Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (11)

11.

Ейбрахам Сейтън използва момента и се изтърколи към по-далечната барака, от която бе видял да влиза и излиза Уилкинсън.

— Ей, шефе! — извика престорено весело, като с лекота смени обръщението — Шефе, къде си бе?! — продължи, нахълтвайки в бараката.

Подхвърли тоягата си, подпирайки я до вратата.

Обстановката съвсем не беше, бленуваната преди малко, но все пак бе топличко.

— А, Сейтън, идвате ли?

Инженерът, като че се зарадва, че му дойде помощ и компания, но тонът му беше възсух, навярно, за да запази дистанцията, нужна на респекта към личността си, който чувстваше, че на моменти му се изплъзва.

— Идвам, господине, но съм сам, онези останаха да поокосят наоколо — Ейб сепнато млъкна, две-три резки примигвания издадоха борбата му да спре мисълта си, като самоубиец на ръба на пропаст и после пъргаво продължи — да си свършат работата, де, нали, такова… имат още работа, а мен пък изпратиха да Ви помогна с нещо, ако има, де — лукавият шишко се огледа с неохота — пък, като няма — ще Ви правя компания, докато си почивате.

Уилкинсън усети, че Сейтън нещо премълча, но не му отдаде внимание, защото му стана забавен начина, по който дребния работник се измъкна от евентуални задължения.

— А, има, драги, ела сега за малко с мен, пък после ще си ми компания за почивка.

— Къде? А, нещо има да се свърши, нека де, нека, нали за това дойдох. Ето идвам.

— Хвани сега тук — Уилкинсън посочи едно разнебитено легло, което бе извлякъл сам в центъра на стаята — хайде, хоп.

— Ето, де, ето, а-ха, добре, че дойдох, като че съм знаел, а, шефе? Дай сега така, вдигни оттам, айде, така, полекичка, полекичка — дебеличкият мъж насити с усилия, напъни и десетки думи, съвсем прозаичното пренасяне на леглото отвън до бараката, инженерът се подсмихваше — Айде сега, господин Уилкинсън полееека, полечка-полечка, ха, тука — придружи безсмисления словесен порой, отегченото стоварване на земята на разнебитената покъщнина.

— По-спокойно, Сейтън, нека ти останат сили и за другите.

— Кои други? — Ейб стрелна поглед към младежа — май се бе прецакал със старанието си — Ама и други ли има? — въздъхна — Хайде, къде са, да ги метнем наведнъж, че днес съм се съсипал от работа. Истинска лудница беше с тия дървета, огромни, кое падне правилно, кое, аха току върху тебе, абе, дай сега…

— Не се стягай, бе, Ейбрахам — каза през смях Уилкинсън, — само се майтапя, хайде да влизаме, да ти покажа жилището ни за тези дни.

Ейбрахам Сейтън се засмя, в тон на шефа си, но го стрелна с малките си зли очички, след което го последва в сградата.

— Сега, тук е общото помещение, поразчистил съм и е що-годе приемливо — махна с ръка Уилкинсън към голямата стая, точно копие на тази у Чичо Хенри, но значително по-гола и неуютна. — Тук, на леглото зад печката, ще спи един от нас, вероятно аз, а тук — отвори друга врата — точно срещу входната — ще спите вие — четири са леглата. Е, харесва ли ти?

Младият мъж говореше все още с весела насмешка, която едва ли се нравеше на Ейб, но пък той умееше до съвършенство общуването с хора, които стоят по-високо в йерархията. Независимо коя.

— О, шефе, перфектно, супер, аз в какви кенефи съм спал — о, това е номер едно, ама и как си я наредил, браво, бра-во — редеше Ейбрахам, без следа от свян.

Стаичката, за която говореше, бе прилична на широк килер. Сумрачна, влажна и все още недостатъчно затоплена. На него обаче не му пукаше, наистина бе спал къде ли не, а и в момента го интересуваше общуването му с Уилкинсън да върви без сътресения. Поне докато беше сам с него.

Със скаутски порив Ейб мушна две цепеници в печката.

— Ти, от кога бачкаш, шефе — предпазливо подпита Ейб, след като бяха приключили с огледа и сядаха на масата.

— Какво да бачкам? — не разбра въпроса Уилкинсън.

— Не, че бачкаш, де. Аз пък взех, че ви обидих! Имах пред вид откога сте шеф, такъв… отговорник, като на нашата група — конкретизира въпроса си работникът, мигайки глупаво, намираше думите трудно — не беше в тях силата му.

— А-а, откога работя по-специалността — ами от две години самостоятелно, по-рано бях на стаж в централното управление.

Двете години въобще не респектираха Ейб допълнително. Напротив. Въпреки това той не промени поведението си, а продължи да разпитва. Набираше информация, в която виждаше шанса си да се реабилитира пред Джими Харди и да заеме предишното си място на безметежно съществуваща, безконфликтна единица в малкото дърводобивно общество.

