Стивън Гулд
Телепорт (10)

9
Разбитите плочи

Та значи, трябва да беше заради паспорта. На влизане във Франция го бяха сканирали. Някой беше забелязал и бяха въвели заповедта за издирване в системата.

Може просто да бяха обикновените власти. Когато убиха родителите ми, определено трябва да са се обърнали към консулството. В края на краищата, нали бях изчезнал. За нищо на света не биваше да минавам през митници. Трябваше да скоча покрай тях или през нощта направо да се прехвърля на кораба. На връщане изобщо не биваше да пътувам с ферибот.

А сега щяха да следят Хенри. Щяха да следят фитнес клуба, където тренирах карате.

„Кога ще си вземеш урок, кретен такъв?!“

Няколко дни унило се мотах в Дупката, после скочих в Лондон. Бях крайно предпазлив, появих се в полето в Оксфордшир и продължих нататък с влак. Без скокове. За щастие, беше време за носене на палта, вледеняващ дъжд, и аз се увих в огромен анорак с нахлупена над очите качулка.

Хенри излезе от фитнес клуба след вечерната тренировка и се запъти към Найтсбридж Стейшън. Крачеше със сведена глава и отпуснати рамене. Никакво ходене по заведения. Последвах го отдалече. По улицата към метростанцията вървяха още няколко души и се отказах да влизам. Такситата бяха кът заради студения дъжд, обаче имах късмет да хвана кола, която оставяше клиент при „Хародс“, и казах на шофьора да ме закара направо на Ръсел Скуеър. Моят приятел излезе от метрото десет минути по-късно, както и неколцина други. Двама мъже с еднакви зелени палта вървяха по петите му чак до „Сейнт Бартоломю“.

Единият беше Кемп, бристолчанинът — човекът, когото видях в нощта на убийството на родителите ми. За малко да скоча веднага.

„Леле-мале. И ще потвърдиш, че си наблизо, така ли?“

Запътих се в обратната посока, към Холбърн Стейшън. След десет минути се качих на метрото за на изток и пътувах чак до последната спирка в Епинг. Излязох на паркинга под дъжда и се поколебах. Не, даже да можеха да усетят скока ми на двайсет и пет километра от училището на Хенри, не ми пукаше. Нищо нямаше да ме свърже с него.

Пък и ми беше писнало от дъжда.

На другата сутрин отидох да се пека на плажа в Пукет. Бях се намръзнал до кости — мислех, че е от влагата в пещерата, но дори на плажа, под жаркото слънце, изпитвах някаква студенина. Затова и водата не ме привличаше, ала в крайна сметка тя ме излекува.

Беше като вана след вледеняващия лондонски дъжд. Не точно гореща, ама определено топла. По-късно си купих закуска от уличен продавач, пресен ананас, наденички с чесън на скара и лепкав ориз, и похапнах на сянка под едно мангово дърво.

В един компютърен клуб в Сан Диего написах:

Здрасти, Хенри,

Извинявай, че те въвлякох в моите работи. Наистина те излъгах, че родителите ми са живи, но трябваше да лъжа и в доджото. Убийците им все още ме преследват. Чета тия редове и виждам, че звучат смехотворно, адски параноично, обаче това не ги прави по-малко верни. Исках да се срещна с теб, но те бяха там, следяха те.

Значи е истина. Продължавай да решаваш задачи. Забрави за мене.

Твой приятел,

Грифин

Пуснах писмото чак от Бъкингамшир, от пощата в Чешам. Изпитвах известни съмнения. Надявах се, че ако ония го видят, ще разберат, че повече не се виждам с Хенри. Ако пък не го засекат, се надявах той да разбере, че… е, просто се надявах да разбере.

За малко да напиша: „Кажи сбогом на Триша и Марта от мен“. После се поправих: „Кажи сбогом на момичетата от мен“. И си представих как Кемп и неговите хора ги наблюдават, как ги следят.

Както казах, надявах се, че Хенри ще разбере.

Естествено, престанах да ходя на карате. И за известно време изключих Лондон от картата си.

Това не означаваше, че съм приключил с тренировките по карате. Работех върху катите си и си купих десетина макивари, дъски, които закрепваш на земята, с увити с въже ударни повърхности, приблизително на височината на раменния пояс. Разположих ги по цялото протежение на дерето на Пустото място.

