Стивън Гулд
Телепорт (3)

2
Изгубен (и намерен)

Някой изливаше струйка вода в устата ми. Сепнах се и се задавих. Разтърсващата кашлица предизвика пронизваща болка в главата и хълбока ми, ала не можех да се спра. Високото слънце ме ослепи. Стиснах клепачи, без да преставам да кашлям. Нещо ми имаше на челото, отстрани на шията и на десния хълбок.

Нечии ръце ме повдигнаха и ми помогнаха да седна. Успях хрипливо да си поема дъх, без да се закашлям, и отворих очи. Пясък. Чакъл.

Пустото място. Докоснах челото си и над дясната си вежда напипах неравна рана, вече хванала коричка. Продължих надолу и опипах шията си. Кожата отстрани беше ожулена и болезнено се опъна, когато завъртях глава да видя кой ми помага да остана седнал.

— Mas comodo?^[1] — попита дрезгав глас. Сред прошарена брада проблеснаха бели зъби. Отместих се малко назад. Човекът носеше сламена шапка, ослепително бяла риза и изтъркани тъмнозелени шорти. Очите му бяха скрити зад огледални очила. Въпреки кафявата си кожа не приличаше на латиноамериканец. Просто беше почернял.

— Моля? — успях да изрека едвам.

— Ааа, още вода? — рече той и ми подаде пластмасовото шише.

Поех го и предпазливо отпих, като внимавах да не се задавя отново.

— Какво ти се е случило, малкия?

Запримигвах. Какво всъщност се случи? Нещо вкъщи, жената, която твърдеше, че била от училищния инспекторат?…

Може би съм изкрещял. Помня, че рязко се надигнах, опитах да се изправя на крака и зрението ми помръкна.

Не съм сигурен колко време беше изтекло, но отново лежах по гръб. Някой простираше над мене нещо, което заслоняваше лицето ми от слънцето. Черен чадър. Лъчите се процеждаха през черния плат, между осеяните с ръждиви петна спици. Държеше го слаба, сбръчкана ръка. Проследих я нагоре и видях жена с гарвановочерна коса и очи, тъмни като спокойни нощни вирове.

Видя, че я наблюдавам, и каза нещо на испански, не на мене, а на някого отстрани. Понечих да се надигна и една ръка, не нейната, ме натисна да легна обратно.

— Недей. — Беше Брадатия от по-рано. — Освен ако не искаш пак да припаднеш. Тук има цяла локва засъхнала кръв. Преди не я видях, ти беше отгоре й, ама по-добре си лежи, става ли?

И тогава избликнаха разтърсващите ридания. Спомних си всичко, до най-малката подробност, случилото се потече безкрай пред очите ми, от маминия вик „Бягай!“ до кръвта и неподвижно втренчения в нищото поглед.

Навярно пак съм изгубил съзнание.

Светлината се беше променила — слънцето бе преполовило пътя си по небето, вееше вятър. Вместо чадър, синьо найлоново платнище ме заслоняваше целия и ветрецът леко го вълнуваше. Прозрачна найлонова банка, наполовина пълна с течност, се въртеше и подскачаше с движението на платнището. От нея се спускаше тръбичка и чак след като я зяпах няколко минути, установих, че се влива в ръката ми.

По чакъла захрущяха приближаващи се стъпки и светлината отново се промени. Някой провря глава под платнището.

— Estas despierto?^[2] — Говореше жената с чадъра. Тя се вторачи в лицето ми в търсене на признак, че съм я разбрал, после опита отново: — Ти добре?

— Дали съм добре? Да, хм… si. No hablo espanol^[3].

— Добре. Хубаво. Добре. — Жената посочи пълна почти догоре пластмасова бутилка вода, която лежеше до мене. И имитира движение, все едно я надига към устните си. — Добре?

— Ясно. Хм, добре.

Понечих да се изправя, ала тя поклати глава.

— No. Descanza. Estate quietecito^[4].

