Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (9)

9.

— И после — срещи, обяснения, романтика, знаеш как стават тези работи, мисля, че още ги има и днес — продължаваше Чичо Хенри разказа си, като най-после отмести поглед от огъня.

— А след това…, а тя…, а кипарисите?

Лицето на Чичо Хенри, помръкна:

— Чакай, много бързаш. — И пак се умълча.

— После… — тръсна отривисто глава — После, така или иначе разбрали се те, обикнали се с течение на времето. — На Уилкинсън не убягна смяната на ритъма в разказа на стария човек — тя… го обикнала, сякаш даже повече отколкото той нея. Ходели… обикаляли горите заедно…, знаеш — млади, младостта е волна, младостта е свята… и… — думите заизлизаха бавно, отвлечено, на Уилкинсън се стори, че Чичо Хенри пак направи скок в разказа си — Веднъж както се разхождали, момъкът грабнал на ръце, любимата си и се затичал през гората, като отказал да й каже накъде. Тичал, тичал, докато накрая стигнал до една полянка с огромно дърво в средата й. Положил момичето под дебелата му сянка и все още задъхан, напълно в стила на тогавашното време… романтиката… й предложил да съберат жизнените си пътища в един. — Старецът погледна инженера — В една обща магистрала, както биха се изразили модерно сега.

Чичо Хенри отпи от изстиналия си чай, бавно, сякаш не искаше да продължи, да завърши разказа си.

— След това те наистина се оженили и заживели щастливо. — Старецът се усмихна на клишето.

Уилкинсън видя горчивината в тази усмивка и реши, че няма да продължи. Сгреши.

— Не след дълго им се родило детенце, чудно хубаво момиченце… — старецът отпи отново и се замисли, въздъхна и продължи бързо, безизразно, сякаш гонен от някой… от нещо — Случило се обаче нещастие. Нещастие там, на поляната, където покълнало тяхното щастие. Всичко рухнало… рухнало, отворила се пропаст между двамата млади — огромна, болезнена. В един миг щастлив до Бога, в другия шеметно изгубил всичко.

Младежът разбра, че няма да разбере точно какво се е случило.

Очите на стареца бяха вперени невиждащи на някъде /някъде там/. Не страдаше, но сякаш сънуваше кошмар и въпреки това продължаваше:

— Бил млад, бил здрав, бил луд, бил готов да обърне света, бил… бил… Нищо не можело да върне нещата назад, да ги поправи. Не можел просто да се събуди от лошия сън и… — млъкна внезапно.

Чичо Хенри погледна към Уилкинсън замислено. Видя в очите на младия човек очакването, усмихна се благо и тропна бодро с ръка:

— Кипарисите, да — мислех, че няма да има нужда да довършвам — в болката и отчаянието си, младият човек засадил тези дръвчета по края на поляната, оградил я, направил я свой олтар… олтар на болката и докато бил жив младежът отивал там и тлеел сам с мъката си! Край! — дъхът му като че ли изсвистя измъчен накрая.

Мълчаха и двамата.

— Е, това е! Хареса ли ти? Хе-хе-хе, може и да те е натъжила, нооо — такива са легендите, никой не мисли за слушателите им. Хе-хе-хе, аз такова, малко патетичен взех да ставам на моменти, но карай, нали казват, че за да е хубава една история, трябва и разказвачът да вложи малко душа в нея. Е, кипарисите са хубави дървета, малко тъжни, но… — без следа от одевешните вълнения старецът погледна Уилкинсън дяволито.

Младият мъж се засмя.

— Хубави са, да. Наистина, а и тази… легенда — утре ще отида специално да ги разгледам. В светлината на това, което чух от теб, Чичо Хенри… Поне са наблизо.

При последните думи нещо парна стареца в стомаха, но той не каза нищо.

— Благодаря ти, Чичо Хенри, за чая, за гостоприемството и за хубавата история. Сега да вървя, че току виж след малко се смрачило — каза младия човек и си тръгна като махна на старика.

Старецът му кимна приятелски и също му помаха, като се загледа след него. Нещо го глождеше, но не знаеше точно какво. Отдаде го на разказа преди малко. Поклати глава и се зае с обикновените занимания в къщи.