Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (31)

14.

— Госпожо, вие чувствате ли се някак странно, чувствате ли нещо… различно…?

Старата жена се извърна към Чарли, погледна го и продължи да следи пътя пред себе си.

— Безпокойство! — след кратка пауза отговори тя — не мога да си го обясня, но сякаш Хенри има нужда от помощ. Не вярвам в такива измислици, но в момента така се чувствам…

— Странно, колкото повече приближаваме — като че ли го чувам… Надявам се да е някакво психическо самовнушение. — Чарли погледна старата жена с надежда.

Тя не отговори.

— Никога дядо ми не е имал нужда от помощ, — като че ли, за да окуражи себе си продължи момчето. — Не вярвам да има и сега. Той никога не е имал и врагове, а и гората го обича… — не довърши, защото наистина не си обясняваше точно какво чувства и затова му се струваше, че говори несвързано.

Сивата лента на горския път пробягваше пред стария „Форд“. Постепенно приближаваха местността, към която се бяха насочили, но все пак няколко километра ги деляха от нея и на Чарли му се струваше, че никога няма да стигнат.

— Не знам, момче, не ми се мисли точно сега. Наистина съм притеснена, но предлагам да пристигнем на място и тогава да изясним нещата, а не да си „чешем езиците“, както се казва и да нагнетяваме напрежение. Това е критика не само към теб, но и към мен самата, защото всяка секунда ми става все по-тягостно. Разбираме се така, нали, приятел? — този път госпожа Дохърти гледаше, очакваща подкрепа.

Момчето, усетило доверието на възрастната жена, кимна сериозно и почти ритуално, след което несъзнателно започна да брои познатите му завои.