Ришел Мийд
Ледено ухапване (20)

Глава 19

Мразя да съм безпомощна. Мразя да се предавам без бой. Но това, което се случи в тази уличка, не беше истински бой. Защото, ако беше и ако бях победена… е, да. Може би щях да го приема. Може би. Но аз не бях победена. Едва си бях изцапала ръцете. Вместо това се предадох, и то най-безропотно.

След като ни наблъскаха на пода на микробуса, ни завързаха ръцете отзад на гърба с гъвкави белезници — пластмасови скоби, които се пристягаха една в друга и държаха китките също толкова здраво, колкото ако бяха от метал.

След това пътувахме почти през цялото време в мълчание. Мъжете от време на време промърморваха по нещо помежду си, но толкова тихо, че не можехме да чуем какво си говорят. Кристиан или Мия може би ги разбираха, но нямаха възможност да говорят с нас. Мия изглеждаше толкова изплашена, както и преди на улицата, докато страхът на Кристиан бе отстъпил пред типичния за него високомерен гняв, макар че и той не смееше да се противопостави на похитителите.

Зарадвах се, че Кристиан се контролира толкова добре. Нито за миг не се съмнявах, че тези мъже ще го смажат, ако ги предизвика. Нито аз, нито Мейсън или Еди можехме да му помогнем. Тъкмо това най-силно ме вбесяваше. Инстинктът да защитаваме мороите беше толкова дълбоко заложен в мен, че дори за миг не се разтревожих за себе си. Важни бяха единствено Кристиан и Мия.

Но как започна цялата тази бъркотия? И кои бяха тези нападатели? Това си оставаше загадка. Бяха хора, а не стригои, но нито за миг не допусках, че група от дампири и морои са станали случайно жертва на похищение. Вероятно бяхме набелязани поради някаква конкретна причина.

Нашите похитители не се опитаха да ни завържат очите или да скрият от нас маршрута на пътуването, което не бе добър знак. Дали си мислеха, че тъй като не познаваме града достатъчно добре, няма да запомним откъде сме минали? Или смятаха, че това няма значение, след като никога нямаше да напуснем мястото, където ни водеха? Засега само едно ми бе ясно: че се отдалечавахме от центъра на града към някакво предградие. Както си мислех, Споукан се оказа скучен град. Наветите отстрани снежнобели преспи контрастираха с калните локви по улиците и чернеещите кръпки земя по моравите. Освен това имаше много по-малко вечнозелени дървета и вместо тях се виждаха само напълно оголени клони, приличащи на скелети, което още повече засилваше усещането за надвиснала опасност.

След около час микробусът зави в една глуха уличка и спря пред на пръв поглед съвсем обикновена къща, макар и доста голяма. Околните къщи, които не се различаваха от тези, които можеха да се видят във всички предградия, не бяха много отдалечени, което ми вдъхна известна надежда. Може би щяхме да получим някаква помощ от съседите.

Натикаха ни в гаража. След като вратата се спусна зад гърбовете ни, мъжете ни подкараха навътре в къщата. Отвътре изглеждаше доста по-интересна, отколкото отвън. Виждаха се старинни дивани и столове с дървени крака, оформени като животински лапи. Голям аквариум със солена вода. Над камината бяха кръстосани две саби. По стените бяха окачени от онези глупави модернистични картини, по чиито платна са надраскани само някакви линии.

Тази част от мен, която се наслаждаваше на разрушението, би искала да проучи подробно двете саби над камината, но явно партерният етаж не беше крайната цел на пътуването ни. Вместо това ни поведоха надолу по една тясна стълба към сутерена, също толкова голям като етажа над него. Само че за разлика от отвореното пространство на горния етаж това помещение бе разделено на серия от коридори и стаи със затворени врати. Приличаше на лабиринт. Похитителите ни поведоха без колебание напред и ни набутаха в малка стая с бетонен под и неизмазани стени.

