Лора Джо Роуланд
Урагири (17)

Глава 16

Упоен от лекарството, което му бе дал Стария шаран, Сано спа до късно следобед на другия ден. Спомни си за ултиматума на холандския капитан, облече се припряно и нареди незабавно да оседлаят коня му, напрегнат да навакса изгубеното време. После препусна навън от портите.

Времето се бе променило значително. Вятърът бе утихнал и слънцето отново прежуряше от забулено в мараня небе. Влага пропиваше топлия въздух, заглушавайки уличните шумове и насищайки мириса на море, риба и канализация. И не само времето се бе променило. За една-единствена нощ Нагасаки бе станал враждебен. Някой в този град искаше смъртта на Сано.

В отговор на съобщението на капитан Ос предната вечер губернатор Нагай бе свикал съвет от висши служители.

— Да се удвои броят на патрулите — заповяда той на началника на охраната. — Всички да застъпват на извънредни дежурства, съберете и още хора от именията на даймио. Искам две лодки да държат под постоянно наблюдение холандския кораб и всеки час вестоносци да ми докладват за положението. Подгответе бойните кораби. Струпайте клади по върховете на хълмовете и бъдете готови да ги запалите, за да привикате войски от околните провинции — обърна се към йорики Ота и нареди: — Да се удвои броят на служителите на реда по улиците в случай на безредици, когато жителите научат вестта. Незабавно струпайте боеприпаси на пристанището и по бойните кораби. Ще поддържаме това извънредно положение, докато сосакан Сано не удовлетвори изискванията на холандците.

Всички обърнаха неодобрителни погледи към Сано.

— Надявам се да открия убиеца в рамките на два дни — каза той, опитвайки се да придаде на гласа си нужната увереност. Докато не възстановеше авторитета си пред висшите служители на Нагасаки, разследването му щеше да куца. А провалът би означавал край както за кариерата му, така и за града. Той бързо предаде в резюме разговорите си с Пеони, Урабе и игумен Лиу Юн.

Губернатор Нагай се навъси.

— Вие искате да припишете убийството на японски граждани?

— Те са имали мотив, възможност и по-голям достъп до оръжия от останалите заподозрени — отвърна Сано.

Слушателите си размениха непроницаеми погледи и атмосферата в помещението се промени. Сано усети налягане в ушите и върху кожата си, като при наближаваща буря.

— Да. Добре — каза губернатор Нагай. — Но се боя, че щом толкова се стремите да обвините в престъпление сънародник, няма да ви се размине само с повърхностна рана от стрела.

Сано не бе споменавал за инцидента.

— Кой ви каза за нападението? — попита той.

Нагай се усмихна бегло.

— И аз си имам източници.

Или шпионската мрежа в Нагасаки бе много резултатна, или Нагай бе поръчал покушението.

 

Сано разбра, че не може повече да разчита на съдействие от страна на градската управа. Оставаше му последната нишка — да проследи християнската следа в убийството и да види къде ще го отведе.

Затворът на Нагасаки представляваше комплекс от мрачни постройки с керемидени покриви в края на града. Стражеви кули се извисяваха над ограждащия ги висок каменен зид. В непосредствена близост имаше само схлупени колиби, в които живееха дрипави селяни. Затворите бяха места на смърт и скверност, затова никой не отиваше там доброволно.

Сано слезе от коня пред обкованата с желязо порта на затвора, огледа минувачите и забеляза позната фигура — шкембелията пазач от неговата къща. Появата му можеше и да е съвпадение, но Сано предпочете да вярва, че мъжът го следи. Или изчаква удачна възможност да го убие?

— Искам да се срещна с началника по премахване на християнството в Нагасаки — каза Сано на един от стражниците при портата.

— А-а, главният гонител Даношин Мурашиге. Ще ви заведа при него.

Сано завърза коня си при портата и последва своя придружител в голям двор, където други стражи охраняваха пръстени пътеки между постройки с напукани хоросанови стени. От малки, препречени с решетки прозорци долитаха писъци и стенания. Пазачът го преведе през тъмни коридори, каменни стълби и още порти и накрая се озоваха на най-високото ниво в затвора. Стигнаха до помещение, в което няколко самураи бяха коленичили пред неголям подиум. Зад ниско бюро се бе настанил главният гонител Даношин.

Беше пълен мъж на средна възраст с меката отпуснатост на човек, привикнал към обилна храна и липса на всякакви физически упражнения. Тесните му очи бяха потънали в подпухнала плът, а над шията му се гънеше двойна брадичка. Устните му бяха пълни и алени, с повдигнати ъгълчета, като че ли непрестанно се подсмихваше. Беше облечен в лъскаво копринено кимоно на морави перуники. Имаше вид на отдаден на бездействие бюрократ, но в същото време властните му маниери и строгият му тон налагаха на присъстващите атмосфера на военна дисциплина и ред:

— Трябва да увеличим усилията си за прогонване на християнството от Япония! Трябва да увеличим дневната бройка на жителите, които полагат клетва срещу християнството, от сто на двеста души! И седмично да претърсваме по сто вместо по петдесет къщи за християнски кръстове, икони и свещени писания! Сега сте свободни.

