Ришел Мийд
Целуната от сянката (11)

Глава 11

Още с излизането от самолета ни връхлетя силен и влажен вятър. Ледената суграшица шибаше лицата ни, което бе много по-лошо от обилния сняг на парцали в Монтана. Сега се намирахме на Източното крайбрежие или близо до него. Кралският двор беше разположен в Пенсилвания, недалеч от планинската верига Покъноу, за която имах съвсем бегли познания. Знаех обаче, че не беше близо до големите градове като Филаделфия или Питсбърг — единствените, които знаех в този щат.

Пистата, на която кацнахме, беше част от земите към кралския двор, така че се намирахме в защитните пръстени. Всичко тук доста наподобяваше на малкото летище в Академията. Всъщност и в много други аспекти кралският дворец беше изграден точно като нашето училище — комплекс от красиви сгради с изкусно изработени орнаменти, разпростиращи се сред обширни и добре поддържани паркове с много дървета, храсти и цветя. Но със сигурност този терен ще изглежда приказно приятен през пролетта, защото в момента, също като в нашата Монтана, цялата растителност беше оголена, без нито едно листо.

Посрещна ни група от пет пазители, всички облечени с черни панталони и черни палта, с бели ризи под тях. Не бяха униформи в буквалния смисъл, но традицията изискваше подобно облекло за официалните случаи. В сравнение с тях нашата група в дънки и тениски приличаше повече на нечии бедни роднини. Но все си мислех, че ако се стигне до схватка със стригоите, ние щяхме да се чувстваме много по-удобно.

Пазителите познаваха Албърта и Дмитрий — честно казано, тези двамата всеки ги познаваше — и след някои формалности всички се отпуснаха и продължиха да се държат приятелски. Бързахме да избягаме от студа, затова нашият ескорт ни поведе към сградите. Знаех достатъчно за кралския двор, за да се досетя, че най-голямата и най-внушителна сграда тук беше официалната резиденция, където се осъществяваше цялата административна дейност на мороите. Отвън приличаше на готически дворец, но предполагах, че отвътре ще изглежда като всяка съвременна офис сграда, каквато може да намерите в градовете на хората.

Обаче не ни заведоха там. Вместо това ни отведоха до съседната сграда, също толкова изискана отвън, но с двойно по-малки размери. Един от пазителите ни обясни, че тук настаняват гостите и почетните личности, пристигащи и заминаващи от двора. За моя изненада всеки от нас получи отделна стая.

Еди се опита да протестира, като упорито повтаряше, че е длъжен да остане при Лиса. Дмитрий се усмихна и му каза, че това не е необходимо. На места като това пазителите не са задължени да остават толкова близо до поверените им морои. Всъщност дори често ги разделяха, за да могат и пазителите да се отдадат на своите лични нужди. Кралският дворец се охраняваше толкова строго, колкото и Академията. И наистина, в нашата Академия посетителите морои рядко биваха плътно следвани от своите пазители. В нашия случай това се правеше само заради обучението. Нали Еди бе поканен да придружава Лиса само за да не му се прекъсва практиката. Еди се съгласи, макар и неохотно, а аз за пореден път се възхитих от неговата всеотдайност.

Албърта ни даде няколко кратки указания:

— Починете си малко и после ще се съберем за обяд след четири часа. Лиса, кралицата иска да те види след един час.

Тръпка на изненада прониза Лиса и двете набързо си разменихме озадачени погледи. Последният път, когато бе видяла кралица Татяна, Лиса беше обект на укори и презрение пред очите на цялото училище, защото бе дръзнала да избяга с мен. И двете се питахме за какво кралицата иска да види сега Лиса.

— Разбира се — каза Лиса. — С Роуз ще бъдем готови навреме.

Албърта поклати глава.

— Роуз няма да присъства на аудиенцията. Кралицата изрично пожела да се явиш сама.

Разбира се, че ще настоява за това. От къде на къде кралицата ще се интересува от сянката на Василиса Драгомир? Един гаден гласец ми зашепна в главата: Ти си лесно заменима, лесно заменима.

