Лора Джо Роуланд
Урагири (6)

Глава 5

Когато патрулната лодка навлезе в пристанище Нагасаки, Сано забеляза, че тълпата войници на плажа бе нараснала. От всички посоки жителите на града се стичаха към едно място на пясъка, досами водата. Сано, Ийшино и екипажът на лодката се надвесиха над перилата, за да виждат по-добре.

— Какво става? Какво има? — запита преводачът, точейки врат.

Лодката спря на кея пред квадратната наблюдателна кула на бреговата охрана. На дългия пристан чакаха група служители. Мрачно предчувствие обзе Сано. Когато спряха лодката, той слезе първи от нея.

— Какво става там? — попита Сано. — Случило ли се е нещо?

Командирът на пристанищния патрул пристъпи напред и се поклони.

— Сосакан сама. Диренето на изчезналия варварин приключи. Мъртвото му тяло бе изхвърлено на брега.

— Махнете се от пътя! Пуснете ни да минем! — крещяха служителите от пристанищната охрана, за да си проправят път до мястото, където вълните бяха изхвърлили трупа на варварина.

Сано също се приближи, следван плътно от Ийшино. Началникът на отряда от стражи, които охраняваха трупа, пристъпи напред и се поклони на Сано:

— Оставихме тялото, както го намерихме — каза той притеснено.

В този момент Сано забеляза Хирата, съпровождан от двама стражи — единия нисък и с шкембе, другия дълъг и слаб като върлина. Междувременно пристигна и губернатор Нагай заедно с коменданта на Дешима Охира и още двамина самураи.

— Къде е тялото? — попита Нагай.

В отговор стражите се отдръпнаха и всички погледи се впериха в трупа на търговския директор Ян Спаен.

Варваринът лежеше по гръб върху мокрия пясък до самата вода. Квадратната му челюст, волевата брадичка и гърбавият нос издаваха каква мъжественост и сила е притежавал приживе. Но сега лицето бе бледо и безизразно; смъртта бе заличила всякакъв израз от очите. Раздалечените му устни разкриваха набъбнал език и два реда здрави зъби. Кичури от дългата му сламеноруса коса потрепваха на вятъра. Бе облечен единствено с черни, дълги до коленете панталони. Сано вдигна поглед към торса и изтръпна. По корема и гърдите зееха огромни рани. Най-ужасната се намираше точно под лявата му гръд, сякаш някакъв див звяр бе впивал зъби и нокти в това място. Виждаха се разкъсана розова плът и натрошена бяла кост. По раната бяха полепнали охлюви и малки раци. Над трупа с бръмчене кръжаха мухи, в косите му се бяха вплели водорасли. Но посегателството на природата не бе успяло да изтрие фрапиращите белези на човешка злост. Раните, тесни и чисти, ако не се смяташе зейналата дупка на гърдите, бяха нанесени с остър нож. Между тях кожата бе осеяна със синини в различни оттенъци на мораво, зелено и жълто. Вече избледнели червени резки опасваха китките и глезените, а вратът бе отекъл като от душене с верижка.

Сано се приведе, за да огледа раните, и наистина във вдлъбнатината на меката плът откри тънко синджирче с малък златен медальон. Изобразяваше гол варварин с брада, овесен на китките си на някакъв кръст. Трънен венец увенчаваше сведената му глава; гърдите му бяха пронизани от копие.

— Гезу — християнският бог мъченик — каза Сано.

Губернатор Нагай хвърли остър въпросителен поглед към Охира.

— Всички християнски реликви бяха конфискувани от холандците при пристигането им — каза Охира в опит да се оправдае. — Както повелява законът. Ян Спаен никога не е носил разпятие, откакто аз съм на тази длъжност. Мога да ви уверя, че нямам никаква представа, откъде се е взело.

Сано отиде при водата и изми ръцете си в студените пенести вълни, отмивайки от себе си духовното омърсяване от контакта със смъртта. После се върна при губернатор Нагай и каза:

— Възможно е да е сложено от убиеца.

Последва минута напрегнато мълчание. За да го разсее, губернатор Нагай представи на Сано двамата си придружители:

— Това е йорики Ота. А това е Кийоши, най-големият от шестте деца на коменданта Охира.

Кийоши бе слаб младеж, току-що посветен в мъжественост, ако се съдеше по прясно обръснатото му теме. Имаше чувствени черти, но тялото му бе мускулесто, с атлетична грация. Стари синини хвърляха сянка върху високите му скули. Вече зараснали прорезни рани се забелязваха по предлакътниците му. По пръстите му личаха избледнели петна от мастило — знак, че се занимава с науки.

Губернатор Нагай проследи одобрителното кимване на Сано и каза:

— Аз проявявам голям интерес към талантливи младежи, а Кийоши е най-надеждното ми протеже.

В бакуфу самураите напредваха благодарение на уменията си, но и на връзките, които успяваха да си осигурят. Един ден покровителството на губернатора щеше да гарантира на Кийоши хубава работа в администрацията на Нагасаки.

— Кийоши учи с мен холандски, за да стане преводач — добави Ийшино. — Проявява забележителна дарба, забележителна. Кажи нещо на холандски, Кийоши.

— Не сега, Ийшино — пресече го Нагай.

