Ришел Мийд
Ледено ухапване (13)

Глава 12

Мигновено се изстрелях от леглото. Цялата хижа гъмжеше от кошмарната новина. Хората се бяха скупчили на малобройни групички по коридорите и фоайетата. Издирваха се членове на семейства. Някои разговори се свеждаха до ужасен шепот, докато други бяха толкова шумни, че всички наоколо ги чуваха. Спрях неколцина от минаващите, за да науча нещо повече. Но всеки имаше различна версия за случилото си, а някои отказаха да говорят. Те бързаха или за да търсят любимите си близки, или за да се подготвят да напуснат курорта, убедени, че някъде другаде могат да намерят по-безопасно убежище.

Объркана от толкова много различни версии, аз накрая — макар и неохотно — реших, че ще е най-добре да потърся единия от двата източника, които можеха да ми дадат надеждна информация. Майка ми или Дмитрий. Все едно да хвърляш ези-тура. Точно сега нямах желание да виждам нито един от двамата. След кратък размисъл реших в полза на майка ми, защото тя не беше близка с Таша Озера.

Вратата на стаята й беше открехната и когато двете с Лиса влязохме, се натъкнахме на нещо като главна квартира при бойни действия. Сновяха пазители, едни влизаха, други излизаха, а трети обсъждаха стратегии. Неколцина ни изгледаха учудено, но никой нито ни спря, нито ни попита нещо. Лиса и аз се настанихме на малък диван и се заслушахме в думите на майка ми.

Тя стоеше сред група пазители, единият от които беше Дмитрий. Дотук с опитите ми да го избягвам. Тъмнокафявите му очи се плъзнаха за кратко към мен, но аз извърнах поглед. Точно сега не ми беше до моите объркани чувства.

Двете с Лиса скоро узнахме подробностите. Осем морои били убити заедно с петимата им пазители. Трима морои бяха изчезнали — убити или превърнати в стригой. Нападението не било тук наблизо, а някъде в Северна Калифорния. При все това трагедия като тази не можеше да не разтърси света на мороите, пък и двата щата не бяха чак толкова отдалечени един от друг. Хората бяха ужасени и аз скоро разбрах с какво бе толкова забележително това нападение.

— Били са повече, отколкото предишния път — каза майка ми.

— Повече? — възкликна един от другите пазители. — Последната група беше с незапомнена численост. Още не мога да повярвам, че девет стригои са се събрали, за да действат заедно, а сега очакваш от мен да повярвам, че този път са били още по-добре организирани?

— Да — отвърна троснато майка ми.

— Има ли сведения да са участвали и хора? — попита някой.

Майка ми се поколеба, преди да заговори:

— Да. Защитите отново са били пробити. А и начинът, по който е било извършено нападението… е много подобен на атаката срещу фамилията Бадика.

Гласът й си оставаше твърд, но се долавяше нотка на изтощение. Но не беше физическо изтощение, а по-скоро психическо, осъзнах аз. В тона й се усещаше напрежение и болка заради това, което се бе случило. Досега винаги бях възприемала майка си като някаква безчувствена машина за убиване, но сега се виждаше колко страда. Темата, която обсъждаха, беше тежка и болезнена, но в същото време тя говореше без капка колебание. Това бе работата й.

В гърлото ми се надигна буца, която побързах да преглътна. Хора. Замесени бяха и хора. Също както при атаката срещу фамилията Бадика. След жестокото клане бяхме анализирали странния факт, че не само няколко стригои бяха действали заедно, но бяха привлекли и хора за помощници. Говорехме с неясни допускания от рода на „ако нещо подобно се случи отново…“. Обаче никой не взимаше на сериозно вероятността тази група — убийците на фамилията Бадика — да повторят удара си. Веднъж можеше да се възприеме като случайност — може би група стригои се е събрала по стечение на обстоятелствата и импулсивно са осъществили атаката. Беше ужасно, но можехме да се примирим и да го забравим.

