Лора Джо Роуланд
Урагири (5)

Глава 4

Къщата, която губернатор Нагай бе предоставил на Сано, се намираше в долния край на административния район. Щом пристигна отпред с носачите и двама стражи, които го съпровождаха, Хирата каза:

— Оставете багажа при портите. Аз ще го внеса вътре.

Макар че беше опитен детектив с шестгодишна практика като служител на реда, той нямаше какво друго да прави. После се обърна към охраната: — Вие можете да си вървите.

— Наредиха ни да останем с вас — възрази единият. Беше висок и слаб, а другият — пълна негова противоположност — нисък и с шкембе.

Хирата се намръщи: какво, арестуван ли беше? Огледа критично къщата. Двуетажната постройка беше с прясно варосани стени, стегнат сламен покрив и препречен с фина решетка балкон. Съградена по-скоро като жилище на богат търговец, отколкото като укрепен дом на самурай, тя представляваше истински кошмар за всеки служител по охраната. Нямаше заобикалящи я пристройки и натрапниците лесно можеха да се изкатерят по каменния зид или да скочат в двора от покрива на някоя съседна къща, после да строшат крехките решетки на прозорците и да проникнат във вътрешността. Охраняваните порти в двата края на улицата нямаше да спрат обзет от решимост злосторник. Как се предполагаше Хирата да осигури безопасността на своя господар, който на всичко отгоре презираше охраната?

Той пое нагоре по каменната пътека под свод от разлистени лози. Входната врата се отвори и към него се спуснаха рояк слуги.

— Добре дошли, нови ми господарю, добре дошли — викаха те и се покланяха. После се втурнаха да внасят багажа.

Хирата влезе в къщата, следван по петите от охраната. Дразнеше се от присъствието на непознатите, но явно влиянието на Янагисава се упражняваше в Нагасаки с не по-малка сила, отколкото в Едо. Стените на стаите бяха украсени с рисувани пейзажи, а подовете бяха застлани с чисти татами^[1].

Изобилието от прозорци предоставяше твърде много възможности за проникване във вътрешността. Стаите бяха отделени от коридорите с крехки хартиени прегради. От гостната няколко врати извеждаха в градина, пълна с бухнали храсти и високи дървета — идеално укритие за всеки евентуален убиец. От кухнята долитаха апетитни миризми.

— Господарю, ще желаете ли да хапнете? — попита един от слугите.

Хирата понечи да отговори утвърдително, после се разколеба. Бе роден полицай — на петнайсетгодишна възраст бе наследил от баща си поста на дошин — низш служител в силите на реда. Досега се бе занимавал със залавяне на престъпници и поддържане на реда в един от най-трудните райони на Нихонбаши. Когато му възложиха да помага в разследването на убийствата Бундори, той съзря възможност да напусне разядените от корупция сили на реда и да постигне най-съкровеното си желание — да се сдобие с прославен господар. Според законите на Бушидо като първи помощник на Сано, Хирата трябваше да му предоставя охрана, съдействие и подкрепа до смъртта си. Но Сано често се отказваше от услугите на Хирата — и то когато имаше най-голяма нужда от тях! Оставяше го вкъщи в най-критичните етапи на разследванията си. Точно както сега.

На тръгване от къщата на губернатор Нагай, Хирата бе умолявал Сано да се откаже от диренето на варварина. „Мой дълг е да ви предупредя, че се излагате на сериозна и излишна опасност — бе прошепнал той, докато излизаха през портите. — Нагай и хората му са оставили варварина да избяга и трябва да понесат последствията…“ Но Сано сякаш не го чуваше. „Поне ми позволете да ви помогна — бе настоял Хирата. — Възложете разследването на мен, та ако се окаже неуспешно, да умра аз, не вие.“ Тогава Сано му бе отвърнал внимателно, но твърдо: „Хирата сан, оценявам вашата лоялност, но вече съм взел своето решение.“ Въпреки всичко Хирата не се бе отказал и бе продължил да настоява: „Защо винаги ме отстранявате от важните разследвания? — притеснението го бе направило по-прям. — Очаква се от мен да ви служа, а вие ми давате най-лесните и безопасни задачи. Сякаш ме пазите да не пострадам…“ Пристигането на стражите, които трябваше да ескортират Сано до холандския кораб, бе прекратило техния разговор. „Дал съм ви нареждания, какво да правите — бе казал Сано. — Ще се видим по-късно.“