Отпуснах се. Дори само от краткия опит да седна ми се зави свят. Опипах хълбока си и открих пласт марли и лейкопласт. На челото ми имаше по-малка превръзка, която продължаваше нагоре в косата ми. Лепенката болезнено се опъна, когато я докоснах. Не лежах на гола земя, установих, а върху носилка, от ония брезентовите, опънати на два носача. Завъртях глава, без да я повдигам, и разбрах, че вече не съм в дерето, а на някакъв склон. Погледът ми стигаше на километри разстояние, над оврази и ниски хълмове.

Бяха ме пренесли.

С кола? На ръце?

Помислих си за снощи и сякаш блокирах, напълно се вцепених. Мозъкът ми просто престана да работи. Не припаднах, само лежах и зяпах платнището, опитвайки се да мисля, ала ми идваше много — умът ми не ми се подчиняваше. Знаех, че се е случило. Заради марлята на челото ми. Мозъкът ми беше увит в марля, бяла, полупрозрачна марля, и през нея не можех да напипам нищо.

— Ей, Консуело! — чух някой да вика отдалече. — Un poco ayuda!^[5] — Жената отново ме потупа по рамото и се измъкна изпод платнището.

Чух я да се затичва. След малко отново се приближиха стъпки, на повече от двама души, ала ги придружаваше и тътрузене, сетне се появиха Брадатия и Консуело, подкрепяйки друг мъж помежду си. Лицето му беше окървавено и подуто и въпреки че краката му помръдваха в опит да помогне на носачите си, виждах, че е безпомощен като младенец.

Брадатия изпитателно ме погледна.

— Ей, готин, мислиш ли, че можеш да станеш от носилката? Тоя тук има повече нужда от нея.

Запримигвах, после предпазливо седнах. Превръзките на хълбока ми опъваха раната и ми се виеше свят, обаче не ми притъмня пред очите както по-рано. Отместих се от носилката и я побутнах към тях, задържайки я неподвижна, докато настанят новодошлия.

Последва кратка размяна на испански реплики, единствената дума, която разбрах, беше „banditos“. Докато Консуело бършеше кръвта от лицето на мъжа, Брадатия окачи втора найлонова банка с течност на същото въже, на което висеше и моята. Той изтри кожата от вътрешната страна на лакътя на непознатия с антисептична кърпичка, която извади от джоба си, и заби игла в плътта му.

Потреперих и се извърнах. Когато отново погледнах натам, иглата беше включена в системата, висяща от банката. Вятърът стихна за миг, после пак се развилня и тогава усетих миризмата му. Вонеше ужасно, като някой от по-мърлявите бездомници из Балбоа Парк — на стара пот и урина.

— Хм, трябва да ида до кло… до тоалетната. — Гласът ми хриптеше, обаче се разбираше.

Брадатия поставяше стиропорена яка около шията на лежащия върху носилката мъж. Погледна ме.

— Сериозно? Това е добър признак. — После се пресегна и ме ощипа по опакото на дланта.

Рязко се дръпнах назад.

— Ей!

Брадатия поклати глава и се захили.

— Ощипи се по кожата на опакото на дланта и я пусни. Така че да я виждам.

— Защо?

— Заради обезводняването. Колкото по-дълго остане опъната кожата, толкова по-обезводнен си.

— Аха. — Повдигнах ръка с длан надолу и направих както ми каза. Кожата се изпъна отново още щом я пуснах.

— Не мърдай — нареди той. Застанах неподвижно и мъжът откъсна лейкопласта, който придържаше иглата ми, после я измъкна от ръката ми с бързо и плавно движение. Усетих придърпване и от дупчицата бликна червена капка. Брадатия ми подаде антисептична кърпичка. — Натисни с това — и дръж ръката си нависоко. Докато пишкаш, можеш да я притискаш с лакът. — И сам притисна показалец към вътрешната страна на лакътя си, стискайки го в сгъвката на ръката си.

