Ришел Мийд
Ледено ухапване (22)

Глава 21

Точно от това най-малко се нуждаех в момента. Можех да понеса всичко друго, което Ейдриън можеше да направи: да я сваля, да й даде да пуши от изчанчените му цигари, въобще каквото и да е. Но не и това. Последното, което исках, бе Лиса да спре хапчетата. Точно това не желаех да се случва.

Излязох неохотно от главата на Лиса и се върнах към ужасната ситуация, в която се бях озовала. Искаше ми се да проследя по-нататъшното развитие на отношенията между Ейдриън и Лиса, но нямаше смисъл да ги наблюдавам. Добре. Сега наистина се нуждаех от план. Трябва да предприема нещо. Трябва някак си да измъкна всички ни оттук. Но като се огледах, както досега, не открих нищо, което би улеснило бягството ни. Затова прекарах следващите няколко часа, потънала в мрачни размисли.

Днес ни охраняваха трима пазачи. Изглеждаха малко отегчени и уморени, но недостатъчно, за да ни изпуснат от зорките си погледи. До мен Еди изглеждаше като изпаднал в безсъзнание, а Мейсън бе вперил невиждащ поглед в пода. На другия край на помещението Кристиан също не гледаше в нещо конкретно, а Мия, според мен, бе заспала. Осъзнах болезнено колко е пресъхнало гърлото ми и едва не се разсмях, като си припомних как й заявих, че водната магия е безполезна. Може наистина да не е от полза при някоя схватка, но сега бих дала всичко, за да може Мия да призове някаква…

Магия.

Как не се бях сетила за това досега? Не бяхме напълно безпомощни. Не съвсем.

Един план съвсем бавно започна да се оформя в съзнанието ми — план, който може и да беше налудничав, но все пак си оставаше най-доброто, с което разполагахме. Сърцето ми се разтуптя от трескаво очакване и аз тутакси се постарах да си придам възможно най-спокойното изражение, преди пазачите да са забелязали, че неочаквано ме е осенило прозрение. От отсрещния край на помещението Кристиан ме наблюдаваше. Той бе забелязал краткотрайния блясък, озарил лицето ми заради обзелото ме вълнение, и се бе досетил, че съм замислила нещо. Затова сега ме гледаше с любопитство, готов за действие, също като мен.

Господи. Как бихме могли да се измъкнем оттук? Нуждаех се от помощта му, но нямаше как да му съобщя какво бях измислила. Всъщност дори не бях сигурна дали би могъл да ми помогне — наистина беше твърде изтощен.

Успях да задържа погледа му, защото исках на всяка цена да разбере, че нещо ще се случи. Лицето му доби объркано, но същевременно решително изражение. След като се уверих, че в момента никой от пазачите не гледа към мен, аз леко помръднах и с едва забележимо кимване посочих към белезниците на китките ми. За целта извъртях глава колкото можах повече назад, зад гърба си, след което с Кристиан отново кръстосахме погледи. Той се намръщи, но аз повторих жеста си.

— Хей — изрекох гласно. Мия и Мейсън се сепнаха, изненадани. — Ама вие наистина ли се каните да ни уморите от жажда? Няма ли най-после да получим вода или нещо друго за пиене?

— Млъквай! — скастри ме единият от пазачите. Това беше стандартният им отговор всеки път, когато някой от нас дръзваше да проговори.

— Хайде де — пуснах в действие най-заядливият си тон. — Няма ли да получа дори една глътка? Гърлото ми изгаря. Все едно, че е в пламъци. — При произнасянето на последните думи отправих към Кристиан многозначителен поглед, преди отново да погледна към пазача, с когото разговарях.

Както очаквах, пазачът се надигна от стола си и се наклони към мен.

— Не ме карай да повтарям — изръмжа той. Не знаех дали наистина ще ми посегне, но точно сега нямах интерес да се стига до сблъсък. Освен това вече бях постигнала първата си цел. Ако Кристиан досега не бе успял да схване какво се опитвам да му подскажа, нищо повече не можеше да се направи. Затова просто млъкнах, като се надявах, че в момента изглеждам искрено изплашена.