Вижте сега, ако нанасях обикновени удари, можех да мина и само с една мишена. Просто заставаш пред нея и я млатиш — ритници, саблени удари, мушкане с лакът — само че аз не го правех така.

Започвах с ударите още докато бях на няколко метра разстояние. Като оня път в Бирмингам, когато ударих Уикс, мошеника от онова състезание. Започваш удара, скачаш и правиш контакт.

Но понякога не успявах.

Ожулих си пищяла и бицепса, порязах си кокалчетата на пръстите, а веднъж сам си разкървавих носа. Бях скочил прекалено близо, фраснах дъската с юмрук, ала продължих напред по инерция и макиварито пружинира право в лицето ми.

Тогава за малко да се откажа, ама на другия ден пак се върнах, с подут нос и така нататък.

Купих си един от ония слънчеви душове, пластмасови, за къмпинг, и го монтирах откъм южната страна на един мексикански кипарис в джунглата зад Байа Чакакуал. В зависимост от облаците взимах душ в интервала от обяд до привечер. Гледах да не го оставям много дълго. В безоблачно време водата ставаше прекалено гореща и се налагаше да доливам студена. Когато свършваше, винаги го прехвърлях при Дупката и го пълнех от извора, после го закачвах обратно, за да е готов за другия ден.

Освен в редките дъждовни дни, той ми вършеше добра работа, а ако бях отчаян, се къпех на дъжда. Така не трябваше да плащам месечна такса, не ме безпокояха други хора и виждах искрящите води на Тихия океан през дърветата. Пък и не се мотаех много, защото комарите хапеха гадно, особено по здрачаване.

Взех влак от Сен Мало, след това скочих в паркинга на ферибота и смених малко долари за monnaie francais на терминала, после отидох на гарата. Освен парите и прекалено обемистия анорак, носех само скицника си и няколко молива, което адски ме облекчаваше. Улиците гъмжаха от туристи и не ми се мислеше как бих се придвижвал с багаж. И без това на няколко пъти понесох удари от куфарите на други хора.

По тоя начин нямаше граничари, сканиране на паспорти и проверки. Бях нервен, опасявах се да не са пратили хора и тук. Смятах, че е по-вероятно да следят дома на братовчеда Харолд в Понторсон, но все пак седнах в ъгъла на вагона и се заозъртах за познати лица, зелени палта, някой, който ме наблюдава, обаче единствените хора, които ми обърнаха внимание, бяха кондукторът и съседите ми по място, възрастна двойка французи и един нервен испанец, който не знаеше ни френски, ни английски.

Също като мене, той отиваше в Париж и се страхуваше, че е сбъркал влака. Въпреки че говореше странно (така ми се струваше) с кастилското си „grathias“, явно ме разбираше съвсем ясно, та веднага ме засипа с купища въпроси, чиито отговори не ми бяха известни. През останалата част от пътуването играх ролята на посредник между него и възрастните французи, тъй като те знаеха отговорите и с най-голямо удоволствие го осведомиха за прекачването му на друг влак в Рен и за най-близката метростанция до хотела му в Париж. Показаха му снимки на децата и внуците си. Испанецът им показа снимка на родителите си, сестрите си и техните деца. В края на едночасовото пътуване до Рен гърлото ми беше пресъхнало и моят espanol се превръщаше в ethpanol.

В Рен французите ни казаха au revoir и аз помогнах на своя испанец да намери влака си. Неговият влак дойде веднага, ала до моя оставаха два часа — наказание, задето бях купил билетите същия ден, вместо да ги резервирам предварително. Той ми отправи благодарствено словоизлияние. Помахах му с ръка и се отдалечих, обзет едновременно от облекчение и тъга.

Поръчах си plat du jour в заведението за палачинки на съседната пряка. После се поразходих и направих няколко скици. Навреме се качих на влака, намерих мястото си и след като ми продупчиха билета, спах през двата часа до Париж.

Гара Монпарнас беше цялата в стъкло и народ, привечерни тълпи, роящи се за влаковете към предградията. Все още полусънен, намерих тоалетна и извънредно предпазливо скочих вкъщи.

Тоя път не разбих клозета.

