Стивън Гулд
Телепорт (12)

11
Удар по бъбрека

Много се изкушавах на другия ден да се появя на летището и да я изненадам, само че не знаех от „Гатуик“ или от „Хийтроу“ излитат, нито с кой полет. Трябва да призная, че в главата ми звучеше песента „Оставяй ги да искат още“, ама нямаше да се поколебая нито за миг, ако знаех къде и кога.

Аз бях оня, дето искаше още.

Прекарах още два часа в Риджънтс Парк, довършвайки фона. Почти не пипнах фигурата й — само малко размазване на щриха и потъмняване на силуета й, за да изпъква. От леко увисналото й поради земното привличане деколте се подаваше дантелен ръб на сутиен, който бях предал точно, сега обаче той ме привличаше и очите ми постоянно се връщаха към него, към нейните очи, към устните й.

Занесох рисунката в компютърния клуб и я снимах на най-големия им ксерокс в двоен размер върху специална хартия за графики. После отидох в специализиран магазин, за да я сложат в рамка.

— Ваша творба ли е? — попита служителят, като грижливо ми подаде картината за краищата. — Не сте я подписали. Искате ли да я напръскам с фиксаж?

Срамежливо я подписах, само с малкото си име. Отдолу написах „Риджънтс Парк“ и датата, на която бяхме отишли там. Мъжът я занесе зад щанда и я напръска с „Ласко“.

— Искате ли да ви я поставя в кутия?

— Да, моля.

— Като пратка или ще бъде доставена на ръка?

— Ще бъде доставена на ръка — ще го сторя лично.

Проблемът беше, че не си спомнях Източното крайбрежие. Бяха ме водили там като съвсем малък и просто не си го спомнях. Купих си билет за влака от Лос Анджелис, потеглих след три дни и четирийсет и два часа по-късно стигнах в Чикаго.

— Имаме няколко свободни самостоятелни купета — осведоми ме служителката на гишето.

Кимнах.

— Чудесно.

Тя ме измери с поглед — тийнейджър на неопределена възраст.

— Скъпо е обаче. Искам да кажа, билетът е близо осемстотин долара повече със самостоятелното купе.

Започнах да отброявам стодоларови банкноти и жената прибави:

— С душ и тоалетна или без? Без душ и тоалетна е по-евтино.

Накрая платих още за душ и тоалетна и ето че пак се качих на влака, тоя път Чикаго — Ню Йорк, с едно денонощие почивка.

Гледах да не се приближавам до летища — места, където искаха лични документи. На билета ми пишеше името Пол Макленд, оня копелдак Поли от някогашната ми група по карате.

Дадох още една възможност на специален агент Проктър и пак го хванах в службата.

— Последен шанс — заявих му от уличен телефон край Балбоа Парк. — Нужно ли ви е моето съдействие?

Той направи известна отстъпка.

— Ще отговоря на въпросите ти лице в лице. Не по телефона.

— Къде? — Сериозно обмислих предложението. В края на краищата, не можеше да ме задържи.

— Тук, в моя кабинет.

— Заеби! — Прехапах устни. — Склонен съм да приема друго място. Например в Балбоа Парк? Ще стигнете за десет минути, нали така?

— Възможно е.

— Трябва да дойдете сам.

— Нали, сам и невъоръжен, а? — Презрението просто струеше от гласа му.

— Носете колкото оръжия щете. Просто елате сам.

Пауза.

— Имам уговорен телефонен разговор. Става ли след четирийсет и пет минути?

Шикалкавеше.

— Вземете си мобифона.

— Със заместник-директора е. Не мога.

— Споменах, че това е последният ви шанс, нали не сте забравили?

— Ама наистина не мога! Ще опитам да го сведа до трий…

Прекъснах го.

— Повече няма да се обаждам. — И затворих.

На другата сутрин скочих в студиото на „Юнивърсъл“ в Лос Анджелис, място, където бяхме ходили с мама и тате. Видях акулата. Тръгнах си веднага, завладян от спомени.

Защо от щастливите спомени болеше повече, отколкото от образите от оная нощ в главата ми?

Хванах току-що пуснатото удължение на Червената линия от кръстовището на Холивуд и Вайн, с което стигнах чак до гара Юниън. Влакът ми потегляше едва вечерта, но ми трябваше място за скок. Скицирах шантавата часовникова кула, построена в стила на испанските мисии.

