Ришел Мийд
Ледено ухапване (15)

Глава 14

Двама младежи, които никога не бях срещала, се бяха вкопчили един в друг. Изглеждаха малко над двадесет. Никой от тях не ми обърна внимание. Този, който връхлетя върху мен, удари здраво другия и го отблъсна силно назад.

— Ти си страхливец! — кресна младежът до мен. Носеше зелени бански, а черната му коса беше зализана назад от водата. — Ти си ужасен страхливец! Искаш само да се окопаеш в имението си и да оставиш цялата мръсна работа на пазителите. А какво ще правиш, след като те всичките загинат? Кой ще те пази тогава?

Другият избърса кръвта от лицето си с опакото на ръката си. Внезапно го познах благодарение на изрусените кичури. Същият онзи кралски потомък, който се беше разкрещял срещу Таша заради идеята й да поведе мороите в битка. Тя го бе нарекла Андрю. Той се опита да удари противника си, но не успя. Техниката му беше напълно погрешна.

— Това е най-лесният начин да ни избият. Слушай съветите на онази стригойска повлекана и всички в най-скоро време ще бъдем мъртви. Тя се опитва да изтреби цялата ни раса!

— Тя се опитва да ни спаси!

— Опитва се да ни накара да използваме черната магия!

„Стригойската повлекана“ би трябвало да е Таша. Другият младеж, който си личеше, че не принадлежи към кралските фамилии, беше първият извън моя малък кръг от приятели, когото чух да говори в нейна защита. Запитах се колко ли от останалите споделят мнението му. Той отново нападна Андрю и моите бойни инстинкти или може би самият удар ме накараха да се включа в схватката.

Хвърлих се и се озовах между двамата противници. Още бях замаяна и леко нестабилна. Ако не бяха застанали толкова близо един срещу друг, вероятно щях да се строполя на пода. Двамата се поколебаха какво да направят, смаяни от неочакваната ми намеса.

— Махай се оттук! — озъби се Андрю.

Като мъже и морои те бяха по-високи и по-тежки от мен, но аз вероятно бях по-силна от всеки един от тях, само че взети поотделно. С надеждата да се справя много бързо с тях, ги сграбчих за ръцете и ги притеглих към себе си, а след това ги блъснах колкото можах по-силно. Двамата залитнаха, явно подценили силата на ръцете ми. Аз също олюлях леко.

Онзи, който не беше кралска особа, ме изгледа сърдито и пристъпи към мен. Но аз разчитах на това, че бе възпитан в старомодния морал и нямаше да посмее да удари момиче.

— Какво правиш? — извика той. Около нас се бе насъбрала тълпа, която с любопитство следеше развоя на свадата.

Аз го изгледах не по-малко кръвнишки.

— Опитвам се да попреча на двамата да се вдиотите повече, отколкото вече сте! Искате да помогнете ли? Тогава престанете да се биете помежду си! Ако си счупите един друг главите, това няма да спаси мороите, освен ако не се опитвате да прочистите расата си от тъпаци. — Посочих към Андрю. — Таша Озера не се опитва да убие никого. Опитва се да ви накара да се осъзнаете и да не бъдете повече жертви. — Обърнах се към другия. — А пък ти имаш още много път да извървиш, ако си мислиш, че така ще стигнеш донякъде. Магиите — особено нападателните магии — изискват много силен самоконтрол, а ти досега не ме впечатли със своя. Аз се владея много по-добре от теб и ако ме познаваше, щеше да си наясно колко абсурдно звучи това.

Двамата се взираха сащисано в мен. Очевидно бях по-въздействаща и от електрошокова палка. Или поне за първите няколко секунди. Защото веднага след като се съвзеха от шока, предизвикан от думите ми, те отново се нахвърлиха един върху друг. Така се озовах под кръстосан огън и побързах да се изтегля, като едва не паднах. Изведнъж Мейсън ми се притече на помощ, като цапардоса първия тип, изпречил се пред очите му — онзи с обикновения произход.