Обзе ме мрачно предчувствие. Побързах да се оттегля. Като влязох в стаята си, с облекчение открих, че има телевизор. Звучеше фантастично: през следващите четири часа ще мога до насита да мързелувам и да се поглезя. Всичко в стаята изглеждаше прекрасно, много модерно, с малки черни маси и мебели с тапицерия от бяла кожа. Толкова готини, че чак ме достраша да сядам върху тях. Ала по някаква ирония на съдбата, колкото и приятно да бе това място, не можеше да се сравнява с лукса в ски курорта. Може би, казах си аз, когато идваш в кралския двор, го правиш само по работа, а не за ваканция.

Тъкмо се бях изтегнала на дивана с кожена тапицерия и си включих телевизора, когато усетих, че Лиса нахлу в съзнанието ми. Ела да си поговорим, каза ми тя. Надигнах се, изненадана от това, че ми изпращаше послание, както и от съдържанието му. Нашата връзка обикновено бе посветена само на чувства и впечатления. Подобни молби бяха рядкост.

Станах и излязох от стаята, за да почукам на съседната врата. Лиса я отвори.

— Какво има? Защо ти не дойде при мен? — попитах я.

— Извинявай — отвърна тя с виновен вид. Трудно е да се цупиш на някоя толкова мила приятелка. — Просто нямам време. Опитвам се да реша какво да облека.

Куфарът й бе разтворен върху леглото, а дрехите — окачени в гардероба. За разлика от мен тя се беше подготвила за всякакви поводи, както за официалните, така и за ежедневните. Изтегнах се на дивана. Нейният беше с плюшена тапицерия, а не кожена като дивана в моята стая.

— Облечи си блузата на карета и черпите панталони — посъветвах я. — Не слагай рокля.

— Защо да не съм с рокля?

— Нали не искаш да имаш вид на подмазвачка?

— Тя е кралица, Роуз. Да се облечеш изискано в нейна чест е знак на уважение, а не на подмазване.

— Щом така казваш.

Но Лиса все пак се вслуша в съвета ми и се облече, както й казах. Побъбрихме си още малко, докато тя се приготвяше. Наблюдавах я със завист, докато се гримираше. Не бях осъзнала колко ми липсваше козметиката. Когато двете живеехме сред хората, аз никога не забравях да се погрижа за външността си. А сега сякаш времето все не ми достигаше. Или се намираше друга причина. Все се забърквах в някаква бъркотия, заради която се оказваше безсмислено да се гримирам, или пък после гримът отиваше по дяволите. Най-многото, което можех да си позволя, бе да намажа лицето си с повече овлажняващ крем. Струваше ми се малко прекалено да го правя всяка сутрин — все едно си слагах маска, — но при студено време и други сурови условия винаги се изненадвах да видя как кожата ми изсмуква цялата влага.

Прониза ме мимолетно съжаление, че през остатъка от живота си рядко щях да имам възможността да върша това. Когато няма да е заета с придворните си задължения. Лиса ще прекарва повечето от времето си в преобличане и гримиране. Докато мен никой няма да ме забелязва. Макар че бе странно, като се замисли човек за случилото се през последната година, защото неизменно аз бях тази, която винаги забелязваха.

— Защо според теб тя иска да ме види? — попита ме Лиса.

— Може би за да ти обясни защо сме тук.

— Може би.

Неспокойство обзе Лиса, въпреки че изглеждаше съвсем спокойна. Още не се бе възстановила след грубото унижение, на което кралицата я подложи миналата есен. Моята дребнава ревност и цупене внезапно ми се сториха незначителни в сравнение с това, което тя трябваше да изтърпи. Мислено се упрекнах, като си напомних, че не съм само неин пазител. Аз бях също и нейната най-добра приятелка, макар че напоследък не се случваше често да разговаряме.