Мебелировката вътре се свеждаше до няколко неудобни дървени стола, чиито облегалки бяха с напречни дъски — много удобно място, където да завържат ръцете ни. Мъжете ни настаниха така, че Мия и Кристиан останаха от едната страна на стаята, а ние останалите, дампирите — от другата. Един от тях — очевидно главатарят им — ни следеше зорко, докато помощниците му поставяха нови пластмасови белезници около китките на Еди.

— Особено много трябва да внимавате с тези тук — разпореди се той и кимна към нас. — Те ще се бият. — Погледът му се насочи първо към лицето на Еди, после към лицето на Мейсън и накрая към моето. Ние с него за кратко кръстосахме погледи и аз се намръщих. Той погледна към помощника си. — И най-вече наблюдавай нея.

След като бяхме закопчани с белезниците според изискванията му, той излая още няколко заповеди на останалите и напусна стаята, като затръшна шумно вратата след себе си. Докато се изкачваше по стъпалата, стъпките му отекваха в цялата къща, но след броени секунди всичко стихна.

Ние седяхме там, загледани един в друг. След няколко минути Мия изхлипа и заговори:

— Какво смятате да…

— Млъквай! — кресна й един от мъжете и пристъпи заплашително към нея. Тя пребледня и се сви, но имаше вид, сякаш се кани да добави още нещо. Улових погледа й и поклатих глава. Тя остана смълчана, с разширени от ужас очи и треперещи устни.

Няма нищо по-лошо от това, да чакаш и да не знаеш какво ще се случи с теб. Собственото ти въображение може да се окаже по-жестоко от всеки мъчител. И тъй като пазачите ни не разговаряха с нас, нито ни обясниха каква участ ще ни сполети, аз си представях какви ли не сценарии, един от друг по-страховити. Очевидна заплаха бяха техните пистолети и неусетно се замислих какво ли ще почувствам, ако ме прониже някой куршум. Разбира се, че ще боли адски. Но къде ще ме застрелят? В сърцето или в главата? Това ще означава мълниеносна смърт. Ами ако куршумът попадне някъде другаде? Например в стомаха ми? Е, тогава смъртта ми със сигурност ще е бавна и мъчителна. Потръпнах при мисълта за кръвта, която ще се лее като река от мен. И като си представих най-нагледно цялата тази кръв, си припомних за кошмарната гледка в къщата на фамилия Бадика и за опасността да ни прережат гърлата. Тези типове можеха да имат не само пистолети, но и ножове.

Аз, разбира се, продължавах да недоумявам защо все още сме живи. Ясно бе, че те искаха нещо от нас, но какво? Не ни разпитаха, за да изтръгнат някакви сведения. И освен това бяха хора. Какво можеха да искат хора от нас? Обикновено това, от което ние се плашехме най-много при сблъсъците с хората, бе да не попаднем на някакви шантави главорези или на такива, които искаха да експериментират с нас. Но тези тук не приличаха нито на главорези, нито на експериментатори.

Тогава какво искаха от нас? И защо ни доведоха тук? Отново и отново си представях все по-ужасяващи картини на участта, която ни очакваше. Израженията на приятелите ми показваха, че аз не съм единствената, която се самоизмъчва с подобни терзания. Миризма на пот и страх изпълваше помещението.

Вече започвах да губя представа за изтеклото време, когато внезапно бях изтръгната от мрачните ми видения от тежки стъпки, отекващи по стъпалата. Главатарят на бандата от похитители пристъпи в коридора. Останалите мъже се изправиха и изпънаха тела. О, Боже. Това беше, досетих се аз. Това бе, което сме чакали.

— Да, сър — чух да казва водачът на похитителите ни. — Те са тук, точно както ги искахте.

Най-после разбрах. Разбрах кой стоеше зад плана за нашето отвличане. И ме обзе паника. Трябваше да избягам от този смъртоносен капан.