Типът политна назад и с плясък падна в един от басейните. Изкрещях, като си спомних как преди малко се бях уплашила да не си спукам черепа при подобно падане, но само след миг той стъпи на дъното и затърка очи.

Хванах Мейсън за ръката и се опитах да го задържа, но той ме блъсна и се нахвърли срещу Андрю. Халоса го яко, като го запокити до няколкото събрани отзад морои — предположих, че са приятели на Андрю, които веднага се развикаха, за да прекратят боя. В това време младежът от басейна се измъкна от водата с побесняла физиономия. Опита се да нападне Мейсън. Но този път ние двамата — Мейсън и аз — дружно му препречихме пътя. Той ни изгледа кръвнишки.

— Недей — предупредих го.

Младежът стисна юмруци и се озърна, докато се мъчеше да измисли как да ни надвие. Но ние изглеждахме доста застрашителни, пък и той нямаше приятели като тези на Андрю, които продължаваха да крещят неприлични ругатни, но само отдалече. След като измърмори няколко заплахи, типът се оттегли.

Веднага след като изчезна, аз се обърнах към Мейсън.

— Да не си откачил?

— Ъ? Хм? — изхъмка той.

— Да се втурнеш по този начин право в разгара на боя!

— Ти се втурна преди мен.

Понечих да му възразя, но осъзнах, че имаше право.

— Онова беше различно — промърморих.

Той се наведе напред.

— Да не си пияна?

— Не. Разбира се, че не съм. Само се опитвам да те предпазя да не направиш нещо глупаво. Нямаш право да се нахвърляш срещу всеки, който ти се изпречи пред очите само защото си въобразяваш, че можеш да избиваш стригоите.

— Аз ли си въобразявам? — попита ме той троснато.

И тъкмо тогава започна да ми прилошава. Зави ми се свят. Все пак продължих към страничното помещение, като се надявах да не се препъна.

Но като стигнах там, видях, че не приличаше на сервизно помещение за зареждане с десерти или напитки. Или поне не по този начин, за който си мислех. Оказа се зала за захранващите. Няколко души се бяха изтегнали на покрити с атлаз шезлонги, а до тях се бяха разположили същия брой морои. Смаяна се загледах с безмълвно възхищение в един рус младеж от мороите, наведен напред и впил зъби в шията на красива червенокоса девойка. Всички захранващи изглеждаха изключително готини, осъзнах след малко. Безупречни като актриси или модели. Е, за кралските особи само най-доброто. Както винаги.

Младежът пи дълго и до насита, а девойката лежеше с притворени очи и полуоткрехнати устни, с израз на пълно блаженство върху лицето си, докато ендорфините^[1] от слюнката на мороя се вливаха в кръвта й. Потръпнах, като си припомних как бях изживяла подобна еуфория. На мозъка ми, вече омаян от алкохола, цялата тази картина внезапно му се стори удивително еротична. И в същото време се усещах като натрапница — все едно че гледах как някоя двойка правеше секс. Щом свърши, мороят облиза последните капки и притисна устни към бузата й за нежна целувка.

— Искаш да се присъединиш като доброволец ли?

Нечии пръсти леко погалиха врата ми и аз подскочих.

Обърнах се рязко и първото, което видях, бяха зелените очи и самодоволната усмивка на Ейдриън.

— Никога повече не прави така — скастрих го и отблъснах ръката му.

— Тогава какво търсиш тук? — попита ме той.

Махнах с ръка.

— Ами просто се изгубих.

Той се взря напрегнато в мен.

— Пияна ли си?

— Не. Разбира се, че не… но… — Вече не ми се гадеше, но още не се чувствах добре. — Мисля, че трябва да поседна.

Той ме подхвана под ръка.

— Добре, само че не тук. На някого може да му хрумне да направи нещо лошо с теб. Хайде да отидем някъде другаде, където ще е по-спокойно.