Но сега… сега се налагаше горчивият извод, че тази група от стригои не е била само временно явление. Те са се обединили със специална цел, стратегически са използвали способностите на хората и са атакували заедно. Бяхме изправени пред нов модел: стригои активно да издирват многобройна плячка от морои. Вече не можехме да се доверяваме на защитата на магическите обръчи. Нито на тази на слънчевата светлина. Хората можеха много добре да действат, да разузнават и саботират през деня. Не, на светлината повече не можеше да се разчита.

Припомних си какво казах на Дмитрий в къщата на фамилията Бадика: Това променя всичко, нали?

Майка ми прелистваше някакви документи, закрепени върху клипборд.

— Все още не разполагаме с пълните рапорти на криминалистите, но е ясно, че това нападение не би могло да е осъществено от същия брой стригои. Никой от фамилията Дроздов или техните служители не е избягал. При наличието на петима пазители седмината атакуващи стригои биха били прекалено заети — или поне за известно време, така че поне някой от мороите би могъл избяга навън. Следователно трябва да търсим девет или може би дори десет стригои.

— Джанин има право — обади се Дмитрий. — И ако преброим колко общо са били присъстващите там… прекалено много са. Седмина нападатели не биха могли да се справят.

Дроздов бяха една от дванадесетте кралски фамилии. Многобройна и преуспяваща, а не като гаснещия клан Драгомир, от който беше останала единствено Лиса. Имаше доста представители на този аристократичен род, но това не правеше атаката по-малко ужасяваща. Освен това още нещо не ми даваше покой. Имаше нещо, което трябваше да си спомня… нещо, което би трябвало да зная за фамилията Дроздов.

Докато част от мозъка ми бе заета с тази загадка, продължих да следя с възхищение майка си. Бях слушала нейните истории. Бях я видяла и изпитала на собствен гръб как се бие. Но реално погледнато, досега нито веднъж не я бях наблюдавала как се държи при истинска криза. Докато беше с мен, тя ми бе демонстрирала всяка частица от непоколебимия си самоконтрол, но чак сега разбрах колко необходимо е това качество. Ситуация като тази създаваше паника. Дори и сред пазителите забелязах неколцина, които бяха толкова бесни, че бяха готови да предприемат нещо драстично. Докато гласът на майка ми беше гласът на разума, напомнящ на присъстващите да запазят самообладание, да се концентрират и да преценят пълноценно ситуацията. Увереността й вдъхваше спокойствие на всички, непоколебимостта й ги вдъхновяваше. Ето така, проумях аз, трябва да се държи един водач.

Дмитрий също се владееше, при това не по-зле от нея, но я бе оставил тя да ръководи обсъждането. Понякога се налагаше да си напомням, че той беше един от младите пазители. Те продължиха да дискутират нападението, за това, как фамилията Дроздов била изненадана по време на коледното тържество в банкетната зала на имението им.

— Първо фамилията Бадика, а сега и Дроздов — промърмори един пазител. — Те явно нападат само кралските родове.

— Те нападат мороите — поправи го Дмитрий. — Както от кралските фамилии, така и извън тях. Произходът няма значение.

Морои от кралски фамилии. Обикновени морои. Внезапно осъзнах защо фамилията Дроздов е толкова важна. Инстинктивната ми реакция беше да скоча и още сега да задам въпроса, който ме глождеше, но знаех, че не е редно. Това тук беше истинска, сериозна работа. И нямаше време за прояви на неразумно поведение. Щом като исках да бъда силна като майка си и Дмитрий, трябваше да изчакам края на обсъждането.

Когато групата започна да се разотива, скочих от дивана и си проправих път към майка ми.

— Роуз — изненада се тя. Също както преди, в часа на Стан Алто, и сега не ме беше забелязала. — Какво правиш тук?

Беше толкова глупав въпрос, че не си дадох труд да му отговарям. Какво си мислеше, че мога да правя тук? Та това бе едно от най-големите бедствия, сполетявали някога мороите.

Посочих към документите пред нея, закрепени върху клипборда.

— Кой още е бил убит?

Тя смръщи раздразнено чело.

— Фамилията Дроздов.

— Но кой още?

— Роуз, нямаме време…

— Имали са прислуга, нали? Дмитрий спомена и за онези, които не били от кралските фамилии. Кои са те?