— Няма за какво да се притесняваш. Лиса. Нищо лошо не си сторила. Наистина се справяш с всичко добре. Оценките ти са отлични. Поведението ти е безупречно. Забрави ли как всички бяха толкова впечатлени от теб в ски курорта? Тази кучка няма за какво да те захапе.

— Не биваше да казваш това — машинално ме упрекна тя, после си сложи туш на миглите, отдръпна се, огледа се и добави още малко.

— Просто я наричам така, както я виждам. Ако те обиди, това ще е само защото се страхува от теб.

— Че защо да се страхува от мен? — засмя се Лиса.

— Защото всички са привлечени от теб, а на такива като нея никак не им харесва, когато другите обсебват цялото внимание. — Останах леко шашната — колко мъдро звучах! — Освен това ти си последната от рода Драгомир. Така че винаги ще бъдеш в светлината на прожекторите. А коя е тя? Просто поредната от рода Ивашков. Такива като нея с лопата да ги ринеш. Вероятно всички от тяхната фамилия са като Ейдриън, с кой знае колко незаконни деца.

— Ейдриън няма деца.

— Това ние не го знаем — заявих аз.

Тя се засмя и се отдръпна от огледалото, доволна от това как изглеждаше лицето й.

— Защо винаги си толкова озлобена срещу Ейдриън?

Изгледах я с удивление, примесено с насмешка.

— А ти защо се застъпваш за Ейдриън? Нали ти ме предупреди да стоя далеч от него? Та ти направо щеше да ми откъснеш главата, когато за пръв път излязох с него — при това не по собствено желание.

Тя извади тънка златна верижка от куфара си и се опита да я закопчее отзад на врата си.

— Ами, да… но тогава още не го познавах добре. Той не е толкова лош. Той наистина… искам да кажа, че не е пример за подражание или нещо подобно, но освен това мисля, че историите за него и другите момичета са силно преувеличени.

— Аз пък не мисля така — заявих и скочих от дивана. Тя още не бе успяла да закопчее отзад верижката, затова я хванах и стегнах закопчалката вместо нея.

Благодаря — кимна ми тя и прокара длан върху огърлицата. — Мисля, че Ейдриън наистина те харесва. При това по начин, известен като искам-да-се-обвържем-сериозно.

Поклатих глава и отстъпих назад.

— Не. Той ме харесва по начина, по-известен като искам-да-съблека-дрехите-на-този-готин-малък-дампир.

— Не ми се вярва.

— Това е, защото винаги вярваш в най-доброто за всеки.

Изгледа ме скептично, докато разресваше косата си, стигаща до раменете й.

— Не съм сигурна в това. Но наистина смятам, че той не е толкова лош, колкото си мислиш. Зная, че не е изминало много време от смъртта на Мейсън, но трябва да се замислиш за това да излизаш с някой друг…

— Вдигни си косата нагоре. — Подадох й една фиба от куфара й. — Всъщност Мейсън и аз никога не сме ходили. И ти го знаеш.

— Да, но мисля, че това е още една причина да се замислиш дали не е време да започнеш да се срещаш с някого. Още не сме се дипломирали. Трябва и да се забавляваш.

Да се забавлявам. Каква ирония. Преди месеци спорих с Дмитрий за това че не е честно, докато се обучавам за пазител, да треперя за репутацията си и да не го давам толкова лудо. Той се съгласи, че не е честно да не мога да върша неща, които са позволени на другите момичета на моите години, ала това била цената, която трябвало да платя заради моето бъдеше. Тогава се ядосах, но след намесата на Виктор започнах да проумявам, че Дмитрий има право — до такава степен, че накрая самият той се видя принуден да ме посъветва да не се ограничавам чак толкова много. А сега, след трагедията в Споукан, се чувствах съвсем различна от онова момиче, което беше спорило миналата есен с Дмитрий за забавленията. Оставаха ми само два месеца до дипломирането. Всички тези гимназиални забавления… танците… приятелите… какво значение имаха в сравнение с истинския живот? Всичко в Академията ми се струваше толкова тривиално — освен ако не ми помагаше да стана по-добър пазител.