Когато се върнах в Сан Диего, обадих се в шерифството от служебен телефон в сградата на окръжния съд. Всички бяха на обяд и вратата беше заключена, но понеже бе стъклена, можех да погледна през нея. От главния следствен отдел в централата ми дадоха един мобилен номер.

— Детектив Вихил координира следствието с федералните власти. — Телефонистката произнесе името, както се четеше на испански.

Набрах номера и на петото позвъняване отсреща чух глас.

— Боб Вихил.

— Казвам се Грифин О’Конър, детектив. Пратих една скица във вашето управление.

Разнесе се рязко ахване.

— Странна работа. Федералните явно смятат, че си в Европа.

Ха! Дали британските митничари бяха във връзка с ФБР? Или информацията идваше от Ню Скотланд Ярд?

— Виждате ли номера ми на дисплея на телефона си?

— Да. Виждам, че се обаждаш оттук.

— Постигнахте ли нещо с портрета? Беше ли ви от полза?

— Мама му стара, да! Във фирмата за автомобили под наем го познаха, позна го и собственикът на колата, която са откраднали в Мексико. Както и служителката от „Ацтека Еърлайнс“ на „Родригес“.

— „Родригес“ ли? Къде е това?

— В Тихуана — отвърна Вихил. — Международното летище „Генерал Абелардо Л. Родригес“.

— Закъде е отлетял?

— Не знаят. Тя не си спомняше, а документът, с който се е представил, явно не е бил на името Кемп. Нямаше го в пасажерските им списъци. Имал е полети за няколко града, включително извън Мексико. От ФБР проверяват записите на камерите в залите за заминаващи и пристигащи в тия градове.

— Специален агент Проктър от клона на ФБР в Сан Диего знае ли всичко това?

— Тъкмо той ми го каза.

Копеле.

— Предполагаме, че Сам не е знаел телефонния ти номер, затова извършителят се е установил при него, разбираш ли? — продължи детективът.

— Къде се е установил? В ранчото на Сам ли?

— Да, останали са там цяла седмица. Доказват го сведенията от фирмата за коли под наем и количеството боклук, който са изхвърлили. Затова реших, че Сам не е можел да ти се обажда.

Потреперих.

— Не. Аз му звънях. Свързвах се с него общо взето редовно, обаче… — Господи. Бяха държали Сам и Консуело цяла седмица, чакали са да се обадя?! Призля ми. Искаше ми се да скоча в Париж и да търся, докато открия Алехандра, да я защитя.

„Само ще ги отведа при нея.“

— Разбираш ли, а? — прекъсна размислите ми Вихил.

Задишах дълбоко.

— Да!

Той тактично помълча.

— Някой друг? — попитах, след като се успокоих. — Разбрахте ли колко са били?

— Паоло е видял четирима. Паоло е човекът, чиято кола са откраднали на шосе номер две. Имаме техни снимки, от камерата на фирмата за автомобили под наем. Можеш да ги разгледаш, да видим дали ще ги разпознаеш.

— Кемп има ли го на тия снимки?

— Не. Според агента от фирмата, той останал навън. Един от другите попълнил формулярите.

Можеше да е някой от ония, които бях срещнал в лондонското метро, или пък здравенякът от Оахака. Влакът ми потегляше след двайсет и шест часа.

— Ще ги разгледам. Къде сте?

— В участъка на Лемън Гроув. Номерът ти е някъде в центъра, нали?

— Намирам се в окръжния съд.

— Бездруго отивам в централата. Можем да се срещнем някъде близо до центъра.

Е, той беше отговорил на въпросите ми, за разлика от Проктър, пък и исках да видя снимките — другите лица.

— Добре. В централната библиотека на И Стрийт.

— Ясно. Дай ми двайсет и пет минути, става ли? На самия вход.

— Дадено. Униформен ли сте?

— Не. Ще нося червена папка със снимките — ще я държа така, че да се вижда. Аз съм от латиноамерикански произход, деветдесетина кила, нося кафяв костюм, без връзка. Гладко избръснат. Е, поне бях сутринта.

— Ясно.