— Пуснете ни! — разкрещях се и се напрегнах в напразен опит да се откопча от въжетата. — Пусни ни оттук, кучи…

Спрях. Нещо в мен потрепери. Гърлото ми пресъхна. Сърцето ми сякаш спря да бие. Главатарят се бе върнал, съпроводен от мъж и жена, които ми бяха напълно непознати. Но веднага се досетих, че бяха…

… стригои.

Истински, живи — е, образно казано — стригои. И всичко изведнъж си дойде на мястото. Не само сведенията за Споукан бяха напълно достоверни. Това, от което се опасявахме — че стригоите действат заедно с хора, — се оказа абсолютно вярно. Това променя всичко. Дневната светлина вече не беше закрила. Вече никой от нас не беше в безопасност. А което бе още по-лошо — досетих се, че тези тук бяха от най-опасните стригои, онези, които бяха нападнали двете фамилии от морои с помощта на хората. Ужасяващите спомени ме връхлетяха отново: трупове и кръв навсякъде. Горчива жлъч се надигна в гърлото ми, затова побързах да пропъдя кошмарните видения и да насоча вниманието си към настоящата ситуация. Не че тя можеше да ми предложи нещо по-утешително.

Мороите имат бледа кожа, която лесно се зачервява и лесно изгаря на слънцето. Но тези вампири… кожата им беше съвсем бяла, тебеширенобяла, сякаш някой ги е гримирал нескопосано. Зениците на очите им бяха заобиколени с червен пръстен, като на някакви ужасяващи чудовища, каквото всъщност бяха.

Жената всъщност ми напомни донякъде за Натали — моята нещастна приятелка, чийто баща я бе убедил да се превърне в стригой. Отне ми няколко мига, за да разбера кое беше общото помежду им, защото иначе никак не си приличаха. Тази жена бе ниска — навярно е била човек, преди да се превърне в стригой — и имаше кестенява коса със зле изрусени кичури.

Тогава ми просветна. И тази жена бе станала стригой наскоро, също като Натали. Не го разбрах, докато не я сравних с мъжа до нея, също стригой. В лицето на жената се долавяха някакви признаци на живот. Докато неговото… неговото лице беше лицето на смъртта.

То бе напълно лишено от всякаква топлота или някакви по-нежни емоции. Изражението му бе студено и пресметливо, примесено с отблъскващо злорадство. Беше висок, почти колкото Дмитрий, и със слаба фигура, което свидетелстваше, че някога е бил морой, преди да се промени завинаги. Дългата до раменете черна коса обрамчваше злото му лице и контрастираше ярко на фона на аленочервената му риза. Очите му бяха толкова тъмнокафяви… почти черни, че ако го нямаше червения пръстен, щеше да е невъзможно да се определи къде свършва зеницата и къде започва ирисът.

Един от похитителите ме блъсна грубо, макар че нищо не бях казала. После погледна към стригоя.

— Искаш ли да й запуша устата?

Внезапно осъзнах, че съм се свила назад в стола, инстинктивно опитвайки да се отдръпна по-далече от него. Той също го забеляза и устата му се изкриви в усмивка.

— Не — изрече той. Гласът му беше тих и благ. — Бих искал да я чуя какво ще каже. — Повдигна вежди и се обърна към мен. — Моля те, продължавай.

Преглътнах.

— Не искаш? Нямаш какво да добавиш? Добре. Ако ти хрумне нещо друго, спокойно можеш да го кажеш.

— Исая! — възкликна жената. — Защо ги държим тук? Защо просто не се свържеш с останалите?

— Елена, Елена — промърмори Исая. — Овладей се, не бързай толкова. Нямам намерение да пропусна шанса си да се позабавлявам с двама морои и… — Той застана зад моя стол и повдигна косата ми, от което изтръпнах. След малко се загледа във вратовете на Еди и Мейсън. — … и трима още не пролели кръв дампири. — Изрече тези думи с почти щастлива въздишка и чак тогава се досетих, че проверяваше дали имаме „мълнии“ по вратовете си — стандартната татуировка на пазителите за убити стригои.

