Стивън Гулд
Телепорт (6)

5
В нелегалност

Предупредиха ме десет минути по-рано — ужасно много време. Даже не се налагаше да скачам. Поне не веднага.

Бях в агенцията за преводи, „Сигнификадо кларо“, отговарях на телефона, докато Алехандра присъстваше на продажба на имот в адвокатска кантора на няма и една пряка от там. Семейство американци купуваха къща, в която да живеят след пенсия. Поназнайваха малко espanol, обаче благоразумно искаха да са абсолютно наясно какво подписват.

Обади се нашият зъболекар, възрастният д-р Андрес Ортега, и потърси Алехандра. Обясних му, че я няма, и му предложих да остави съобщение. Тогава той попита за мене, тоест за Гилермо Лосада.

— Es yo, Doctor. — Аз съм, докторе.

Зъболекарят заговори бързо на испански.

— Току-що идваха някакви чужденци, водеше ги агент от АФИ. Носеха зъбни снимки. На твоите зъби. — АФИ беше Agenda Federal de Investigacion, мексиканската версия на американското ФБР. — Документите обаче бяха американски и отгоре имаше друго име… Гилермо. — Той замълча за миг. — Бях принуден да им дам адреса ти. Току-що си тръгнаха.

Сърцето ми се разтуптя като вълни, разбиващи се в брега след буря. Туп-туп. Туп-туп.

Предателско чене. Преди осем месеца ми бяха направили две пломби. Ето до какво води нередовната употреба на конец за зъби.

— Знаят ли адреса на агенцията на Алехандра?

— Не, нямаше го в досието ти. Не съм им показвал нейното.

— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря.

Затворих. Първата ми реакция беше да скоча у Сам, ала кабинетът на д-р Ортега се намираше в Санта Крус, съседното село. Щяха да им трябват най-малко десет минути да стигнат до Ла Крусесита и чак тогава щяха да дойдат вкъщи.

Затова първо скочих в стаята си. Държах си парите в оахаканска черна керамична кутия с шестоъгълна форма, чийто капак бе украсен с врязани триъгълници. Струва ми се, че повече си падах по кутията, отколкото по парите.

Оставих я върху леглото, в средата на леката покривка. Последва я съдържанието на шкафа ми — измъквах чекмеджетата, изсипвах ги и ги връщах обратно в шкафа. Наложи се да пренасям на три пъти книгите от двете лавици.

Хванах ъглите на покривката и ги завързах. Бохчата беше голяма почти колкото мене, но въпреки това успях да я пренеса със себе си, когато скочих в порутената конюшня на Сам в Калифорния. Скочих обратно и събрах завивките, дъждобрана, който висеше зад вратата, корковото табло с окачени скици, няколко снимки на Алехандра, една на Родриго с поредното гадже и друга — аз управлявам лодката. Всичко това също отиде в конюшнята на Сам. После смъкнах рисунките от стените, като откъснах ъглите, които не бях успял да отлепя. Събрах ги на купчина в конюшнята.

Предишния път, когато убиха мама и татко, бяха взели всичките ми рисунки.

Когато скочих обратно, стаята изглеждаше странно — необитаема. Щеше ми се да я засипя с прах, за да си помислят, че е напусната преди няколко месеца, обаче не знаех как.

Обадих се на Алехандра в адвокатската кантора.

— Bueno? — отговори тя, когато й предадоха слушалката.

— Te amo. — Никога не й го бях казвал, но я обичах. Като мама, като по-голяма сестра.

— Guillermo, que estas loco?

— No estoy loco. Veniron у deboir^[1].

Алехандра премина на английски. Не ме разбирате — не думите, а ситуацията.

— Кой е дошъл? Защо трябва да… аха. О, не! — Беше загряла. — Ve rapido!

— Не отивай вкъщи. Ще те наблюдават. — Затворих и излязох през задния вход.

Пет минути по-късно бях пред хотел „Виа Бланка“, когато се появиха те. Криех лицето си с вестник и си бях поръчал лимонада, за да оправдая присъствието си. Страниците трепереха в ръцете ми и трябваше да опра лакти върху масата, за да спра движението.