Скочих на малкия служебен паркинг зад централната библиотека и заобиколих отпред. За момент застанах под покрития вход на тротоара, озърнах се наоколо, но видях просто оживен работен ден в Сан Диего. Влязох вътре и намерих място, от което да наблюдавам вратата иззад кръгъл стелаж, като се облягах на стената.

През следващия половин час постоянно влизаха и излизаха хора. Накрая, както се очакваше, се появи мъж с кафяв костюм и дебела червена папка в ръка. Държеше я високо пред гърдите си.

Отблъснах се от стената и се запътих към него. На минаване покрай справочниците чух стъпки и се завъртях наляво — измежду стелажите изскачаше друг мъж. Нещо проблесна в ръката му и усетих натиск върху гърба си, после остра болка. Юмрукът му и лъскавият метал се приготвиха за нов удар, в корема ми. Изчезнах.

Олюлях се върху неравния под на Дупката и паднах на едно коляно. Опитах да вдигна лявата си длан, за да опипам гърба си, обаче изкрещях от болка и я отпуснах обратно. Усетих нещо мокро там, където ръката ми се опираше в крака. Даже не можех да се извъртя, за да погледна надолу, само наклоних дланта си и видях кръв по пръстите.

Имах нужда от лекар, спешно, преди да умра от кръвозагуба, ала трябваше да избягвам местата, които бях посещавал често. Отиването в някоя лондонска болница можеше скоро да се окаже фатално. Същото се отнасяше за Сан Диего и известната ми клиника в Ла Крусесита. Успях да се изправя, въпреки че от болка зрението ми се замъгляваше и стаята започваше да се върти. Озовах се вторачен в рисунките, закачени върху шперплатовите листове.

Ето тук.

В Хондарибия беше вечер, но старият град бе добре осветен и когато се проснах по очи на паважа, червеното петно на гърба на светлата ми риза очевидно е изпъквало достатъчно ясно, защото последното, което чух, беше женски писък и някакъв мъжки глас:

— Por la sangre de Cristo! — В името на Христовата кръв!

Именно.

Дойдох на себе си легнал по корем, с обърната настрани глава. Гърбът не ме болеше чак толкова много, обаче някой го докосваше. Понечих да се размърдам и една ръка натисна рамото ми обратно.

— No te muevas! Entiendes? — Не мърдай! Разбираш ли?

Подчиних се.

— Entiendo. — След малко попитах къде съм: — Dende estoy?

— Mi clinica. Soy el doctor Uriarte. El policia te trajo.

Докарала ме полицията, а? Замислих се какво е имало в джобовете ми. Само пари. Английски лири, малко франкове и щатски долари. Може би гумичка. Но не и документи — не и откакто британските митничари бяха конфискували паспорта ми.

— Treinte nueve puntados — осведоми ме доктор Уриарте. — Por todo.

Трийсет и девет шева. Явно ми беше сложил упойка, ала благодарение на въображението си усетих едновременно сърбеж, болка и парене. Лекарят ме превързваше.

После ми помогна да седна. Бях гол. Ризата, панталоните, бельото, обувките и чорапите лежаха на кървава купчина в ъгъла — кръв имаше даже по обувките ми. В лявата ми ръка се вливаше система, по тръбичката течеше прозрачна течност. Стаята се завъртя пред очите ми и Уриарте задържа ръце върху раменете ми, докато му казах:

— Bien.

Той постави марля върху раната и я залепи с лейкопласт, като внимателно ме следеше да не припадна.

— Usted recuerda ser atacado?

Ами, да, спомнях си, че са ме нападнали, но поклатих глава.

— No. Sucediymuo rdpido. — Случи се прекалено бързо.

Докторът взе найлонова торбичка от отсрещния плот и понечи да ми я подаде.

— Tenga su dinero… американец ли си? — Беше забелязал доларите. Говореше английски със силен акцент, ала съвсем свободно.

— Британец.

— Аха. Испанският ти звучи като на мексиканец.

Кимнах утвърдително.

— Да, там го учих.

— Завърших университет в Тексас — информира ме той. — Медицинската академия „Бейлър“.

— Ааа. Живял съм в Калифорния. Малко ми е студено, докторе.

— О, извинявай. — Уриарте отвори един шкаф и измъкна халат за прегледи. — Аз съм педиатър. Клиниката ми е близо до мястото, където са те нападнали. Пък и живея в съседство. Налага ми се да шия мнозина от местните побойници по баровете. — Той извади иглата на системата и ми помогна да навлека халата. — В кой хотел си отседнал?

