Ришел Мийд
Ледено ухапване (10)

Глава 9

Известно време след това не се видях с Дмитрий. По-късно същия ден той ми изпрати бележка, за да ми съобщи, че решил да отмени следващите ни две тренировки, защото оставало малко време за подготовката около напускането на кампуса. И без това учебните занятия вече приключвали, беше добавил в бележката, така че едно малко прекъсване на практическите упражнения изглеждало съвсем разумно.

Извинението беше неубедително и аз отлично знаех, че не това е причината за отмяната на тренировките. Ако толкова му се искаше да ме избягва, бих предпочела да го направи под някакъв по-приличен претекст: например, че той и останалите пазители са заети с допълнителните мерки за осигуряване на безопасността на мороите или че упражняват свръхсекретни хватки.

Независимо от версията му аз си знаех, че ме избягва заради целувката. Онази проклета целувка. Всъщност, честно казано, не съжалявах за нея. Само Бог знаеше колко силно исках да го целуна. Но го направих заради кофти причини. Целунах го, защото бях разстроена и объркана и просто исках да докажа, че мога да го направя. Толкова се уморих да постъпвам правилно, да действам разумно. Напоследък се стараех да се контролирам по-добре, но, изглежда, не успявах докрай.

Не бях забравила предупреждението, което веднъж ми бе отправил: че причината да не можем да сме заедно не е само разликата в годините ни. А защото това би попречило на професионалните ни задължения. Като го предизвиках да ме целуне… хм, с това бях раздухала пламъците на проблем, заради който в крайна сметка Лиса можеше да пострада. Не биваше да го правя. Вчера нямах сили да се спра. Ала днес виждах нещата по-ясно и не можех да повярвам какво съм сторила.

На сутринта на Коледа се срещнах с Мейсън и двамата отидохме да се помотаем с останалите от компанията. Това ми предоставяше добра възможност да си избия Дмитрий от главата. Харесвах Мейсън, при това много. Не че щях да се втурна презглава да се омъжвам за него. Но както бе казала Лиса, за мен щеше да е здравословно отново да започна да излизам с някого.

Таша беше домакин на коледната ни късна закуска в един от елегантните салони на апартаментите в Академията, запазени за гости. В училището се вихреха десетки купони и всякакви други срещи и празнични събития, така че нашата сбирка не бе изключение. Но скоро забелязах, че присъствието на Таша винаги предизвиква объркване. Хората или я следяха тайно с очи, или се стараеха да я избягват. Понякога тя се държеше предизвикателно. В други случаи просто се отдръпваше в усамотение. Днес бе решила да загърби превзетите маниери на особите от кралско потекло и да се наслаждава на малкия прием, който даваше за малобройните си приятели и близки, които не страняха от нея.

Дмитрий беше поканен на сбирката, така че част от решителността ми се изпари веднага щом го видях там. Той дори се бе издокарал за случая. Е, думата „издокарал“ може би е малко преувеличена, но ми се струва най-подходящата. Обикновено носеше удобни и груби дрехи, сякаш всеки миг ще се впусне в разгорещена битка. Днес тъмната му коса бе вързана отзад, сякаш се е постарал да си придаде по-благовъзпитан вид. Носеше обичайните си джинси и кожени ботуши, но вместо тениска или суичър бе облякъл фино изплетен черен пуловер. Беше обикновен пуловер, не някой модел от дизайнерска колекция или от онези, скъпарските. Но му придаваше елегантност, каквато обикновено не забелязвах у него. И, Боже мой, действително му стоеше чудесно.

Дмитрий не се държеше зле с мен, нито ме пренебрегваше подчертано, но определено не изгаряше от желание да общуваме. Разговаряше предимно с Таша, а аз следях със завист колко леко и непринудено си бъбрят. Вече бях разбрала, че негов добър приятел бил далечен братовчед на Таша — ето защо двамата се познаваха толкова добре.

— Пет? — попита Дмитрий учудено. Разговаряха за децата на този техен общ приятел. — Не бях чул.

Таша кимна.