Минаха по улицата с две коли, една след друга, и небрежно огледаха къщата. Единият автомобил паркира малко по-нататък, другият отби пред хотела на няма и петнайсет метра от мене.

За малко да скоча, ала ми хрумна, че и те са там по същата причина като мен — от това място можеха да наблюдават къщата. Номерата бяха оахакански и колите не бяха под наем. Шофьорът, мъж в измачкан бял костюм, приличаше на мексиканец. За разлика от пътника.

За последен път го бях видял в Сан Диего, вечерта, когато взривиха дома ни.

Кой знае защо ръцете ми престанаха да треперят.

Лекичко преместих стола си, за да виждам рецепцията през сводестия вход. Не ги чувах, обаче Мартин, служителят на рецепцията, клатеше глава. Оня с белия костюм извади портфейл от сакото си, разтвори го и му показа нещо. Мартин се облещи, после вдигна слушалката и заговори.

Сеньор Херас, управителят, излезе от кабинета си. След кратък разговор повикаха пиколото Видал. Разтовариха багажника — само три куфара, обаче мъжът от Сан Диего грабна единия, когато Видал понечи да го извади.

— Аз ще го взема — толкова високо заяви той, че го чух от отсрещния край на фоайето. — Чупливо е. — Пак говореше със същия бристолски акцент. Прииска ми се да скоча, ама си спомних вечерта, когато убиха полицая на нашата улица. Явно усещаха кога скачам, без да ме виждат.

Видях ги да се изкачват по стълбището, докато пиколото забута количката към товарния асансьор. Когато се скриха от поглед, лениво се запътих към входа на хотела. Влязох и направих само една-две крачки вътре, така че да мога да наблюдавам къщата на Алехандра.

Видал се върна след малко.

— Колко бакшиш ти дадоха? — попитах го на испански, като потърках пръсти.

Той сбърчи лице.

— Los mezquinos. — Циции.

— От коя страна са?

Пиколото посочи с палец наляво, към къщата на Алехандра.

— En la planta tercera. Al fondo. — Той вирна брадичка на запад. — Por que preguntas?^[2]

— Защото търсят мене. — В същия миг усетих, че лицето ми се сгърчва, и разбрах, че съм на ръба на сълзите. Дълбоко си поех дъх и се взех в ръце. — Тъй че не ме познаваш, ясно? Заминавам, ама не искам да сторят нещо на Алехандра, чат ли си?

— Claro que si!

Всички, които я познаваха, имаха отлично мнение за нея.

— Длъжник съм ти.

Той вирна брадичка и се ухили.

— Claro que si.

В края на плажа имаше маси с оахакански сувенири за туристите — черна керамика, гватемалски тъкани, боядисани дърворезби от тропически дървета. Намерих ръчно огледалце, вградено в боядисано копалово дърво, за двайсет долара американо. Платих, без да се пазаря.

Видал ми отключи задното стълбище на хотела, по което щях да се кача на покрива, любимо място на служителите, когато в курортите около залива Танголунда организираха фойерверки, така че бях ходил и по-рано, но не бях скачал.

Не исках да скачам близо до тях — не и когато си тръгвах завинаги.

Покривът беше покрит със смола и насипан с чакъл. Бавно го прекосих. Едва ли можеха да ме чуят през него, обаче всички стаи имаха балкони и ако бяха навън или бяха оставили плъзгащата се врата отворена, можеха да доловят стъпките ми.

Когато се приближих до бетонния парапет, ги чух да разговарят. Ако се съдеше по силата на гласовете, не стояха на балкона, но трябва да бяха отворили вратата.

— … няма да е на негово име — още е малък — чух да казва моят приятел с бристолския акцент. — Трябва да узнаем на кого е къщата и още кои живеят там. — Той изпъшка, което ме изненада.

— Пак ли стомахът? Понякога се случва с чужденците. Различни бактерии, казват. — Английски с мексикански акцент. Сигурно мъжът от Agenda Federal de Investigacion.

— Майната им на бактериите.

— Ще питам на рецепцията на кого е къщата.

— Не! Те са съседи. Ако започнеш да ги разпитваш, може да ти отговорят, ама може и да се втурнат към телефона, comprende? Сигурно има архиви, в които да направиш по-дискретна проверка.