Пазачът се върна на стола си и след малко престана да ме следи с поглед. Аз отново погледнах към Кристиан и дръпнах китките си. Хайде, хайде, казах си мислено. Събери две и две, Кристиан.

Веждите му внезапно се повдигнаха и той ме изгледа с удивление. Добре. Очевидно се беше досетил за нещо. Надявах се само да е точно това, което исках от него. Погледът му стана въпросителен, сякаш ме питаше наистина ли намерението ми е сериозно. Кимнах му насърчаващо. Той се намръщи и замисли за кратко, след което си пое дъх, дълбоко и уверено.

— Добре — каза той.

Всички отново подскочиха.

— Млъквай! — изрече машинално единият от пазачите.

— Не — каза Кристиан. — Готов съм. Готов съм да пия. Всички в стаята застинаха, колкото за няколко удара на сърцето. Не това имах наум, по дяволите. Главатарят на пазачите се изправи.

— Само не се опитвай да ни будалкаш.

— Нямам такова намерение — отвърна Кристиан. По лицето му се бе изписало трескаво, отчаяно изражение, което според мен, не беше изцяло престорено. — Уморих се от всичко това. Искам да се махна оттук. И не искам да умра. Ще пия и искам нея. — Кимна към мен.

Мия изписка тревожно. Мейсън извика на Кристиан нещо, заради което в училището щяха здравата да го накажат.

Определено не това си бях наумила. Другите двама пазачи погледнаха въпросително своя главатар.

— Дали да не повикаме Исая? — запита единият.

— Не мисля, че сега е тук — отвърна главатарят. За няколко секунди гледа подозрително Кристиан, след което взе решение. — И не искам по никакъв начин да го безпокоим, ако това се окаже само някаква шега. Свалете му белезниците и ще видим какво ще стане.

Един от пазачите извади остра ножица за рязане на ламарина. Отиде зад Кристиан и се наведе. Чух звука от срязването на пластмасовите белезници. Като сграбчи Кристиан за рамото, пазачът го изправи на крака и го повлече към мен.

— Кристиан! — изкрещя Мейсън гневно. Той разкърши схванатите си ръце и раздруса стола си за кратко. — Да не си полудял? Не им позволявай да ти причинят това!

— Ако вие искате да мрете, аз не желая — озъби му се Кристиан и отметна черната коса от очите си. — Няма друг начин, освен този.

Наистина не бях сигурна какво ще стане, но бях напълно уверена, че трябва да демонстрирам малко повече емоции, все едно че ще умра. Двамата пазачи заобиколиха Кристиан от двете страни, като зорко го следяха, докато той бавно свеждаше глава над мен.

— Кристиан — прошепнах, изненадана колко е лесно да прозвуча като изплашена до смърт. — Не го прави.

Устните му се изкривиха в една от онези горчиви усмивки, които бяха негов специалитет.

— Двамата никога не сме се харесвали много, Роуз. Ако трябва да убия някого, защо да не си ти? — Думите му прозвучаха ледено и отчетливо. Абсолютно достоверно. — Освен това мисля, че и ти го искаш.

— Не и това. Моля те, недей…

Един от пазачите бутна Кристиан.

— Свършвай по-бързо с нея или веднага се връщай обратно на стола си.

Все още с мрачна усмивка на лицето си, Кристиан само сви рамене.

— Извинявай, Роуз. Така или иначе ще умреш. Защо да не е за добра кауза? — Приближи лицето си към врата ми. — Вероятно ще те заболи — додаде той.

В действителност се съмнявах, че ще боли… ако наистина го направеше. Но той не би го направил… нали? Помръднах неспокойно. Според това, което съм чувала, докато ти изпиват кръвта в тялото ти се освобождават достатъчно ендорфини, които притъпяват болката. Приличало на заспиване. Разбира се, всичко бяха само приказки. Хората, които наистина са умрели от вампирско ухапване, все пак не могат да се завърнат, за да разкажат за преживяванията си.

Кристиан подуши врата ми, преди да тикне лицето си под косата ми, която частично го закри. Устните му докоснаха кожата ми, но тъй леко, че си припомних как той се целуваше с Лиса. Ала в следващия миг кучешките му зъби докоснаха кожата ми.