— Всъщност не мисля, че се нуждая от гадже, за да допълня гимназиалния си опит — казах й аз.

— И аз не мисля, че ти е необходим приятел — съгласи се тя, като вдигна косата си на опашка. — Но ти обичаше да флиртуваш, да излизаш с приятели. Имам чувството, че за теб ще е хубаво да го правиш пак от време на време. Не ти казвам, че трябва да ходиш сериозно с Ейдриън.

— Е, той ще е напълно съгласен с теб. Мисля, че последното, което иска, е нещо сериозно. Това е проблемът.

— Според някои слухове той е много сериозен. Онзи ден чух, че вече сте сгодени. Според други, бил заплашен с лишаване от наследство, понеже заявил на баща си, че никога няма да обича друга, освен теб.

— Ахххх — казах, наистина нямаше друг подходящ отговор за всичките тези глупави слухове. — Най-досадното е, че същите измислици се разпространяват дори в кампуса на началните курсове. — Загледах се в тавана. — Защо все на мен се случват подобни дивотии?

Лиса се приближи до дивана и сведе поглед към мен.

— Защото си страхотна и всички те обичат.

— Не. Ти си тази, която всички обичат.

— Добре де, мисля, че и двете сме страхотни и достойни за обич. И ще дойде ден — в очите и затанцува закачлива искра, — когато ще ти намерим някой, който да отвърне на любовта ти.

— Недей да чакаш това да се случи. Нищо от това няма значение. Или поне не точно сега. Ти си тази, за която трябва да се тревожа. Ще се дипломираме и ти ще отидеш в колеж и всичко ще е страхотно. Повече няма да се подчиняваме на никакви правила, освен на нашите собствени.

— Малко е плашещо — замисли се тя, — като си представя, трябва да се справям с всичко сама. Но ти ще бъдеш с мен. И Дмитрий. — Лиса въздъхна. — Не мога да си представя как ще живея, ако ти не си до мен. Дори не си спомням някога да не сме били заедно.

Надигнах се и леко я плеснах по ръката.

— Хей, внимавай какво говориш. Ще накараш Кристиан да ревнува. О, по дяволите. Предполагам, че и той ще бъде с нас, нали? Независимо къде ще се озовем?

— Вероятно. Ти, аз, той, Дмитрий и пазителите на Кристиан. Едно голямо щастливо семейство.

Подсмихнах се, но в гърдите ми се надигна топла вълна. Точно сега нещата в нашия свят изглеждаха толкова объркани, но нали имах тези чудесни хора в живота си. И докато сме заедно, всичко ще бъде наред.

Тя погледна към часовника и страхът й се завърна.

— Трябва да вървя. Ти ще… ще дойдеш ли с мен?

— Знаеш, че не мога.

— Зная… но не телесно… а както обикновено го правиш? Като проникваш в главата ми? Така няма да се чувствам сама.

За пръв път Лиса ме молеше да го направя нарочно. Обикновено ненавиждаше идеята, че можех да гледам света през нейните очи. За мен това бе сигурен признак, че в момента приятелката ми наистина е много изнервена.

— Разбира се — обещах. — Вероятно ще е по-добре, отколкото да гледам нещо по телевизията.

Прибрах се в стаята си и заех същата поза, само че на моя диван. Прочистих мислите си и се настроих на съзнанието на Лиса, за да не се ограничавам само с долавянето на чувствата й. Връзката ни и това, че бях целуната от сянката, ми позволяваше да го осъществя и това беше най-интензивната част в нашата телепатична връзка. Не само че долавях мислите й — все едно, че бях вътре в нея, гледах през нейните очи и споделях преживяванията й. Едва напоследък се научих да контролирам това. Бях свикнала да се „прокрадвам“ в нея, без всъщност да го желая, като понякога не успявах да й попреча да ми предаде чувствата си. Сега вече можех да контролирам моите преживявания извън тялото ми и дори да предизвиквам това явление по свое желание — точно както се готвех да направя сега.