— В никой. Току-що пристигнах.

— А, значи са ти откраднали паспорта. Надявах се, че си го оставил хотела.

Поклатих глава.

— Най-близкото британско консулство е в Билбао. Мисля, че там могат да ти издадат временен паспорт.

Кимнах.

— Трябва да внимаваш — зашил съм три различни пласта мускули. Никакви усилия в продължение на четири седмици, после трябва да ходиш на физиотерапия. — Лекарят прехапа устни. — Можеше да е и много по-лошо. Предполагам, че са се целили в бъбрека ти. Щеше да умреш за няколко минути.

Спомних си, как се бях извъртял при движението на нападателя. „Да, не ме е улучил.“ Но ако беше, нямаше да има значение бързината на скока ми.

— От кръвозагуба ли щях да умра?

— О, да. Бъбречната артерия е много голяма. Щеше да те спаси само незабавна помощ в травматологично отделение. Онзи, който те е нападнал, трябва да е бил много отчаян.

Запримигвах.

— Не усещам силна болка.

— Ааа, ще усетиш. Имаш нужда от обезболяващи. Ще ти напиша рецепта.

— Ами шевовете?

— Десет дни. Вътрешните ще се разтворят, не се бой за тях.

— Добре.

— Ако се появи зачервяване, гной или подутина, иди в болницата.

— Добре. Колко ви дължа?

— Нямаш ли осигуровка?

— Не.

Той ми каза колко би получил от здравноосигурителна каса. Платих му половината отгоре в щатски долари.

— Полицията чака да разговаря с теб.

— Разбира се — отвърнах аз.

Помолих го да използвам тоалетната и не излязох от там.

Отначало спах добре, но действието на лидокаина отслабна и болката ме събуди. Викът ми отекна в стените на Дупката. Беше цяло мъчение да си облека тениска. Болеше ме дори докато си обувах гащетата.

Скочих в една farmacia в Ла Крусесита. Не ме интересуваше дали ония копелета ще усетят скока — в Мексико не ти трябва рецепта, за да си купиш обезболяващи. Обясних проблема си на аптекаря, даже понечих да му покажа превръзката, обаче и дума не можеше да става да повдигна лявата си ръка.

Изражението ми явно го разтревожи и той ми даде знак да смъкна обратно тениската.

— Treinte-nueve puntados? — Броят на шевовете явно го впечатли.

— Verdad. — Наистина.

Даде ми шишенце тиленол с кодеин. Скочих обратно в Дупката, преди да изляза от вратата.

Не успях да заспя отново, ала болката заглъхна до тъпо пулсиране. Предпазливо се облякох и отидох да си купя нови обувки, първо в Сан Диего, после в Рен. Наложи се продавачката да ми ги завърже. В шест вечерта крадешком се качих на влака от лосанджелиската Юниън Стейшън и след като кондукторът ме отведе в моето изключително скъпо самостоятелно купе, с помощта на таблетките спах на пресекулки, обърнат на десния си хълбок.

Възнамерявах да рисувам на всяка спирка по пътя, само че лекарствата провалиха плана ми. Все пак успях да скицирам едно-друго през големия прозорец на тапите в Кингман, Флагстаф и Уинслоу. В Ню Мексико рисувах в Албъкърки, Лейми и Рътън, ала после удвоих дозата и спах през цялото Колорадо и по-голямата част от Канзас, събуждайки се навреме, за да скицирам Лоурънс и Канзас Сити. В Мисури имаше само още една спирка, Ла Плата, и само една в ъгъла на Айова, преди да влезем в Илинойс. Отказах се от рисуването. Всичко ме болеше прекалено много и от хапчетата получих запек.

Последните пет часа в Чикаго бяха истинска мъка, обвита в медикаментозна мъгла. Вонях — не се доверявах на способността си да запазя шевовете сухи и дори само миенето на подмишниците ми се оказа изненадващо трудно. На няколко пъти се натъквах на други пътници, докато се олюлявах по коридорите на път към вагон-ресторанта.

И размишлявах.

Беше им казал. Детектив Вихил им беше казал, че съм в библиотеката. Чакаха ме. Или бяха стигнали там преди мене, или бяха влезли през друг вход, сигурно преодолявайки алармената инсталация на аварийните изходи.