— Къде е кло… така де, тоалетната?

Той се засмя.

— Избери си някоя скала.

Боязливо се измъкнах изпод платнището. Зави ми се свят, затова се приведох за миг, като опрях длани на бедрата си. След малко всичко си дойде на мястото и предпазливо се изправих.

Между две скали беше паркиран очукан пикап с четири предавки, толкова прашен, че не личеше какъв е на цвят. Върху задния капак лежаха бинокъл и стара оранжево-бяла хладилна чанта. Наблизо един мескитов храст хвърляше шарена сянка върху два сгъваеми стола.

Напънът в слабините ми напомни защо съм излязъл. Направих няколко немощни крачки по посока на най-голямата скала надолу по склона и се изпиках зад нея.

Отне ми повече време да се изкача обратно. С празен мехур вече нямах мотивация, а и чакълът пареше босите ми пети. Струваше ми се по-лесно още там да си легна на земята и да се свия на кълбо.

Брадатия се появи изпод платнището и ме потърси с поглед.

— Добре ли си?

Не, помислих си, обаче кимнах и възобнових мъчителното си куцукане нагоре. Той посочи сгъваемия стол.

— Аз съм Сам — представи се мъжът. — Ти имаш ли си име?

— Гриф… — млъкнах и се поправих: — Джон Грифърд. Викат ми Гриф. — Жената, която твърдеше, че била от училищния инспекторат, беше търсила конкретно мен, Грифин О’Конър. — Какво му се е случило? — махнах към синьото платнище.

— Бандити. Той е мексиканец, минал е границата да си търси работа. Пълен бедняк, ама е носел малко парици, сигурно всичко, което е успяла да спастри в долари цялата му рода, за да може да се добере до някой град, след като влезе в Щатите. Ония дебнат от двете страни на границата. Нещастниците не смеят да подадат жалба в полицията от тая страна, пък от отсрещната, бандитите обикновено са самата полиция. — Докато мъчително се настанявах на стола, Сам помълча. — Виж сега, щом те чух да говориш, веднага познах, че не си мексиканец, ама и с тебе може да се е случило същото — кой те нападна?

Извърнах се и вдигнах ръка към устните си. Памучната марля заплашваше да се разбрида.

— Къде са родителите ти? — прибави непоносимата част Брадатия.

За малко да скоча. Подейства ми като удар. Знаех, че не се намирам в опасност, обаче въпреки това ми се щеше да се махна. Искаше ми се да избягам, да тичам, ала разбирах, че колкото и надалеч да ида, няма да променя фактите.

— Те са мъ… мъ… мъртви! — Това беше. Казах го. Изрекох нещо, което не можех и да си помисля.

— Къде? — Сам се облещи и се заозърта наоколо. — Кога?

„Мисли си, че се е случило там, където са ме открили, че нападателите ми може още да са наблизо.“

— В Сан Диего — снощи.

Уф, еба ти. Трябваше да посоча друг град. Сега щеше да прочете във вестниците и да разбере кой съм.

В главата ми прозвучаха думите на татко: „По-добре е да си държиш езика зад зъбите, дори да те помислят за идиот, отколкото да се разприказваш и да го потвърдиш“.

Сам пак се наведе.

— Как стигна до тук? Ония ли те захвърлиха? Възможно ли е още да са наблизо?

Поклатих глава.

— Избягах. Дойдох тук, защото беше… безопасно. — Озърнах се към синьото платнище. — Поне така си мислех.

— Как?

Повторно поклатих глава.

— Не мога да ти кажа. Но честна дума, ония, дето уби… — Прехапах устни и стиснах очи за миг. — За последен път ги видях в Сан Диего. Не тук.

Брадатия се вторачи в мене.

— Е, Пабло, онзи човек, има нужда от спешна медицинска помощ. Ще го качим на пикапа и ще се свържем по радиостанцията с окръжната „Бърза помощ“, ще ги пресрещнем на шосето. Полицията и граничарите веднага ще довтасат, затова имам само още един въпрос. Да споменаваме ли за тебе? Искам да кажа, нали не си ходил в полицията в Сан Диего?

