Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (12)

12.

Свечеряваше се. Местата, където храсталакът беше по-гъст, се чернееха неприветливо. Около пътеката обаче, денят все още не си беше отишъл, а и за хазяина на гората, тя винаги бе светла и гостоприемна. Чичо Хенри бе облякъл лесничейската си шуба, която пазеше за по-специални случаи — слизане до града, по-далечни излети и прочее. Останала му беше от недалечното минало, когато от местната централа се сещаха от време на време да му изпратят екипировка — нещо като белег за принадлежност към голямото семейство на горските работници и специалисти. От може би година и повече сякаш го бяха забравили, но той не се сърдеше. Чичо Хенри не можеше да се сърди на никого. „Е, хората си имат работа, с мен ли ще се занимават.“, казваше си той и весело махваше с ръка. От същата екипировка бяха и здравите зимни обувки — също в тъмнозелен цвят и също за специални случаи. Дебел кафяв панталон допълваше облеклото на Чичо Хенри. Не беше „фирмено“ облекло, но старият човек смяташе, че е в тон с гората и обичаше да го носи. Дълъг нож в калъф подскачаше на дясното му бедро, докато той пъргаво криволичеше навътре в гората. Само заради навика се подпираше леко на тънка дълга тояжка с отдавна обелена кора. Не следваше пътеката навсякъде, а на места умело пресичаше ненужните за познавача извивки.

Крачеше стегнато, без да бърза, но и без да губи излишно време. Необяснимо в съзнанието му като свредел се бе забила мисълта, че трябва да види как и къде точно върви работата на секачите и най-вече да види полянката с кипарисите. Откакто говори с инженер Уилкинсън неведнъж се запитваше откъде дойде това безпокойство и не можеше да си обясни. В началото дори се опитваше да се залъже, че нещо друго го тревожи. Откакто говори с приятеля си и реши да се „разходи“, вече бе честен със себе си. Гореше от нетърпение да отиде на място, да види и да се успокои.

Докато вървеше из гората осъзна, че за момент дори бе забравил идването на внука си Чарли. „Ех, старо, старо, май вече не те бива толкоз.“, упрекна се мислено Чичо Хенри и продължи клатейки глава. Прескочи една долчинка, заобиколи група храсти и излезе отново на пътеката. Гората пееше нежно с вятъра и приветстваше своя приятел. Не бе толкова студено и скоро Чичо Хенри се стопли в дебелите си дрехи от енергичния ход. Беше почти преполовил пътя, а и беше още светло, затова се спря да разкопчае горното копче от шубата си. Премести пръчката в лявата си ръка и го стори без да бърза. Огледа се. Въздъхна.

Обичаше тези места. Самата гора беше някак особена, различна, загадъчна. В околовръст от няколко километра бе широколистна с красиви стройни букови дървета, въпреки, че надморската височина бе подходяща за иглолистни гори. Боровете и елите пък изглеждаха като тъмнозелени асиметрични пръски по околния пейзаж. Всичко това на пролет беше приказно. Обичаше я наистина стария човек тази гора.

Встрани, до самата пътека, забеляза контурите на големия мравуняк, които прекрасно познаваше. Бяха различни. Наведе се напред и се вгледа по внимателно. Зачуди се. Едната му страна бе грозно смачкана, а в образувалата се вдлъбнатина и наоколо бяха нахвърляни борови клонки, по които още пъплеха разтревожени мравки. Взе едно клонче, огледа го и го помириса. Дъхаше на прясна смола. Не бе нужно време на опитния старец да отгатне, че човек бе седнал върху мравуняка и на същото място бе окастрил младо борче. Образа на Уилкинсън му се мярна спонтанно. Чичо Хенри свъси вежди. Като следствие на верижна реакция долетя мисълта за работата, която Уилкинсън бе изпратен да свърши. Сърцето му се сви. Опасенията му възкръснаха за живот вече не чак толкова неоснователни.

„… законна, планирана сеч, тъй да се каже“, прозвуча в главата му припряното допълнение на Уилкинсън при разговора одеве. Май невинния младеж не бе чак толкова невинен.

Гората като ли че беше притихнала. Старият човек се вслуша по-внимателно. Долавяше се не толкова далечния звук на резачките. Чичо Хенри хвърли рязко клончето, което все още държеше и се устреми напред тревожно.

В същия миг гората изпищя. Болка заля въздуха наоколо. Старецът го почувства и забрави за всичко. Затича се. Не избираше пътя. Храстите задираха дрехите му, паднали сухи клони се заплитаха в нозете му. Направи непремерено голяма крачка, влажната пръст поддаде под крака му и старият човек политна в цял ръст, като грубо удари гръдния си кош в загниващ корен. Не усети. Понечи да стане, подхлъзна се, падна, последва удар на същото място. Изохка, изкашля се болезнено, но успя да стане, използвайки за опора същия корен. Затича се пак, безчувствен за болката и сляп за всичко останало. Чичо Хенри бе станал една мисъл, трескава и пареща — „напред, напред“.