Отведе ме в някаква друга стая. Огледах се с любопитство. Беше зала за масаж. Няколко морои лежаха по очи върху масите, докато масажистите разтриваха гърбовете и ходилата им. Масажното масло, което използваха, ухаеше на розмарин и лавандула. При други обстоятелства един масаж би ми се сторил чудесна идея, но точно сега ми се повдигна само при мисълта да легна по корем.

Отпуснах се направо върху килима на пода и се облегнах на стената. Ейдриън отиде някъде и се върна с чаша вода. Седна до мен и ми я подаде.

— Изпий това. Ще ти помогне.

— Вече ти казах. Не съм пияна.

— Аха — усмихна ми се той. — Преди малко се представи много добре в онова сбиване. А кой беше онзи младеж, който ти се притече на помощ?

— Гаджето ми — отвърнах. — Или нещо подобно.

— Мия беше права. Май в твоя живот има доста мъже.

— Изобщо не е вярно.

— Добре. — Още се усмихваше. — А къде е Василиса? Мислех, че не се отделя от теб.

— Тя е с нейното гадже.

— Но за какво е този тон? Да не би да ревнуваш? Искаш го за себе си?

— Господи, само това не. Дори не го харесвам.

— Да не би да се държи лошо с нея? — полюбопитства Ейдриън.

— Не — признах му аз. — Той я обожава. Само че е малко особен.

Ейдриън очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Аха, ти ревнуваш. Защото тя прекарва повече време с него, отколкото с теб?

Опитах се до го пропусна покрай ушите си.

— А защо все питаш за нея? Интересуваш се от нея ли?

Той се засмя.

— Не се тревожи. Съвсем не се интересувам от нея по същия начин, по който се интересувам от теб.

— Но все пак се интересуваш.

— Просто искам да поговоря с нея.

Стана и се запъти да ми донесе още вода.

— По-добре ли се чувстваш? — попита, като ми подаде втората чаша, която беше кристална, със сложни инкрустации. Изглеждаше прекалено изискана, за да се пълни само с обикновена вода.

— М-да-а… Не мислех, че онези напитки са толкова силни.

— В това им е чарът — захили се той. — И като заговорихме за чар… знаеш ли, това изчервяване много ти отива.

Отместих се леко настрани. Може да не бях чак толкова разголена като останалите момичета в залата, ала все пак банските ми разкриваха повече от тялото ми, отколкото ми се щеше да види Ейдриън. Или не беше така? Имаше нещо странно в него. Арогантните му маниери ме дразнеха… но при все това ми беше приятно да съм с него. Може би заядливата ми и саркастична природа надушваше сродна душа.

За миг някъде в помътнелия ми от алкохола мозък проблесна светлина. Но не успях да я уловя. Отпих още от водата.

— Не си пушил от… десет минути — припомних му с явното желание просто да сменя темата най-после.

Той сви лице в недоволна гримаса.

— Тук не се пуши.

— Е, в такъв случай си наваксваш с пунша, така ли?

Усмивката му се завърна.

— Е, някои от нас издържат на концентрати. Няма да повърнеш, нали?

Още се усещах леко замаяна, но вече не ми се повдигаше.

— Не.

— Добре.

Спомних си как го бях сънувала. Беше само сън, но не го бях забравила. Особено ясно си спомнях думите му, че съм била обкръжена от мрак. Исках да го попитам за това… макар и да знаех, че е глупаво. Все пак беше моят сън, не неговият.

— Ейдриън…

Той извърна зелените си очи към мен.

— Да, скъпа?

Нямах смелост да го попитам.

— Няма значение.

Той понечи да ми отвърне нещо, но в същия миг наклони глава към вратата.

— Аха, ето я, идва.

— Кой…

Лиса влезе в залата и се огледа. Като ни забеляза, видях как я обзе облекчение. Но не успях да го почувствам. Интоксиканти като алкохола затрудняваха телепатичната ни връзка. Това беше още едно основание да се въздържам и да не върша глупости като тазвечерната.

— Ето къде си била — рече тя и коленичи до мен. Погледна към Ейдриън и му кимна. — Здравей.