Вихил обаче им беше казал.

Копеле.

Настаних се в хотел до гарата и платих предварително. Обясних, че са ме обрали и затова нямам документи. Когато по-късно се видях в огледалото, установих, че изглеждам по-голям, отколкото си спомнях. Наистина бях по-голям, ала истинската промяна идваше от болката. Навярно бяха решили, че съм над осемнайсет, а може просто да се бяха съжалили над мене.

Взех вана, която не напълних догоре, и държах лявата си ръка отдолу. Успях да се избавя от смрадта и даже си поизмих косата. Леглото беше по-меко от моето в Дупката, но въпреки обезболяващите всеки шум ме събуждаше и караше адреналина ми да кипи. Накрая включих осветлението, хубаво огледах стаята и скочих в Дупката, където спах цели шест часа, ако и леглото да бе по-твърдо.

Тъкмо тогава завих зад ъгъла, струва ми се.

На другата сутрин пак ме болеше, ама не толкова силно. Поносимо. Не взех таблетка и когато закусих в чикагския хотел, медикаментозната мъгла започна да се разнася.

Влакът потегли в 19,55 и пристигна на Пен Стейшън следобед на другия ден. Бях спал по-добре от нощите след нападението и още щом слязох на гарата, си купих билет за Трентън. Докато чаках влака в 17,01, нарисувах нишата под стълбището за Седмо Авеню. Влакът беше абсурдно претъпкан, но пък беше пиков час. И без това ме болеше седнал, затова си намерих ъгълче, където се облегнах, без да допирам шевовете.

Пътуването продължи малко повече от час. В Трентън ръмеше.

На будката продаваха карти на града. Трентънската гимназия, където учеше Иви, се намираше на около осемстотин метра от гарата, а домът й на Юклид Авеню беше още по-близо.

Ама валеше и едночасовото висене във влака тотално беше изчерпало силите ми. Нарисувах едно място на перон 1Д заедно с щуращите се наоколо пътници и скочих в Дупката.

Десет дни след нападението се върнах при доктор Уриарте. Изчаках на опашката заедно с майките и техните болни деца.

Той озадачено запримигва, когато ме видя, после си спомни.

— Es usted! Къде изчезна? — Лекарят се озърна наоколо към заинтригуваната публика и ми даде знак да вляза в кабинета. Няколкото жени, които бяха преди мене, ме стрелнаха с убийствени погледи.

— Полицаите много ми се ядосаха — рече педиатърът, когато затвори вратата. — Казах им, че си изчезнал гол, и те ме обвиниха, че ги лъжа.

— Lamento mucho. Много съжалявам. Не исках да ви създават проблеми. Дойдох да ми свалите конците, но ако това ще ви причини неприятности, мога да отида другаде. Ще платя в брой.

Той се замисли.

— Разбира се, че ще ти свалим конците. Те не казаха да им се обадя, ако се върнеш.

— Аха. Muchas gracias.

Уриарте нареди на една от сестрите да се погрижи за мене, докато той се занимаваше с другите си пациенти и техните разлютени майки, но после се върна и прегледа раната.

— Отлично. Ще ти остане белег, но само резка. Струва ми се, че няма функционални увреждания.

Платих му два пъти повече от поисканата сума.

Обадих се една петъчна вечер, от Пен Стейшън. Нямаше я, но майка й ми каза, че ще се прибере към десет и наистина беше така — грабна слушалката още щом телефонът иззвъня в 22,05.

— Ало?

— Ало, Иви, обажда се…

— Ти! — прекъсна ме тя. — Чакам почти цял час! Мама можеше да ме повика — бях у Ронда, малко по-нататък по нашата улица! Не е разбрала, че се обаждаш от чужбина.

— Хм, не. Не се обаждам от чужбина. В Ню Йорк съм.

Иви помълча, после попита:

— Наистина ли?

— Наистина. Дали може да ти оставя оная рисунка, утре например, ако нямаш ангажименти?

Тя се засмя.

— Ако нямам ангажименти? Майко? Утре имам ли ангажименти? Естествено, че нямам. Къде? Кога? Ако е в града, ще взема влака.