— Истинска лудост. Кълна ти се, че не вярвам жена му да е имала повече от шест месеца почивка между бременностите. Освен това тя е ниска, така че става все по-широка и по-широка.

— Когато го срещнах за пръв път, той ми се кълнеше, че изобщо не иска деца.

Очите й се разшириха от възбуда.

— Зная И аз не мога да повярвам. Трябва да го видиш сега. Направо се разтапя покрай хлапетата си. И през повечето време не разбирам какви ги плещи. Кълна се, че говори повече на бебешки език, отколкото на английски.

Дмитрий я дари с една от редките си усмивки.

— Е… децата действат по този начин.

— Не мога да си представя, че това може да се случи на теб — засмя се тя. — Винаги си бил такъв стоик. Разбира се… предполагам, че ще говориш по бебешки на руски, така че никой да не разбере какво казваш.

И двамата се засмяха на тази шега, а аз се извърнах, благодарна на Мейсън, че е до мен, за да има с кого да си говоря. Той беше отлично средство за разсейване от всичко наоколо, защото не само че Дмитрий ме пренебрегваше, ами и Лиса си бъбреше само с Кристиан, потънали в техния малък свят. Сексът явно бе засилил любовта им и аз вече се питах дали изобщо ще успея да прекарам малко с нея насаме по време на предстоящата ски ваканция. Накрая тя се откъсна за малко от него, за да ми даде коледния подарък.

Отворих кутийката и се взрях в нея. Видях наниз от кафяви мъниста, а отвътре се разнесе аромат на рози.

— Какво е това…

Вдигнах наниза. В единия му край висеше тежък златен кръст. Тя ми подаряваше четки^[1]. Приличаше на обикновената молитвена броеница, но беше по-малка — колкото гривна.

— Да не се опитваш да ме покръстиш? — подметнах шеговито. Лиса не беше фанатично-религиозна, но вярваше в Бог и редовно ходеше на църква. Като повечето фамилии на мороите, които произхождаха от Русия и Източна Европа, и тя беше православна християнка.

А аз? Аз пък бях православна атеистка. Допусках, че Господ наистина съществува, но нямах нито време, нито сили да проуча въпроса. Лиса уважаваше избора ми и нито веднъж не се опита да ме привлече към вярата си, заради което този подарък изглеждаше доста странен.

— Обърни го — подкани ме тя, очевидно развеселена от изненадата ми.

Направих го. Отзад върху кръста бе инкрустиран змей с преплетени цветя. Гербът на рода Драгомир. Изгледах я озадачено.

— Това е фамилна скъпоценност — обясни ми Лиса. — Един от приятелите на баща ми пази кутии с негови вещи. Това било в една от тях. Броеницата е принадлежала на пазителя на моята прабаба.

— Лис… — Не знаех какво да кажа. Сега вече четките придобиваха съвсем ново значение. — Не мога да… не можеш да ми подаряваш толкова ценна вещ.

— Е, със сигурност и аз не мога да я задържа. Предназначена е за пазител. За моя пазител.

Пристегнах броеницата около китката си. Кръстът беше хладен на допир до кожата ми.

— Знаеш ли — подкачих я аз, — има голяма вероятност да ме изритат от училището, преди да успея да ти стана личен пазител.

Тя се усмихна.

— Е, тогава ще ми я върнеш.

Всички се засмяха. Таша понечи да каже нещо, но се спря. Гледаше към вратата.

— Джанин!

Майка ми беше застанала там, както винаги студена и невъзмутима.

— Съжалявам, че закъснях. Но трябваше да свърша една работа.

Работа. Както винаги. Дори и на Коледа.

Усетих как стомахът ми се присви, а лицето ми пламна, когато в съзнанието ми изникнаха сцени от нашата схватка. Тя не бе говорила с мен, откакто това се случи преди два дни, дори и докато бях в клиниката. Никакви извинения. Нищо. Стиснах зъби.

Седна при нас и скоро се присъедини към разговора. Отдавна бях установила, че майка ми реално говореше само по една тема: професията на пазителите. Чудех се дали има някакво хоби. Нападението срещу фамилията Бадика измъчваше всички тук, което позволи на майка ми неусетно да пренасочи разговора към друго подобно нападение, в което тя участвала като пазител. За мой ужас Мейсън жадно попиваше всяка нейна дума.