— Да, има архиви — потвърди агентът от АФИ. — Но няма да стане по телефона. Като им тикна служебната карта в лицето, резултатите са по-добри. Тук ще имате ли нужда от мене?

— Не. Сега започва играта на изчакване. Обади ми се. — Чух вратата да се отваря, ала преди да се затвори, той прибави: — И ми намери пептобисмол^[3], моля те. — Последното прозвуча доста насилено. Явно тоя човек не беше свикнал да казва „моля“.

— Разбира се, сеньор Кемп. И още бутилирана вода, нали?

— Много любезно от твоя страна. Вратата се затвори.

— Мама му стара! — Чух го — Кемп? — пак да изпъшква. Стъпките му се промениха, станаха екливи.

„В тоалетната е.“

Чух панталона му да се свлича на пода и типичните звуци на стомашно разстройство.

Импулсивно тикнах огледалцето в задния си джоб и се прехвърлих през парапета. Спускането изобщо не беше трудно. Преградите между балконите бяха тухлени и осигуряваха стабилна опора за краката и ръцете ми. Височината не ме смущаваше, защото винаги можех да „скоча“ на безопасно място. Стигнах на балкона му още преди да е пуснал водата. Клекнах в ъгъла и безшумно притеглих единия стол, за да се скрия зад него.

Разнесоха се стъпки и той се появи на прага с бинокъл пред очите. Оглеждаше къщата, дома на Алехандра, моя дом.

Не. Не беше мой. Вече не.

Дали не можех да го блъсна от балкона?

Кемп насочи вниманието си към улицата, после към прозорците на къщата. Извади някакъв уред от джоба си и без да смъква бинокъла от очите си, попита по него:

— Нещо ново?

Отговори му глас, придружен от пращене, доста тих.

— Не. Не и след предишния път, когато пътувахме насам от зъболекаря. Тогава усетих седем скока за една минута.

— Твоят обхват е по-добър от моя — аз усетих само два, в края на града. Пратих Ортис да провери кой е собственик на къщата. Отваряй си очите на четири, нали така? Аз не мога постоянно да наблюдавам.

Не успях да чуя прекалено тихия отговор, обаче откъм моята страна разговорът беше висок и ясен:

— Щото обектът не се вижда от скапаната тоалетна, ясно ли е? — Той прибра радиостанцията в джоба си и с пъшкане се запъти отново към клозета.

Добре, че се бях спуснал там.

Обхват. Променлив обхват. Единият можеше да ме усети от… да речем, от кабинета на д-р Ортега, на пет километра разстояние, ала не и Кемп. Каза обаче, че е усетил последните ми два скока, точно преди да позвъня на Алехандра — може вече да са били в Ла Крусесита, на един-два километра от мене, тъй като все пак им бяха трябвали пет минути, докато стигнат на адреса.

Определено щеше да усети, ако скочех от балкона.

И тогава ме осени. Обхватът. Усещаха скоковете, значи едва ли се бяха упражнявали само с мене. Имаха опит с усещането на скокове. Други скокове. Не моите.

„Mon Dieu, има още телепорти!“

Кемп пак изпъшка — стонът отекна от плочките в банята. Спомних си как, когато бях болен, малко след пристигането ми в Оахака, ми се искаше да умра, за да сложа край на всичко това. Надявах се да се мъчи седмици наред.

Когато ми стана ясно, че моят бристолски приятел още е в клозета, използвах огледалцето — прокраднах се до прага и го наклоних ниско до земята, за да надникна в стаята. Куфарите им бяха в шкафа, само малко се подаваха навън, обаче онова куфарче, което Кемп не беше дал на Видал, лежеше на леглото. Зачудих се какво има вътре.

Ами, защо да не разбера?

Трябваше да направя само една крачка вътре, по килима, безшумно, но предполагам, че при влизането си съвсем слабо съм затъмнил светлината. Колкото и да беше болен, Кемп го забеляза. Чух го припряно да вдига панталона си, ала аз бях докопал куфарчето още преди да е излязъл от клозета. Опитваше се да насочи нещо към мене, нещо по-голямо от пистолет, насочваше го напред, но аз скочих.