Тази идея адски ми допадаше, но отвърнах:

— Не. Родителите ти сигурно няма да те пуснат, нали? По-добре да дойда у вас. Става ли към десет? Юклид Авеню, така ли беше? Май че е съвсем близо до гарата.

— Откъде знаеш?

— От картите, скъпа. От картите.

— Ааа. Ами, става, естествено. Какво правиш в Ню Йорк?

— Приказвам си с тебе.

На другата сутрин скочих на трентънската гара и се шмугнах в тълпата, слизаща от влака от Филаделфия. Докато вървях, крачките ми ставаха все по-големи. Раната все още ужасно ме болеше, ала се стягах. Вече не ми се завиваше свят, когато се изправях, и можех да нося кутията с рисунката под дясната си мишница. За пръв път от две седмици се чувствах чист, след като бях взел нормален душ — без да се страхувам, че може да намокря шевовете.

Дърветата тъкмо напъпваха и под кафявата ланска трева избиваха зелени стръкчета. Тя живееше в двуетажен дом от жълти тухли с покрита веранда. По телефона беше определила архитектурния стил като „колониален“. Когато завих по нейната улица, вече стоеше на стълбището, но изчака да вляза в двора, за да тръгне към мене. Предусетих, че ще понечи да ме прегърне, затова бързо протегнах кутията и Иви трябваше да спре, за да я поеме.

— Влизай, влизай.

И двамата й родители чакаха в дневната. Майка й стоеше до прозореца, а баща й седеше с книга в ръце, но имах чувството, че просто чакат. Докато ме представяха, призовах на помощ най-добрите си обноски.

— Приятно ми е да се запознаем. За мен е удоволствие.

Госпожа Келсън също беше червенокоса, ала вече прошарена. Господин Келсън носеше тъмната си коса дълга като през седемдесетте години — над ушите и челото. Още не беше посивял или пък се боядисваше. Не ми хареса усмивката му — очите му оставаха неподвижни и студени.

Явно си мислеше нещо от рода на: „Кой си ти и какво правиш с дъщеря ми?“

Ала усмивката на майка й изглеждаше искрена. Госпожа Келсън ужасно хареса портрета. Мъжът й каза: „Много е хубава“, но челото му се смръщи и крадешком местеше очи от рисунката към дъщеря си и обратно.

— А ти направи ли си копие? — попита Иви.

— Да, на качествен ксерокс. — Не споменах, че е два пъти по-голямо от оригинала и виси до леглото ми. Съмнявах се, че това ще направи добро впечатление — поне на баща й.

— Какво правиш в Ню Йорк, Грифин? — попита господин Келсън.

— Минавам оттук на връщане от Европа. Живея в Южна Калифорния.

— Така ли? Не живееш ли в Англия? — Той погледна дъщеря си.

— Всъщност не сме разговаряли за това, татко. Видях го в Лондон, а той е англичанин. Какво можех да си помисля?

— Да — подкрепих я аз. — Разговаряхме главно за рисуването.

— Къде в Южна Калифорния?

— В пустинята, в западната част на окръг Сан Диего. Най-близкият град се казва Борего Спрингс. — В края на краищата това си беше истина, но после излъгах: — Половината от времето прекарвам при чичо си в Калифорния, а другата — в Лечлейд, Оксфордшир, при дядо и баба. Когато се запознах с Иви във Франция, гостувах при братовчеда на един приятел.

— Това сигурно обърква ученето ти — отбеляза госпожа Келсън.

— Аз съм на самостоятелен учебен план. Самообразование. Няма друг начин. Нещата ще се променят, когато отида да следвам.

Иви се обърна към родителите си.

— Ще заведа Грифин да пием кафе в „Лавета“.

— Тук имаме кафе… — Оная бръчка между веждите на господин Келсън пак се беше появила, но госпожа Келсън бързо се намеси.

— Разбира се. Навън ли ще обядвате, или ще ни гостуваш? Патрик се връща от Принстън с влака.

Иви се озърна към мене.

— Брат ми. Ще го видим следобед, става ли?

— Добре — отвърна майка й. — Той пътува обратно в четири и седемнайсет, така че гледай да се върнеш навреме.

— Непременно.

Иви грабна палтото си, същото голямото черно палто, което носеше в Европа, навлече го и двамата излязохме от къщата.

— Пеш ли? — попитах я.