След като приближи до Мия и Кристиан, Исая сложи ръка на бедрото си, докато ги изучаваше внимателно. Мия срещна погледа му за миг и побърза да отклони очи. Страхът на Кристиан също се долавяше ясно, но успя да издържи на пронизителния поглед на Исая, от което се почувствах горда.

— Виж тези очи, Елена. — Елена се приближи и застана до Исая, докато той продължаваше да говори. — Това бледосиньо. Като лед. Като аквамарин. Среща се само у потомците на кралските фамилии. Бадика. Озера. Понякога Зеклос.

— Озера — уточни Кристиан, като се опита да прозвучи твърдо.

Исая наклони глава.

— Наистина ли? Не може да си… — Наведе се по-близо над Кристиан. — Но възрастта съвпада… и тази коса… — Ухили се. — Нима си синът на Лука и Мойра?

Кристиан не отговори нищо, но изражението на лицето му потвърждаваше предположението на Исая.

— Познавах родителите ти. Бяха велики. Несравними. Смъртта им беше голяма загуба… но, е… ще дръзна да заявя, че сами си бяха виновни. Казах им, че не бива да се връщат за теб. Щеше да бъде чисто прахосничество да те пробудят толкова малък. Те заявиха, че искат само да си с тях и щели да те пробудят по-късно, когато пораснеш. Предупредих ги, че това може да свърши зле, но… — Той сви рамене. „Пробуждане“ на езика на стригоите означаваше да се превърнеш от морой в стригой. Звучеше едва ли не като религиозно посвещение. — Те не се вслушаха в съвета ми и свършиха зле, макар и по различен начин.

В очите на Кристиан закипя омраза, дълбока и мрачна. Исая отново се усмихна.

— Трогателно е, че след цялото това време все пак успя да намериш пътя към мен. Може би в крайна сметка аз ще осъществя мечтите им.

— Исая — отново се обади Елена. Всяка дума, която изричаше, приличаше на хленч. — Обади се на останалите…

— Престани да ми заповядваш! — Исая я сграбчи за рамото и я запрати настрани. Тя прелетя през стаята и едва не проби стената. В последния миг успя да протегне ръка и да предотврати удара. Стригоите имат по-добри рефлекси от дампирите и даже от мороите, но тя не успя да реагира веднага, тъй като той я изненада. Макар че всъщност не я блъсна с всичката си сила. Ударът му беше съвсем лек, но силата му беше като да те блъсне кола.

Това още повече затвърди убеждението ми, че той е друга категория. Силата му многократно превъзхождаше нейната. За него тя бе като муха, която можеше да прогони само с едно махване на ръката. Знаех, че силата на стригоите нараства с възрастта им, но зависи и от това, колко моройска кръв са погълнали и в по-малка степен дампирска. Този стригои не беше само стар, осъзнах аз. Беше древен. През годините е изпил много кръв. По лицето на Елена се изписа ужас. Напълно разбирах страха й. Стригоите през цялото време се бореха помежду си. Ако поискаше, като нищо можеше да й откъсне главата.

Тя потрепери и отклони поглед.

— Аз… аз съжалявам, Исая.

Исая приглади ризата си… не че беше смачкана. Гласът му отново стана хладно любезен, както преди малко.

— Ти наистина имаш право на мнение, Елена, и с удоволствие ще го чуя, ако го изразиш по цивилизован начин. Какво мислиш, че трябва да направим с тези малки зверчета?

— Ти трябва да… мисля, че ние просто трябва да ги пробваме. Особено мороите. — Пролича си, че едва се сдържаше да не заскимти пак и с това да го раздразни. — Освен ако… освен ако не си решил да устроиш още една вечеря, така ли е? Ще бъде пълна загуба. Тогава ще трябва да си ги поделим. А ти много добре знаеш, че другите няма да са ти благодарни. Никога не са ти били благодарни.