— Всъщност обезглавяването не е толкова лесно, колкото изглежда — заяви тя с типичния си делови тон. Никога не съм смятала, че е лесно, но по тона й се разбираше, че според нея всички се заблуждават, че обезглавяването е детска работа. — Трябва да срежеш вратните прешлени, както и сухожилията.

През телепатичната ни връзка усетих как на Лиса й прилоша. Тя не обичаше подобни ужасяващи разговори. Докато на Мейсън му светнаха очите.

— А какво е най-доброто оръжие за това?

Майка ми се позамисли за миг.

— Секирата. С нея може да се усили тежестта на удара. — И замахна с ръка, за да илюстрира необходимото движение.

— Разумен избор — кимна Мейсън. — Господи, надявам се да ми позволят да нося бойна секира.

Идеята беше смешна и нелепа, тъй като секирите съвсем не са удобно оръжие, с което да се разхождаш навсякъде. За част от секундата настроението ми се подобри, защото си представих как Мейсън крачи по улицата, преметнал бойна секира през рамо. Но този приятен момент бързо отмина.

Честно казано, не вярвах, че ще водим такъв разговор в навечерието на Коледа. Но явно нейното присъствие можеше да развали всичко. За щастие не след дълго всички започнаха да се разотиват. Първи се оттеглиха Кристиан и Лиса, за да се отдадат на любимите си занимания, а Дмитрий и Таша очевидно имаха да си споделят още много неща. Двамата с Мейсън вървяхме към спалното помещение на дампирите, когато майка ми се присъедини към нас.

Никой не каза нищо. Черното небе беше осеяно с ярки звезди, а блясъкът им се отразяваше върху леда и снега около нас. Аз бях с якето си с цвят слонова кост с изкуствена кожа по края. Вършеше ми добра работа, защото пазеше тялото ми топло, въпреки че нищо не помагаше срещу поривите на ледения вятър, брулещ лицето ми. През цялото време, докато вървяхме, очаквах майка ми да свърне към помещенията за пазителите, но тя влезе с нас в спалното ни помещение.

— Исках да поговоря с теб — каза ми тя накрая.

Алармената ми инсталация моментално се задейства. Сега пък какво бях сторила?

Каза само това, но Мейсън тутакси схвана намека. Не беше нито глупав, нито нетактичен, макар че в този момент ми се прииска да е точно такъв. Освен това имаше някаква ирония в това, че изгаряше от желание да изтреби всичките стригои по света, а се страхуваше от майка ми.

Стрелна ме с извинителен поглед, сетне сви рамене и промърмори:

— Хей, сетих се, че трябва да отида на едно място. Ще се видим по-късно.

Докато се отдалечаваше, гледах подире му със съжаление. Искаше ми се да хукна след него. Но ако се опитах да избягам, съществуваше голяма вероятност майка ми да се втурне след мен и да ми насини и другото око. Затова беше по-добре да си трая и по-скоро да приключа с това. Пристъпвайки притеснено, гледах навсякъде другаде, но не и към нея, докато я чаках да заговори. С крайчеца на окото си забелязах как някои от околните ни хвърлят любопитни погледи. Припомних си, че май всички на този свят знаят, че на нея дължа насиненото си око, и внезапно реших, че не искам да има свидетели на поредната лекция, която тя се бе приготвила да ми изнесе.

— Искаш ли, хм, да отидем в моята стая? — попитах я.

Тя ме изгледа изненадано. В очите й се мярна несигурност.

— Добре.

Поведох я нагоре по стъпалата, като вървях на безопасна дистанция от нея. Помежду ни тегнеше напрежение. Тя не каза нищо, когато стигнахме до стаята ми, но аз я видях как огледа зорко всяка подробност, сякаш вътре можеше да се спотайва някой стригой. Седнах на леглото си и зачаках, докато тя крачеше наоколо. Не знаех какво трябва да направя. Тя прокара пръсти по редицата от книги за поведение и еволюция на животните.

