Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (10)

10.

Дребният дървосекач, подобен на лоена топчица, остави резачката си в багажника на една от служебните коли. Метна някаква чантичка през рамо. Запаса малка брадвичка на кръста си и огледа местността, напомняща с нападалите из нея дървета на общ гроб от времето на някоя от световните войни. Видя тримата си колеги, всеки зает с нещо. Въпреки горещото си нежелание, има „късмета“ да срещне поглед с „милия“ си приятел Джими. Нещо в помътнелите очи не му хареса. Плешивото човече с карираната риза се обърна поривисто и затърси пътеката, по която одеве бе поел Уилкинсън.

Сам по себе си Ейбрахам беше малодушен и по принцип обичаше да бъде незабележим. Да си върши нещо. Да не греши, за да не обръща вниманието върху себе си и така ден след ден. На фона на тази му особеност, кавгата с тази респектираща /в очите му/ личност — Харди — беше прекомерно бреме за плашливата му душица.

Най-после намери пътеката и с нездрав устрем навлезе в гората. След десетина крачки намали темпото. Малко по-натам почти спря под успокоителното прикритие на леса. Сред гъстите дървета здрачът е нетърпелив гостенин, но точно в този момент той бе все още по път и последните отсенки на далечните слънчеви лъчи придаваха закъсняла свежест на всичко около тантурестия дървосекач. Ейбрахам, противоположност на съименника си Линкълн, не само по външност, но и по мирогледа си, приседна на една височинка и приятно се замисли.

„Няма какво да си давам зор, все ще стигна при оня пръдльо. За какво да бързам — кой знае каква работа пак ще ми намери? Хм.“ Загледан във върха на обувката, Сейтън замислено чоплеше носа си. „Добре, че се махнах и от ония идиоти. Кой знае какви лайна ще изсерат? Пък после иди доказвай, че не си крив и не носиш отговорност. Тоя Харди от сутринта все нещо рови — хм — ако не набие мен, все някой ще набие“. Ейб — малодушен, като всички себеподобни — имаше много верен усет за опасностите, както и съвсем нелишена от смисъл, логика. „Този тъпанар до довечера ще е пиян като свиня и кой знае на кого ще посегне.“

Очичките му шареха тревожно. В главата му започна труден и мъчителен процес на анализ. Напрежението бе изписано на лицето му. След известно време този процес изглежда приключи. Ейбрахам прецени шансовете си да бъде набит като нищожни, но само ако си трае и не говори с Джеймс. Ако побързаше, алибито му пред Уилкинсън бе сигурно. В такъв случай нямаше за какво да се тревожи и от кого да се страхува.

Все още замислен, извади нещо от носа си, избърса го в тревата и стана без да бърза особено. Погледна небето — имаше време. В същия момент там откъдето беше дошъл пропищя резачка, недалеч от нея вой на други две и отговори. Въпреки, че голяма част от съзнателния му живот бе свързана с този звук, Ейбрахам не можеше да го понася — плашеше го, звучеше му някак злокобно.

Отдалечил се на разстояние, което убиваше донякъде пронизителния машинен писък, тумбестият работник отново забави крачка. Все пак не искаше да стигне прекалено бързо и да се намери работа по бараките и за него. Инженерчето е младо — нека действа.

Успокоил съвестта си, Ейб продължи по живописната пътека. Пейзажът ни най малко не го впечатляваше, но неволно долови звук — непознат, плашещ го. Гората около него сякаш бе подела многогласен хор. Далечен неземен грохот затътна тревожно. Ейрахам Сейтън, преживял две земетресения като по-млад, се огледа подплашено. Воден от своята инстинктивна, проста мисъл, очакваше всеки момент земята да се затресе.

Нищо такова обаче не се случи. Могъщият хор продължаваше своето епично изпълнение, като нови и нови гласове уплътняваха неговата мощ. Тънък пронизителен напев прободе слуха на объркания секач — или вятърът изкусно засвири в клонките на младите ели, или нечовешки алт скръбно напяваше своята вълшебна ария.

Ейбрахам Сейтън не беше суеверен, страхът който пролази в него — също. Той беше неподвластен на практичния разум на горския работник, не му беше изпратен от някой, не можеше и да бъде овладян от никой. Тантурестия човечец с карирана риза чуваше нещо. То вибрираше в цялото му същество. Не знаеше дали е реално, но страхът, който му внушаваше го събуди. Завъртя се като пумпал. Трескаво съсече с брадвичката младо борче, дебело, колкото предмишницата му. Около него бученето, като че възви в стон и стана още по-ужасяващо. Ейбрахам не губи време да кастри дръвчето, а го повлече в свободната си ръка, като почти тичаше, не знаеше откъде чува тези неща, но инстинктът му казваше, че трябва да бяга. Устреми се напред приведен, местейки механично крайниците си в неравен такт. Може би подсъзнателно разчиташе да се защити с „оръжията“, които носеше. Гротескно провисналото в ръката му мъртво борче обаче — напротив, правеше фигурата му още по-жалка и безнадеждна на фона на трескавата му уплаха.

Вече тичаше. Воят на резачките, тътенът на гората — всичко това, като че даде криле на дребния дървосекач. Бягаше с невиждащи очи и нечуващи уши. Последното осъзна постепенно, някак неосъзнато постепенно и забави крачка. Кръвта бумтеше в слепоочията му и заглушаваше околната тишина.