Гласът на татко: „Не допускай никой дори само да те вземе на мушка.“

„Няма, тате! Ще направя всичко възможно.“

Не отидох далеч.

Не можех. Ако не преследваха мене, щяха да насочат вниманието си към Алехандра. Затова исках да преследват мене.

Скочих на островчето в съседния залив, Исла ла Монтоса, парче скала, широко не повече от триста метра, само на неколкостотин метра от източния край на залива Танголунда. Единствената суша без скали се простираше откъм континента и подслоняваше плажна ивица, дълга няма и петдесет метра. Навсякъде другаде могъщият прибой се разбиваше в скалист бряг, а и извисяващата се централна част растяха само шубраци.

Исла ла Монтоса се намираше на по-малко от четири километра от хотела.

Трябваше да са ме усетили.

За усещане — ясно, обаче можеха ли да ме проследят? Дали можеха да определят и посоката? И щяха ли да дойдат?

Двете ключалки с трицифрени комбинации на куфарчето бяха заключени. Два пъти по хиляда възможни комбинации, навярно разрешими, при достатъчно време и търпение. Просто започваш с 000 и продължаваш до 999.

Седнах на плажа и заудрях ключалките с камък, което не само доведе до разбиването им, но и доста облекчи напрежението, докато чаках, особено когато крещях, докато замахвах.

През няколко минути правех почивки и скачах в четирите посоки на света, на източния, северния, южния и западния бряг на острова, едно да проверя дали идват, а и със скоковете да им покажа, че още съм там.

Накрая куфарчето се разтвори, само че отвътре избухна ярък, горещ пламък и трябваше да го хвърля. Изненадах се, че не съм го взривил по-рано, при цялото това удряне, ала явно целта беше да се самоунищожи, а не да убива, иначе щях да съм мъртъв.

Съдържанието му се превърна в пепел, стопена пластмаса и почернял метал. Различих овъглено ъгълче от паспорт, но нищо повече. От яркия пламък пред очите ми дълго плуваха бели петна.

Сигурно магнезий. Това беше един от по-запомнящите се химически експерименти в моето домашно образование — тънката метална лента, която се възпламени веднага, щом мама я пусна във водата.

Пристигнаха с две лодки — едната доплава направо на плажа, лавирайки между скалите, които осейваха входа на заливчето, а другата се опита да подходи откъм открито море. Можеха да се доберат до сушата с плуване, обаче това би означавало да се простят с лодката, ако се приближаха повече до зъберите от застинала лава. Вълните щяха да я разбият в скалата. Накрая и тя заобиколи острова и влезе в заливчето.

Бяха само трима — Ортис от АФИ, Кемп от Бристол и един брадат мъж, който се извисяваше над другите двама. Не го помнех от Сан Диего, а нямаше как да забравя такава върлина.

Това означаваше, че са оставили някого при къщата.

„Може би не само един. Недей да си мислиш, че си видял всичките.“

Пред очите ми се появиха Алехандра и останалите от семейство Монхарас. Искаше ми се да ида да проверя как са, обаче, ако скочех там, моментално щях да насоча гадовете към нея, към всички тях.

По телефона, помислих си. По-късно.

Междувременно, имах някои въпроси.

Те носеха въдици и хладилна чанта. Усетих, че ушите ми пламват и гърлото ми се свива.

За толкова глупав ли ме смятаха?

Не знам защо това ме вбеси. По дяволите, сигурно щеше да ми е от огромна полза, ако ме мислеха за някакво си тъпо хлапе.

Наблюдавах ги от по-високата част на острова, където започваха шубраците, малко по-навътре от мястото, където ивицата, образуваща заливчето, се свързваше със сушата. Седях на сянка — бях намерил плосък камък, върху който да си паркирам задника. Освен плажа, всичко останало от Исла ла Монтоса като че ли се състоеше само от остри късове лава.

Зачудих се дали са наясно с разликата между това някой да скача на конкретно място и отскачането. Или всичко им изглеждаше едно и също? Едва ли ме усещаха, когато не скачах, иначе изобщо нямаше да се добера до оня балкон.