— Здравей, братовчедке — отвърна той, използвайки обръщението, с което мороите от кралски фамилии се наричаха помежду си.

— Добре ли си? — попита ме Лиса загрижено. — Като видях колко изпи, се изплаших, че може би си паднала в някой басейн и вече си се удавила.

— Не съм… — Реших, че няма смисъл да отричам, че съм прекалила с пиенето. — Добре съм.

Докато наблюдаваше Лиса, обичайното насмешливо изражение на Ейдриън бе станало сериозно. Това отново ми напомни за съня ми.

— Как я намери?

Лиса го изгледа озадачено.

— Аз, хм, проверих всичките помещения.

— О, така ли? — Изглеждаше разочарован. — Аз пък си помислих, че си използвала вашата връзка.

И двете го изгледахме изумено.

— Откъде знаеш за това? — попитах рязко. Само малцина в училището знаеха за телепатичната ни връзка. А Ейдриън говореше за нашата тайна съвсем непринудено, сякаш обсъждаше въпроса, дали пък да не си боядиса косата като моята.

— Хей, не мога да ви разкрия всичките си тайни, нали? — рече той със загадъчен тон. — Освен това вие двете се държите някак странно, когато сте заедно… трудно е за обяснение. Но е страхотно… значи старите митове се оказват верни.

Лиса го изгледа предпазливо.

— Връзката действа само в едната посока. Роуз усеща чувствата и чете мислите ми, но не и аз нейните.

— Аха. — За кратко никой не проговори, а аз отпих още от водата. Ейдриън отново заговори: — Между впрочем, братовчедке, в какво точно специализираш?

Лиса се смути. И двете знаехме колко важно е духовните й сили да се държат в тайна от тези, които биха могли да злоупотребят с лечителската й дарба, но тя винаги се притесняваше, когато трябваше да обяснява, че не специализира в нищо.

— Нямам специализация — каза тя.

— А наставниците ти не смятат ли, че вече трябва да започнеш? Или ти се развиваш по-бавно?

— Не.

— Тогава вероятно си добра във всички елементи, нали? Но не достатъчно да владееш някой от тях напълно? — Ейдриън протегна ръка и я потупа по рамото с преувеличено успокоителен жест.

— Да, а ти как…

Тя ахна още в мига, в който пръстите му я докоснаха. Сякаш я бе поразила мълния. На лицето й се изписа много странно изражение. Макар и пияна, аз усетих как през връзката ни се предаде прилив на радост. Лиса се втренчи изумено в Ейдриън. И той прикова очи в нейните. Не разбрах защо двамата се гледаха така напрегнато и това ме разтревожи.

— Хей — обадих се, — престани с тези номера. Казах ти, че тя си има гадже.

— Зная — рече той, без да откъсва очи от нейните. Устните му се извиха в лека усмивка. — Някой ден, братовчедке, трябва да си побъбрим.

— Да — веднага се съгласи тя.

— Хей. — Бях по-объркана от всякога. — Ти имаш гадже. Ето го, идва насам.

Лиса примигна и се върна към реалността. Тримата се обърнахме към вратата. Там бяха застанали Кристиан и останалите. Внезапно си припомних как ме бяха заварили с ръката на Ейдриън около кръста ми. Сега гледката не беше много по-различна. Лиса и аз седяхме от двете му страни, при това съвсем близо до него.

Тя скочи с леко виновно изражение. Кристиан я изгледа любопитно.

— Вече смятаме да си тръгваме — заяви той.

— Добре — рече тя и се обърна към мен: — Ти готова ли си? Аз кимнах и се приготвих да стана. Ейдриън ме хвана за ръката и ми помогна да се изправя. Усмихна се на Лиса.

— Радвам се, че си поговорихме. — А на мен ми прошепна много по-тихо: — Не се тревожи. Казах ти, че не се интересувам от нея в този смисъл. И да знаеш, че по бански тя не изглежда толкова добре като теб. Вероятно няма да изглежда по-добре и без него.