— Да, наблизо е. Ей там, на Стейт Стрийт, до гарата, ама от отсрещната страна. — Тя ме хвана за лявата ръка. Напрегнах се и това я накара да ме пусне. — Какво има? Не трябваше ли?

Лицето й се беше изопнало, сякаш я бях ударил, та побързах да я успокоя.

— Извинявай, боли ме гърбът. Отляво. Но ще се радвам, ако ме държиш за другата ръка.

Облекчението й беше осезаемо.

— И на мен ми се стори, че ходиш малко сковано.

— Да.

След десет минути стигнахме до „Лавета“, откъдето си взехме кафе за навън. Зад кафенето, между Стейт Стрийт и гарата, се простираше гробище.

— Студено ли ти е? — попита ме Иви. Сутринта бяха започнали да се трупат облаци и сега изобщо не се виждаше небе. Вятърът напираше иззад уличните ъгли и хапеше с влажни зъби.

— Няма да ми е, ако ме пуснеш в твоето палто.

Тя се ухили.

— Харесва ми начинът ти на мислене.

После ме заведе до една пейка в дъното на гробището.

— Тук идвам да рисувам. — Тя седна и широко разтвори палтото си. Мушнах се до нея и Иви уви с него двама ни. — Ха!

Едва посмях да си поема дъх.

— Какво?

— Идеално се събираме. Мислех, че си по-едър. Заемаш повече място в мислите ми.

— Съжалявам. Винаги съм бил нисък за въз…

Тя ме целуна.

Затворих очи и потънах.

След малко Иви се отдръпна назад.

— Можеше просто да ми кажеш да млъкна — изломотих аз.

— Да не се оплакваш? Искам да ка…

Този път аз й запуших устата с целувка. Уха. Леле Боже.

Ръцете ни блуждаеха, моите, нейните, нейните насочваха моите. Болеше ме, ама не кофти като през последните две седмици. Дланта й напипа раната ми под ризата и за малко да изкрещя в ухото й.

— Съжалявам. Вчера ми свалиха конците и още ме наболява.

— Конци ли? Какво се е случило?

Откъснахме се един от друг. Тя ме накара да се обърна и повдигна якето и ризата ми, по-рано натъпкана в панталона, а сега навън.

— Господи Боже! Какво се е случило?

Устните ми помръднаха, ала не издадоха звук.

— Грифин? Какво има? Някой те е ранил, нали?

— Ами, да.

— Защо? От нож ли е?

— Да, от нож. — После, на един дъх: — Целеше се в бъбрека ми. — Изправих се и оставих якето и ризата да се смъкнат надолу. — Студено ми е.

Иви плътно уви и двама ни в палтото си.

— Кой го направи?

— Всъщност излъгах родителите ти.

Лицето й се придоби смутен вид.

— Какво? Не можеш ли да отговориш на директен въпрос? Какво искаш да кажеш с това, че си излъгал родителите ми?

— Не живея нито при чичо си, нито при дядо и баба. Нямам дядо и баба. Нямам и чичо. След като родителите ми бяха… след смъртта им, живях при една приятелка в Мексико, после се установих в свой дом. Онова място в пустинята, за което говорих — това място наистина съществува.

— Какво общо има това с раната на гърба ти?

Подритнах купчина листа от миналата есен, смачкани и загниващи, и ги вдигнах във въздуха. Това беше грешка.

— Уф! — Закуцуках в кръг, като пазех лявата половина на тялото си. — Опитвам се да ти обясня, че нямам намерение да те лъжа. Но не ми се ще и да ме помислиш за луд, а някои от нещата, които искам да ти кажа, звучат адски шантаво.

Иви сви крака под палтото върху пейката и ги прегърна.

— В какъв смисъл шантаво?

— Хората, които убиха родителите ми, все още се опитват да убият и мен. Всъщност искаха да убият мене, когато ги убиха.

Чертите й се сгърчиха, като че ли щеше да се разплаче. „Не ми вярва. Мисли си, че съм побъркан.“ Протегнах ръка напред като регулировчик.

— Почакай. Имам доказателство.

И скочих.

Тя щеше да избяга с писъци, мислех си, докато смъквах разпечатките на старите микрофилмирани вестници от шперплатовата си галерия.

Скочих обратно.