Лиса тъкмо пристигна в салона, където я очакваше кралицата. Мороите обичаха да използват названия като „кралски“ и дори да коленичат понякога, но тук нямаше нито трон, нито нещо подобно. Татяна седеше в най-обикновено кресло, облечена в тъмносиня пола и блейзър, като приличаше повече на бизнес дама от някоя корпорация, отколкото на монарх. Но не беше сама. До нея седеше висока и представителна дама от мороите, чиято руса коса вече беше посребрена. Веднага я познах: Присила Вода, приятелка и съветник на кралицата. С нея се бяхме срещнали по време на ваканцията ни в ски курорта и тогава тя се впечатли от Лиса. Възприех присъствието й като добър знак. Покрай стените дежуреха пазители, облечени в черно и бяло. За моя изненада Ейдриън също беше там, изтегнат небрежно на малък диван отстрани, сякаш изобщо не му пукаше, че се намира в компанията на върховния владетел в света на мороите. Пазителят, съпровождащ Лиса, обяви пристигането й.

— Принцеса Василиса Драгомир.

Татяна кимна.

— Добре дошла, Василиса. Седни, моля.

Лиса седна в близост до Ейдриън. Опасенията й нарастваха с всяка изминала минута. Появи се един прислужник, морой, който й предложи чай или кафе, но Лиса отказа. Междувременно кралица Татяна отпи от своя чай и огледа критично гостенката си от главата до петите. Присила Вода наруши неловката тишина.

— Помните ли какво ви казах за нея? — попита Присила с приветлив тон. — Тя направи много добро впечатление на онази официална вечеря в Айдахо. Успя да успокои спора за това, дали мороите да се сражават редом с пазителите. Дори съумя да успокои бащата на Ейдриън.

По студеното лице на Татяна пробягна ледена усмивка.

— Това е впечатляващо. Много често имам чувството, че Нейтън се държи като дванайсетгодишен.

— Аз също — вметна Ейдриън, докато отпиваше от една винена чаша.

Татяна не му обърна внимание и отново фокусира погледа си върху Лиса.

— Изглежда всички са впечатлени от теб. Чувам само добри отзиви за теб, въпреки някогашните ти нарушения… които съм склонна да преценя като не съвсем лишени от основание. — Лиса я изгледа тъй изненадано, че кралицата се засмя, но в смеха й не се долавяше топлота или чувство за хумор. — Да, да… зная за твоите сили и, разбира се, за това, което се случи с Виктор. Ейдриън също ме посвети в някои тайни около магията с духа. Толкова е странно. Кажи ми… можеш ли… — Погледна към масичката до себе си. На нея бе оставена саксия с цвете. От пръстта се подаваха тъмнозелени листенца. Беше от стайните цветя, които се разсаждат чрез луковици. Също като всички останали растения на открито, то очакваше пролетта, за да разцъфне.

Лиса се поколеба. За нея бе странно да използва силите си пред други хора. Но Татяна я гледаше очаквателно. След още няколко минути Лиса се наведе над саксията и докосна листенцата. Стръковете се надигнаха от почвата и се извисиха почти на трийсет сантиметра. Докато растяха, се появиха едри пъпки от всички страни на централното стъбло, които много скоро се разтвориха, за да се покажат нежни бели цветчета на нарцис. Лиса отдръпна ръката си.

По лицето на кралица Татяна се изписа удивление и тя промърмори нещо на непознат за мен език. Тя не беше родена в Съединените щати, но бе избрала кралският двор да е тук. Говореше английски без акцент, но също като Дмитрий, прибягваше до майчиния си език в моменти, когато беше искрено изненадана. Ала само след секунда лицето й отново се превърна в непроницаема маска, излъчваща само хладна официалност.

— Хммм. Интересно — промълви.

— Може да се окаже много полезно — обади се Присила. — Василиса и Ейдриън навярно не са единствените, които имат тази дарба. Ако намерим и други, възможно е да бъдат обучени. Изцеляването е дар, да не говорим какво още може да се осъществи. Само си помисли какво бихме могли да постигнем с това.

