Стивън Гулд
Телепорт (7)

6
Старите пътеки

Опитвах няколко дни, ама не се получи. Накрая се върнах в библиотеката в Сан Диего и намерих нужното изображение в един британски туристически пътеводител.

Паметникът на мъчениците в Оксфорд се намира на кръстовището на Броуд Стрийт и Сейнт Гайлс. Пътеводителят ми припомни причината за построяването му, но мама никога не ми беше разказвала страховитите подробности. Мъчениците бяха трима англикански протестанти, изгорени по време на кървавото царуване на Мери.

Изгорени… отврат.

Как беше възможно някой да извърши такова нещо?

Снимката буквално ме върна във времето. Припомни ми онова място. Ужасяващ спомен обаче. Бях там с мама, чакахме татко да ни снима, и тогава по Броуд Стрийт профуча една кола и се заби в такси на няма и три метра от нас. Клаксони, стъкла, свирещи гуми, огънат метал и разкривена пластмаса. Гюрултия.

Умирах от страх на връщане в лечлейдското ни жилище.

В Оксфорд валеше и беше студено, пешеходците се криеха под чадърите си или се бяха увили в яркожълти дъждобрани, прегърбени като костенурки.

Пресякох улицата и закрачих, понесен от човешкия поток. Подгизвах и замръзвах, ала нямах нищо против. При Сам бе трийсет и три градуса — бях благодарен за малко студ. Когато ми стана прекалено студено, избрах място за скок край книжарницата „Блекуел“ на Броуд Стрийт, но извървях още няколко преки.

Така го изискваше новото ми правило. Не пристигай оттам, откъдето си тръгнал. Не знаеш кой може да те причаква. Завих на поредния ъгъл, тухлени стени, жилищни кооперации и минимаркет, и скочих.

Бях го научил от новите си експерименти по пазаруване. Ако скочиш, завивайки на ъгъл, и някой те види, няма проблем. Ако те наблюдават отзад, ще си помислят, че просто си продължил нататък. Ако те видят от другата страна, ще си помислят, че си се върнал назад.

От погледа ни постоянно изчезват хора, през врати, зад ъгли, в метрото, обаче ние сами си обясняваме къде са отишли. Знаем, че тялото си е там, макар и невидимо, от отсрещната страна на вратата, в отдалечаващата се мотриса, зад ъгъла.

Само че Кемп и неговите хора — те знаеха истината.

Трябваше да се посгрея при Сам. Новото ми убежище бе влажно и тъмно, напомняше на Оксфорд в дъждовна нощ, обаче при седемчасовата разлика между ранчото и Гринуич, в Калифорния беше горещо, светло и сухо. За половин час на слънце напълно изсъхнах.

Нарекох пещерата Дупката, не толкова като дупка на хобит, колкото като леговище на язовец, където ме бяха наврели кучетата.

Беше удобна, малко влажна, малко студена — място, където да носиш пантофи и дебела жилетка или може би мъхест халат, за да не ти е студено. По краищата бях поставил нисковолтажни градински лампи. До леглото и бюрото имаше няколко по-силни, също нисковолтажни — включвах ги само при нужда, но градинските светеха постоянно, защото в Дупката нямаше прозорци, до нея не стигаха слънчеви лъчи. Хич не ми се щеше да се събудя нощем и да опипвам наоколо в търсене на електрически ключ. Определено нямах желание да скачам в тоя мрак.

Всичко това функционираше с акумулатори за яхти, поставени върху една лавица в старата шахта. През деня, когато слънчевите лъчи проникваха във входа на рудника и затопляха скалата, образуващото се течение изтласкваше въздух през останките в срутения тунел и образуваше осезаем ветрец в Дупката. През това време можех да включа бензинов генератор, с който да заредя акумулаторите, защото вонята на отработените газове се разнасяше през дупките и цепнатините.

Налагаше се да го правя само около веднъж седмично — всъщност, с акумулаторите бях прекалил.

Задигнах ги.

И генератора.

И лампите.

По дяволите, напоследък крадях всичко.

Не ми се и мислеше какво би казала мама.

Барутът, с който взривих минната галерия, беше началото, естествено. Намерих си оправдание — за нищо на света нямаше да ми го продадат, — обаче съвсем скоро свърших и парите. Дори само акумулаторите щяха да изчерпят спестяванията ми.