Сега в душата на Хирата припламна негодувание, което засенчи страха за господаря. Сано осуетяваше правото му да прилага Бушидо, пропиляваше уменията му на детектив, принуждаваше го да бездейства. Но щом това бе желанието на господаря, Хирата нямаше право да го наруши. Това бе най-важният принцип на Бушидо — безпрекословно подчинение на вишестоящия. Пък и настоящата ситуация болезнено му напомняше за едно преживяване, което драстично бе променило живота му.

Когато бе на осемнайсет, йорики Терукуни бе изявил желание да стане негов наставник. Скоро след това двамата заедно трябваше да заловят една престъпна банда. Но бандитите им устроиха засада в една чайна и вместо да помогне на йорики Терукуни, Хирата побягна, оставяйки своя господар да умре. Бе заплатил за щедростта на Терукуни с предателство, бе жертвал верността на самурая, за да спаси собствения си живот. Дълги месеци след това бе изследвал собствената си душа, за да проумее грешката си. После се закле неотклонно да следва Пътя на воина.

Затова сега не можеше да изостави Сано, настоящия си господар, в тази опасна ситуация, независимо от заповедите, които бе получил. Обзе го мрачна решимост. Сано му бе казал да се забавлява в града, но не бе уточнил как.

— Не, благодаря, сега няма да ям — каза Хирата на чакащия слуга. — Излизам за останалата част от деня.

Щом се озова вън от портата, двамата стражи го последваха.

— Заповед на губернатора — обясни шкембелията. Значи възнамеряваха да го шпионират. „Щом търговският директор Спаен досега не е бил заловен, то вероятно някой го укрива — разсъждаваше наум Хирата. — Може би някой професионален престъпник!“ От опита си в силите на реда знаеше, че най-добрият начин да попадне сред хората от подземния свят бе да не се набива в очи, а това бе напълно изключено, ако двамата стражи се мъкнат по петите му.

Забавяйки крачка, Хирата подхвърли към стражите:

— Всъщност размислих. Ще си остана вкъщи.

Те го погледнаха с безразличие и се върнаха по местата си при портите. Вътре в къщата Хирата реши да смени дрехите си. Униформата на държавен служител от Едо — копринено наметало и кимоно с герба на Токугава, широки копринени панталони и чехли с дървени подметки — не бе облеклото, което можеше да му осигури анонимност и да предизвика отзивчивост у гражданите. Той бързо отиде в спалнята и завари там две слугини, които разопаковаха багажа му.

— Дайте ми това — каза той и дръпна едно късо памучно кимоно, широк колан, гамаши, стара шапка от плетена ракита и сламени сандали. Бързо се преоблече и отново окачи мечовете си на кръста. Почувства се по-млад и по-свободен, сякаш се бе върнал назад във времето в дните, когато служеше в силите на реда. Излезе през задната врата и тичешком се отправи към конюшните. Но в този миг се отвори задната порта и в двора влезе шкембелията. Хирата се втурна обратно в къщата. В коридора чу гласове:

— Къде е господарят ти? — питаше високият стража.

— Преоблече се и излезе — отвърна едната от слугините.

Откъм задната врата се разнесе шум от тичащи нозе. Хирата сви по друг коридор точно когато шкембелията извика:

— Видях го, отиде натам!

Хирата профуча през кухнята и излезе на двора, където се натъкна на двама мъже. Потайните им жестове събудиха инстинкта му на полицай.

— Сто зени^[2] за буре скариди, десет яйца от пъдпъдък, буркан захаросани сливи и пет оризови хлебчета? — говорещият бе дрипав селянин. — Това е кражба!

Другият, в спретнато синьо кимоно, стоеше до кошница с провизии.

— Но това са продукти от най-високо качество! Заделил съм ги от менюто на пратениците на шогуна! — изглеждаше около петдесетгодишен, с плешиво теме, изпъкнали очи и плътни устни.