— Няма да устройвам вечеря с тях — заяви той надменно. Вечеря, как ли пък не. — Но все още няма да ги убивам. Ти си млада и неопитна, Елена, затова мислиш само за незабавно задоволяване. Но като остарееш колкото мен, вече няма да си толкова… нетърпелива.

Тя издебна момента, когато той се обърна с гръб към нея, и завъртя очи пренебрежително.

Сега Исая насочи погледа си към мен, Мейсън и Еди.

— Опасявам се, че вие тримата трябва да умрете. Това е неизбежно. Би трябвало да кажа, че съжалявам, но всъщност съвсем не съжалявам. Така е устроен светът. Обаче имате шанс да изберете как да умрете, като това ще зависи от поведението ви. — Погледът му се задържа върху мен. Наистина не можех да си обясня защо всички тук гледаха на мен като на най-непокорната от всичките пленници. Е, може би наистина бях. — Някои от вас ще умрат по-болезнено от останалите.

Не беше нужно да поглеждам към Мейсън и Еди, за да се убедя, че страхът им е не по-малък от моя. Бях сигурна в това, още повече че чух хленченето на Еди.

Исая се завъртя рязко на токовете си, като военен, за да се изправи пред Мия и Кристиан.

— За ваше щастие вие двамата ще имате право да избирате. Само един от вас ще загине. Другият ще живее в славно безсмъртие. Дори ще проявя небивала благосклонност, като го взема под личната си закрила, докато порасне. Толкова съм щедър и благороден.

Не успях да се сдържа и прихнах тъй силно от смях, че се задавих.

Исая рязко се завъртя и се втренчи в мен. Аз млъкнах и зачаках да ме хвърли през стаята като Елена, но той само стоеше и мълчаливо се взираше в мен. Това беше достатъчно. Сърцето ми запрепуска диво и в очите ми запариха сълзи. Засрамих се от страха си. Исках да бъда като Дмитрий. Може би дори като майка ми. След няколко тягостно дълги, агонизиращи секунди Исая отново се обърна към двамата морои.

— А сега, както вече казах, един от вас ще бъде пробуден и ще живее завинаги. Но няма да съм аз този, който ще го пробуди. Вие доброволно ще изберете кой да бъде пробуден.

— Не е много вероятно — отвърна Кристиан. Вложи в тези четири думи много от ехидната си предизвикателност, но за всички в стаята беше ясно, че е изплашен до смърт.

— Ах, как обичам борбения дух на фамилията Озера — процеди Исая замислено. Погледна към Мия и червените му очи заблестяха. Тя се дръпна уплашено. — Само че ти, скъпа, не му позволявай да те засенчи. И в обикновената кръв има сила. Ето как ще се реши участта ви. — Той посочи към нас, дампирите. Погледът му ме смрази и ми се стори, че долових зловонието на гнило. — Ако искате да живеете, ще трябва да убиете един от тези тримата. — Отново се обърна към мороите. — Това е. Изобщо не е приятно. Който е готов, само трябва да го съобщи на един от тези джентълмени тук. Те ще го пуснат. После ще пие от кръвта им и ще се пробуди като един от нас. Който го направи пръв, ще се сдобие със свобода. А другият ще бъде вечерята на Елена и мен.

В помещението надвисна тишина.

— Не — заяви Кристиан. — Няма начин да убия някой от приятелите си. Не ме е грижа какво ще направиш. По-скоро предпочитам да умра.

Исая махна с ръка отегчено.

— Лесно е да си смел, когато не си гладен. Но след няколко дни без друга храна… и да, тези тримата ще започнат да ти се струват много апетитни. И те са. Дампирите са много вкусни. Някои дори ги предпочитат пред мороите и макар че самият аз не споделям подобни мнения, все пак ценя разнообразието.

