Линда О. Джонстън
Кристалната пантофка (3)

Глава трета

Залата бе празна, но Пейдж чу приглушените стъпки на Никоу по пътеката на стълбите.

Импулсивно, тя се втурна след него.

Като достигна началото на тясното стълбище, тя го видя да свива в дъното. С ръка, плъзгаща се по желязното перило, тя се завтече надолу по стълбите.

Той трябва да я бе чул, защото я чакаше зад ъгъла.

— Нещо не е ли наред, Пейдж?

Останала без дъх, тя се почувства неловко. Глупаво. Смешно. Не можеше просто да му каже, че бягаше от собственото си въображение. Вместо това каза:

— Всичко е наред. Просто… исках да ви помоля за разрешение сама да разгледам някои от частите на замъка.

Той я дари с покоряваща усмивка.

— Разбира се. Моят дом е и ваш дом.

Мисълта за това я изпълни с безгранична наслада, но тя бързо я овладя. Гостоприемството бе само частица от вродения му чар.

— Нека ви кажа нещо — продължи той. — Не възнамерявам да ви развеждам през нощта, но искам нещо да ви покажа.

— Чудесно! — Какво щеше да стане, ако той си помислеше, че тя намекваше, че копнееше да остане в неговата компания? Добре, в момента не можеше да стори нищо по този въпрос.

Залите, през които той я преведе, бяха облени в светлина от железните свещници. Те започнаха да й се струват познати — това бе същият път, по който бяха минали за вечеря. Между свещниците висяха безброй много картини, повечето от които изобразяваха пасторални или ловни сцени, достатъчно потъмнели, което показваше тяхната старинност и необходимостта от внимателно съхранение. Пейдж почти не бе видяла портрети. Когато Никоу я разведеше из замъка, тя щеше да го попита за портретите, защото в този наследствен дом те можеха да се окажат важни за разкриване миналото на Даргентия.

Не срещнаха жива душа. Пейдж очакваше, че един такъв замък би бил пренаселен от прислужници, но тя си спомни забележката на Едуард по време на вечерята, че прислугата бе недостатъчна. Навярно Мейбъл не бе единствената прислужница — или пък бе така?

И друго нещо я озадачи.

— Никоу, как замъкът е оцелял през всички тези векове и се е запазил така добре?

— Късмет. И предвидливост на моите прадеди. Най-младите синове на бъдещата кралска фамилия винаги са се връщали тук, за да държат нещата под око, каквато и да е била политическата обстановка. Някак си, винаги са успявали да убедят владетеля в момента да използва замъка като правителствено учреждение или музей.

Прекосиха трапезарията и се спряха в кухнята. Пейдж бе впечатлена, но не и изненадана, да открие, че цялата огромна каменна зала бе оборудвана с модерни електроуреди: кухненска печка, фурна, хладилник с камера, микровълнова печка. В контраст с всичко това в огромното каменно огнище висеше шишът за печене.

Никоу отиде до хладилника и извади няколко останали от вечерята козуначни кифлички. Пантите на огромната дървена врата от външната стена на кухнята проскърцаха, когато той я отвори.

— След вас.

Те излязоха навън и се озоваха върху една павирана пътека.

Светлината на деня бе угаснала. На небето се открояваха няколко ярки звезди.

Нощта бе хладна и във въздуха се усещаше пролетната влага. Лекият бриз премина през копринената блуза на Пейдж и тя скръсти ръце пред себе си, за да се стопли.

— Студено ли ви е? — спря се до нея Никоу и я погледна загрижено.

— Не, обтягам се.

Той се усмихна и продължи, като я поведе към друга павирана пътека, която, изглежда, заобикаляше замъка. Наоколо цареше тишина. Пейдж чуваше само шепота на вятъра и шума от стъпките им.

— Тук е толкова спокойно — отбеляза почти с благоговение тя.

— Да, особено в този късен час. Това е любимият ми час. Обикновено тук се разхождам сам.

Трепетно вълнение премина през Пейдж. Защо споделяше това с нея?

Любезност, помисли си тя и се сви в полумрака. Нищо преднамерено нямаше в това, че сега са тук заедно.

Докато крачеха, мирисът на засенчените пролетни цветя встрани от пътеката я изпълни с благоухания. Засвириха щурци.