И тогава усетих болка. Истинска, яка болка.

Но не беше болка от ухапване. Зъбите му само се притискаха до кожата ми, без да я разкъсат. Езикът му се местеше по врата ми с движения, сякаш пиеше, но нямаше никаква кръв. По-скоро приличаше на някаква странна, извратена целувка.

Не, болката идваше от китките ми. Болка от жестоко обгаряне. Кристиан прилагаше магията, за да насочи топлина към пластмасовите белезници, точно както исках да направи. Разбрал бе той, умникът, моето послание. Пластмасата се нагряваше все повече и повече, докато той продължаваше да се преструва, че пие от кръвта ми. Всеки, който ни гледаше внимателно, можеше да разбере, че не се преструва съвсем убедително, но за щастие косата ми пречеше на пазачите да видят какво става.

Знаех, че е трудно да се разтопи пластмаса, но едва сега наистина разбрах какво означава това. За да се отпуснат белезниците, се изискваше много висока температура. Все едно че лава се стичаше по ръцете ми. Белезниците се впиваха в кожата — горещи, ужасяващо болезнено. Започнах да се гърча с надеждата да облекча болките си. Но не успях. Обаче забелязах, че белезниците леко започнаха да поддават, докато се извивах. Бяха омекнали. Добре. Това беше все пак някакъв успех. Само трябваше да издържа още малко. В отчаянието си се опитах да се съсредоточа единствено върху ухапването на Кристиан и да се разсея по този начин. Помогна ми за около пет секунди. Той определено не ми предаваше достатъчно ендорфини, за да се притъпи засилващата се и все по-непоносима болка. Заскимтях, с което вероятно съм изглеждала още по-убедителна.

— Не мога да повярвам — промърмори единият от пазачите. — Той наистина го направи.

Зад него се чу плачът на Мия.

Горенето на белезниците се увеличи. Никога през живота си не бях изпитвала такава адска болка, а бях преживяла доста. Нищо чудно да припадна след броени секунди.

— Хей — изкрещя един от пазачите. — Каква е тази миризма? Миризмата беше на стопена пластмаса. Или може би на стопена плът. Честно казано, вече нямаше значение, защото следващия път, когато размърдах китките си, те се измъкнаха от лепкавите разтопени белезници.

Разполагах само с десет секунди, за да се възползвам от изненадата. И ги използвах. Рипнах от стола си и в бързината избутах Кристиан настрани. Той беше заобиколен от двама пазачи, по един от всяка страна.

Само с едно-единствено движение аз изтръгнах ножицата от ръцете на пазача и я забих в бузата му. Нещастникът дори не успя да изкрещи. Крясъкът му се задави в бликналата от устата му клокочеща струя кръв. Но аз не дочаках да видя какво ще последва. Трябваше да се възползвам максимално от мига на изненада и нямах никакво време за губене. Веднага щом се освободих от ножицата, се извъртях ловко и фраснах едно кроше на втория пазач. По принцип ритниците ми са по-силни от юмручните удари, но все пак успях да го халосам тъй яко, че той се олюля.

Сега вече бе ред на главатаря им да се включи в боя. Както се опасявах, той още държеше пистолета на колана си и тутакси се присегна към него.

— Не мърдай! — изкрещя ми, като насочи пистолета към мен.

Застинах на място. Вторият пазач, когото току-що бях повалила с юмрука си, се надигна, втурна се към мен и ме сграбчи за ръката. До него другият, намушканият с ножицата, още се въргаляше и стенеше на пода. Без да отклонява дулото от мен, главатарят понечи да каже нещо, но миг след това изкрещя. Пистолетът в ръката му засия в бледооранжево и падна от ръката му. Кожата на дланта му, която допреди малко стискаше дръжката на пистолета, сега бе обгорена и червена. Кристиан бе нагрял метала, досетих се аз. Да. Определено трябваше да използваме магията още в самото начало. Ако успеем да се измъкнем от този смъртоносен капан, ще стана най-ревностният последовател на каузата на Таша. Но традициите на мороите против прилагането на магията бяха толкова дълбоко вкоренени в мозъците ни, че досега дори и през ум не ни мина да я използваме. Адски глупаво.