Зяпнах го.

— Що за възрастен си ти? Естествено, че ще кажеш на полицията, каквото и да ти отговоря. Аз съм дете. Няма значение какво искам. Малолетен съм.

Той запримигва, после безшумно се засмя, като че ли съм изтърсил нещо смешно.

— Защо изобщо ме питаш?

Прекалено рязко прозвуча. Затворих си устата, решен да не казвам нищо повече.

Сам се втренчи в мене и сбърчи чело.

— С тебе и с вашите се е случило нещо адски кофти, малкия, обаче аз знам единствено, че си загазил. Непрекъснато виждам загазили хора. Нелегални работници, нарушители. И не ми е работа да ги съдя. Ние с Консуело само се опитваме да ги спасяваме от смърт. Понякога просто имат нужда от малко вода, друг път се налага да викаме „Бърза помощ“. Ама не ги съдим и не се обаждаме на граничарите, освен ако не се налага. Не знам какво ще бъде най-добре за тебе. Не казваш точно какво ти се е случило. Не умираш, затова не е нужно да се обаждам на „Бърза помощ“ и полицията. Нямам представа дали ченгетата ще те закарат някъде, нито дали хората, които са те ранили, пак ще могат да те докопат и дали изобщо ще те търсят. Затова те питам, при това сериозно: да съобщя ли на полицията за тебе?

Поклатих глава отрицателно и ожуленото на шията ми засмъдя.

— Ами, добре тогава. Няма да им съобщавам. — И понечи да се изправи.

Въпреки най-добрите си намерения, не се стърпях.

— Защо го вършиш, защо помагаш на нелегалните, искам да кажа.

— Все някой трябва да прави и това. Върша го вече шест години, откакто открих трима мъртви, проснати край имота ми. Консуело е изгубила мъжа си и сина си, младо момче, на изток от тук. Каналджията ги превел до средата и им поискал още пари, за да ги качи в камиона, и тъй като нямали, ги зарязал насред пустинята. Научила за случилото се от една жена, на която не се наложило да върви пеш — и затова не умряла в долината.

Навлажних устните си с език.

— Защото имала пари ли?

— Тя платила по друг начин.

Озадачено го изгледах.

— Божичко, ти си още малък — рече Сам. — Говориш като по-възрастен, затова все забравям. Платила със секс за превозването.

Усетих, че ушите ми пламват.

— На колко си години, малкият? На единайсет? Или дванайсет?

— На девет.

Той зяпна.

— Идния месец ще навърша десет — прибавих.

Брадатия се почеса по носа.

— Редно е да съобщя в полицията.

— Ти обеща!

— Не, нищо конкретно не съм ти обещавал — поклати глава Сам. — Просто казах, че няма да го сторя. И сигурно няма. — Той се изправи. — Консуело! Debemos ir! Трябва да тръгваме. — Мъжът отвори предната дясна врата на пикапа. — Хайде, сядай тук. Консуело ще се качи отзад, за да се грижи за Пабло.

— Не може ли да изчакам тук?

— Няма да се връщаме. След като изпратим Пабло с линейката, аз се прибирам вкъщи. — Посочи клонящото към залез-слънце. — Край за днес.

Отне ми почти толкова време да се настаня в кабината, колкото на Консуело и Сам да качат носилката с Пабло в каросерията, да сгънат платнището и да приберат столовете и хладилната чанта.

Пътувахме доста бавно, защото пътят… е, да му викаш път, си е живо преувеличение. Понякога съвсем изчезваше и беше като да пътуваш на сляпо през пустинята, ала после двата коловоза отново се появяваха. Друг път водата дълбоко ги бе изровила и колкото и бавно да шофираше Сам, друсането рязко ме запращаше напред, притискайки ме към колана, или ме блъскаше настрани във вратата.