След миг пътеката ги отведе зад външната крепостна стена. Пейдж съзря някаква интересна желязна врата в дебелата стена и се зарадва, когато Никоу закрачи към нея. Тя го последва. Докато гледаше през дебелите решетки, я удари мирисът на мухъл от древния камък. Зад тях се забелязваше проблясващата вода на обширния ров.

Никоу бутна вратата. За нейна най-голяма изненада тя се отвори прекалено леко; не беше заключена. Минаха през нея.

Тук, зад крепостните стени, пейзажът бе прекрасен, почти неземно красив. Луната и няколкото фенери, които се издигаха върху външната стена, хвърляха сноп светлина върху проблясващата повърхност на рова. На променливата светлина Пейдж съзря потъмняла от времето статуя на лебед върху солиден пиедестал. Близо до нея, сред цъфналите храсти, от които се разнасяше сладък аромат, бяха поставени няколко каменни пейки. Наоколо се разнасяше крякането на жабешки хор.

— Ето тук. — След като седна на най-близката до статуята пейка, Никоу потупа някакво петно до себе си. Пейдж се присъедини към него, като не обръщаше внимание на твърдата повърхност под все още бодящите я мускули. Тя предположи, че се намираха точно на противоположната страна на рова, откъдето се издигаше мостът.

Като проследи погледа на Никоу, забеляза пет черни лебеда, които плаваха грациозно по водата.

— О! — прошепна Пейдж, която не искаше да ги уплаши. Нито един от лебедите не приближи брега. Скоро към тях се присъедини семейство гъски — майка с четири малки, плаващи в редица — плюс няколко големи гъсоци.

Пейдж се разсмя на глас.

— Божествени са.

— Те са лакоми. Само гледайте.

За разлика от лебедите, гъските не мълчаха; те крякаха, сякаш искаха нещо. Храна, разбира се. Ето защо се бе спрял в кухнята Никоу. Той хвърли няколко трохи и предизвика фурор сред воюващите гъски.

— Не са най-благовъзпитаните птици, нали така? — попита Пейдж.

— Напомнят ми за моето семейство по време на вечеря. — Никоу й подаде няколко изсъхнали кифли.

— О, но вашите роднини не се борят за трохи. Те са много по-изтънчени, когато ви казват какво да правите. — Пейдж веднага сведе глава. Изстена вътрешно. Бе говорила, без да се замисли. Щеше ли да се ядоса, че бе критикувала семейството му? Но той бе започнал пръв!

Усети погледа му върху себе си и се осмели да вдигне очи.

Устните му се разтягаха в усмивка.

— По-изтънчени ли? Ами да, може би малко по-изтънчени.

Като се изправи, тя успя да отвърне на усмивката му.

Заедно те чупеха късчета и ги хвърляха на оживените гъски. Пейдж се радваше, че птиците бяха така шумни. В противен случай трябваше да поведе разговор с Никоу. О, имаше толкова много да каже! Най-напред колко развълнувана се чувстваше, че бе избрана за тази работа, че остана в замъка… че се намираше тук, навън, сред тази приказна обстановка, с Никоу. Но колко неизискано би прозвучала, ако разкриеше мислите си. А и тя вече бе нагазила лука, като обиди роднините му.

Само ако можеше да блести с красотата си. Къде беше Милисънт сега, когато се нуждаеше от нея?

Не! Тя нямаше нужда от Милисънт. Това противоречиво същество трябваше да си отиде и да я остави на мира!

Лебедите останаха презрително далече от тях, но Никоу започна да хвърля парчета хляб и на тях. Те благоволиха само да протягат дългите си шии напред, за да могат да улавят парчетата хляб.

— Чудесни са! — неволно възкликна Пейдж и после се зачуди дали да не си вземе урок от лебедите и да се държи по-надалече. Никоу вече бе станал свидетел на нейната невероятна несръчност. Тя прочисти гърлото си. — Наистина оценявам това, че ме доведохте тук — поде сковано тя. — Но мисля, че е по-добре да се върна в стаята си. Утре трябва да стана рано, за да започна да работя.

— Вие и в момента работите — каза той. — Вие трябва да развиете нюх към Даргентия. Познаването на нашия дом ще ви помогне да разберете кралското семейство.