Отново отбелязах колко е изтощена. Явно приемаше много тежко тази загуба.

— Не зная всичките имена. — Набързо прелисти няколко страници и ги обърна към мен. — Ето ги тук.

Прегледах списъка. Сърцето ми замря.

— Добре — казах й. — Благодаря.

Лиса и аз ги оставихме да се занимават с тяхната работа. Искаше ми се да можех да помогна с нещо, но пазителите изпълняваха задълженията си умело и ефективно. Не се нуждаеха от новобранци да им се мотаят в краката.

— За какво беше всичко това? — полюбопитства Лиса, след като се запътихме обратно към главната сграда.

— За персонала на фамилията Дроздов. Нали майката на Мия работи за тях…

Лиса ахна.

— И какво?

Въздъхнах.

— И нейното име е в списъка.

— О, Господи. — Лиса се закова на място. Впери поглед в пространството и примигна, за да спре напиращите сълзи. — О, Господи — повтори.

Пристъпих пред нея и отпуснах ръце върху раменете й. Тя цялата трепереше.

— Успокой се, Лис. — Страхът й достигаше до мен на вълни, вцепеняващ страх. Шок — Всичко ще се оправи.

— Ти ги чу — промълви тя. — Някъде там вилнее банда организирани стригой, която ни напада! Колко са на брой? Няма ли да дойдат и тук?

— Не — заявих твърдо. Разбира се, нямах никакви доказателства за увереността си. — Тук сме в безопасност.

— Бедната Мия…

Нямаше какво да кажа. Смятах Мия за абсолютна кучка, но не бих пожелала подобно нещо никому, дори и на най-злия си враг, който, формално погледнато, беше именно тя. Но тутакси се поправих. Мия не беше най-злият ми враг.

Не ми даде сърце да оставя Лиса сама през остатъка от деня. Знаех, че никъде в хижата няма спотаени стригои, но инстинктите ми на пазител бяха много силно развити. Пазителите трябваше да бдят над техните морои. Както обикновено, се безпокоях, че тя е объркана и разстроена, заради това направих всичко по силите си, за да я успокоя и разсея тревогите й.

Другите пазители също успокояваха поверените им морои. Не ги следваха неотлъчно, но подсилиха охраната в хижата и поддържаха непрекъсната връзка с пазителите от мястото на атаката. През целия ден не престанаха да си обменят сведения, изобилстващи със страховити подробности, както и с догадки за местонахождението на бандата от стригой. Но, разбира се, малко от това споделяха с нас, новаците.

И докато пазителите се стараеха да направят всичко, което бе по силите им, мороите се занимаваха — за нещастие — само с това, което умееха най-добре: да говорят.

При толкова много морои от кралски фамилии в курорта, както и на други влиятелни морои, същата нощ бе организирано общо събиране, за да обсъдят случилото се и какво да правят за в бъдеще. Сбирката нямаше официален характер — мороите си имаха кралица и управляващ съвет за взимане на важни решения. Всички обаче знаеха, че мненията, изказани на това събрание, ще достигнат по командната верига до най-висшестоящите. Бъдещата ни сигурност до голяма степен щеше да зависи от това, което ще се дискутира на това събиране.

Проведоха го в огромната банкетна зала в хижата, където имаше подиум и много столове. Въпреки деловата атмосфера се усещаше, че залата е била проектирана за съвсем други срещи, а не за обсъждане на последиците от кървави кланета и методите за защита от тях. Килимът беше страхотно скъп — кадифен, украсен със сложно преплетени цветя, но предимно в сребристо и черно. Столовете бяха изработени от черно полирано дърво, с високи облегалки, очевидно предназначени за пищни празненства. По стените висяха портрети на отдавна умрели знатни особи от кралските фамилии на мороите. За кратко се зазяпах в един от тях, на някаква кралица, чието име ми бе напълно непознато. Беше облечена в старомодна рокля, с прекалено много дантела за моя вкус, и светлорусата й коса беше също като на Лиса.