Уилкинсън не беше толкова глупав и също се стараеше да научи повече за подопечните си. Правеше го по-незабележимо, поне в сравнение с Ейбрахам и бе доволен, защото в своите очи контролираше ситуацията. Взимаше я в ръцете си, така да се каже. Може би малко прибързан извод, но какво да се прави — не само правдивата преценка на нещата не беше настояще за него. Част от хората всъщност никога не добиват способността за вършат или осъзнават някои работи, така, както и част от хората /несъизмеримо по-голямата/ никога не успяват да изкачат Еверест.

— А, Харди? Какво му има на тоя човек, сякаш нещо го мъчи?

Уилкинсън вероятно бе гледал доста филми с психоаналитици и видимо ги бъркаше с реалността, в която му се налагаше да живее, та даже и да заема някакво по-специално място.

— А, мъчи го то. Мъчи го, че се е родил, него. Нищо не го мъчи, ами си е такъв — поля със студена вода Ейб, горещите аналитични напъни на шефа си. — Различни хора, различни характери — продължи със съзнанието, че е казал достатъчно, дори бе прекалил в откровеността си. — Абе, той, шефе е странна птица, но… си върши работата чудесно, тъй да го кажа — стабилен е. — Резкият завой в оценката отново развесели Уилкинсън.

— Май сте приятели, а?

— А, приятели, приятели… — у Сейтън проговори накърненото му его, но съвсем слабо — … чак приятели не сме, добри колеги… абе, стабилен е, стабилен — завърши, като реши да заложи на сигурното.

— Ясно, май с Тентън са по-близки, поне с такова впечатление съм останал.

— Е, те са дупе и гащи, все са заедно, Колин му е като дясна ръка — забързано отговори Сейтън, доволен, че отдалечава разговора от себе си.

— Какво толкова правят, че чак дясна ръка? Да не са като в мафията, а?

— А! Ти пък — мафия! — Ейб като че се уплаши от думата — Не, че нещо — нищо особено, просто Колин е винаги с него, негов човек е — замаза положението секачът, усещайки, че пак се разприказва повече отколкото е нужно.

Двамата замълчаха. Ейбрахам се свлече в стола си като трескаво обмисляше какво може да го попита Уилкинсън, опасявайки се да не сгафи някак пред колегите си. Не искаше да си има работа нито с лудостта на Джими, нито с юмруците на големия скандинавец. От друга страна, това, че инженерът замълча, също го глождеше. Не искаше да губи и наваксаното на този фронт. Най-малкото не желаеше проблеми. Несигурност, страшна в мислите му, го обзе. Каквото и да се опитваше да направи — нещата все излизаха от контрол. Не, че някога ги бе контролирал особено, но неусетно събитията го изтикваха на светлината на прожекторите. А това бе последното, което той някога бе искал.

Отиде до печката, провери как гори огъня в нея. Не го одобри или просто, за да се намира на работа, отвори капака и започна да бута навътре голяма цепеница. Печката бе модел, който и двамата не бяха виждали другаде. Тя самата явно не помнеше раждането си. Мащабът й със сигурност не беше съобразен с желанието на Ейб. Дребният мъж водеше мълчалива и безплодна борба да набута най-голямата налична цепеница в тесния отвор. Не се отказваше. Не можеше да се откаже. Трябваше да покаже на шефа си колко е загрижен за благото на всички. Особено за неговото „шефско“ благо в частност. Уилкинсън разбираше прекрасно подтика за тези действия, но не каза нищо. Не се намеси. Бе се замислил над казаното, когато гласът на Ейб го изненада:

— А! Хансен, е голяма работа, канара човек, колкото работа може да свърши, двойно повече ще изпие.

Мълчаливата борба бе завършила с мълчаливо поражение, затова Сейтън бързаше отведе вниманието на инженера в друга посока. Като че ли за Хансен бе безопасно да говори. Той бе трудно раздразнителен, а и какво толкова можеше да каже. Мислеше си това преди да заговори. Още възклицанието си обаче, усети, че отново не налучка верният път. Сконфузи се.

— Саймън ли беше първото му име? — попита Уилкинсън, като че ли не чул точно какво му каза Ейб или просто не искаше дава вид да е чул.

— Да, така се казва — отговори лаконично Сейтън.

Зарече се да не каже повече и дума. Днес не бе неговия ден за изява и само можеше да влоши положението си. Добър или не — точно с Хансен шега не бива — знаеше го със сигурност и затова млъкна.

— Странно име за скандинавец, може би пък някой от родителите му не е европеец или нещо такова?

Уилкинсън продължаваше да разсъждава на глас. Поради новата стратегия на Ейбрахам Сейтън диалогът се превърна постепенно в монолог, след което напълно замря. Единственото, което успя да научи за големия Хансен — и то по доста заобиколен път — беше именно, че шега с него не бива. Отбеляза си го и реши да внимава.

Сейтън започна да симулира дрямка доста явно и комично. На Уилкинсън вече не му се говореше, затова реши да не го закача. Не беше научил кой-знае колко, но бе схванал нещата в общи линии. Нямаше клауза в договора си за персонална близост с подчинените и това го улесняваше. Краткият разговор със сумтящия мъж на стола пред него потвърди първоначалното му решение. Щеше да се концентрира върху работата, за която бе тук и след няколко дни тези хора щяха да напуснат живота му.