Кийоши се изчерви, а йорики Ота направи презрителна гримаса. Беше очевидно, че никой от тях не харесва преводача. Охира се извърна навъсен към колегите си, сякаш мразеше Ийшино за това, че привлича ненужно внимание върху сина му, а Нагай и Ота — по друга, неизвестна причина. Сано долови някаква връзка между тези мъже, чиято природа му се изплъзваше. Без съмнение Нагай, Ийшино и Охира имаха нещо общо, което надхвърляше интереса им към бъдещето на Кийоши, и каквото и да бе, то ги свързваше здраво, независимо от взаимната им антипатия. Сано си припомни посещението в къщата на губернатора и размяната на реплики, която бе дочул между Нагай и Охира. Той бе доловил някакво скрито напрежение сред членовете на управата на Нагасаки, някакво подмолно течение на раздор и конспирация. Дали имаше някаква връзка с изчезването… с убийството на Спаен?

— Убиецът трябва незабавно да бъде открит и наказан — каза йорики Ота. — Законите са валидни дори когато жертвата е чуждоземец — и добави с неохота: — Тъй че смятам да започна разследването още сега.

Но дори и не помръдна от мястото си. Всички бяха вперили погледи в Сано. И чакаха. В напрегнатата тишина Сано долови усилващия се вятър, крясъка на чайките, ропота на тълпата, плисъка на океана и собствения си глас, който изрече онова, което спътниците му очакваха да чуят:

— Убийството е пряко свързано с изчезването на Ян Спаен. По тази причина главната отговорност за залавянето на убиеца е моя! — обзе го безразсъдно въодушевление. Това бе неговият шанс да търси истината и да поправи стореното зло. Но рискът бе още по-голям, отколкото при издирването на изчезналия варварин. Той се обърна към своите спътници, обзет от надеждата и страха, че някой ще оспори правото му да оглави разследването.

Никой не го стори. Йорики Ота кимна. Губернатор Нагай безстрастно рече:

— Както желаете.

Зад привидно безизразните им лица Сано прочете искрено облекчение. Лицето на Хирата засия с убедеността, че този път Сано вече няма как да откаже помощта му. Сано мразеше да разочарова младежа, но сега бе по-важно от всякога да предпази своя млад помощник от евентуални беди и да си спести бъдещи терзания.

Охира задържа тревожен поглед върху Кийоши, после върху главния преводач Ийшино и каза:

— По всяка вероятност директорът Спаен е бил убит от негов сънародник. Кой друг, освен някой варварин може да го е мразел толкова, че да го завърже, да го бие, да го намушка с нож и накрая да го удуши? И кой друг ако не холандец християнин би сложил на врата му разпятие?

— Да. Добре — Нагай се обърна към Сано: — Какво щастие за вас, че случаят е точно такъв. Защото, ако убиецът бе японец, холандците можеше да го възприемат като акт на военна агресия и да отвърнат на удара… — всички погледнаха към морето. Нагай продължи: — Едно обвинение, отправено към японски гражданин, освен заплахата за националния мир може да има и други неприятни последици… Отнесете трупа в Дешима — нареди губернаторът на двама носачи. — А на Сано поясни: — Законът забранява варварите да извършват християнски ритуали в памет на своите мъртви, но им разрешава да останат на бдение при мъртвеца и да го подготвят за погребение.

Служителите положиха вдървения труп на директора Спаен върху носилката, покриха го с платното и поеха към Дешима.

— Прибирайте се по домовете си! Няма какво повече да гледате! — развикаха се стражите.

Сано бе доволен, че уликите по трупа ще бъдат запазени известно време, макар и да нямаше представа, какво ще прави с тях. Как само копнееше за научната вещина на доктор Ито, за неговия мъдър съвет!

— Комендант Охира — рече Сано, — моля ви, сложете останалите двама варвари в отделни стаи! — основното подозрение съвсем логично падаше върху сънародниците. — Не им позволявайте да видят трупа на Спаен, дори не им казвайте, че е мъртъв. Ще ги разпитам незабавно с помощта на Ийшино.

После написа следната бележка до капитана на холандския кораб:

Със съжаление трябва да ви уведомя, че вашият изчезнал сънародник бе намерен убит. Аз оглавявам разследването. Докато не открия кой е убил Спаен и по каква причина, извършителят представлява опасност за всички ваши хора. Поради това влизането ви в пристанището трябва да се отложи, докато убиецът бъде заловен и наказан.

С извинения: сосакан Сано Ичиро.

Опасяваше се, че планът му ще разгневи капитана на холандския кораб, но не можеше да постъпи другояче. Щеше му се да връчи съобщението лично и да успокои капитан Ос, но не можеше да губи повече време отново да пътува до кораба; трябваше да се съсредоточи върху издирването на убиеца.

Войниците възобновиха своите патрули. Губернатор Нагай, Кийоши и йорики Ота се сбогуваха със Сано и си тръгнаха. Сано пое към Дешима, придружен от Хирата и двамата му стражи. Комендантът Охира и Ийшино вървяха по-напред. Вятърът бе станал по-студен, а ревът на океана звучеше като заклинание, докато Сано обмисляше какво да предприеме. Благоразумието и дипломацията изискваха от него да стовари вината върху някой варварин. Иначе рискуваше да въвлече страната си във война… и да бъде обвинен в предателство за това, че е пренебрегнал заподозрени чуждоземци, за да обвини свой сънародник японец. Обвинеше ли в престъпление холандец, щеше да се спаси от смъртно наказание и вечен позор. Какво толкова. Но беше ли в състояние да остави истинския убиец на свобода?