Кристиан се намръщи.

— Не ми ли вярваш? — попита Исая. — Тогава нека ти го докажа. — Пристъпи към нас. Досетих се какво се готви да стори и заговорих, без много да се замислям.

— Използвай мен — извиках. — Пий от мен. Самодоволното лице на Исая трепна за миг, а веждите му се повдигнаха.

— Предлагаш се доброволно?

— Вече съм го правила. Имам предвид да позволявам на морои да се хранят от мен. Нямам нищо против. Харесва ми. Остави останалите на мира.

— Роуз! — възкликна Мейсън.

Но аз не му обърнах внимание, а само изгледах Исая умолително. Не исках да се храни от мен. Дори само от мисълта ми се гадеше. Но вече бях давала от кръвта си преди и бях готова да източи литри от мен, само и само да не се докосва до Еди или Мейсън.

Не отгатнах изражението му, когато ме сграбчи и вдигна от стола. За половин секунда си помислих, че ще го направи, но вместо това той само поклати глава.

— Не. Не ти. Не още.

Отмина ме и се изправи пред Еди. Аз дръпнах белезниците си тъй силно, че те се впиха болезнено в китките ми. Ала не поддадоха.

— Не! Остави го!

— Тихо! — сряза ме Исая, без дори да ме поглежда. Вдигна едната си ръка към лицето на Еди. Еди потръпна и пребледня толкова силно, че си помислих, че ще припадне. — Мога да го направя съвсем леко, но мога да го направя и така, че да го боли. Твоето мълчание ще ме насърчи да избера първото.

Исках да се разкрещя, исках да засипя Исая с всички обиди, които знаех, и да му отправя всевъзможни заплахи. Но не можех. Погледът ми обхождаше трескаво стаята в търсене на спасителен изход, както го бях правила много пъти преди това. Но спасение нямаше. Нито изход. Само голи, чисто бели стени. И никакви прозорци. Единствено една врата, винаги зорко охранявана. Бях безпомощна от мига, в който ни натикаха в техния микробус. Искаше ми се да се разплача — повече от отчаяние, отколкото от страх. Какъв пазител щяха да бъда, след като не можех да помогна на приятелите си?

Но останах притихнала, а на лицето на Исая се изписа задоволство. Флуоресцентното осветление придаваше на кожата му болнав и сивкав оттенък, при който черните кръгове под очите му изпъкваха още повече. Искаше ми се да го поваля с един удар.

— Добре. — Усмихна се на Еди и приближи лицето си към неговото, за да може да го гледа право в очите. — А сега няма да се противопоставяш, нали?

Както вече споменах, Лиса беше добра в използване на внушението. Но дори и тя не би могла да постигне това. След секунди Еди се усмихваше.

— Не. Няма да се съпротивлявам.

— Добре — повтори Исая. — И ще ми поднесеш врата си доброволно, нали?

— Разбира се — отвърна Еди и сведе покорно глава.

Исая се наведе, а аз отклоних поглед, опитвайки се да се фокусирам върху пода. Не исках да гледам това. Чух как Еди издаде леко, щастливо стенание. Самото хранене премина сравнително тихо — без премляскване или нещо подобно.

— Ето. Готово.

Извърнах се и погледнах, когато чух Исая отново да говори. Кръвта капеше от устните му и той прокара жадно език по тях. Не успях да видя раната на врата на Еди, но предполагах, че и тя е кървава и ужасяваща. Мия и Кристиан зяпаха като омагьосани с широко отворени очи, онемели едновременно от страх и очарование. Самият Еди изглеждаше унесен, дори щастлив и абсолютно замаян, възбуден едновременно от ендорфините и внушението.

Исая се изправи и се ухили на двамата морои, като облиза последните капки кръв от устните си.

— Видяхте ли? — каза им той, докато се отдалечаваше към вратата. — Толкова е лесно.