Не е трудно да се нахраниш в Париж, ако те смятат за французин, ама иначе е поразително мъчно да те обслужат. Явно усъвършенствах акцента си, а и за щастие хлапетата навсякъде носеха еднакви дрехи, така че се вписвах сред местните.

Рисувах много — главно мостовете на Сена и интересни лица, ако стояха неподвижно. Веднъж в едно кафене започнах да скицирам глава, без да имам предвид конкретен човек, и силуетът, особено острата извивка между челото и темето, ми се стори познат. Продължих да драскам, все по-бързо и по-бързо, по-скоро като импресионистична карикатура, отколкото в обичайния си стил, обаче го улових, това усещане за нещо познато.

Едва когато свърших, разбрах, че съм нарисувал Кемп, копелдака с бристолски акцент, когото бях срещнал в Сан Диего, а сетне в Оахака и Лондон. Откъснах листа от скицника и ръцете ми неволно понечиха да го смачкат на топка, ала се овладях.

— C’est bon. Votre pere? — изненада ме минаващият покрай мене келнер.

Ядосах се. Рисунката изобщо не приличаше на мене.

— Non. Un homme mauvais. — Един много лош човек. Определено не баща ми.

Сервитьорът сви рамене.

— Mon pere est un homme mauvais. — И ме отмина, преди да му отговоря.

„Ако баща ми беше лош човек, сигурно нямаше толкова ужасно да ми липсва.“

Когато си тръгвах, грижливо напъхах откъснатата рисунка най-отзад в скицника си.

Отмъкнах малко шперплат от един строеж, шест листа метър и двайсет на два и четирийсет, и ги облегнах на стената в Дупката. Иначе нямаше къде да закачвам рисунките си. Варовикът често беше влажен и нямаше нито едно равно място, а хладилникът ми, оня малкият, дванайсетволтовият де, не ставаше за тая работа. Една скица да сложех и го покриваше целия. Подредих пет от шперплатовите плоскости една до друга, доколкото позволяваше неравната повърхност.

Оная накрая, отдалечена на цял метър от другите, се превърна в позорната стена — колкото може по-далече от леглото ми — и докато останалите бяха осветени с лампи, включени в нормалната инсталация, за крайния панел инсталирах отделен прожектор и ключ.

Започнах с Кемп.

Опитах с другите — жената, която бях видял в нощта на убийството на родителите ми; мъжа, когото бях прострелял в очите; онзи, когото бях прострелял в ташаците и после няколко пъти го бях ударил с пушката. Но въпреки че си спомнях гласа на жената, лицето й ми убягваше. Опитвах, само че беше все едно да рисуваш измислени герои от комикси — нямаше реална основа.

Здравеняка от Оахака, оня, когото блъснах от скалата — него успях да нарисувам. Предадох изненаданото му, паникьосано изражение, докато падаше.

Справих се и със сеньор Ортис от Agenda Federal de Investigacion, макар всъщност да не го причислявах към ония. По-скоро го смятах за слуга — поддържащ персонал, ако щете. Скицирах и страхотен портрет на пиколото Матео, както го бях видял оная вечер на fiesta de Navidad.

Ония ме усещаха, когато скачам. Бяха опасни. Желаеха смъртта ми. Може би и Ортис я желаеше, но той не беше на нивото на другите. Поставих скиците на здравеняка и Матео до портрета на Кемп. Ортис разположих под тях. Отстрани написах каквото знаех за всеки от тях: къде сме се засичали, кога, отбелязах и името, ако го знаех.

По-късно прибавих и възголяма карта на света. Използвах малки самозалепващи се листчета за ония, които си имаха имена. Кемп получи по едно в Оахака, Сан Диего и Лондон. Ортис, здравенякът и Матео — по едно в Оахака. С две цветни кабарчета в Лондон означих мъжете, които ме бяха открили в метрото. Не си ги спомнях достатъчно добре, за да ги нарисувам. Още три кабарчета отидоха в Сан Диего за жената и другите двама с Кемп.

Ставаха седем, без да броя Ортис. И все пак ме бяха засекли в Лондон, така че там навярно имаше поне още един. Възможно бе и да пътува, но ми се струваше логично, в случай че разполагат с достатъчно хора, да пратят по един Усещащ да дебне в големите градове.