Беше се изправила на крака. Но не беше избягала. И все пак притискаше юмрук към устата си. Когато ме видя, силно се олюля назад и тежко седна, като блъсна отзад коленете си в бетонната пейка. Задъхваше се.

Пристъпих към нея. Иви се ококори и се отдръпна от мене. Е, вече знаех как се е почувствала, когато се бях отдръпнал от нея пред дома й — когато ме беше хванала за лявата ръка и гърбът ме бе заболял. Приближих се съвсем бавно и оставих листовете в края на пейката, ала в мига, в който ги пуснах, вятърът понечи да ги отнесе, затова рязко ги затиснах с длан.

— Виж, ако не ги вземеш, ще полетят отгоре ти. — Побутнах ги към нея, като внимавах да стоя настрани от пейката.

Тя постави ръката си върху тях, колкото може по-далеч от моята и все пак върху разпечатките. Изправих се и отстъпих назад.

— Какво беше това? — Усетих, че едва овладява истерията си. — Как го направи?

Посочих листовете.

— Свързано е с тях. Хайде, прегледай ги. — Когато ги вдигна, тихо прибавих:

— Имам и други рани — стари белези. Първите два репортажа са от времето, когато дойдоха да ме търсят и родителите ми още бяха живи. Знам, там пише за дрога, обаче това са глупости. — Посочих десния си хълбок, раната, която бях получил оная нощ. — Тогава едва не ме убиха.

Иви прочете набързо страниците, като често вдигаше очи, за да провери къде съм застанал.

— Значи наистина се казваш Грифин О’Конър, така ли? — После стигна до третата страница: — Кои са Сам Коултън и Консуело… ъъъ… Монхарас?

— Сам и Консуело ме намериха в пустинята след… оная нощ. Грижиха се за мене. По-късно Консуело ме заведе в Оахака и почти две години живях при племенницата й, но после ония пак ме откриха и трябваше да замина. Оттогава живея сам. — Взеха Сам и Консуело за заложници, опитваха се да ме принудят да се предам. Когато пратих граничарите… е, виждаш какво се случи.

Тя продължи да чете. Когато стигна до броя на труповете, престана да ме държи под око. Сложих дясната си ръка върху корема си и отпуснах лявата отстрани. Усещах, че раменете ми се изгърбват. „Обвиняемият е на подсъдимата скамейка в очакване на присъдата.“

— А защо искат да те убият?

Поклатих глава.

— Ще ми се да знаех със сигурност.

— Свързано е с… ъъъ… с това, което направи преди малко, нали?

— Да, така смятам.

— А всъщност какво направи преди малко? — Иви навлажни устни с език. — Искам да кажа, видях, че изчезваш, но къде отиде?

— Вкъщи… хм, в Южна Калифорния. В пустинята.

— Будалкаш ме.

Отново поклатих глава.

— Не. Искаш ли да видиш? — Пристъпих напред.

Тя вдигна ръце.

— По-полека, малкият!

Пак се отдръпнах. Ъгълчетата на устата ми провиснаха. „Моля те, моля те, моля те.“

Иви посочи към другия край на гробището.

— Виждаш ли ъгъла на клиниката за контрол на раждаемостта? — Намираше се на около двеста метра.

— Иди там. Покажи ми.

Сторих го.

Колко можеше да са Усещащите? Надявах се, че наблизо няма нито един.

Застанах там, на двеста метра от нея, и й махнах. След малко тя вдигна ръка и ме повика при себе си. Върнах се, по моя си начин. Тоя път не се стресна толкова, когато се появих.

— Може да са опиати. Да не си ми сложил нещо в кафето?

Поклатих глава.

— Как го правиш?

— Просто го правя. За пръв път се случи, когато бях на пет.

— Чашата от „Старбъкс“, на Мон Сен Мишел — ти каза, че си я взел от Сан Диего. Имал си предвид оная заран, нали?

Кимнах.

Започваше да вали, едри капки, падащи под ъгъл заради вятъра.

— Мамка му! — изруга Иви. — Писна ми от това време! Искам да съм на топло. — Изглеждаше разстроена и ми се струваше, че не е от времето.

— Не мога да направя тук да е топло — отвърнах. — Мога обаче да те заведа на топло.

Не отказа. Очите й все още бяха предпазливи, ала челото й вече не се мръщеше.

— Падаш ли си по тайландската кухня?