Събирането се ръководеше от непознат за мен мъж, изправен на подиума. Повечето от представителите на кралските фамилии бяха насядали на най-предните редове. Всички останали, включително и ние, учениците, заемахме местата отзад, кой където намери. Кристиан и Мейсън вече се бяха присъединили към мен и Лиса и тъкмо щяхме да се запътим към задните редици от столове, когато Лиса поклати внезапно глава.

— Отивам да седна отпред.

Ние тримата я изгледахме изумено. Бях прекалено сащисана от думите й, за да проникна в мислите й.

— Вижте — посочи ни тя. — Всичките кралски особи са седнали там, разпределени според фамилиите си.

Беше истина. Членовете на отделните кланове се бяха събрали на групи: фамилиите Бадика, Ивашков, Зеклос и прочие. Таша също седеше там, но сама, по-настрани. Освен нея от нейния род Озера тук присъстваше само Кристиан.

— Трябва да съм там, сред тях — настоя Лиса.

— Никой не очаква това от теб — изтъкнах аз.

— Длъжна съм да представлявам рода Драгомир.

— Това е само сборище от глупави царедворци — изсмя се презрително Кристиан.

На лицето й се появи решително изражение.

— Длъжна съм да бъда там.

Отворих съзнанието си за чувствата на Лиса и ми хареса това, което открих. Тя бе прекарала по-голямата част от днешния ден в мълчание, силно изплашена, особено след като узна каква участ бе сполетяла майката на Мия. Този страх все още я владееше, но самоувереността й и твърдата й решителност бяха започнали да надделяват. Отново гледаше на себе си като на една от властващите морои и макар мислите за скитащите банди от кръвожадни стригой да я плашеха, искаше да заеме полагаемото й се място сред елита.

— Трябва да го направиш — казах тихо. Освен това ми хареса идеята да се противопоставя на Кристиан.

Лиса ме погледна в очите и се усмихна. Знаеше какво изпитвам в този момент. А в следващия миг се обърна към Кристиан.

— Трябва да се присъединиш към леля си.

Кристиан отвори уста и понечи да протестира. Ако ситуацията не беше толкова тревожна, щеше да е забавно да се види как Лиса му нарежда безапелационно. Той винаги е бил твърдоглав и с труден характер. Онези, които се опитваха да го накарат да направи нещо, претърпяваха пълен провал. Докато наблюдавах лицето му, разбрах, че и той като мен бе осъзнал същото за Лиса. И на него му харесваше да я вижда силна и уверена. Все пак сви устни в недоволна гримаса.

— Добре. — Улови я за ръката и двамата тръгнаха към предните редици.

Двамата с Мейсън се настанихме отзад. Малко преди да открият събранието, Дмитрий седна на стола от другата ми страна, с вързана отзад коса. След като се настани, се загърна в коженото си палто. Изгледах го изненадано, но не казах нищо. На събранието присъстваха малко пазители; повечето бяха заети със задачи по охраната, което беше съвсем обяснимо. И така, аз останах там, между двамата мъже в живота ми.

Скоро след това събранието бе открито. Всички бяха нетърпеливи да вземат думата и да предложат план за спасяването расата на мороите, но на практика две теории привлякоха вниманието.

— Отговорът е сред нас — заяви един представител на някаква кралска фамилия веднага след като му дадоха думата. Изправи се от стола си и огледа залата. — И то тук. В места като този курорт. И в академията „Св. Владимир“. Ние изпращаме децата си на безопасни места, където да бъдат охранявани по-лесно. И вижте колко много сме тук сега — както деца, така и възрастни. Защо да не живеем така през цялото време?

— Много от нас вече го правят — обади се някой отзад.

Мъжът махна с ръка.

— Само една или две фамилии тук-там. Или в градове със значителна популация от морои. Обаче тези морои все още са децентрализирани. Повечето от тях не обединяват ресурсите си — пазителите, магиите си. Ако можем да разпространим този модел… — той разпери ръце, — никога повече няма да се притесняваме заради стригоите.

— И мороите никога няма да контактуват с останалия свят — промърморих. — Е, поне докато хората не открият тайните градове на вампирите. Тогава ще се наложи доста да контактуваме.