Бяха от един склад за резервни части за яхти в Сан Диего, където спускащите се към летището самолети реват ниско над тебе и човек може да им преброи нитовете, след като е престанал да се навежда от страх, разбира се. Не знам как съм изглеждал. Сигурно малко мръсен, малко неблагонадежден, ама един от продавачите вървеше по петите ми, докато отмятах нещата от списъка си. Акумулаторите, поцинкована тел, автоматично зареждащо устройство и генератор.

Имаха всичко, не бях пипал нищо по стелажите, но гледах да не се задържам много пред стоките, които ми трябваха. Зададох цял куп въпроси за самосвиващите се платна, които продаваха, после купих една малка котва за лодката ми.

Не я бях оставил в Оахака. Лесно можех да вдигна корпуса на ръце, след като първо бях свалил мачтата, руля, шверта и греблата. Сега беше в Дупката, обърната наопаки, с грижливо подредени наблизо аксесоари и завита със спасителните жилетки. Моята лодка — в пещера без изход, насред пустинята.

На касата имаше монитор, от ония с разделен на четири дисплей, който показваше самата каса, вратата, аварийния изход и щанда за електроника. Като че ли не наблюдаваха акумулаторите и другите неща от моя списък.

Акумулаторите бяха адски тежки. Оная нощ взех дванайсет и тъй като го бях изпразнил, отнесох и якия им стелаж, а после и останалите неща от списъка.

Носех ръкавици.

Мебелите бяха от „Икея“. Леглото, бюрото, етажерките. Лесна работа. И сглобяването им не беше трудно. Обаче нивелирането…

Тъпа пещера.

Хипермаркетът за строителни материали дари цимент, нивелир, вана за бъркане на гипс и всичко, което ми трябваше, за да изравня някои участъци от пода. Там имаше много камери, ала собствените им стелажи препречваха видимостта им. Клякайки под един от тях, можех да скачам незабелязано, даже през работно време.

Акумулаторите бяха тежки, ама и циментовата смес не беше лека. Едва помръдвах трийсет и пет килограмовите чували, но и те скочиха нормално и когато забърквах сместа, просто ги разкъсвах и я гребях с една стара каничка за кафе.

Когато приключих, повърхността беше грозна, грапава, недодялана, ала все пак хоризонтална. Леглото ми бе хоризонтално. Масата беше хоризонтална, ала изглеждаше странно. Около нея можеха да седят четирима, но бях взел само един стол.

Искам да кажа, в края на краищата, защо ми бяха повече?

Това обаче ме дразнеше, адски ме дразнеше, и накрая една нощ скочих пак в „Икея“, за да попълня комплекта.

Естествено, и това ме дразнеше, ама поне, когато погледът ми минаваше през масата, вече не се стрясках. Разполагах с нужния брой столове, ако някога ми скимнеше да доведа Сам, Консуело и Алехандра.

Сам успя да измъкне Консуело от ареста чак след пет дни. В резултат на това, на един граничен инспектор му предстоеше официално разследване. Не можеше да обясни голям банков влог на негово име, открит горе-долу по времето, когато подписал нареждането за ареста й.

— Един от собствените му хора подшушна на адвоката — разказа ми Сам. — Не съм сигурен дали беше ядосан, че шефът му е взел подкуп, или че не го е поделил с него.

Срещнахме се на бензиностанцията на „Тексако“, където бяхме чакали линейката. Скочих четири часа по-рано, още преди да отворят, и се скрих в храстите, с една книжка.

Консуело ми съобщи, че в хотел „Вила Бланка“ имало нов пиколо, чужденец — което означаваше мексиканец от севера, не от Оахака. Та той прекарвал почивките си на такива места, че да наблюдава къщата на Алехандра, а в свободното си време се разхождал по хълмовете над семейното имение с бинокъл.

Алехандра намерила една своя съученичка от Институто де идиомас, която искала да промени живота си и била готова да поеме агенцията за преводи. Самата Алехандра постъпила на работа на остров Саона в Доминиканската република, превеждала на англо и френскоговорещи туристи и учела местния caribeno espanol.

С гаджето си, което се върнало в Хуатулко, си останали само приятели. Прекалената близост сложила край на връзката им и аз се зарадвах, докато Консуело не ме осведоми, че сега Алехандра ходела с друг, местен доминиканец.

C’est la vie.

Хвърлиха ме в Ел Сентро и си тръгнаха за вкъщи. Оттам скочих обратно в Дупката, цял час след като се разделихме.