Отдръпнах ръката си.

— Е, никога няма да разбереш.

— Няма проблем — каза той. — И без това притежавам силно развито въображение.

Присъединих се към останалите и потеглихме обратно към главната част на хотела. Мейсън, който ми бе хвърлил същия странен поглед, с който Кристиан бе удостоил Лиса, ме избягваше и крачеше отпред заедно с Еди. За моя изненада и притеснение, аз се озовах до Мия. Тя изглеждаше доста зле.

— Аз… аз наистина много съжалявам за това, което се случи — казах накрая.

— Не си длъжна да се преструваш на загрижена, Роуз.

— Не, не. Говоря съвсем откровено. Това е ужасно… толкова съжалявам. — Но тя не ме погледна. — Ти… ще се видиш ли скоро с баща ти?

— Когато организират помена — отвърна тя сковано.

— О!

Не знаех какво друго да кажа и се отказах от разговора. Вместо това се съсредоточих върху стъпалата, по които се стигаше до главното фоайе на хижата. Най-неочаквано Мия се оказа тази, която продължи разговора.

— Наблюдавах те как прекъсна онова сбиване — заговори тя бавно. — Ти спомена за нападателна магия. Звучеше, сякаш знаеш нещо за нея.

О! Страхотно, няма що. Тя имаше намерението да ме изнудва… или може би не? В този миг ми изглеждаше съвсем вежлива.

— Това са само догадки. — За нищо на света нямах право да съсипя живота на Таша и Кристиан. — И всъщност не зная много. Само съм чувала разни истории.

— О! — Лицето й помръкна. — А какви са тези истории?

— Хм, ами… — Опитах да измисля нещо, което да не е прекалено неясно, нито обаче твърде конкретно. — Както казах на онези момчета… концентрацията е много важна. Защото, ако се биеш със стригои, всякакви неща могат да те разсеят. Затова трябва да умееш да се контролираш.

Това всъщност беше основно правило в цялата дейност на пазителите, но за Мия, изглежда, беше нещо ново. Очите й се разшириха от нетърпение.

— И какво още? Какви видове магии се използват?

Поклатих глава.

— Не зная. Всъщност не зная как действа магията, пък и както вече ти споменах, това са само… истории, които съм слушала. Предполагам, че ти просто трябва да откриеш начините, как да се използва твоят елемент като оръжие. Както например… тези, които използват елемента огън, имат голямо предимство, защото огънят убива стригоите, така че на тях им е лесно. А тези, които владеят елемента въздух, могат да задушават враговете си. — Аз действително бях почувствала как действа последната магия чрез връзката ни с Лиса. Беше ужасно.

Очите на Мия се разшириха още повече.

— Ами тези, които използват елемента вода? — попита тя. — Как може водата да нарани стригоите?

Замълчах.

— Аз, хм, нищо не съм чувала за елемента вода.

Съжалявам.

— Но имаш ли все пак някакви идеи? И има ли начини някой като мен да се научи да се бие?

Аха. Значи за това било всичко. Излиза, че хрумването й съвсем не бе толкова налудничаво, колкото предполагах. Спомних си колко възбудена изглеждаше тя на събранието, когато Таша говореше да се нападат стригоите изпреварващо. Мия искаше да отмъсти на стригоите заради смъртта на майка си. Не е чудно, че толкова добре се разбираше с Мейсън.

— Мия — заговорих с благ тон, като задържах вратата, за да мине преди мен. Вече почти бяхме стигнали до фоайето. — Зная колко силно искаш да… да направиш нещо. Но мисля, че за теб ще е по-добре да се отдадеш на скръбта.

Тя почервеня и внезапно пред мен се появи нормалната, гневна Мия, която познавах.

— Не ми говори отвисоко.

— Хей, изобщо не ти говоря така. Казах го съвсем сериозно. Мисля, че не бива да предприемаш нищо прибързано, необмислено, особено сега, когато си толкова разстроена. Освен това… — Реших да преглътна последните си думи.