Претърсвачите напуснаха помещението и главният гонител кимна към Сано:

— Добре сте дошъл, сосакан сама. Искате да инспектирате операциите за борба с християнството в Нагасаки? Ще установите, че сме постигнали значителни успехи в ограничаването на разпространението му. Само че простолюдието здраво се е вкопчило във вярата си. Пълното изкореняване ще отнеме време.

Сано се приближи към подиума, отвори платнената си кесия, извади от нея разпятието и обясни, че са го намерили върху трупа на убития Спаен.

— Опитвам се да открия собственика на този кръст… — завърши той.

Главният гонител взе разпятието от ръцете на Сано. Докато разглеждаше изкусните инкрустации, бледият му дебел език се плъзна по устните му и ги навлажни с лъщяща слюнка.

— Хубав екземпляр на испанското изкуство — каза Даношин. — Такива не се срещат често. Повечето от тях са унищожени. Последния път, когато се появи такъв кръст, беше преди десетина години. Аз лично надзиравах претопяването на всички златни и сребърни предмети. В този смисъл трябва да заключа, че това разпятие е принадлежало на варварин, който го е донесъл в Япония и го е оставил върху трупа на директор Спаен, след като го е убил… — той се усмихна и очите му се свиха в цепки, потънали в подпухнала плът.

— Но доколкото разбрах, всички предмети, свързани с християнската религия, се отнемат от холандците още при влизането им в Япония — възрази Сано — и не им се връщат преди окончателното отплаване на кораба.

Даношин сви рамене.

— Варварите са хитри. Вероятно са скрили това и кръстче толкова добре, че не е било намерено при претърсването — той върна разпятието на Сано с категоричност, която предполагаше край на обсъждането.

Сано обаче продължи да упорства:

— Има ли тукашни хора, които подозирате в изповядване на християнството?

Главният гонител сви раздразнено устни.

— Няма да намерите убиеца сред тях. Когато разкрием християнска група, арестуваме всичките й членове. Интернираме и сподвижниците им, за да предотвратим опасността от зловредно влияние. В момента няколко души са под наблюдение и ако някой от тях се опита да доближи Дешима, незабавно ще бъде задържан. Полагаме значителни усилия да осуетим всякакви контакти между японци християни и варвари. На този етап резултатите са много успешни. Елате. Ще ви покажа — той стана и изведе Сано навън през една охранявана врата. — Добре дошли в отделението за християни към затвора в Нагасаки.

Сано знаеше, че християнството е покълнало в Япония именно в Нагасаки и открай време тук е най-голямото съсредоточие на покръстени японци. По време на Великото гонение и мъченичество, преди около седемдесет години, в града са били разрушени всички църкви, а над шестстотин и двайсет християни са били обезглавени или изгорени на клада. Бе чувал, че сегашната управа на Нагасаки продължава безмилостното изтребление на оцелелите християни. Но първото впечатление от християнското отделение в затвора сякаш опровергаваше тези слухове. В оградения двор имаше десет спретнати колиби със сламени покриви. Животът в тях течеше мирно и тихо.

— Това е основната част на християнската общност в Нагасаки — обяви Даношин с горд жест. — Шейсет души заедно с децата. Заключени са тук, за да не пакостят. Разрешава им се да продават стоките, които сами изработват, и да задържат парите — продължи главният гонител. Сано тъкмо се канеше да похвали главния гонител за хуманното отношение към затворниците и да попита дали може да ги разпита за другарите им извън затвора, когато Даношин добави: — Може да си помислите, че ги държим твърде свободно, но суровото наказание само ги кара с още по-голям фанатизъм да се придържат към вярата си. Превръща ги в мъченици, които печелят още повече люде за християнската вяра. Отнасяме се с тях добре, за да имат прилично поведение… — главният гонител облиза устни и се ухили с мръснишка усмивка. — Съсредоточил съм усилията си върху няколко избраници, които според мен могат да станат чудесни информатори. Сам ще се уверите! — Даношин отведе Сано в малко скътано ограждение. От прикрепен на кол скрипец висеше на въже, привързано към глезените му, един мъж. Главата и торсът му се полюшваха в специално издълбана в земята яма. Цялото му тяло бе обвито в мръсен конопен чувал, с изключение на дясната ръка, която се полюшваше свободна. Двама стражи очакваха самопризнанията му. Сано се втренчи в него ужасен. — Този вид мъчение е измислен от губернатора, управлявал Нагасаки преди седемдесет години — поясни Даношин. — По този начин принудил един свещеник йезуит да се откаже от вярата си. Освен това карал жени християнки да се влачат голи по улиците, където били насилвани от хулигани. После ги хвърлял в корита, пълни със змии… — главният гонител беше се ухилил и в ъгълчетата на устата му се събираше слюнка. — Жените бързо-бързо се отказвали от вярата си… — той сграбчи въжето и издигна затворника над ямата. Лицето на мъжа бе мораво и подпухнало, очите му — отекли и затворени. Кръв се стичаше от устата, носа и ушите му. Обръснатото му теме и събраната в кок коса подсказваха, че е самурай. Устните му се движеха в пресеклив шепот: „Господи, помилуй…“ Даношин се взря в лицето на затворника: — Тук е от четири дни. Тодзо, готов ли си да се откажеш от вярата си и да ми кажеш имената на други християни, които познаваш? Ако е така, просто вдигни ръка и аз ще те освободя.