В Оксфордшир има едно поле, далеч от Темза, хълмовете и историческите руини, но пък само на няколко километра от селската гара по линията между Оксфорд и Лондон. Там има и един бик, той обаче си стои при кравите и общо взето е спокоен, освен когато се появявам изневиделица точно пред него. И даже тогава обикновено само изпръхтява и се отдалечава.

Най-често в дъждовно време.

Поне така ми се струваше. Слаломирах между кравешките изпражнения през мократа трева, излизах през портата и после бъхтех по асфалта към гарата. Разходката ми идваше добре, само дето беше малко влажно.

Неведнъж изниквах под проливния дъжд и направо скачах на гарата. Обаче трябваше да е адски неприятно, за да го сторя.

Стига само един от ония да пътуваше за гара Падингтън в 09,52, и някой мъглив ден щяха да ме чакат в полето.

Стигаше ми, за да сънувам кошмари.

Не че от време на време не скачах в Лондон и Оксфорд, ама тогава се отдалечавах от мястото колкото може по-бързо.

Искаше ми се да избягам от там.

Исках света.

С Пукет беше по-лесно, отколкото с Оксфорд. Спомените ми бяха по-ясни, миризмите, невероятните багри на океана, португалската архитектура. Купувах си наденички с чесън, лепкав ориз с банани и настърган кокосов орех или червен фасул, увит в бананови листа, от продавачи, които носеха стоката си в ратанови кошници. Или пилешки шишчета, които се продаваха от стоманени колички, теглени с мотопед.

Парите ми свършваха.

Предполагам, че бих могъл да се хвана на работа. Може би да превеждам в Испания или Франция, ала бях дете, при това дребно дете. Нямаше я Алехандра да ме урежда.

И все пак ми отне известно време, докато събера смелост.

Първият ми опит за малко да се увенчае с жалък провал, само че те така и не усетиха, че съм там. Видях охранителите да оставят бронираната си кола пред „Сейфуей“ и да влизат вътре с брезентовите си торби. Заобиколих от другата страна и надникнах през дебелото стъкло, вмъкнах се между два вана и скочих.

Вътре нямаше нищо. Супермаркетът се оказа първата им спирка.

Същия следобед взех сглобяем велосипед от Уолмарт и напомпах гумите. На другия ден проследих бронираната кола из квартала — тя обиколи три бакалии, две бижутерии и накрая мола „Хортън Плаза“. Там се наложи да направят няколко курса с торбите, в двете посоки.

Избрах момента, когато обслужваха банкомат в един супермаркет.

Нямаше нужда да се приближавам — предишния ден бях видял колата отвътре.

Добре, че бях пренасял акумулатори и чували с цимент. Опразних съдържанието за няма и пет минути, скачайки до Дупката и обратно.

Наложи се да разпоря чувалите.

Триста хиляди долара. Плюс-минус двайсет бона.

Явно беше от големите охранителни фирми. Дали имаха застраховка?

Мама нямаше да се зарадва. Нито пък тате.

„Добре де, ама тях ги няма, нали?“

Туристите ме прогониха от Оксфорд — те и техните рейсове. Рейсовете са адски странно нещо. Собственост са на туристическите фирми и туристите обикалят забележителностите с тях, но по-скоро са като градския транспорт, винаги в движение и обикновено празни.

Не понасям дизелови изпарения.

Открих едно каратистко доджо в Найтсбридж, чийто собственик имаше и фитнес клуб. Скъпо беше, пък и се наложи да фалшифицирам подписа на татко върху формуляра, обаче имаха страхотна съблекалня с душове. Предплатих за цяла година.

С това си направих подарък за рождения ден — навърших тринайсет.

Можех да се задоволя с къпане в Дупката, само че се налагаше да продължа строителната си дейност, да инсталирам газов бойлер и да оставям сапунената вода да изтича заедно с чистата под карстовата стена, а аз не исках. Представях си някой пустинен извор, където идват на водопой дивите овце, целият с разпенена повърхност. По тая причина използвах за тоалетна обикновена кофа, ароматизирана с боров дезинфектант, в по-малката пещера и когато се напълнеше, късно вечер я изхвърлях в клозетите на някоя от зоните за пикник в парка.

Все още внимавах. Никога не скачах в близост до доджото. Често пътувах с метрото, скачах на най-различни станции и преди да си тръгна, винаги се опитвах да избера място, където не съм бил. И където нямаше покритие за видеокамерите — да речем, някоя телефонна кабина или информационно табло, което закриваше част от пространството.