Оставиха Ортис при лодките с една от въдиците и се запътиха по плажа към мене. И те бяха с въдици, носеха ги в левите си длани — държаха десните си ръце до саковете, преметнати през дясното им рамо. Скочих три метра надясно, без да ги изпускам от очи.

Двамата реагираха, поглеждайки точно натам, където главата ми се подаваше над храсталака… само Ортис не помръдна. Продължаваше да се преструва, че лови риба на плажа при лодките.

„Аха. Той не ме усеща. За разлика от тях.“

Обърнах се и бързо се затичах право нагоре към централната част на острова. Добре де, толкова право нагоре, колкото ми позволяваха храстите и скалите. Бодливите клони закачаха ризата ми и накрая получих няколко драскотини по голите си ръце, но все пак сигурно бях в по-изгодно положение от ония. Те бяха по-едри, трябваше да си проправят път сред гъсталаците и бяха облечени като туристи.

По къси панталони, за Бога!

След трийсетина секунди се скрих от погледа им. Те продължаваха да се катерят по скалите в края на плажа, не точно отвесни чукари, обаче не и лесни за изкачване, без да се хващаш тук-там за опора. Стигнах до отсрещния край, до самата урва. Един камък стърчеше малко над останалите. Изкачих се върху задната му страна и надникнах иззад него. Трябваше да ги виждам — ревът на прибоя, който се разбиваше в скалите долу, ме лишаваше от всякакъв шанс да чуя приближаването им през храсталаците.

Появиха се, Кемп откъм централната част на острова, откъдето бях дошъл и аз, ама другият, здравенякът, се движеше отдясно по ръба на скалата. Щеше да ме достигне съвсем скоро и като че ли нямаше много храсти, през които да си проправя път, обаче се приближаваше по ръба на чукарите.

Скочих там, точно до него, и мъжът се олюля над урвата. Не се наложи да го бутам, ала той за малко не ме повлече със себе си — беше толкова по-висок от мене, че докато размахваше ръце, пръстите му докоснаха косата ми.

Не се сгромоляса върху скалите, макар това да си бе чист късмет. Поредната вълна ги заля точно преди неговото падане и брадатият отчаяно започна да рита с крака и да пляска с ръце, едва успявайки да задържи главата си на повърхността, влачен от течението в подножието на урвата.

Първият.

Ако се бях поколебал, Ортис щеше да бъде предупреден. Радиостанцията му пращеше, докато стоварвах камъка изотзад, и гласът на Кемп извика:

— Внимавай, Ортис!

Мексиканецът се свлече на колене. Сигурен съм, че нападението срещу агент на АФИ е crimen federal, федерално престъпление. Не успях да го поваля в безсъзнание, обаче закопчах китките му със собствените му белезници, преди той да е способен на нещо повече от това да пъшка.

Завързах втората лодка на буксир и подкарах първата, само че не успях да я прекарам невредима между скалите. Аз се измъкнах, ала една вълна запрати втория съд в острите камъни и ожули боята и фибростъклото отстрани.

„Жалко. Може да изгубят оставения депозит.“

Хвърлих котва от подветрената страна на острова, между него и отсрещния нос. Там беше дълбоко, над четирийсет метра, но като използвах котвеното въже от двете лодки, успях да стигна дъното, че и остана. Макар че, ако вятърът променеше посоката си, щеше да се влачи.

Que lastima^[4].

Даже откъм защитената подветрена страна на Исла ла Монтоса започна да ми призлява от клатенето на лодката, особено поради рязкото придърпване на котвеното въже. Скочих в отсрещния залив, на дългия двеста метра плаж Плая де Микстека, вдаден в източната страна на сушата. Откъм север го преграждаше плажен павилион, аз обаче отидох в другия край и вперих поглед към островчето, само на двеста метра в морето или на две футболни игрища разстояние. Можех да се върна там на мига, ала на Кемп щеше да му трябва известно време, ако се опиташе да ме гони. Щеше да му се наложи да плува, поне до лодките.

Включих радиостанцията на Ортис.

— Господин Кемп, там ли сте?

— Кой говори? — Той не познаваше гласа ми и не беше сигурен, но навярно подозираше.

— Сирачето. — Това казваше всичко. Предполагах, че знаят името ми. Имената ми. Но нямах желание да им издавам нищо. Исках да разбера само защо. — Как е коремът? Още ли имате рядко щастие?