Ръката на затворника остана увиснала.

— Господи… Исусе… Пресвета Дево Марийо… — шепнеше той.

Макар и възпитан да презира християните и да приема безпрекословната власт на бакуфу, Сано се възхити на смелостта на този затворник. Ненавиждаше изтезанията и онази извратеност, която караше Даношин да се наслаждава на нещо толкова отвратително. Сано бе положил кръвна клетва да се бори с християнството, но не можеше да позволи такова ужасно насилие над един безпомощен събрат самурай. Целият му гняв към жестокия, потиснически режим на Токугава отново избухна в него.

— Свали го! — нареди Сано.

Даношин зяпна:

— Но той все още не е показал желание за съдействие.

— Не ме интересува. Свали го! Веднага!

— Добре. Щом заповядвате… — главният гонител сви рамене и нареди на раболепните си слуги да смъкнат затворника на земята. После хвърли към Сано поглед, изпълнен със зле прикрито негодувание. — Четири дни работа на вятъра! Човек не би допуснал, че точно на човек като вас ще му хрумне да съчувства на християнската измет.

Сано не се принизи дотам, че да отвърне на обидите. Само изгледа Даношин от глава до пети и нареди:

— Напуснете!

Веднага щом остана насаме със затворника, Сано коленичи и разхлаби здраво стегнатия чувал. Гърдите на Тодзо се повдигаха и отпускаха бавно, в ритъма на едва доловимо вдишване и издишване. Устните му безмълвно шепнеха имената на християнските божества.

— Тодзо — промълви Сано. — Чуваш ли ме?

Отеклите очи с мъка се отвориха. Кървава пелена бе замъглила еклерите.

— Господи помилуй — прошепна Тодзо през кръвта, която бликаше от устата му.

Сано сграбчи свободната ръка на мъжа.

— Изпитанието ти свърши — каза той. — Сега вече можеш да умреш спокойно.

— Да умра… да! — Тодзо се усмихна. — Да отида… в свещеното царство… небесно — той се взря с благоговение в небето. — Защото Бог е ликуване… — дълбока, разтърсваща кашлица сгърчи тялото му. Кръв бликна от устата му. Той затрепери неудържимо. Предсмъртната агония, изглежда, му отне куража и вярата, а болезнената реалност, че животът го напуска, прогони видението за божествени селения. Първичен ужас проясни и изостри погледа му. — Не! Не искам да умра. Страх ме е! — ръката му сграбчи десницата на Сано със силата на отчаянието. — Моля ви, спасете ме! Ще направя, каквото пожелаете. Отказвам се от християнската религия… плюя на Бог… заклевам се във вечна вярност… към шогуна…

— Тихо — призова го Сано. — Отдъхни си.

— Ще ви кажа всичко, което искате. Само не ме оставяйте да умра!

Сано поднесе разпятието към очите на Тодзо и попита:

— Откъде е това? Кой е собственикът му?

— Варварите… Дешима… тайна мрежа. Християнска контрабанда… верига куриери от холандците до моите сънародници… — Тодзо се закашля и дъхът му секна.

— Кой оглавява тайната мрежа? — попита Сано припряно.

— Ъгх… ъгх… — жестока конвулсия сгърчи Тодзо и в гърлото му забълбука кръв. После тялото му застина.

Разочарован, Сано сведе глава в безмълвна молитва за духа на този човек. Отпусна безчувствената ръка на Тодзо на земята и се върна в канцеларията на Даношин.

Главният гонител вдигна поглед от своя подиум.

— Значи Тодзо издъхна? — попита той, съдейки по изражението на Сано.

Сано кимна.

— Отрече ли се от вярата си, каза ли ви нещо, преди да умре? — попита Даношин с надежда.

Без колебание Сано отвърна:

— Не, нищо.

Откъслечните думи на Тодзо донякъде разкриха какви биха могли да бъдат причините за убийството на Спаен. Имаше само един начин да ги докаже — и то още същата вечер.

Сано напусна затвора и тъкмо се канеше да яхне коня си, когато двама воини се приближиха до него и казаха:

— Имаме за вас спешно съобщение от йорики Ота… — Сано се досети, че вероятно шкембелията им бе казал къде да го намерят. — Куртизанката Пеони е мъртва. Моля, елате с нас.