На тръгване, на връщане в Дупката, просто скачах от движещата се мотриса, която и линия да беше. Или избирах най-празния вагон и скачах, когато никой не ме гледаше, или се запътвах към съседния вагон и скачах между вратите, в онова тясно, оглушително дрънчащо пространство.

Но ходенето на тренировки ми се отразяваше добре — означаваше, че спазвам режим, структура, каквато по-рано не бях имал.

Означаваше, че трябва да си купя часовник.

Взех си от ония, с различните часови пояси, които едновременно показват времето на две различни места. Настроих го на американско тихоокеанско време, минус седем, и Лондон, по Гринуич. Само с натискане на един бутон ми показваше часа в Пукет, Гринуич плюс седем.

Закуската си, овесени ядки, обикновено ядях в Дупката. Имах малък дванайсетволтов хладилник за млякото. В осем сутринта беше време да се приготвя за тренировката в четири следобед в доджото. Не бях най-малкият в групата, а само най-ситният.

Обаче компенсирах дребния си ръст.

— Свиреп е, а? — казваше главният инструктор, сенсей Пател, на Мартин, младшия инструктор, който водеше нашата група, наблюдавайки ме в спаринг. Носех наколенки и налакътници, падах и ставах, ама моментално се връщах, продължавах да нанасям удари с ръце и крака.

— Не чак толкова — отвръщаше Мартин с широка усмивка на лице. Знаеше, че го чувам, и само ме дразнеше. — Ой! Стига си блокирал с глава, ти там.

След тренировка се отбивах в пералнята (плащаше се на кило пране), обикновено вчерашните дрехи и екипа от тренировката, плюс спалното бельо веднъж седмично.

Обядвах където ми падне, най-често в Лондон, без да скачам. Естествено, там беше вечер — и ако искаш някаква специална храна, но не успееш да я намериш, значи не си я търсил сериозно. Да де, освен мексиканска. Ядях пакистански, индийски и китайски манджи, от време на време риба с пържени картофки.

Недалеч от доджото имаше библиотека, в която продължавах самообразованието си. Пак учех естествените науки на френски и математика на испански, та библиотекарките час по час наминаваха край мене с „Bonjour, mon ami“ и „Como esta?“ Малко се разочароваха, когато установиха, че не съм чужденец, обаче винаги бяха любезни и ми даваха едно рамо, когато запецвах на някоя математическа или химическа задача.

Библиотекарите, обясниха ми те, мрели да отговарят на въпроси. А аз им гарантирах приятно разнообразие от хлапетата, които идваха да се натискат на стълбището или да дръпнат една трева в тоалетната.

Вечерята можеше да е навсякъде. Утро в Пукет, някое време в Сан Диего. Само не в Лондон — там минаваше полунощ.

Понякога скачах с лодката в Байа Чакакуал, залив на трийсетина километра от Ла Крусесита, и се гмурках гол, за да уловя вечерята си, омар или риба, опечени на плажа с лимон и пипер.

Прибирах се у дома в Дупката, следваше пак събуждане, разходка за прането и така нататък.

След шест месеца сенсей Пател каза, че мога да посещавам вечерните тренировки за възрастни. Изпитаха ме за никю, кафяв пояс втори клас, и аз издържах, на косъм.

Не ми допадаха особено формите, катите. Не виждах смисъла, затова не ги упражнявах толкова, колкото се изискваше.

— Добре де, хубаво — отвърна сенсей Пател, когато изразих мнението си пред него.

И ме прати да седна на пода.

— Гледай.

Направи първите две крачки от хейан шодан, долен блок и удар с ръка на средно ниво със стъпка напред. Спря между блока и удара.

— Ето как го правиш ти. Ела сега и ме атакувай. С фронтален ритник.

Изправих се и изпълних най-добрия си ритник. Той го блокира странично с долен блок и кокалчетата на юмрука му одраскаха носа ми. Изгубих равновесие и залитнах назад. Изобщо не го бях видял да пристъпва към мене, ама явно го беше сторил. За стотна от секундата се зачудих дали не е скочил.

— Според тебе как съм се научил на това? Не е от спаринг. Гледай сега. — И изпълни цялата ката, само че тоя път с друг ритъм и сила. Блок — удар, блок — блок — удар. Дори не го правеше толкова бързо — всяко движение плавно преливаше в следващото.

— Ако искаш да си по-добър в спаринга, продължавай с катите. — Сенсей Пател ме чукна с показалец по челото. — Използвай малко въображение. Мислиш си, че си тук сам — нищо подобно. Заобиколен си с врагове. Затова се дръж подобаващо.