Написах „Усещащи“ върху голямо парче рисувателна хартия и го закачих над скиците на Кемп, здравеняка и пиколото Матео. На друг лист написах „Поддържащи“ и го поставих отдолу, над Ортис.

После отново посетих библиотеката в Сан Диего и направих разпечатки от микрофилми на вестниците „Нюз Дейли“ и „Юниън Трибюн“ — по-специално репортажите за оная нощ, когато убиха родителите ми.

На стената на Ел Сентро Ранч Маркет има стенопис на жени, които перат в река. Едната е само по бельо — не че се виждаше кой знае какво, ама обичах да я гледам.

От уличен телефон пред магазина набрах номера на Сам и както обикновено, потърсих Роса на испански. Гласът му звучеше дрезгаво и вместо да ми отговори с някой от обичайните кодови изрази („numero incorrecto“ или „по la conozco“), той изхриптя:

— Трябва да дойдеш тук веднага, Грифин. Пипнаха Консуело.

Поех си дъх да попитам „Кой?“ и тогава по линията се разнесе друг глас.

— Хайде, Грифин. Не ме принуждавай да им сторя нещо. — Моментално познах оня силен бристолски акцент. Как го беше запазил, за Бога? Не беше ли гледал Би Би Си като малък?

— Остави ги — рекох. — Остави ги на мира.

— Не си губи времето, малкият. — И затвори.

Отстъпих наляво и свирепо ритнах кофата за боклук, като я прекатурих. Кракът ми стъпи на Пустото място. Наоколо ми се вихреха пясък и боклуци. Призля ми.

Скочих при бензиностанцията на „Тексако“ и се обадих по телефона. Първо на полицията.

— Въоръжени мъже са заловили Сам Коултън в ранчото му. Измъчват го — искат да го принудят да издаде пиновете на банковите си сметки. Не, няма да ви съобщя името си.

Затворих. Щяха да узнаят откъде съм се обадил, естествено, обаче бензиностанцията се намираше насред пущинака.

Следващия номер трябваше да потърся в телефонния указател. Когато отговориха, започнах на испански.

— В ранчото на Сам Коултън има въоръжени каналджии. Водят трийсет нелегални и чакат да пристигнат камионите им. Ако побързате… — Прекъснах връзката, без да дочакам въпросите. Скочих на отбивката, онова място на старото шосе 80, където черният път излиза на асфалта, и тръгнах пеш. До ранчото имаше единайсет километра, но не исках да усетят пристигането ми, а ако номерът с телефоните минеше, може би щях да се кача на стоп.

От изток с рев се появи граничен хеликоптер, сигурно идваше от Ел Сентро. Летяха ниско, на двайсетина метра височина, явно следваха шосето, после рязко завиха на отбивката. За миг си помислих, че имат нужда от ориентир, ала се сетих, че наблюдават за автомобили, движещи се в обратната посока. Нямаше друг път.

Когато ги чух, клекнах в мескитовите храсти край пътя много преди да профучат над мене. Разтърсих юмрук във въздуха.

Бързо, бързо, бързо!

Затичах се, обаче това не продължи много. Оставаха още около осем километра в жегата и слънцето биеше като чук. Пътят се издигаше и спускаше по ниските хребети — не виждах и не чувах абсолютно нищо. Е, всъщност чух нещо.

Скрих се зад група кактуси, преди шерифската кола да се появи на хребета зад мене. Почти незабавно я последва джип в зелено-белите отличителни цветове на граничните власти, както и един граничарски бус.

„За моите измислени нелегални чужденци.“

Те скъсиха разстоянията помежду си и намалиха, преодолявайки с разтърсване един отнесен участък на поредния склон. Изскочих на пътя и се затичах ниско приклекнал, в опит да мина зад буса, преди да ме забележат в огледалото.

Нямаше нужда да се безпокоя — всъщност патрулната кола отпред беше спряла. От джипа се изсипаха трима граничари, за да изтикат забоксувалия полицейски автомобил.

Обмислих дали да не скоча в буса, но установих, че мога да приклекна върху бронята над теглича му и да се хвана за резервната гума. Идеално. Не ми се щеше да скачам — нямах желание да давам знак на Кемп и шайката му.