В другата теория, отнасяща се до защитата на мороите, не се отделяше толкова внимание на проблемите на логистиката, но беше по-интересна — особено за мен.

— Проблемът е просто в това, че не разполагаме с достатъчно пазители. — Този план се защитаваше от една жена от клана Шелски. — И отговорът е също така прост: да се сдобием с повече. Фамилията Дроздов е разполагала с петима пазители, но не са се оказали достатъчно. Само шестима да защитават дузина морои! Това е неприемливо. Не е чудно, че такива трагедии продължават да се случват.

— Но откъде да намерим още пазители? — попита мъжът, който се изказа в подкрепа за събиране на мороите в по-многобройни общности. — Техният брой е твърде ограничен.

Тя посочи към редиците, където седях аз заедно с още няколко ученици от долните класове.

— И сега разполагаме с многобройно попълнение. Наблюдавала съм ги как тренират. Смъртоносни са. Но защо да ги чакаме да навършат осемнадесет години? Ако ускорим учебната им програма и наблегнем повече на бойните изкуства вместо на зубренето на написаното в учебниците, ще се сдобием с нови пазители още когато станат на шестнадесет.

Дмитрий издаде нисък гърлен звук. Не изглеждаше доволен от чутото. Наведе се напред, опря лакти на коленете си и отпусна брадичка на ръцете си, замислено присвил очи.

— Но не е само това. Имаме на разположение изобилие от пазители, които сега само си губят времето. Къде са всичките жени дампири? Нашите две раси отдавна са се смесили. Мороите изпълняват своята задача да подпомагат оцеляването на дампирите. Защо тези жени не изпълняват тяхната? Защо не са тук?

Вместо отговор отнякъде се чу продължителен, чувствен смях. Всички очи се обърнаха към Таша Озера. Докато повечето от представителите на другите кралски фамилии бяха старателно издокарани, тя беше облечена както обикновено. Носеше обичайните си джинси и къса бяла блуза, разкриваща част от корема й, а върху тях — плетена вълнена жилетка, дълга до коленете й.

Тя погледна към водещия събранието и попита:

— Мога ли да се изкажа?

Той й кимна. Жената от клана Шелски седна на мястото си. Таша се изправи пред насъбралите се. За разлика от другите оратори тя се изкачи на подиума, за да може всеки да я вижда. Лъскавата й черна коса бе стегната назад в конска опашка и напълно откриваше белезите й. Подозирах, че го е направила нарочно. Лицето й бе дръзко и предизвикателно. И красиво.

— Тези жени не са тук, Моника, защото са прекалено заети да отглеждат децата си… същите, които ти искаш да изпратиш на бойната линия още щом проходят. И моля те, не ни обиждай, като ни убеждаваш, че мороите правят огромна услуга на дампирите с помощта си за възпроизвеждането на дампирската раса. Може в твоята фамилия да е по-различно, но за нас, останалите, сексът е наслада. Мороите, които спят с жените дампири, всъщност не правят чак толкова голяма саможертва.

Сега Дмитрий се надигна в стола си, а по лицето му вече не беше изписан гняв. Вероятно беше развълнуван от това, че новата му приятелка говори за секс. Обзе ме раздразнение, но се надявах убийственото изражение на лицето ми да бъде възприето от околните като израз на омразата ми към стригоите, а не към жената, която сега говореше от подиума.

Зад Дмитрий внезапно забелязах Мия, седнала сама на няколко стола по-нататък на същата редица. Не бях разбрала, че и тя е тук. Беше се свила в стола си. Очите й бяха зачервени, а лицето й по-бледо от обичайното. Странна болка прониза гърдите ми, каквото никога не бях допускала, че мога да изпитам заради нея.

— И причината да чакаме тези пазители да навършат осемнадесет е в това, че можем да си позволим те да се порадват на живота, преди да ги принудим да прекарат остатъка от него в постоянна опасност. Те се нуждаят от тези допълнителни години, за да се развият както духовно, така и физически. Ако ги изхвърлим от училищата, преди да са готови, означава да ги третираме като продукти от някакъв конвейер и така всъщност само ще осигурим на стригоите още пушечно месо.

