спра да се безпокоя за нея — особено на фона на предстоящото спиране на лекарствата.

Еди остана сериозен. Очевидно не смяташе молбата ми за глупава. Той бе сред малцината запознати със способностите на Лиса — както и с отрицателните им страни. Вероятно тъкмо заради това го бяха избрали за неин пазител.

— Няма да позволя да й се случи нищо лошо. Казвам ти го съвсем сериозно.

Усмихнах се въпреки мрачното си настроение. Преживяното със стригоите го караше да приема всичко това много по-сериозно, отколкото всеки останал новак. Ако не броим мен, той навярно беше най-подходящият за неин пазител.

— Роуз, вярно ли е, че си цапардосала пазител Петров? Извърнах се и се загледах в лицата на двама морои — Джеси Зеклос и Ралф Саркози. Току-що се бяха наредили на опашката зад нас с Еди и изглеждаха по-самодоволни и дразнещи от обикновено. Джеси винаги привличаше погледите с бронзовия си тен и печелеше вниманието на околните с бързата си мисъл. Преданото му другарче Ралф не беше толкова привлекателен, нито пък такъв умник. Те навярно бяха двете личности, които най-много мразех в Академията главно заради гадните слухове, които бяха разпространили за мен, че съм правила с тях… е, сещате се какво. Единствено силната ръка на Мейсън ги принуди да признаят истината пред целия випуск. Не вярвах, че някога щяха да ми го простят.

— Да съм цапардосала Албърта? Едва ли. — Наканих се да им обърна гръб, но Ралф продължи да дрънка.

— Чухме, че си вдигнала голяма врява в гимнастическия салон, като си научила към кого си разпределена.

— Голяма врява ли? Аз само… — замълчах за миг, сетне продължих, като подбрах внимателно думите си — … изразих мнението си.

— Добре де — кимна Джеси. — Предполагам, че ако някой трябва да държи под око онзи позьор и прикрит стригой, това си именно ти. Нали си най-коравата и силната тук.

Изрече го толкова неохотно, че чак прозвуча като комплимент. Макар че за мен нещата изобщо не стояха така. Преди да успее да отрони още една дума, вече стоях на броени сантиметри от физиономията му. Ала като истински дисциплиниран воин не го стиснах за гръкляна. От изненада очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Кристиан няма нищо общо със стригоите — изръмжах едва чуто на ухото му.

— Ама родителите му…

— … са негови родители и нищо повече. А той е Кристиан. Не ги бъркай. — Джеси и преди беше патил от моя гняв. Очевидно не го беше забравил. Страхът му се бореше с желанието да злослови по адрес на Кристиан в мое присъствие. Изненадващо последното надделя.

— Преди малко се държа така, сякаш да си с него е краят на света, а сега го защитаваш. Забрави ли, че той постоянно нарушава правилата? Да не би да казваш сериозно, че не вярваш във възможността да се превърне в стригой като родителите си?

— Да, казвам го. Това е абсолютно невъзможно. Кристиан най-много от всички нас иска да се изправи срещу стригоите. Повече от всички морои тук. — Очите на Джеси се стрелнаха със странно изражение към Ралф, преди да се извърнат към мен. — Той дори ми помогна в битката срещу враговете ни в Споукан. Няма никаква вероятност някога да стане стригой. — Напрегнах мозъка си, за да си спомня кой пазител беше прикрепен към Джеси за практиката. — И ако още веднъж чуя, че разпространяваш подобни смрадливи брътвежи, дори Дийн няма да може да те спаси от мен.

— Нито от мен — намеси се Еди, застанал междувременно до мен.

Джеси преглътна и отстъпи крачка назад.

— Такава си лъжкиня. Не можеш да ми посегнеш, защото иначе никога няма да се дипломираш.

Разбира се, имаше право, но аз все пак се усмихнах презрително.

— Може пък да се окаже, че си струва да рискувам. Искаш ли да проверим, а?

Точно в този момент Джеси и Ралф явно изгубиха апетит и интерес към подносите с храна. Оттеглиха се, но аз чух да мърморят нещо, което подозрително ми заприлича на „шантава кучка“.

— Шибаняци — промърморих. А след малко лицето ми светна. — О, ето ги донътите.

Взех си един с шоколадова глазура, след което двамата с Еди се втурнахме да открием нашите морои и да влезем в час. Той ми се ухили.

— Ако не те познавах по-добре, бих казал, че ти току-що защити честта на Кристиан. Той не е ли като трън в задника?

— Да — признах, докато облизвах глазурата от пръстите си. — Такъв е, само че през следващите шест седмици той ще бъде моят трън.