— Всички тези книги за изпитите ли са? — попита тя.

— Не. Просто ми е интересно, това е всичко.

Тя повдигна вежди. Не знаеше. Но как би могла? Майка ми не знаеше нищо за мен. Продължи да оглежда и преценява всичко наоколо, като се спираше да разгледа дреболиите — явно й разкриваха неподозирани неща за мен. Снимка на двете ни с Лиса, облечени като феи за Хелоуин. Чанта с емблемата на компанията за бонбони „Суитартс“. Сякаш майка ми за пръв път в живота си се срещаше с мен.

Накрая се обърна рязко и протегна ръката си към мен.

— Ето. Вземи.

Стресната, аз се наведох напред и подложих дланта си под нейната. Нещо дребно и студено изпадна в ръката ми. Беше кръгъл медальон, малък — не по-голям от монета от десет цента в диаметър. Основата бе от сребро, а в средата беше инкрустиран плосък диск от пръстени от цветно стъкло. Смръщих вежди и прокарах палец по повърхността му. Беше странна вещ, а пръстените го правеха да прилича на око. Най-вътрешният пръстен беше най-малък, също като зеницата. Със син цвят, но толкова наситен, че изглеждаше почти като черен. Около него имаше по-голям бледосин пръстен, който на свой ред бе заобиколен от следващия бял пръстен. Външният пръстен беше много тънък, с тъмносин оттенък.

— Благодаря — рекох. Не бях очаквала нищо от нея. Подаръкът беше много странен — защо, по дяволите, ми подаряваше нещо, което приличаше на око? Но все пак беше подарък. — Аз… аз не съм ти купила нищо.

Майка ми кимна. Лицето й отново доби равнодушно изражение.

— Няма значение. Не се нуждая от нищо.

Тя се обърна и започна да обикаля стаята. Но не разполагаше с много пространство за целта. Все пак благодарение на ниския си ръст крачките й бяха по-къси. Всеки път, като преминаваше покрай прозореца над леглото ми, светлината озаряваше кестенявата й коса. Наблюдавах я с любопитство и скоро осъзнах, че беше нервна не по-малко от мен.

Най-после спря да кръстосва и отново ме погледна.

— Как е окото ти?

— Оправя се.

— Добре. — Отвори уста и за миг си помислих, че ще измърмори някакво извинение. Но не го направи.

Когато закрачи отново из стаята, реших, че повече не издържам да стоя на едно място. Заех се с подреждането на подаръците. Тази сутрин бях получила цял куп. Сред тях бе и копринената рокля от Таша, червена и бродирана с цветя. Майка ми ме наблюдаваше, докато я окачвах в тесния гардероб.

— Много мил жест от страна на Таша.

— Да — съгласих се. — Не очаквах да получа подарък от нея. Наистина я харесвам.

— И аз.

Изненадана, аз рязко се извърнах от гардероба и се вгледах в майка ми. И тя изглеждаше не по-малко учудена. Ако не я познавах по-добре, бих си помислила, че двете току-що сме постигнали съгласие за нещо. Може би все пак на Коледа наистина се случват чудеса.

— Пазител Беликов ще й подхожда чудесно.

— Аз… — Примигнах, неуверена за какво точно ми говореше тя. — Дмитрий?

— Пазител Беликов — поправи ме майка ми със строг тон, показващ неодобрението й от прекалено фамилиарното ми обръщение към него.

— Ама в какво… в какво да си подхождат?

Тя повдигна вежди.

— Не си ли чула? Тя му предложила да стане неин личен пазител, след като няма такъв.

Почувствах се така, сякаш отново ме бе ударила с все сила.

— Но той… е разпределен в Академията. И ще охранява Лиса.

— Може да се уреди. Пък и независимо от репутацията на Озера, тя все пак е кралска особа. Ако настоява, ще удовлетворят желанието й.

Аз само се взирах безизразно в пространството.

— Е, предполагам, че те са добри приятели и тъй нататък.

— Много повече от това, или вероятно биха могли да бъдат.

Бам Отново ме цапардоса.