Извърнах се към втория пазач, който ме държеше. Не мисля, че очакваше момиче с моя ръст да се бие така, а освен това още беше шашнат от случилото се с другия пазач и пистолета. Разполагах с достатъчно пространство и го ритнах с все сила в корема — удар, който би ми спечелил отлична оценка в часа по бойни изкуства. Мъжът отхвръкна чак до отсрещната стена. След част от секундата вече бях отгоре му. Сграбчих го за косата и ударих главата му в бетонния под, достатъчно силно, за да го поваля в несвяст, но без да го убивам.

Незабавно скочих на крака, изненадана, че главатарят им още не ме е връхлетял. Сигурно нямаше да му отнеме много време, за да се възстанови след шока от нагорещения пистолет. Но когато се извърнах назад, стаята тънеше в тишина. Главатарят лежеше в безсъзнание на пода, а току-що освободеният от белезниците Мейсън се бе надвесил над него. Наблизо Кристиан стискаше в едната си ръка ножицата, а в другата пистолета. Сигурно оръжието още беше горещо на пипане, но магическите сили на Кристиан навярно го предпазваха от топлината. Беше насочил пистолета към мъжа, когото пронизах с ножицата. Пазачът още не бе изпаднал в безсъзнание, а само кървеше обилно, но също като мен преди малко се вцепени, като видя насоченото към гърдите си дуло на пистолета.

— Мили Боже — промърморих, като огледах сцената. Довлякох се до Кристиан и протегнах ръка. — Дай ми го, преди да си наранил някого.

Очаквах някаква заядлива забележка, но той просто ми подаде пистолета с треперещата си ръка. Тикнах го в колана си. Огледах Кристиан и видях колко е блед. Сякаш всеки миг щеше да припадне. Беше проявил забележително майсторство в магията за морой, който от два дни гладуваше.

— Мейс, вземи белезниците — казах на Мейсън. Без да се обръща с гръб към нас, той заднешком се приближи към сандъка, в който похитителите държаха запаса си от белезници. Измъкна три чифта, а след тях и още нещо. Погледна ме въпросително и вдигна ръката си, в която стискаше ролка тиксо.

— Идеално — похвалих го аз.

Закопчахме похитителите към столовете. Един от тях още беше в съзнание, но го ударихме здравата, за да изпадне в несвяст. После омотахме устата им с тиксо. Рано или късно щяха да се свестят и исках да вдигнат шум.

След като освободихме Мия и Еди, петимата се събрахме, за да обмислим следващия си ход. Кристиан и Еди едва се държаха на крака, но Кристиан поне беше наясно с обстановката. Лицето на Мия още беше мокро от сълзите й, но предположих, че ще може да възприема заповеди. Така двамата с Мейсън оставахме най-боеспособни в групата ни.

— Онзи тип каза, че навън било сутрин — припомни ми Мейсън. — Тогава от нас се иска само да се измъкнем на открито и те няма да могат да ни заловят. Или поне докато не се появят хора.

— Казаха още, че Исая е заминал — обади се Мия с немощен глас. — Така че ще можем да напуснем това ужасно място, нали?

— Тези мъже не са излизали навън от часове — уточних аз. — Така че е възможно да грешат. Не бива да вършим глупости.

Мейсън открехна внимателно вратата на нашата стая и надникна в празния коридор.

— Мислиш ли, че има друг изход оттук?

— Това много би ни улеснило — промърморих аз. Огледах се назад към другите от групата. — Чакайте тук. Ние ще излезем, за да проверим останалата част от сутерена.

— Ами ако дойде някой? — възкликна Мия.

— Няма да дойде — уверих я аз. Бях съвсем сигурна, че в сутерена няма никой друг, защото в противен случай щяха да дотичат при целия този шум. А ако някой заслизаше по стъпалата, преди това щяхме да го чуем.