Виж ти…

Веднъж на два месеца се обаждах на Сам от уличен телефон. Питах на испански за Карлота, Роса или някакво друго име. Ако ми отговореше: „Tienes el numero incorrecto“, имате грешка, и затвореше, на другия ден се срещахме нататък по пътя от бензиностанцията на „Тексако“, по изгрев-слънце, когато погледът стигаше на километри разстояние. Ако кажеше: „No la conozco“, не познавам такава, отлагахме виждането — не можеше да дойде на другия ден или смяташе, че не е безопасно.

Тоя път обаче всичко беше наред и двамата с Консуело седяха на сгъваемите си столове, а аз се бях настанил на задния капак на колата, ядяхме вкусно къри и разговаряхме на испански.

— Алехандра се прибира у дома — съобщи Консуело. — Помоли да ти предам, че й липсват chupulines. — Въпреки беглата й усмивка, личеше, че е разтревожена.

— Пиколото от „Вила Бланка“ още ли се навърта наоколо?

— О, да. Матео черпи роднините ми по баровете. Следобед дава колата си на Родриго да разхожда момичетата.

— Estupido! Глупак! Никой ли не му е казал? — Искаше ми се да ида да го нашляпам. Тоя мошеник Родриго! Мислех го за приятел.

Сам сви рамене.

— Какво да му кажат? Матео може да научи от всеки онова, което знае Родриго. Стига някой да го предупреди да не дрънка пред Матео, и ето че Родриго вече наистина ще има тайна. Най-добре е да го оставят на мира. Пък и това положение няма да трае дълго. Майка му забранява да шофира, щото още няма книжка, и го предупреждава, че ще прати братовчед му Пако да го арестува, ако не я слуша.

— Той никога не слуша — възразих. — Ами Алехандра? Безпокоя се.

Консуело въздъхна.

— Липсва й семейството. И е скъсала с гаджето си, доминиканеца.

— Мога да…

— Какво можеш? — прекъсна ме Сам. — Да се появиш там и да им дадеш основание да я тормозят ли?

Скочих от капака и ритнах един камък. Той прелетя над хребета на хълма и се заби в мескитовите храсти и кактусите. Палецът ме заболя, но се постарах да не куцам, докато се връщах при колата.

— Добре. Ами вие? Мислиш ли, че тук е безопасно? — Махнах с ръка към хълмовете наоколо. Шосето минаваше на единайсет километра южно от нас, а пустият черен път се изкачваше по склона и се виждаше ясно, тънка права линия без завои чак до подножието на хълма.

Сам отново сви рамене.

— Не е по-опасно, отколкото, ако не се виждахме.

Консуело насочи показалец към мене.

— Ти не си ягуар да живееш сам-самичък. Зле е за здравето. — Тя се пресегна и докосна дупката на дънките ми. — По-скоро като койот. Ама даже койотите са на глутници, нали така?

— Ясно. Ще ида да вия по луната. Може да почна да обикалям боклукчийските кофи.

Сам почука с пластмасовата си вилица по стиропорената чиния.

— Това тук не е от боклукчийска кофа. Откъде е?

— Какво? Ааа, от „Кафе Наз“ в Истенд. — Забелязах неразбиращото му изражение и прибавих: — От Лондон.

— Аха. — Устните му помръднаха, но той остана безмълвен. Накрая рече: — Не е зле. Хич даже не е зле. — И посочи гърдите ми. — Изглеждаш здрав. Какви упражнения правиш?

— Карате. В едно доджо в… е, сигурно не бива да казвам къде е.

— Точно така. Не бива, ако редовно ходиш там. Някакви доходи? Имаш ли достатъчно пари?

Извърнах очи.

— Не се безпокой. Не ми се налага да мисля за наема. Чета си молитвата и се мия зад ушите, а също и зъбите, татенце. — Зъбите. Не исках пак да могат да сравнят снимките на зъбите ми, стига да можех да го предотвратя. — Дори си уча уроците. Стигнах до второ ниво, така де, до десети клас по естествени науки и започвам висша математика.

— Това какво значи, четири класа напред, а?

Свих рамене.

— Голяма работа. — Опитах се да си придам безразличен вид, обаче ми стана приятно някой да ме изчетка. Адски приятно.

И от това ме обзе страх за тях.