Озърнах се назад и видях, че Консуело се е вкопчила в ъгъла до купето и се е скрила от слънцето под чадъра си. Носилката с Пабло беше стегната с ремъци, но жената държеше длан на челото му, за да защити шията му, предполагам.

След половин час изкачихме поредния склон и пикапът спря. Сам откачи радиостанцията от стойката и я включи.

— Чак тук имам обхват. — Той натисна бутона за предаване. — Том, тук е Сам Коултън. Намерихме латиноамериканец, дехидратиран, има и травми. Пребили го и го обрали, след като минал границата южно от Банкхед Спрингс. Два дни не е пил вода.

Отговори му глас, заглушаван от пращене. Думите едва се разбираха.

— Имате ли нужда от хеликоптер?

— Не — отвърна Брадатия. — Когато го намерих, беше в съзнание. Включих го на система и сме на няма и двайсет и пет километра от шосе осемдесет. Можем да пресрещнем линейката край бензиностанцията на „Тексако“, близо до Дезърт Роуз Ранч Роуд, след около половин час.

— Ще се обадя в шерифството. Легален ли е?

— Съмнявам се. В шерифството съобщи за обира, и на граничните, ако искат да дойдат, но според мен спокойно могат да пратят някого да чака линейката в окръжната болница.

— Добре, сигурно ще пратят патрул на бензиностанцията. Нещо друго?

— Не. Трябва да потеглям, ако ще пресрещам линейката. Благодарско, пич. Целувки на Мерибел.

Той върна радиото на таблото и се съсредоточи върху пътя. Не виждах как ще вземем двайсет и петте километра за трийсет минути. Движехме се с много по-малко от петнайсет километра в час заради коловозите и камъните, но след още пет раздрусващи вътрешностите минути стигнахме равнината и излязохме на черен път, който ми се стори като автострада. Сам вдигна осемдесет и след петнайсетина минути бяхме на шосето.

— По пижама ли си? — попита ме спътникът ми. Носех долнище от пижама и тениска, както обикновено спях.

— Хм, да.

— Значи си бил легнал, така ли? Когато се случи.

Извърнах се и се загледах през прозореца. Малко повече от половин километър нататък имаше бензиностанция.

— Ясно — продължи той. — Няма да те измъчвам с въпроси, но ако искаш да избегнеш ченгетата, гледай да се покриеш, докато се занимавам с шерифа, става ли? — Сам отби под навеса на колонките и затършува под седалката. След малко измъкна гумена джапанка, ала се наложи да слезе от колата и да клекне, за да намери и втората. Извади и два долара от портфейла си и ми ги подаде. — Иди се измий, после си вземи нещо за пиене, докато приключим с линейката.

Смутих се.

— Хм, много ти благодаря. Наистина…

— После ще ми благодариш. Шерифът идва. — Брадатия посочи с брадичка и видях, че в далечината по пътя се приближава автомобил. Покривът проблясваше, наистина беше полицейски.

Пуснах джапанките на асфалта и ги нахлузих. Въпреки че ми бяха големи, с тътрузене влязох в магазина и като избягвах погледа на продавачката, завих към клозета.

Мъжката тоалетна смърдеше. Изглеждах ужасяващо в огледалото. Косата ми беше сплъстена, под очите ми тъмнееха сенки. Мъчително се извъртях, за да се видя отзад. Долният край на тениската ми кафенееше от прах и засъхнала кръв. За щастие, от прахта петната по-скоро имаха вид на следи от някаква червеникава кал, отколкото от кръв, иначе подозирам, че продавачката щеше да каже нещо — или направо да се обади в полицията.

Направих опит да изпера кръвта, обаче петното само стана още по-голямо. В шишето с течен сапун нямаше нищо и въпреки че се налагаше, не можех да се насиля пак да облека тениската. Тя беше мокра и мръсна и макар раната на хълбока ми да бе превързана, не исках тъканта да се допира до нея.