Все пак двамата с Мейсън пристъпвахме много предпазливо, докато обхождахме сутерена, като всеки се стремеше да пази гърба на другия и да изчаква преди всеки ъгъл. Мястото беше пълно с извити коридори и много стаи. Предпазливо отваряхме една по една всяка врата. Всички стаи се оказаха пусти, само тук-там видяхме по един или два стола. Потръпнах, като си представих как всичките тези стаи са били използвани за затворнически килии, също като нашата.

— В цялото това проклето място нито няма един прозорец — промърморих, когато приключихме с обиколката ни. — Трябва да се качим на горния етаж.

Насочихме се обратно към нашата стая, но преди да се върнем вътре, Мейсън ме улови за ръката.

— Роуз…

Спрях се и го погледнах в очите.

— Да?

Сините му очи — по-сериозни отвсякога — ме гледаха виновно.

— Наистина прецаках всичко.

Замислих се за събитията, довели ни до този ситуация.

— Ние прецакахме нещата, Мейсън.

— Надявам се… — въздъхна той, — надявам се, че когато всичко това приключи, двамата с теб ще седнем, ще се изясним и ще оправим нещата помежду ни. Не биваше така да ти се ядосвам.

Искаше ми се да му кажа, че това няма да стане, че когато той изчезна, аз бях на път да му кажа, че нещата помежду ни няма да се подобрят. Но тъй като нито времето, нито мястото бяха подходящи за изясняване на раздялата ни, излъгах.

Стиснах му ръката.

— И аз се надявам.

Той се усмихна и ние се върнахме при другите.

— Засега всичко е наред — казах им аз. — Ето какво ще направим.

Бързо съставихме плана и се изкачихме по стъпалата. Аз водех, следвана от Мия, докато тя се мъчеше да крепи олюляващия се Кристиан, а Мейсън вървеше най-отзад, като на практика мъкнеше Еди на гърба си.

— Аз ще изляза пръв — промърмори Мейсън, когато стигнахме до най-горното стъпало.

— Не, няма — отсякох аз и отпуснах ръка върху дръжката на вратата.

— Да, но ако нещо се случи…

— Мейсън — прекъснах го и се втренчих в него. Внезапно си спомних как говореше майка ми в деня, когато стригоите нападнаха дома на фамилията Дроздов. Тя се държеше спокойно и уверено, дори и на фона на едно толкова ужасно събитие. Тогава пазителите се нуждаеха от водач, също както и нашата група сега, затова се опитвах да бъда също така уверена, докато се стараех да й подражавам. — Ако нещо се случи, ти трябва да ги измъкнеш оттук. Бягай бързо, бягай надалече. И не се връщай без цяла орда пазители.

— Но ти ще си тази, която първа ще поеме атаката! А какво се очаква да сторя аз? — изсъска той. — Да те изоставя ли?

— Да. Трябва да забравиш за мен, ако искаш да ги измъкнеш оттук.

— Роуз, няма да…

— Мейсън. — Отново си представих майка ми и се опитах да бъда силна и авторитетна като нея, за да бъда достоен водач. — Можеш ли да го направиш, или не?

В продължение на няколко тягостни мига се гледахме втренчено, докато другите ни чакаха със затаен дъх.

— Мога да го направя — отрони той сковано.

Аз кимнах и се огледах.

Вратата на сутерена изскърца, когато я отворих, и се намръщих при издайническия шум. Не смеех дори да дишам. Стоях абсолютно неподвижна на най-горното стъпало. Чаках и се ослушвах. Къщата и ексцентричното й обзавеждане изглеждаха същите, както когато ни докараха тук като пленници. Черните щори покриваха всички прозорци, но по краищата им се процеждаше по малко светлина. Никога слънцето не ми се бе струвало толкова скъпо, колкото в този миг. Да се измъкнем на слънце, означаваше свобода.

Не се чуваха никакви звуци, не се забелязваше никакво движение. Заозъртах се, докато се мъчех да си спомня къде беше външната врата. Досетих се, че беше на срещуположния край на къщата — немного далече, но в момента сякаш ни делеше цяла пропаст дотам.

— Следвай ме. Трябва да разузнаем наоколо — прошепнах на Мейсън с надеждата да го накарам да се почувства по-добре, докато ми пази гърба.