Забравил за своите преследвачи, Хирата сграбчи плешивия за ръката и попита рязко:

— Как смееш да крадеш от моя господар? Арестуван си!

Селянинът светкавично се прехвърли през стената и изчезна, но крадецът остана на място. Поклони се с усмивка и рече:

— Позволете ми да ви се представя, господарю — каза той. — Стария шаран, кухненски снабдител, на вашите услуги. Може би сте гладен? — той измъкна кръгла бамбукова кутия от кошницата и я поднесе към Хирата.

Хирата се разсмя против желанието си. С тези изпъкнали очи и дебели устни мъжът наистина приличаше на шаран. И как бързо успя да се измъкне от ситуацията — при това с крадена стока! В този миг съзря двамата стражи в кухнята, които се бяха насочили право към него. Пусна Стария шаран с думите „Ще те накажа по-късно!“ и понечи да побегне отново. Кухненският снабдител взе незабавно решение:

— Дръжте това, господарю, с най-добрите ми чувства — каза той, тикайки кутията в ръцете на Хирата. После грабна кошницата, изтича към кухненската врата и нарочно препречи пътя на преследвачите. Тичащите стражи не успяха да спрат и се блъснаха в него. Кошницата падна на земята и съдържанието й се разпиля. Сред плисналата вода и счупените яйца мърдаха живи скариди. Стражите се подхлъзнаха и с ругатни се строполиха на земята.

— Хиляди извинения, господа! — изблея Стария шаран.

— Махни се от пътя ни, говедо!

Стария шаран направи знак на Хирата да бяга. Шкембелията се изправи, но пак се подхлъзна и се пльосна по гръб. Върлинестият сграбчи Стария шаран, но миг по-късно се спъна и се просна по очи до своя другар.

Хирата се втурна през двора към каменния зид. Изкачи се по стената като катерица и скочи в съседния двор. Все така стиснал кутията, хукна през портата и от там се понесе надолу по улицата, като разблъскваше пешеходците. Шмугна се в една пресечка, облегна се на зида и избухна в смях.

Какво великолепно измъкване! Сега бе волен като вятъра, при това се бе сдобил и с обяд. Този път ще се направи, че не е забелязал кражбата на Стария шаран. Отвори кутията и намери вътре десет оризови хлебчета, пълнени със скариди, соев сос и арпаджик. Изяде ги лакомо и облиза пръсти. С пълен корем и със значително по-добро настроение предпазливо напусна алеята. От преследвачите нямаше и следа. Пое надолу към брега, за да види какво може да научи за изчезналия холандец.

Колкото повече се спускаше по хълма, толкова по-бедни ставаха къщите. Навлезе в по-тесни улици и в претъпкани квартали. Подмина няколко магазина и червените порти на някакъв шинтоистки храм. Съзря група войници, които обръщаха наопаки работилница за грънци. Други войници тичаха към него нагоре по уличката. Един от тях го сграбчи за предницата на кимоното.

— Да си виждал варварина? — изкрещя той. — Казвай, жалък ронин!

— Не, господарю — отвърна Хирата. Войникът го пусна и се обърна да пита някой друг.

Хирата продължи по пътя си, доволен, че воинът го бе взел за ронин. Там, където възнамеряваше да отиде, трябваше добре да се вживее в ролята си.

Мирисът на риба и море ставаше все по-остър, а крясъкът на чайките — все по-пронизителен. Стражи охраняваха плажа. Пристанището бе опразнено от всякакви съдове, освен патрулните лодки. Дървени колиби бяха осеяли склоновете на хълма. Между тях се гушеха малки чайни, а от стрехите им висяха парцаливи сини завеси. Хирата избра напосоки една чайна. Вътре двама клиенти седяха до ръба на повдигнатия под. Бяха възрастни, с набръчкани обветрени лица. Стиснали чашки саке в сгърчените си пръсти, те следяха с поглед минувачите.

— Здравейте — каза Хирата с поклон. — Може ли да поседна при вас?