— Грифин — рече бристолчанинът. — Голяма каша забърка.

— Ортис беше в съзнание, когато го оставих.

— Получил е мозъчно сътресение. Може да направи кръвоизлив.

— Кофти късмет. Ами здравенякът?

— Бесен е.

— И мокър.

— А, да. — Кратка пауза. — Какво искаш, малкият?

Това ми трябваше.

— Искам да знам защо. Какво ви бяха сторили родителите ми? Защо ги убихте? Защо се опитвате да убиете и мен?

Отговорът му се забави малко.

— Нямам представа какви ги говориш. — Връзката прекъсна с кратко изпращяване.

— Кемп?

Тишина. Опитах още няколко пъти, после изругах и запревключвах каналите. Гласът на Кемп:

— … на картата, плажа Микстека, намери ли го?

— Веднага тръгвам.

— Добре, ще претърсим острова. Може да има база. Или скривалище. Трябва да има причина за идването му тук.

Искаше ми се да подметна: „За да отвлека вниманието ви от хората, които обичам, лековерни задници такива.“ Това обаче само щеше да ги насочи към Алехандра. Натиснах бутона:

— Късмет с претърсването, тъпаци. Напускам града — ако видя пак някой от вас, няма да се огранича само с едно фрасване с камък.

Запратих радиостанцията във водата.

Щеше ми се да видя как е Алехандра, ала скочих в ранчото на Сам, седнах при каптажа и притиснах очите си с длани.

По моя молба Консуело провери какво става с Алехандра. Искаше направо да й се обади, но аз възразих, че може да проследят разговора, затова тя се свърза с една от другите си племенници.

Алехандра затворила агенцията и през нощта отишла при сегашното си гадже на пристанището на Санта Крус.

Една шестнайсетметрова яхта, отбила се в пристанището на път от Калифорния за Флорида през Панамския канал, отплавала същата нощ, след като си осигурила познавач на местните води и език.

— Добре — въздъхнах. — Muy bien.

Още бях бесен. Повторно губех дома си. Ала засега Алехандра се намираше в безопасност и това вдигна тежко бреме от плещите ми.

— Какво ще правиш? — попита Сам. — Явно скачането само ги насочва към тебе.

— Ако не скачам, пак ще ме преследват. Не са ме открили по скачането. А по зъбите. Мога да си скачам спокойно, само не бива да го правя близо до някого. Имам предвид, когато скачам на конкретно място. Иначе няма проблем да отскачам близо до хората. Не ми пука, че знаят къде съм бил. Важното е къде съм — къде се намирам, къде живея.

Сам обмисли думите ми.

— Добре. Знам някои места, за които хората не подозират. Там е прекалено диво и горещо, няма вода.

Кимнах.

— За такова нещо става въпрос. Обаче и ти не бива да знаеш къде съм. По-добре да можеш да кажеш: „Нямам представа къде е“. — Подритнах вратата. — Все още могат да стигнат до Консуело, като я свържат със семейството й. Ако са настоятелни. Прекалено много хора са, за да остане в тайна.

Той се намръщи и се озърна към кухнята, където Консуело готвеше вечерята.

— Имаш право. Все пак си помисли. Ти можеш да ходиш на места, недостъпни за всички останали, нали така? Искам да кажа, стига веднъж да си бил там. Помисли за това.

Два дни след като бях напуснал Оахака, от емиграционната служба потърсиха Консуело.

Зелената й карта си беше наред — официално работеше при Сам, със заплата сто двайсет и пет процента над минималната, както го изискваше законът за емиграцията, — обаче някой си заявил, че тя дейно участва в канал за вкарване на нелегални работници в страната.

Наблюдавах сцената от старата конюшня — ту свивах, ту отпусках юмруци. Замислих се дали да не скоча на прашната отбивка и да не я отведа в Оахака, ала това навярно нямаше да е по-безопасно. Сам, който знаеше къде съм, плъзна ръка зад гърба си и отрицателно поклати показалец.

По-късно, след като си тръгнаха, той дойде при конюшнята, но не влезе, просто заговори, привидно на себе си.