За миг той остави Еди, облегнат на рамото на Мия, и тръгна след мен, за да огледаме заедно партерния етаж. Не открихме нищо. Беше чисто оттук до входната врата. Въздъхнах облекчено. Мейсън отново се върна, за да подхване Еди, и ние поехме напред, напрегнати и изнервени. Господи. Ще успеем. Наистина ще се измъкнем. Не можех да повярвам на късмета ни. Бяхме толкова близо до пълния провал… а ето че се отървахме на косъм. Това бе един от онези моменти, в които осъзнаваш колко е ценен животът ти и колко много искаш да обърнеш нещата в своя полза. Втори шанс, който се заклеваш, че няма да изпуснеш. И след като осъзнаеш това…

Чух ги да се движат почти в същия миг, в който ги видях да се появяват пред нас. Като в магически сеанс Исая и Елена се материализираха, сякаш направо от въздуха. Само че аз знаех, че няма никаква магия. Просто стригоите се движат много бързо. Трябва да са били в някоя от стаите на партерния етаж, която предположихме, че е празна… защото не пожелахме да губим време в претърсването на всичките стаи. Ядосах се на себе си, че не проверих всеки сантиметър от партера. Някъде в дъното на съзнанието ми изплува споменът, когато се заяждах с майка си в часа на Стан: Не зная съвсем точно. Но ми се струва, че сте оплескали нещата. Защо първо не сте огледали терена, за да се уверите, че мястото е чисто откъм стригой? Струва ми се, че така бихте си спестили доста усилия.

Съдбата понякога се държи като истинска кучка.

— Деца, деца — сгълча ни Исая с кротък тон. — Играта не се играе така. Нарушавате правилата. — Жестока усмивка заигра на устните му. Намираше ни за забавни, не ни възприемаше като реална заплаха. Така ли беше, наистина? Да. Той имаше право.

— Бързо и далече, Мейсън — прошепнах му тихо, без да откъсвам поглед от стригоя.

— Брей, брей… ако погледът можеше да убива… — Исая повдигна вежди, сякаш му хрумна нещо. — Да не си въобразяваш, че можеш сама да се справиш с нас двамата? — Засмя се.

И Елена се засмя.

Аз само стиснах зъби.

Не, не си въобразявах, че мога да победя тези двамата.

Всъщност бях напълно сигурна, че ще умра. Но също толкова сигурна бях, че ще направя всичко по силите си, за да отклоня вниманието им.

Хвърлих се към Исая, но насочих пистолета към Елена. Можеш да изненадаш с внезапна атака хора, но не и стригои. Те видяха движението ми дори още преди да съм помръднала. И докато Исая без никакво усилие блокира атаката ми, аз все пак стрелях по Елена, преди той да ме улови за ръцете и да ме спре. Изстрелът отекна гръмко в ушите ми. Елена изкрещя от болка и изненада. Прицелих се в корема й, но дулото трепна и вместо това я улучих в бедрото. Не че това имаше голямо значение. Никакъв изстрел не можеше да я убие, но от раната в стомаха щеше да я боли повече.

Исая стисна китката ми толкова силно, че се изплаших да не ми счупи костите. Изпуснах пистолета. Той падна на пода, отскочи и се плъзна към вратата. Елена гневно изкрещя и се вкопчи в мен. Исая й заповяда да се овладее и ме издърпа от нея. През цялото това време аз се дърпах с все сила, но не толкова за да избягам, колкото да ги затрудня и отклоня внимание им.

И тогава чух най-хубавия от всички звуци. Външната врата се отвори.

Мейсън се бе възползвал от хитростта ми. Беше оставил Еди на Мия и бе изтичал покрай мен и сграбчилия ме стригои, за да отвори вратата. Исая се завъртя мълниеносно и изкрещя, щом слънчевата светлина достигна до него. Но макар да страдаше, рефлексите му си оставаха много бързи. Отскочи от светлинния лъч към всекидневната, като повлече мен и Елена със себе си — нея за ръката, а мен за врата.

— Отведи ги от тук! — изкрещях на Мейсън.