Те го изгледаха с жив интерес. Закимаха утвърдително и се сместиха да му направят място. Хирата седна в средата. Собственикът тутакси изникна зад гърба му.

— Саке за трима ни — поръча Хирата.

Старците отвърнаха един през друг:

— Благодаря, господарю.

Собственикът напълни чашите им и наля трета за Хирата. Всички отпиха. После старецът отляво на Хирата се взря в лицето му.

— Не си спомням да съм ви виждал по-рано… — имаше само три зъба и гласът му бе прекалено висок.

— Току-що пристигнах в Нагасаки — каза Хирата.

— А? — възрастният човек сви ръка на фуния около космато ухо.

Хирата повтори думите си, после каза високо:

— Ей сега срещнах войници, които търсеха някакъв варварин.

Мъжът вдясно от Хирата изсумтя. Беше толкова прегърбен, че брадичката му почти докосваше коленете. Лулата в стиснатите му устни потрепваше.

— Никога няма да го открият.

— Защо смяташ така? — попита Хирата.

— Виж какво ще ти кажа, страннико — този с лулата заби костелив лакът в ребрата му. — Около Дешима напоследък стават странни неща… — и закима дълбокомислено. — Хич не ми е чудно, че варваринът е изчезнал…

— Какви странни неща? — Хирата направи знак на собственика да донесе още саке.

Тримата отпиха, после Лулата викна така, че да го чуе и Глухият:

— Всички в града знаят за тайнствените светлини посред нощ. Морави, зелени, бели… и много задимяват. Движат се над водата към Дешима и примигват… Ето така — той описа плавно движение, свивайки и отпускайки стиснати в юмрук възлести пръсти. — И после изчезват.

— И какви са тия светлини? — попита Хирата заинтригуван.

— Призраци! — Лулата съзнателно наблегна на думата и изпусна кълбо дим. — Духове на холандски варвари, умрели в Дешима. Сега се връщат за сънародниците си…

Суеверия на малограмотни селяни… или нещо повече?

— Снощи светлините видяха ли се пак? — попита Хирата, като се опитваше да ги свърже с бягството на варварина.

— О, да. И още много пъти през последните две години.

— Някой проследявал ли ги е?

— Ааа, не. Призраците убиват хора и изяждат сърцата им. Всички жители на града гледат да стоят далеч от пристанището, когато се появят светлините…

Глухият се намеси.

— Аз ще ти кажа какви са тези светлини, странниче. Това е магия, направена от един китайски свещеник. Игумен Лиу Юн, тъй се казва. Поддържа един храм за китайски моряци. Мрази холандците, и то много. Особено този, дето изчезна. Призовал е някакъв демон да го отвлече.

Споменаването на име засили интереса на Хирата. Възможно ли е този игумен да е отвлякъл Ян Спаен?

— Не е китайският игумен — възрази Лулата на висок глас.

— Той е, и още как! — заинати се Глухият.

Лулата се пресегна през Хирата и тупна Глухия с немощната си десница.

— Стар глупак такъв! Духът на мъртвите е отвлякъл варварина, а не Лиу Юн!

— Ох, не е тъй! Казвам ти, че е китайският свещеник.

Викове и тропот от тичащи нозе заглуши препирнята им. Хирата погледна нагоре по улицата и изстена. Забързани, задъхани и с пламнали лица към него се приближаваха двамата му телохранители. Униформите им бяха оплескани с яйчен жълтък и кал.

— Никъде няма да ходите без нас! — извика гневно върлинестият. — Заповед на губернатор Нагай!

Хирата се обърна към Лулата:

— Защо игумен Лиу Юн мрази холандския варварин? И къде може да го е отвел?

Но присъствието на войниците стресна старците и те не продумаха повече.

Хирата им благодари, плати на собственика и стана, леко обезкуражен. Не беше изключено тези странни слухове да отразяват някаква истина за Дешима. Тръгна нагоре по улицата между двамата стражи, като непрестанно кроеше как да им избяга.

Трябва да помогне на Сано да открие търговския директор Спаен. И да докаже самурайската си всеотдайност и вярност. Не бива да изоставя сегашния си господар, както бе сторил с предишния.