— Познавам униформения, ама ония двамата, костюмираните, тях ги виждам за пръв път, а аз знам повечето местни момчета. Мисля, че след залез-слънце няма да е зле да се поразходиш до дерето при каптажа. В копата сено има стара раница — ще ти оставя храна и манерка. Отдалечи се повечко, преди да скочиш, нали?

— Ами Консуело?

Сам се изплю в прахта.

— Може да я депортират. Струва ми се, че се опитват да те накарат да се покажеш. Sabe? Разбираш ли?

— Мога да я измъкна.

— И тогава ще се убедят, нали така? Познаваме доста влиятелни адвокати, които се занимават с емиграционно право. Ще ги ангажирам.

— Мама му стара!

Той пак се изплю.

— Да, мама му стара. Обаче ти можеш само още повече да влошиш положението.

Следобед си събрах дрехите, взех парите си и един скицник. Скрих останалите си вещи под една стара ясла.

Вървях три часа, бързичко, в южна посока. Бях сигурен, че съм се отдалечил най-малко на десет километра, и въпреки това продължавах да крача нататък.

Къде да ида? Определено имаха хора в Хуатулко. Може да бяха оставили някого край ранчото на Сам. Това сигурно се отнасяше и за Сан Диего, ала там бях в състояние да скоча на много места. Те можеха да са навсякъде, нали?

А и всъщност колко души бяха? Искам да кажа, ония, които действително притежаваха способността да усещат скоковете ми. Нямах представа. Една тайна организация може да стане толкова голяма само след като е престанала да бъде тайна, нали така?

Спах върху пясъка между две обърнати на юг скали. Използвах за възглавница дъното на раницата, където бяха дрехите ми, а скалите още бяха топли от дневния пек.

На сутринта, след като се нахраних, утолих жаждата си и се изпиках до един голям камък, се почувствах по-добре. Извървях още пет километра, преди да реша, че съм се отдалечил достатъчно.

Скочих на изток, пак на Пустото място, защото бях почти сигурен, че е чисто. На един хребет имаше пукнатина, не достатъчно голяма за мене, само колкото да скрия раницата. Не беше лесно да се изкатери човек — не че беше много високо, просто наоколо растяха адски много кактуси. Скочих зад тях на равното място под цепнатината и напъхах раницата вътре, така че да не се вижда.

Скочих в Сан Диего, в старото си скривалище под живия плет на началното училище. Предполагах, че може да са оставили наоколо някой, който да усети появата ми, обаче вероятността да е точно там ми се струваше минимална.

Навярно не ме заплашваше непосредствена опасност, особено ако бързо напуснех квартала. Трябваше ми половин час да прекося Балбоа Парк й да стигна до библиотеката в центъра.

Намерих каквото търсех в книга за историята на минното дело. Намираше се на изток от планината Сан Диего — в щатския парк Анза-Борего Дезърт. Пътят до там ми отне два дни.

Първо скочих в един рейс на Грейхаунд, докато шофьорът още проверяваше билетите на пътниците. Седнах на реда пред тоалетната, наведох се напред и се направих на още по-нисък, отколкото бях в действителност. За щастие автобусът беше наполовина празен и никой не желаеше да е близо до клозета.

Рейсът пътуваше на запад за Тусон и Ел Пасо, но аз го напуснах на завоя за Пластър Сити, на запад от Ел Сентро. Там нямаше спирка, ала шофьорът намали по едно нанагорнище и аз изчезнах.

Обмислих дали да не пътувам нататък на автостоп, ала не исках да оставям следи от присъствието си в района — никой не биваше да запомни лицето ми. Насочих се към градчето, след като скочих веднъж обратно в Сан Диего за гаторада.

Пластър Сити носи името си от тамошния завод за гипс. Произвеждат мазилки и ги превозват на изток и запад с нормален железопътен транспорт, ама интересното беше четирийсет и три километровата теснолинейка, с която стигат до кариерите си в планината Фиш Крик.

А тъкмо там исках да отида.

Пътувах в една от празните вагонетки за гипс, като нахлузих тениската върху лицето си, за да не дишам праха. Трошачката беше горе в кариерата и въпреки че изсипваха вагонетките в Пластър Сити, вдигащият се прах бе нещо ужасно и все ми се струваше, че капаците на дъното ще се отворят и ще ме изсипят под колелата.