Старият човек тичаше. С всяка крачка разстоянието до целта намаляваше, а треската му растеше. Пръчката бе захвърлил несъзнателно някъде назад и нетърпеливо отстраняваше с ръка от пътя си пречещите му голи клони. Уилкинсън бе описал точно мястото, където се извършваше сечта.

Чичо Хенри изостави пътеката окончателно и с пределно възможна бързина се носеше напред. Наведе се да избегне нисък клон на гъста ела. С периферното си зрение забеляза пътеката. Позна последните й метри. Още малко. Вече трудно дишаше. Удареното болезнено напомняше за себе си при всяко вдишване, а и ако волята му беше млада, силите вече не бяха.

Спря се за миг. Сложи ръце на коленете си и дълбоко пое въздух. Не бе отбелязал кога престана да чува песента на машините, но го отдаде на напрежението. Изправи се и измина последните метри с бързи крачки. Отмести плътната стена, образувана от клоните на група невисоки ели и видя гледка, от която сърцето му сякаш спря.

Секунда две — дъхът му се втурна в дробовете отново. Като стар горски работник можеше да очаква нещо подобно, но нервите му бяха станали тънки като новородена тревица.

Тъмното чувство в душата му се сгъсти. Огледа се за работниците, като избягваше труповете на падналите дървета. Нямаше никой. Усещаше се доскорошно присъствие, но сечището беше празно. Прорязваха го две пресни следи от гуми. Със свито сърце старецът проследи хода им и преди да го осъзнае, видя, че те продължаваха натам, където очакваше да види гора. Знаеше, че трябва да види гора!

Чичо Хенри се затича като бесен. Ужасен. Като обезумял. Не мислеше. Отказваше да мисли. Не искаше да чувства. Не съзнаваше, че крещи.

Не беше крясък. Беше вопъл. Защото разбра.

Разбра, че страховете му са били реални. Предчувствията му са били истина.

Следите от автомобилни гуми изкачваха леко възвишение сред паднали дървета. Запъхтян старецът ги последва. На предела на силите си взе дълбоко въздух и продължи сред ширналото се мъртвило.

„Не! Не! Там са. Зад завоя са /вече имаше завой/ Защо бе, хора? Защо?“ Старият човек вече плачеше. Топката черен лед, заседнала на гърлото му, се стопяваше в горчиви едри сълзи.

Зави.

Колин Тентън хвърли резачката си в задната част на джипа, изтътна едно бодро „Давай!“ и се метна в движение до Джеймс. Каращият включи на втора предавка и пръстта под колелата се разхвърча със свистене.

Но не това гледаше Чичо Хенри. Не това виждаше. Разширени до крайност очите му поглъщаха картината, която като нажежено желязо прогаряше душата му.

Кипарисите са тъжни, но горди дървета. Едновременно внушителни и изящни. Древната легенда за тях навява тъга, носи вечността в себе си.

Затова и бяха те тук. Заради горестта на човека, който ги бе отгледал. Заради вечността, която бе погълнала щастието му. Години наред ги бе поливал с тъгата и обичта си. Сега същият този човек, съкрушен гледаше към тях и не искаше да повярва на очите си.

Около две дузини стройни дървета бяха ограждали малка полянка с формата на неправилна окръжност. Очертанията й все още бегло се долавяха, както и немалката вдлъбнатина в средата. Вероятно дори човек лишен от художествен усет не би могъл да остане равнодушен към красотата на тази композиция.

Това, което виждаше Чичо Хенри в момента, навяваше скръб. Навяваше смърт.

Пъновете от прясно отрязаните дървета грозно белееха в падащия мрак. Неравни на височина, отблъскващо стърчащи като чуканчета от пипалата на гигантски октопод. Самите дървета бяха нападали навътре в поляната. Гледката натрапваше внушението за огромен часовник, не от човешкия свят, с десетки стрелки, отмерващ някакво странно, нереално време. Мъртъв и спрял. Върховете на падналите кипариси се бяха вплели в предсмъртна прегръдка и образуваха от вдлъбнатината в средата тъмнозелено езеро, което в сумрака на нощта изглеждаше мътно и зловещо.

От всяка частица на печалната гледка струеше тъга и отчаяние, които стягаха с обръч душата на стария човек. Лицето му беше изкривено в неестествена гримаса. Сълзите му бяха пресъхнали. Почти безжизнен, той навлезе към средата на поляната. Машинално се оглеждаше с невиждащи очи. Две дървета бяха паднали едно върху друго и се налагаше да ги прескочи.

Чичо Хенри положи ръка върху горното и почти нежно прокара длан по него. Наклони глава и плъзна поглед по цялото му продължение. Очите му оставаха безизразни. Старият човек сякаш не искаше да допуска до съзнанието си случилото се. Случващото се. С неуверени движения се покачи върху купчината и се свлече от другата й страна. Колкото повече наближаваше „езерото“ в центъра, толкова по-видими ставаха конвулсиите на крайниците му. Забавяха се крачките му.

Чичо Хенри не издържа. Свлече се на колене и зари лице в още дъхащата на свежест зеленина на кипарисите. Обви побелялата си глава с широките си длани и зарида беззвучно. Нощта и гората гледаха притихнали и безпомощни това страдание.