— Какво?!

— Хм? Ами тя… Тя проявява интерес към него. — Ако се съдеше по интонацията на майка ми, романтичните истории никак не я интересуваха. — Таша няма нищо против да има деца дампири, така че е възможно накрая… да сключат, хм, споразумение и за това, ако той стане неин пазител.

О, мили Боже. Времето застина. Сърцето ми спря да бие.

Едва сега осъзнах, че майка ми очаква отговора ми. Беше се облегнала на бюрото ми и не ме изпускаше от очи. Може и да беше безмилостен ловец на стригои, но явно не забелязваше какви чувства бушуват в мен.

— И… той ще се съгласи ли? Да стане неин пазител? — попитах с немощен глас.

Майка ми сви рамене.

— Доколкото зная, още не е дал съгласието си, но, разбира се, че ще се съгласи. Това е голяма възможност за него.

— Разбира се — отвърнах като ехо. Защо Дмитрий би се отказал от шанса да стане пазител на своя приятелка и да има бебе от нея?

Струва ми се, че майка ми каза още нещо след това, но не го чух. Нищо не чувах. Мислех само за това, как Дмитрий ще напусне Академията, ще ме изостави. Мислех си как двамата с Таша се разбираха толкова добре. И тогава, след всичките тези размисли и спомени, въображението ми се развихри, импровизирайки бъдещите сценарии. Таша и Дмитрий заедно. Докосват се. Целуват се. Голи. Други неща…

Стиснах очи за половин секунда, сетне ги отворих.

— Наистина съм много уморена.

Майка ми млъкна насред изречението. Нямах представа какво казваше, преди да я прекъсна.

— Наистина съм много уморена — повторих. Гласът ми прозвуча кухо в собствените ми уши. Празен. Напълно лишен от емоции. — Благодаря ти за окото… хм, за подаръка де, но ако не възразяваш…

Майка ми се взираше изненадано в мен, с открито и смутено лице. Сякаш за миг се бе вдигнала някаква преграда. После, просто така, обичайната й стена на хладен професионализъм си дойде на мястото. До този момент не бях осъзнала колко много е позволила да разкрие от себе си. Наистина го бе направила. Макар и за кратко, тя се бе показала уязвима пред мен. Но сега от тази уязвимост не бе останала и следа.

— Разбира се — изрече сковано. — Не искам да те притеснявам повече.

Исках да й кажа, че не става дума за това. Исках да й кажа, че не я гоня заради нещо лично. И исках да й кажа още, че копнея тя да е от онези любящи, разбиращи майки, за които толкова съм слушала — майка, на която мога да споделя всичко. Майка, с която дори бих обсъдила объркания си любовен живот.

Господи. Всъщност исках да кажа на всекиго за това. Особено в момента.

Но бях прекалено погълната от личната си драма, за да промълвя дори една дума. Чувствах се, сякаш някой е изтръгнал сърцето ми и го е запокитил в противоположния край на стаята. В гърдите ми изригна изгаряща, агонизираща болка и нямах представа, как да я угася. Едно беше да приема, да се примиря, че не мога да имам Дмитрий. Но съвсем друго бе да осъзная, че някоя друга можеше.

Не й казах нищо друго просто защото бях изгубила дар слово. В очите й блесна ярост, а устните й се стегнаха в познатия израз на неудоволствие, което тя толкова често показваше. Без нито дума повече майка ми се завъртя кръгом и излезе, затръшвайки вратата след себе си. На нейно място и аз бих затръшнала вратата. Май наистина споделяхме някои общи гени.

Но почти веднага забравих за нея. Просто седях там и мислех. Мислех и си представях.

Така се изниза остатъкът от деня. Пропуснах вечерята. Пролях няколко сълзи. Но най-вече седях върху леглото, мислех и ставах все по-потисната. Открих също, че само едно беше по-лошо от това, да си представям Дмитрий и Таша, вплетени един в друг — да си спомням как той и аз бяхме заедно. Той никога вече нямаше да ме докосне по този начин, никога повече нямаше да ме целуне…

Това бе най-ужасната Коледа в живота ми.