Когато стигнах там, аз се отдалечих от кариерата, влязох в едно дере, скочих обратно в ранчото на Сам и дълго се мих под душа, ала вечерта пак продължавах да кихам от праха.

На другата сутрин се върнах в Сан Диего, отидох в „Найа Мекс Иншуърънс Кърънси Ексчейндж“ и обърнах всичките си песо в американски долари. После взех рейса до един хипермаркет за битови и строителни материали и купих въже, фенерчета, батерии и каска. Накрая скочих във Фиш Крик.

Нагоре в планината имаше няколко стари рудника, повечето с предупредителни знаци за опасност и затворени със стоманени решетки, поставени от парковите власти.

Решетките очевидно не представляваха проблем, само че повечето шахти бяха доста плитки, безполезни за мене, или подовете им бяха пропаднали още на пет — шест метра от входа.

Рудникът за добив на мед и злато, който ми вършеше работа, беше по-голям, изоставен отдавна, ала сериозно разработен. Той имаше вертикална шахта, макар че платформата с парния асансьор бе изгнила. Все още беше запазена обаче старата желязна стълба и след като скочих зад решетката, аз се заспусках надолу. Но бях готов всеки момент да скоча, ако стълбата поддаде.

На трийсет метра дълбочина започваха хоризонтални шахти, които проследяваха изтощените жили. Една от тях беше попаднала на естествена пещера, широка двайсетина метра, и оттам в шахтата нахлуваше въздух. От скалата в отсрещния край на тая подземна кухина извираше ручейче, ромолеше през няколко вирчета, големи колкото мивка, и се изливаше през пукнатина в основата на карстовата стена. Естествен коридор водеше до по-малка пещера без изход, но въздухът изтичаше през големи колкото юмрук пукнатини близо до водната стена.

Чудесно. Това щеше да свърши работа.

Още не бях свършил парите и много ми се искаше да си купя бездимен барут, ала в оръжеен магазин за нищо на света нямаше да продадат нещо подобно на малолетен. По дяволите, даже нямаше да ме пуснат да припаря вътре. Още щом ме видеха, щяха да попитат: „Къде е татко ти, синко? Придружава ли те възрастен?“

— Грешна врата — заключих и си тръгнах. Бях им бесен.

Това ми подейства добре. Улесняваше ме да сторя онова, което трябваше.

Магазинът се заключваше с грамадни ключалки и ролетни решетки. Но какво значение имаше това за мен? Отмъкнах им запасите от бездимен барут, петдесет и три метални кутии. С по-голям успех можех да използвам динамит, само че за него трябваха детонатори и всичко останало, а нямах представа откъде да ги взема, камо ли какво да правя с тях.

Подредих кутиите в хоризонталната шахта към пещерата, но в края, откъм стария асансьор. Съсредоточих се върху четирите дървени стълба, които подпираха гредите на покрива. С помощта на специална отварачка пробих по една дупка във всяка кутия. Предпоследната поставих легнала, а последната използвах в най-добрия стил на пиратските филми, като насипах пътечка барут от дупката на легналата кутия на разстояние от десет метра по тунела.

Не подозирах, че ще изгори толкова бързо.

Възнамерявах да скоча на повърхността, за да чуя експлозията, обаче от страх отскочих на Пустото място и го пропуснах.

Когато скочих обратно в пещерата, във въздуха висеше тежка пелена от прах и химическа воня, беше по-кофти от пътуването ми във вагонетката за гипс, затова се изпарих и се върнах чак на другия ден.

Разгледах хоризонталната шахта от двете страни. Отгоре се бяха изсипали камънаци, които общо взето биха запълнили дъното на асансьорната шахта. Моят тунел беше съвсем пълен, другите също бяха преградени. От другата страна коридорът бе пропаднал до следващата покривна греда, четири-пет метра задръстване. Не беше абсолютно блокиран, тъй като оттам идваше слабо въздушно течение, обаче никой не можеше да мине по него.

Нещо определено не е наред, когато най-безопасното място е подземна пещера без никакъв изход.