Оставих я на ръба на мивката и скочих.

В първия момент си помислих, че съм направил адски немарлив скок — всички чекмеджета бяха измъкнати и захвърлени в безпорядък, матраците бяха преобърнати и лежаха напречно върху рамките. Дрехите от закачалките се въргаляха по пода на дрешника.

Само че бяха неподвижни, а не хвърчаха във въздуха. Някой друг беше виновен за бъркотията. Вцепених се и наострих слух.

Искаше ми се да чуя нещо. Искаше ми се да чуя баща ми да разговаря с мама. Тишината бе тягостна, смачкваше ме като дневен зной. После се разнесе изщракване, глух звук и бръмчене. Сърцето ми затуптя като чук.

Уф. Включваше се климатикът.

Подадох си главата в коридора. На пода бяха захвърлени всевъзможни неща — книги, съдове. Започнах да забелязвам черния прах, беше почти навсякъде. Прах за снемане на отпечатъци. В стените имаше дупки, големи, неравни, с изпъкнали ръбове, все едно нещо е вадено от тях.

На пода в дневната видях покриваща лепенка, точно като по телевизията, два силуета, очертани с покриваща лепенка. И засъхнала кръв.

Извърнах се — по-точно избягах. Когато погледнах през прозорците до вратата, видях жълта лента, опъната в горния край на стълбището. С надпис: „МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ: НЕ ПРЕМИНАВАЙ“.

Край тротоара бе спряла патрулна кола, със спуснати стъкла. Не виждах дали някой седи зад волана, ала след малко се разнесе пращене и дрезгав глас, като от радиостанция.

Мама му стара.

Отдръпнах се от вратата и бързо се върнах в спалнята си. Лейкопластът на хълбока ми болезнено опъваше раната. Взех една тениска, дънки, бельо, маратонки и чорапи. Бяха съборили повечето книги от етажерката, обаче успях да намеря паспорта и скритото си съкровище, джобните ми пари за месец и половина, където ги бях оставил, зад „Острова на съкровищата“ и „Малък, голям“ на долната лавица.

Обърнах се към стената, за да взема и скиците си, ала ги нямаше. Не ги открих и на пода.

Отпред се разнесе шум, напомнящ стъпки по стълбището, затова притиснах вещите към гърдите си и скочих.

Озовах се пак на Пустото място, до опръскания с боя камък, заобиколен от вихрещи се във въздуха пясък и суха трева. Чух жужене — засъхналата кръв на земята привличаше мухи. Помислих си за бандитите, които бяха нападнали Пабло, обаче наоколо не се мяркаше никой. Видях стъпките на Сам и Консуело, които ме бяха пренесли от там.

Покатерих се върху една скала, за да се преоблека в чистите дрехи. Внимателно нахлузих дънките върху превръзката на хълбока ми и изтръсках пясъка от петите си, за да си обуя чорапите и маратонките. Отне ми известно време да си представя тоалетната в бензиностанцията достатъчно ясно, за да скоча обратно там. Накрая работата свърши споменът за вонята. Напъхах окървавените дрехи в коша за боклук, под употребените хартиени кърпи.

Когато излязох, отпред ме чакаше мъж със сърдито изражение.

— Направо щеше да строшиш вратата. Какво стана, да не се залости? Затова ли се бави толкова дълго, мамка ти? — И влетя в тоалетната покрай мене, без да отговори на моето плахо, смутено „Извинявайте“.

Навън бяха и линейката, и полицията. Санитарите пренасяха Пабло от брезентовата носилка върху модерна количка. Консуело ги наблюдаваше, докато Сам просто стоеше пред вратата на магазина и приказваше с униформен шериф.

Минах отзад при хладилните витрини и си взех голямо шише гаторада, а после и чипс. Американски чипс. Ето какво ми липсва от Англия — всички ония разнообразни чипсове. Ростбиф с хрян ми беше любимият.