„Само дано Сам и Консуело са добре.“

Скочих от буса, докато с друсане минаваше през една особено гадна дупка, и се претърколих настрани в храсталака. Закачих се за бодлите на един кактус, скрит сред туфа кафява трева, бусът обаче не спря, явно не ме бяха забелязали.

Запълзях през гъсталака и се насочих към задната страна на конюшнята.

Първото, което се изпречи пред очите ми, беше един от граничарите, тичащ с насочен напред автомат М-16. Скрих се обратно в храстите. Второто нещо, което видях, беше друг граничар.

Мъртъв. Съвсем очевидно мъртъв. С наполовина отнесена глава. И кръвта беше по-ужасна, отколкото… отколкото оная нощ. Доповръща ми се и предпазливо се вмъкнах в храстите, като дишах през носа, но накрая не успях да се овладея — повърнах на пясъка.

Забелязах голям зелен джип, който не ми беше познат — Сам нямаше такъв и категорично не принадлежеше на властите. А и не го бях видял да минава по черния път покрай мене. Явно с него бяха дошли хората на Кемп.

„Дали още е тук?“

Приближих се иззад колата на окръжното шерифско управление. Един шериф говореше по радиостанцията, но не седеше вътре, а клечеше под прикритието на отворената врата.

— … криминалистите, естествено, и чували за трупове… хм, два за обитателите на ранчото и шест за момчетата от граничните в хеликоптера — бяха петима агенти и пилотът.

— Ясно, Джо — изпращя отговорът. — Нашият хеликоптер вече лети към вас. Отварят си очите на четири. Надявам се да открият изчезналата машина. Шерифът нареди да обкръжите местопрестъплението.

Не успях да се сдържа. Скочих в къщата.

Сам беше на чергата пред дивана — ръцете му бяха завързани зад гърба с найлоново въже. Консуело лежеше на прага на кухнята. Голяма част от кръвта във всекидневната беше попила в чергата, но в кухнята заливаше линолеума чак до хладилника и долапа.

Заврях юмрук в устата си, за да не закрещя.

На верандата се разнесоха стъпки, сигурно някой от шерифството или граничните се завръщаше след проверка на стопанските сгради.

На Пустото място измъкнах ръка от устата си и изкрещях.

Скочих в Ла Крусесита, в офиса на Алехандра в „Сигнификадо кларо“, ала нея я нямаше. Погледнах си часовника — трудно се ориентирах между часовите пояси. Обяд — ясно.

Скочих в дома й. И там я нямаше. Надзърнах през прозореца към хотела.

Пиколото Матео крачеше по тротоара с увиснал в ръката му сак, като че ли току-що го беше вдигнал. С другата си ръка държеше мобифон и разговаряше.

Скочих на съседния прозорец и го видях да завърта глава, поглеждайки към къщата. Определено спадаше към Усещащите.

Започнах в хола, с две бързи крачки напред, сетне скочих във въздуха.

Ходилото ми се заби в гърдите на Матео достатъчно силно, за да го събори по гръб. Краката му полетяха нагоре чак до кръста, преди да се просне на тротоара. Видях главата му да отскача и той забели очи.

Наведох се да проверя пулса му и пиколото замахна да ме удари, ама немощно. Ритнах го в хълбока, сграбчих го за ризата и скочих на осем километра източно от там, на плажа на Исла ла Монтоса. Хвърлих го на самия бряг, наполовина върху пясъка, наполовина във водата. Измъкнах портфейла му. Той беше изпуснал мобифона и сака, затова се върнах да ги взема и продължих към офиса на Алехандра.

Още я нямаше и това ме изпълни с ужасен страх, че вече са я хванали. Излязох навън и започнах да разпитвам:

— Usted ha visto Alejandra? — Виждали ли сте Алехандра?

Нямаше я на обичайните места, където обядваше, и никой не я беше виждал. Някъде навътре в носа ми смъдеше и зрението ми се замъгли. „Вече са я пипнали.“ И тогава я зърнах, прекосяваше Ла Плаза Принсипал откъм черквата. За малко коленете ми да поддадат от облекчение.

Тя ме погледна и лицето й пребледня.

— Какво има?

Без да й отговоря и без да я предупредя, я прехвърлих у тях.

Алехандра се свлече на пода.

— Сега вече съм сигурна, че е станало нещо ужасно.