Наистина само тишината бе това, което чу, след като най-после възвърна възприятията си. Нямаше го нито тътена, нито монотонното жужене на резачките.

Вече.

Огледа се. Странно. Всичко наоколо беше спокойно, а горската пътека живописно се губеше напред. Ейбрахам започна действително да се успокоява. Седна. Мястото в личността му, останало незаето от интелект, бе запълнено с достатъчна доза прагматизъм, който по-романтичните натури биха нарекли философски поглед на нещата. Философски бе погледнал Ейб навремето, когато майка му — отрудена, тиха и работлива женица, бе предпочела да сложи край на живота си, пред угрозата да бъде бита безжалостно от баща му — методично, ден подир ден на сивия й живот. Философски момчето /тогава/ нито се „поболя“ от мъка по майка си, нито се отчужди от баща си. В днешния живот място за сантименти няма, реши тогава Ейб — може би малко недостойно, но му свърши работа. Тогава.

Свърши и сега, защото след дълбокомислено почесване по врата и неколкократно, безадресно бъркане в носа, трътлестият дървосекач с карираната риза, философът на своето време, реши, че всъщност НИЩО не се е случило, а просто НЕЩО му се бе сторило. Бе му се счуло — я от умора, я от уискито… — все въпроси, които Ейбрахам Сейтън не сметна за важни и които отмина с достойнство.

Приседна на малка могилка до пътеката и делово окастри /вече/ тоягата си. Огледа за падащия здрач и отново пое към Уилкинсън, твърдо решен да не казва на никой за случилото се, за да не го сметнат за „куку“.

Следваше криволичещата пътека като не мислеше за нищо. Не бе вървял дълго, когато постройките, към които се бе насочил започнаха да се мяркат иззад прореждащите се дървета, докато в крайна сметка Ейбрахам ги видя изцяло. Приближавайки откритата местност, пътечката се разделяше и разклоняваше във множество „ръкави“, подобно делта на вливаща се в морето река. Ейб, като практичен човек, избра „ръкава“, водещ към най-прегледната от барачките.

Беше постройката на Чичо Хенри.

Докато се спускаше към задната й част, мъжът ахна. Почти влюбено се загледа в наредените и приготвени за огрев дърва, виещия се от комина пушек. „Е, пръдльото, се представи добре.“, мина му възвишената мисъл. Дори за миг не се замисли, възможно ли е действително „пръдльото“ /название, продиктувано от сдъвканото его на Ейб/ да е направил всичко това за краткото време, което беше тук. Хора като него бяха над тези неща и Ейбрахам предвкусваше единствено комфортния уют, който го очакваше. Изглеждаше дори леко замечтан до момента, в който не чу непознатия глас на Чичо Хенри. Секачът се сепна от блаженството си. Бързо се окопити и инстинктивно се притаи зад група трънливи израстъци. Не стори това особено ловко и безшумно. Значително по-внимателно се намести, за да вижда говорещия и се заслуша. Обичаше да знае разни тайни неща за другите — кой знае, можеха и да му свършат работа. Пък и никак не му беше съвестно. Напротив.

— … ми е едно такова радостно, но нещо от одеве ме човърка. Не знам, … знам ли… това момче изглеждаше свястно, ама… де да знам, ти какво ще кажеш? — старият човек бе седнал на любимото си място — мекия мъх сред огромните корени на своя приятел. — Мълчиш, а? Знам, знам, после ще ми кажеш. Не ме свърта на едно място. Не съм ходил отдавна. Нещо се безпокоя… Е, старо — Чичо Хенри погали грапавата кора — май съм отвикнал от хората, хи-хи-хи — пак си беше същия смях, но някак по навик, разсеян, за друго мислеше старецът — Какво съм се залутал, то момчето уважително, да го видиш — в очите ме гледа. Разкажи ми, та разкажи… е — разказах му туй-онуй, но не всичко, не всичко, и за тебе не му казах… хи-хи… Учтиво момче, разбира си от професията, пък аз — закахърил съм се, значи? Ама да взема да ида, а? — запита внезапно, като погледна нагоре, подръпвайки мустака си.

Ейбрахам продължаваше да се спотайва заслушан. В началото помисли, че има друг човек, когото не вижда и се уплаши, че ще го усетят. Постепенно осъзна, че старецът е сам. Като разбра, че всъщност говори на бора, уверено реши, че стария е „свършил курса“ — „Изперкал е“, помисли си още и дори поклати глава утвърдително. Нещо го ощипа по корема и той стисна с една ръка ризата си на това място. Чу се изпращяване на насекомо. Усещаше неприятно браждене по кожата си, но не помръдна. Продължи да подслушва, отчасти, за да не се издаде, отчасти от любопитство.

Притихнал, старият човек очакваше отговора на въпроса си. Далечен повей на вятъра се разстла върху гората. Старецът кимна троснато:

— Ще ида, ще ида, пък ти като ти дойде кефа — уведоми ме за мнението си, ако счетеш за нужно — тросна се старецът.

Често стигаше до пререкание с приятеля си за това или онова, но сега наистина бе сърдит. Вътрешното му безпокойство засили негодуванието му.

— Айде, аз тръгвам. Ще отида. Пък ако е напразно — нищо — ще се поразходя и ще намина да ги видя… Отдавна не съм бил натам. Сигурно се сърдят твоите родственици, та и за това — да ги навестя… Хайде да побързам, че светлината вече примира.

Старецът се запъти към къщурката си, за да се приготви за път, говорейки на себе си.