Лиса се изпълни с оптимизъм. Досега тя не бе открила други като нея, освен Ейдриън, и то само поради чиста случайност. Но ако кралицата и тронният съвет на мороите обединят усилията си, нямаше съмнение, че щяха да открият още много личности като Лиса. Но нещо в думите на Присила Вода явно я смущаваше.

— Моля да ме извините, принцесо Вода… но не съм сигурна дали трябва толкова да избързваме с използването на моите — или на другите — лечебни дарби, както може би ви се иска.

— Защо не? — попита Татяна. — От това, което узнах, следва, че можеш да лекуват почти всичко.

Мога… — заговори Лиса бавно. — По-точно бих искала да мога. Искам да мога да помогна на всеки, ала не мога. Искам да кажа, само не ме разбирайте погрешно, че наистина помогнах на няколко души. Но също така зная, че, рано или късно, ще попаднем на такива като Виктор, които ще поискат да злоупотребят с това. А след време… искам да кажа, как ще ги подбирате? Кой трябва да живее? Част от живота се свежда до… някои трябва да умрат. Моите сили не са рецепта, която може да бъде предписана винаги, когато е необходимо, пък и честно казано, се опасявам, че ще могат да се възползват само избрани хора. Също както се получава и с пазителите.

Леко напрежение надвисна в залата. Това, което Лиса се опитваше да намекне, рядко се споменаваше публично.

— За какво говориш? — попита Татяна с присвити очи. Можех да се закълна, че вече знаеше отговора.

Лиса се изплаши дали да изрече следващите думи, но все пак го направи.

— Всички знаят, че съществува някакъв, ъ-ъ, метод за разпределение на пазителите. Само елитът ги получава. Краските особи. Хората на властта.

В залата повя хлад. Устните на Татяна се изпънаха в права линия. Изтекоха няколко мига, преди да проговори, и аз имах чувството, че всички останали бяха затаили дъх. Поне аз — със сигурност.

— Нима мислиш, че кралските особи не заслужават специална закрила? — попита тя накрая. — Нима не смяташ, че ти се нуждаеш от такава — последната от рода Драгомир?

— Да, мисля, че е важно да се запази животът на нашите водачи. Но мисля също, че все някога ще се наложи да се спрем и да се огледаме. Може да настъпи време да преосмислям начина, по който винаги сме постъпвали.

Лиса звучеше толкова мъдро и толкова самоуверено, че се изпълних с гордост заради нея. Като наблюдавах Присила Вода, се убедих, че и тя се гордееше с Лиса. Още от самото начало я харесваше. Но можех също да се закълна, че Присила е доста изнервена. Наведе се към кралицата и прошепна нещо. Вече не се съмнявах, че Лиса беше нагазила в опасни води.

Татяна отпи от чая си. Предполагам, че за нея това бе просто удобен повод, за да спечели малко време, докато събере мислите си.

— Да разбирам ли — заговори тя, — че ти също подкрепяш идеята мороите да се сражават заедно с пазителите и да атакуват стригоите?

Още една опасна тема, която не изплаши Лиса.

— Мисля, че ако има морои, които го желаят, те не бива да бъдат лишени от шанса да се докажат. — В главата ми внезапно изскочи образът на малката Джил.

— Животът на мороите е скъпоценен — заяви кралицата. — Не бива да бъдат подлагани на рискове.

— Животът на дампирите също е скъпоценен — възрази й Лиса. — Ако те се бият редом с мороите, това ще спаси всички. И отново повтарям: ако мороите желаят да се сражават, защо да им се отказва? Те заслужават да знаят как да се бранят. И такива като Таша Озера могат да разработят начини за съпротива с помощта на магиите.

При споменаването на лелята на Кристиан лицето на кралицата се смръщи. Таша е била нападната от стригои, когато е била млада, а след това беше посветила живота си да се учи как да се бие.

— Таша Озера… тя постоянно създава неприятности. Освен това започва да събира и други, които също само сеят смут.