Неколцина в залата ахнаха, поразени от коравосърдечните изрази в речта на Таша, но не можеше да се отрече, че е успяла да спечели всеобщото внимание.

— Ще създадете още потенциални жертви на стригоите, ако се опитате да превърнете другите жени дампири в пазители. Не можете да ги заставите да живеят така, както не искат. Целият ти план за сдобиване с още пазители се основава върху това да се жертват децата и нежелаещите да воюват, за да можеш ти да спечелиш незначително превъзходство над противника. Щях да кажа, че това е най-глупавият план, който някога съм чувала, ако не беше предишното изказване.

Тя посочи към първия оратор — онзи, който искаше мороите да живеят в по-многобройни общности. По неговото лице тутакси се изписа силно смущение.

— Обясни ни тогава, Наташа — обади се той. — Кажи ни какво предлагаш да направим, след като имаш толкова голям опит със стригоите.

Лека усмивка заигра на устните на Таша, но тя не реагира на обидата.

— Какво мисля аз ли? — Пристъпи по-напред на подиума, загледана в нас, докато отговаряше на въпроса му. — Мисля, че трябва да престанем да кроим планове, според които разчитаме на някого или на нещо, за да ни пази. Ти мислиш, че пазителите са твърде малко? Не в това е проблемът. Проблемът е в това, че стригоите са твърде много. И ако нищо не правим, освен да водим глупави спорове като този, ще им позволим да се множат и да станат още по-могъщи. Ще тичаме да се крием зад гърбовете на дампирите и ще оставяме стригоите да вилнеят безнаказано. Това е нашата вина. Ние сме причината да загинат тези членове на фамилията Дроздов. Искате армия? Е, ето ни нас. Дампирите не са единствените, които могат да се обучат да се сражават. Въпросът, Моника, не е в това, дали да включим жените от расата на дампирите в тази борба. Въпросът е: къде сме ние!

Таша вече бе започнала да крещи и от напрягането бузите й порозовяха. Очите й блестяха от страстта, а като се комбинираше всичко това с останалите й красиви черти — дори и с белезите, — тя представляваше смайваща гледка. Лиса гледаше Таша с възхита, въодушевена от думите й. Мейсън имаше вид на хипнотизиран. Дмитрий също изглеждаше дълбоко впечатлен. И зад него…

Зад него седеше Мия. Мия вече не се беше свила в стола си. Сега седеше изправена, сякаш бе глътнала бастун, с невероятно разширени очи. Взираше се в Таша, сякаш тя знаеше отговорите на всички житейски въпроси.

Единствено Моника Шелски не изглеждаше толкова изпълнена с благоговение, но и тя не откъсваше очи от Таша.

— Предполагам, че не предлагаш мороите да се бият редом с пазителите, когато стригоите ни нападнат?

Таша я изгледа спокойно.

— Не. Предлагам мороите и пазителите да атакуват стригоите, преди те да ни нападнат.

Един млад мъж, вероятно малко над двадесет, приличащ на модел на Ралф Лорън, скочи рязко от стола си. Бях готова да се обзаложа, че принадлежеше към някоя от кралските фамилии. Никой друг не би могъл да си позволи такива съвършени руси кичури. Развърза скъпия пуловер от кръста си и го преметна върху облегалката на стола.

— О — заговори той с подигравателен тон, — значи ще ни връчиш тояги и колове и ще ни изпратиш на бой?

Таша сви рамене.

— Със сигурност бих го направила, ако това ще помогне, Андрю. — По красивите й устни заигра лукава усмивка. — Но има и други оръжия, които можем да се научим да използваме. Такива, каквито пазителите не владеят.

Изражението на лицето му красноречиво подсказваше колко налудничава му се струваше идеята. Завъртя очи.

— О, така ли? Какви например?

Усмивката й се разшири още повече.

— Като това например.

Тя махна с ръка и пуловерът, който той бе остави на стола, избухна в пламъци.

Той изкрещя от изненада, хвърли пуловера на пода и взе да го тъпче.

Присъстващите онемяха за миг. Сетне се чу как всички вкупом си поеха дъх. И тогава… настъпи хаос.