— Исая… — започна Елена, като се освободи от хватката му. Той ме хвърли на пода и се обърна, загледан към другите жертви, които имаше опасност да му се изплъзнат. Аз си поех въздух, след като пусна гърлото ми, и се втренчих към вратата през косата си, паднала на челото ми. Видях как Мейсън влачеше Еди през прага навън, на спасителната слънчева светлина. Мия и Кристиан вече бяха избягали. Едва не се разплаках от облекчение.

Исая отново се извърна към мен с яростта на ураган. Ужасяващите му черни очи сякаш щяха да ме изпепелят, когато се надвеси над мен. Лицето му, което и без това беше плашещо, сега се превърна в нещо, неподлежащо на описание. „Чудовищно“ бе слаба дума за целта.

Дръпна ме за косата. Изкрещях от болка, а той наведе глава така, че лицата ни се допряха.

— Искаш ли ухапване, момиченце? — попита. — Искаш ли да станеш кървава курва? Е, можем да го уредим. И то в пълния смисъл на думата. И няма да е приятно. И няма да се вцепениш. Ще бъде болезнено, ще се погрижа да повярваш, че страдаш от най-ужасната болка в живота си. Ще се постарая да умираш дълго и много мъчително. Ще крещиш. Ще плачеш. Ще ме молиш да сложа край на всичко това и да ти позволя да умреш…

— Исая — изкрещя Елена раздразнено. — Просто я убий най-сетне. Ако ме беше послушал и го беше направил по-рано, нищо от това нямаше да се случи.

Той продължи да ме стиска здраво, но погледът му проблесна зловещо към нея.

— Не ме прекъсвай.

— Станал си много мелодраматичен — продължи да опява тя. Да, вече наистина скимтеше. Никога не ми бе идвало наум, че някой стригой може да е способен на това. — И си прахосваш времето.

— Не ми отговаряй и не ме поучавай.

— Гладна съм. Само казвам, че трябва…

— Пусни я или ще те убия!

Всички се извърнахме при този нов глас, гневен и застрашителен. Мейсън се бе изправил в рамката на вратата, заобиколен от ярката светлина, с пистолета в ръка.

Исая го изгледа замислено за кратко.

— Разбира се — изрече накрая Исая. Прозвуча небрежно, сякаш всичко това му беше безкрайно досадно. — Опитай се, де.

Мейсън не се поколеба. Стреля и продължи да стреля, докато не изпразни целия пълнител в гърдите на Исая. От всяко попадение стригоят леко потрепваше, но иначе оставаше на крака и дори не ме пускаше. Ето това означаваше да си стар и могъщ стригои, осъзнах аз. Един куршум в крака можеше да причини болка на млад стригои като Елена. Но при Исая? Толкова много изстрели в гърдите му бяха за него само като досадно отвличане на вниманието.

Мейсън също го разбра и захвърли пистолета.

— Бягай! — изкрещях му. Но той оставаше неподвижен на слънцето, все още в безопасност.

Ала не се вслуша в молбата ми. Втурна се към нас, извън обсега на опазващата го светлина. Удвоих опитите си да се отскубна с надеждата да отвлека вниманието на Исая от Мейсън. Не успях. Исая ме блъсна към Елена, преди Мейсън да прекоси половината от разстоянието до нас. После светкавично бързо блокира нападението на Мейсън, точно както преди малко бе спрял моята атака.

Само че за разлика от схватката с мен Исая не улови ръцете на Мейсън. Нито го хвана за косата, за да го вдигне нагоре. Нито го обсипа със заплахи за дълга и агонизираща смърт. Исая просто спря атаката му, като сграбчи главата на Мейсън с двете си ръце и бързо я завъртя. Отекна ужасяващо изпукване. Очите на Мейсън се разшириха. Сетне застинаха.

С нетърпелива въздишка Исая захвърли безжизненото му тяло към Елена, която още ме държеше за ръцете. Тялото на Мейсън рухна пред нас. От гледката ми прилоша и светът около мен се завъртя.

— Ето — каза Исая на Елена. — Виж дали това може да утоли глада ти. И остави малко и за мен после.