Изчаках половин час след тръгването им, наблюдавайки прашната диря на пикапа чак до шосето, преди да скоча в Дупката.

Скочих на Ембанкмънт Стейшън^[1], в заоблената подземна част, а не на надземния перон, в една ниша зад тълпа туристи, и някой се разкрещя.

— РАЗКАРАЙТЕ СЕ! — викаше някой. — РАЗКАРАЙТЕ СИ ГАДНИТЕ ЗАДНИЦИ ОТТУК! — Двете туристки пред мене бяха вдигнали ръце във въздуха, фотоапаратите им висяха на ремъците си, едната пищеше. Над раменете им видях, че някой тича по перона с голямо, странно наглед оръжие — каквото вече бях виждал.

Той стреля, нещо се заби в стената от двете страни на моето скривалище и изведнъж двете туристки бяха запратени към мене. Чух, че въздухът напуска дробовете им и те престанаха да пищят, обаче се гърчеха и усетих мирис на озон. Не бях прикован неподвижно, въпреки че жените задръстваха изхода на моята ниша, затова успях да скоча.

— Чакай! — извиках. Не знам защо, нито на кого, ала викът ми отекна в дерето на Пустото място. Веднага скочих на перона на Чаринг Крос и се качих в мотрисата, която пътуваше на север към Темза и Ембанкмънт Стейшън.

Никой не крещеше, никой не стреляше по мене, обаче здравата се бях облещил.

Стигнах до другата метростанция за около три минути, но него го нямаше. На перона се бяха появили ченгета. Те бяха измъкнали жените от нишата и ги бяха настанили на една пейка. Жицата още си висеше на мястото, опъната между два участъка разбити сини плочки, та предполагам, че са се промушили под нея. Не напуснах мотрисата и когато потеглихме, подминахме още полицаи в самия тунел, които размахваха фенерчетата и го претърсваха.

Слязох на Ватерло и взех линията за Грийн Парк, после се прекачих на линията за Пикадили до Найтсбридж. Даже не закъснях за тренировка, макар да ми се струваше, че би трябвало.

Следващия път едва се изплъзнах.

Случи се на метростанцията Елефънт енд Касъл и оня беше по-предпазлив от предишния. Проследи ме и ме нападна едва когато се качвах по витото стълбище за към улицата. Откри огън нагоре към мене и чух нещо механично да изщраква точно преди да натисне спусъка, затова се наведох напред и се озърнах назад. Жицата профуча над главата ми и увисна на перилата над мене. Преди да видя следващата, вече стоях сред пясъка в пустинята.

Добре, ясно.

Първият очевидно не бе случайност. Следяха станциите в метрото.

Скочих обратно в Лондон, на отсрещния бряг на Темза — Саут Кенсингтън Стейшън. Намирах се само на една станция от Найтсбридж, ама не се качих в мотрисата. Заскитах се по пероните — на тая метростанция се пресичат три линии — като държах под око всеки срещнат. Имаше много хора, ала след като изчаках три поредни мотриси на перона за Пикадили, бях разгледал всички лица.

Качих се по стълбището на източния перон и минах по тунела под Кромуел Роуд до Природонаучния музей. Там останах цял час, сновях назад-напред между китовете и динозаврите и наблюдавах всички, които се приближаваха. Само непознати лица. Накрая отидох по Бромптън Авеню до Найтсбридж, взех си прането и един фалафел и се метнах на рейса, който прекосяваше целия град в западна посока.

Фалафелът беше пресен, топъл, хрупкав и натежа в корема ми като гюле. Колцина бяха? Колко метростанции можеха да наблюдават? Дали щяха да ме прогонят от Лондон, както ме бяха принудили да избягам от Сан Диего и Хуатулко?

„Какво искат, по дяволите?“

Някъде след Илинг Комън, когато рейсът се поизпразни, скочих обратно в Дупката.

 

Отидох да си изруся косата. Купих си яке с две лица и три шапки. И очила с тъмни рамки и прозрачни стъкла. Пак пътувах с метрото, но бях много, ама много предпазлив. Никога не скачах на метростанция. Нито пък оттам. Опитвах се всеки божи ден да се появявам на ново място, далеч от онова, от което изчезвах предишната вечер.

И определено престанах да скачам в кина без билет.

Издържах изпита за икю, кафяв пояс първи клас. Сенсей Пател ме похвали, че катата ми вече не била толкова кофти. По време на спаринг теста дори бях успял да закача с крак сенсей Мартин в ребрата.

И си намерих приятел.