Платих със собствените си пари и се върнах отпред, настрани от Сам и шерифа, на една пейка под сянката на навеса. Гаторадата си я биваше, обаче чипсът беше невероятен, сякаш тялото ми копнееше за сол. За малко да ида и да си купя втора опаковка, ала въпреки че устата ми крещеше „да“, стомахът ми отсичаше „не“. Отпуснах се назад и продължих да си пия енергийната напитка.

Шерифът се върна в колата си и извади карта. Двамата със Сам малко се приближиха към мене, за да я разгънат върху капака на една кофа за смет. Брадатия му посочи конкретно място и го чух да казва:

— … твърди, че били трима. Говорели на испански, и с него, и помежду си. Може да е конкурентна каналджийска банда — виждал съм и такива неща.

— Забеляза ли някакви коли?

Сам поклати глава.

— Само прах. Нали разбираш, прашна диря, обаче на много километри от мене. Нормално. Не бях достатъчно близо, за да ги разпозная. Пък и се пазех. Не исках да се натъкна на същите гадняри, които са ограбили Пабло.

— Хмм. — Шерифът килна назад шапката си. — А да си попадал на някого в пустинята, който не е бил с кола? Някой, който е имал нужда само от малко вода, ама иначе е движил на собствен ход?

Брадатия се засмя.

— Днес не, Кен. Ония, дето го правят както трябва, пресичат границата нощем и се крият по време на дневната жега. Може да са ни видели с Консуело. Обикновено хич не ги и мяркам, освен ако не са загазили. — Той вирна брадичка по посока на линейката.

— Добре, ясно. Сега пак там ли отиваш?

— Не, край за днес. Прибирам се вкъщи.

— Хммм. Добре. Ще съобщя на щатската полиция и граничните. Ако се натъкнеш на нещо подозрително, ще ни се обадиш, нали?

— Непременно.

Те се ръкуваха. Шерифът се върна в колата си и включи радиостанцията.

Сам ме стрелна с поглед и понечи да влезе в магазина, после спря.

— А, ето къде си бил. Откъде намери тия дрехи?

Отворих уста, обаче какво можех да му кажа? Какво по-точно?

— Не съм ги гепил. — Изправих се и му протегнах джапанките и двата долара, които ми беше дал. Когато ги пое от мене, тежко се строполих обратно на пейката, тотално изненадан. Коленете ми се бяха огънали и ми се струваше, че бензиновите колонки се олюляват на вятъра. — Уф.

— Свят ти се зави, а? — Той продължи да ме наблюдава. — Ще налея бензин. Не ми се налага чак толкова, ама ще дам време на шерифа да се махне. Ти само си седи тук, нали така? Ще ми се да… уф, добре де. Само си седи тук. Почивай. Ако ти призлее, наведи глава между коленете си.

Кимнах.

Сам се върна при пикапа. Тъкмо бяха настанили Пабло в линейката и моят спасител размени няколко думи със санитаря, преди да затворят вратите и да потеглят по шосето със светещи светлини, но без да надуват сирената. Затворих очи за няколко секунди — поне така ми се стори — и после пикапът изведнъж се озова там, точно пред мене.

— Защо не си полегнеш отзад, Гриф?

Зачудих се дали изобщо трябва да тръгвам с тях, но не знаех какво друго да сторя. Мисълта да си легна наистина ме привличаше. Кимнах и той ми помогна да се покатеря през задния капак и да се отпусна върху брезентовата носилка. Подаде ми едно сгънато одеяло, което да си подложа вместо възглавница.

— Ще пътуваме на запад, та купето би трябвало да те скрива от слънцето, ще отнеме около четирийсет и пет минути, окей?

— Окей — отвърнах.

Брадатия пъхна гаторадата между ръката и хълбока ми. Прищя ми се да отпия една глътка, само че тока щеше да ми струва прекалено голямо усилие.

Изобщо не си спомням как е потеглил от бензиностанцията.