— Тя се опитва да наложи нови идеи. — Внезапно ми направи силно впечатление, че Лиса вече не се страхуваше. Беше уверена в схващанията си и искаше да ги изложи. — В цялата човешка история хората с нови идеи — тези, които са мислели различно и са се опитвали да променят нещо — са били наричани смутители и създатели на неприятности. Но искате ли да говорим сериозно? Искате ли да знаете истината?

Някакво подобие на усмивка пробягна по лицето на Татяна.

— Винаги.

— Нуждаем се от промени. Имам предвид, разбира се, че нашите традиции са важни. И няма да се откажем от тях. Но мисля, че понякога се заблуждаваме.

— Заблуждаваме се?

— С течение на времето сме приели част от промените. Развили сме се. Появиха се компютрите, електричеството и въобще технологиите. Всички ние сме съгласни, че те подобряват живота ни. Защо да не можем да променим и начина, по който живеем? Защо още се придържаме само към завещаното от миналото, когато съществуват по-добри начини да се справяме?

Лиса бе останала без дъх, изморена и развълнувана. Бузите й се зачервиха, пулсът й се ускори. Всички наблюдавахме Татяна, напразно опитвайки се да уловим нещо по това каменно лице.

— С теб е много интересно да се говори — отсъди тя най-после. В нейната уста обаче думата интересно прозвуча едва ли не като мръсна дума. — Само че ме чака и друга работа. — Тя се изправи и всички побързаха да последват примера й, дори и Ейдриън. — Няма да вечерям с вас, но ти и твоите спътници ще разполагате с всичко, което ви е необходимо. Ще се видим утре на съдебния процес. Независимо колко радикални и наивно идеалистични са идеите ти, аз се радвам, че ще бъдеш там, за да помогнеш за осъждането му. Всички сме съгласни, че трябва да лежи в затвора.

Татяна напусна залата и двамата пазители я последваха. Присила Вода също излезе с тях, като остави Лиса и Ейдриън сами.

— Добре свършена работа, братовчедке. Не са много хората, които могат така да извадят от равновесие старата дама.

— Май не изглеждаше кой знае колко извадена от равновесие.

— О, разлюляна е. Повярвай ми. Повечето от хората, с които ежедневно общува, никога няма да си позволят да й говорят така, да не говорим за някоя на твоята възраст. — Ейдриън се изправи и протегна ръка към Лиса. — Хайде. Ще те разведа наоколо. Ще останеш възхитена.

— Вече съм била тук и преди — каза тя. — Когато бях по-малка.

— Да, добре, но това, което си видяла като малка, е различно от това, което можеш да видиш като си по-голяма. Знаеш ли, че тук имат бар, който работи по двайсет и четири часа в денонощието? Ще си вземем по едно питие.

— Не искам питие.

— Ще поискаш още преди обиколката да е приключила.

Напуснах главата на Лиса и се върнах в стаята си. Срещата с кралицата приключи и Лиса вече не се нуждаеше от невидимата ми подкрепа. Освен това точно сега наистина не ми се щеше да се занимавам с Ейдриън. Като се надигнах, се почувствах по-бодра от преди. Пребиваването в главата й винаги ми действаше като дрямка.

Реших малко да се поразтъпча. Никога не съм посещавала кралския двор. Очаквах да видя нещо като малък град и се чудех какво още може да се види, с изключение на бара, където Ейдриън вероятно живееше по време на посещенията си в двора.

Тръгнах надолу по стъпалата, решена да изляза навън. Доколкото знаех, в тази сграда имаше само стаи за гости. Но щом стигнах до входа, видях Кристиан и Еди, увлечени в разговор с още някого, когото не успях да различа. Еди, както винаги нащрек, пръв ме забеляза и се усмихна.

— Здравей, Роуз. Виж кого открихме.

Като се приближих, Кристиан се отдръпна и разкри пред мен загадъчната личност. Спрях се, а тя ми се усмихна.

— Здравей, Роуз.

След миг усетих как по лицето ми бавно се плъзва усмивка.

— Здравей, Мия.