— Трябва да си събереш багажа — отвърнах. — Само най-важното.

Тя запримигва с клепачи.

— Обясни ми! Какво се е случило?

— Убиха Консуело и Сам.

— Muertos? No! — Шепите й полетяха към лицето и отначало накъсаното й, конвулсивно дишане се преля в ридания.

Това извади от равновесие и мен.

Паднах на колене, прегърнах я и се разплаках, дори по-силно от нея. Алехандра понечи да ме притегли към себе си, но аз се откъснах.

— Не! Ще дойдат всеки момент! Трябва да си събереш багажа.

Тя взе един от кухненските пешкири и силно си издуха носа. След малко успя да попита:

— Къде?

Понечих да отговоря, после запримигвах.

— В Ню Йорк — гласно изрекох, обаче рязко поклатих глава, посочих ухото си и махнах с ръка към стаята наоколо. На една от вратичките на долапа висеше малка дъска за бележки. Грабнах маркера и надрасках „Франция“, уверих се, че го е видяла, взех пешкира, с който си беше издухала носа, и избърсах написаното от дъската.

— Ами той? — Алехандра посочи към хотел „Вила Бланка“.

— Матео ли? Заведох го на разходка. Имаме малко време, но не знам колко. — Нямах представа дали пиколото има свои хора в града. А и как щяха да ме хванат? Затиках я към стаята. — Събери си багажа, моля те!

Бях прибрал мобифона на Матео в джоба си и сега го извадих от любопитство. Бяха записани няколко номера, повечето в чужбина. Имаше обаче два тукашни, единият въведен като „Tio“, което означаваше „чичо“, а другият — „Detonar“.

— Alejandra, como se dice ’detonar’ en ingles?^[1]

Тя вдигна поглед.

— Взривявам. Избухвам. Уф, мама му стара.

Прегърнах я и скочих. Алехандра с олюляване се отдръпна от мене на Пустото място. Около нас се вихреше прах и долно бельо.

— Какво стана? — Изглеждаше едновременно ядосана и уплашена.

Показах й мобифона.

— Взех го от Матео. Виж. — Посочих с показалец въведената дума: „Detonar“.

Тя я прочете и прехапа устни.

— Не знаем какво точно значи. — Наведе се и започна да събира бикините и сутиените си. — Може да е всичко.

— А може да означава и нещо съвсем конкретно.

Алехандра гневно поклати глава.

— Само че мобифонът сега е у теб.

— Това е само един мобифон. Още кой има тоя номер?

— Искам си нещата!

Скочих с нея в Дупката и оставих сака и дрехите й на масата. Тя отвори уста да попита, ала аз я изпреварих:

— Тук живея. В един стар рудник. Взривих входа и сега единственият изход е по моя начин.

— А вещите ми?

Облизах устни.

— Да идем да видим, съгласна ли си?

Отне ми известно време, но успях да си спомня покрива на хотела достатъчно ясно, за да скоча. Споменът не беше от последния път, когато бях ходил там и се бях вмъкнал при Кемп, а от един от купоните с фойерверки.

Двамата приклекнахме до парапета и погледнахме към дома й над терасата, басейна и тенис кортовете.

— Виждаш ли? — рече тя. — Прекалено си предпазлив.

За малко да изгубя равновесие.

— Не. Изобщо не съм достатъчно предпазлив, иначе Сам и Консуело…

Това й подейства.

— Добре! — Алехандра махна с ръка и ме накара да млъкна.

— Кое е най-важното? — посочих към къщата. — Имам предвид най-важната ти вещ.

— Бижутата на майка ми, на горната лавица в килера. Кутията от палисандър.

— После?

— Фотоалбумите — нали знаеш, в хола.

Дълбоко си поех дъх и скочих в стаята й. Вратата на килера беше отворена от по-рано. Трябваше да се изправя на пръсти, за да смъкна кутията. Когато я хванах здраво, скочих.

— Ето — пъхнах я в ръцете й. Представих си хола и в следващия миг двамата се стреснахме от яркия проблясък и ужасяващо силния грохот, който ни разтърси. Покритият с плочи покрив на дома й се издигна и се пръсна като конфети сред дим.

Скочих заедно с нея и кутията, докато наоколо започваха да падат първите останки.