Тя присви очи.

— Какво?

Майната й. Трябваше да го узнае.

— Е, всъщност не зная колко равностоен противник може да е този, който владее елемента вода в схватка със стригоите. Вероятно това е елементът с най-малка полза в борбата с тях.

Лицето й се изкриви от гняв.

— Ти си истинска кучка, знаеш ли?

— Просто ти казвам истината.

— Тогава ми позволи и аз да ти кажа една друга истина. Когато работата опира до отношения с момчета, ти си пълна идиотка.

Помислих си за Дмитрий. Обвинението не беше много далеч от истината.

— Мейсън е страхотен — продължи тя. — Едно от най-готините момчета, които познавам… а ти дори не го забелязваш! Той е готов на всичко заради теб, а ти се хвърляш в обятията на Ейдриън Ивашков.

Думите й ме изненадаха. Възможно ли е Мия да си пада по Мейсън? И въпреки че определено не се бях хвърлила в обятията на Ейдриън, не изключвах вероятността отстрани да изглеждаше именно по този начин. И дори да не беше вярно, Мейсън пак можеше да се почувства наранен и огорчен.

— Имаш право — казах.

Мия ме зяпна, толкова потресена, че се бях съгласил с нея, че през останалата част от пътя не каза нищо.

Стигнахме до онази част от сградата, която се разделяше на две отделни крила — за момчетата и за момичетата. Докато другите се разотиваха, аз хванах ръката на Мейсън.

— Почакай — Много силно желаех да го успокоя, да го уверя, че нямам сериозни намерения към Ейдриън. Обаче малка част от мен се питаше дали наистина исках да съм с Мейсън, или просто ми допадаше идеята той да ме желае и съвсем егоистично не исках да го изгубя като обожател. Той се спря и ме погледна. Лицето му имаше предпазливо изражение.

— Исках да ти кажа колко съжалявам. Не биваше да ти викам след онова сбиване — зная, че просто се опитваше ми помогнеш. А пък за Ейдриън… нищо не се е случило.

— Не изглеждаше така — отвърна Мейсън. Но лицето му се отпусна и част от гнева му се разсея.

— Зная, но повярвай ми, всичко стана по негова инициатива. Той е решил, че си пада по мен.

Тонът ми, изглежда, е бил доста убедителен, защото Мейсън се усмихна.

— Добре. Е, не е трудно да го разбере човек.

— Не се интересувам от него — продължих. — Или от някой друг. — Беше малка лъжа, но не мисля, че в момента това имаше значение. Скоро щях да забравя Дмитрий, а пък Мия имаше право за Мейсън. Той беше чудесен, сладък, умен. Щях да бъда пълна идиотка, ако не му обърна внимание… нали?

Ръката ми още беше притисната в неговата и го притеглих към мен. Не се нуждаеше от други сигнали. Наведе се над мен и ме целуна, при което се оказах притисната до стената — много подобно на целувката с Дмитрий в гимнастическия салон. Разбира се, не беше както тогава с Дмитрий, но по свой начин беше приятно. Обвих ръце около Мейсън и го притеглих още по-плътно към себе си.

— Можем да отидем… някъде — прошепнах.

Той се отдръпна и се засмя.

— Не и когато си пияна.

— Не съм… вече не съм пияна — промърморих, като се опитах отново да го придърпам към мен.

Той ме целуна леко по устните и се отдръпна назад.

— Достатъчно си пияна. Слушай, никак не ми е лесно да те отблъсна, повярвай ми. Но ако утре още искаш да си с мен, когато си трезва, тогава ще поговорим.

Наведе се и отново ме целуна. Опитах се да обвия ръце около тялото му, но той още веднъж ме отблъсна.

— По-спокойно, малката — подразни ме и заотстъпва към коридора.

Изгледах го свирепо, но той само се засмя и се обърна. Докато се отдалечаваше, гневът ми се стопи и аз се запътих обратно към стаята си с усмивка на лице.