— На кого приличате повече: на лебедите или на гъските? — заяде се Пейдж, а после й се прииска да можеше да си вземе обратно думите. Той щеше да я помисли за глупачка, на която напълно й липсва всякакъв професионализъм. Отново, изглежда, бе сгазила лука.

Но той се разсмя.

— И на двете. Семейството ми има склонност да изисква много като гъските, но бих желал да си мисля, че притежаваме грацията на лебедите.

— Може би вие сте грозни патенца — предположи Пейдж, — които ще се превърнат в красиви лебеди.

Той се извърна към нея със засенчено от мъжделивата светлина лице. Внезапното повдигане на веждите показваше, че е сърдит, но Пейдж изправи стойка, за да не се разтрепери. По дяволите навикът й да говори неуместни неща! По някакъв начин го бе обидила.

— Точно така — отвърна с нисък глас той, но нещо в тона му показваше, че е разярен. — Като историята на грозното патенце, което никога не намира своето място, докато расте в чужда страна и приема да върши нещата по различен начин от този в родината му. Но сега най-накрая ние можем да се превърнем в лебеди. — Той протегна ръка, сякаш да обхване както обрулената от времето статуя зад тяхната пейка, така й черните птици във водата.

— Сигурно ви е било много трудно — промърмори Пейдж, разстроена, че бе предизвикала болезнени спомени.

— Да — отвърна тя, — трудно беше.

 

Никоу не бе възнамерявал да споменава детството си. Той говореше рядко за него.

Но Пейдж го бе накарала да си го припомни.

— Бих желала да чуя за детството ви, ако нямате нищо против — поде тя с толкова мек глас, колкото мъничките облаци, които започваха да покриват луната отпред. Обаче в него се долавяше и някаква дрезгавина.

Той се втренчи в нея. Нима тя искаше да чуе болката му? Нима бе по-добра от онези вестникарски чакали, които бяха правили всичко възможно само за да накърнят достойнството му? Без да извръща поглед, той удари с длан пречките на пейката до себе си.

Но погледът й бе пропит със загриженост и макар че светлината бе оскъдна, той можеше да долови нейното съчувствие. А зад тези абсурдни черни рамки на очилата й, в необикновените й, кехлибарени очи проблясваха сълзи.

Той отново погледна гъските. Бе престанал да им хвърля хляб и те му крякаха от мястото, където плаваха.

— Предполагам — поде студено той, — че вие трябва да научите всичко за мен и за историята на Даргентия.

— Само ако вие желаете. — Мекият й сарказъм показваше, че той бе наранил чувствата й.

Та това нямаше значение. Дали? Тя бе просто човек, нает от него да му свърши работата. Но той сви ръцете си в юмруци. Точно това си мислят американците за кралските особи — че са надути, взискателни, безчовечни. Но въпреки това заслужаващи внимание. Много внимание.

— Детството ми премина без перипетии — каза тихо той, като се опитваше да отпусне буцата в гърдите си, — докато другите деца не знаеха, че аз бях принц. Когато откриха това, започнаха да ме дразнят.

— Понякога децата могат да бъдат и жестоки. — В гласа й звучеше някаква сила, която го накара отново да я погледне. Нима и тя бе изпитала този вид жестокост?

Тя още беше с леката зелена блуза и дългата до колена, развяваща се пола, които носеше на вечеря. Навеждаше се някак по детски, когато хвърляше хляб на крякащите гъски. Сега, докато се взираше в гънките на скута си, тъмната й коса, която той бе сравнил с крилата на черните лебеди, почти напълно скриваше лицето й.

Никоу се бе заставял през годините да се бори срещу предразсъдъците и враждебността, да мечтае и крои планове за свободата, да разсъждава, преди да направи нещо. Той не вършеше нищо импулсивно. Но едва ли разсъждаваше, когато протегна ръка и пръстите му докоснаха тясната брадичка на Пейдж Конър. Той внимателно извърна лицето й и я накара да го погледне. Очите й, с цвят на прекрасен, рядко срещан кехлибар, блестящи зад грозните очила, премигваха озадачено.

Той се размърда на пейката и бедрото му докосна нейното. Разликата между студения камък и излъчваната от нея топлина бе стряскаща.

— Госпожице Конър — промълви той едва разбираемо и за самия себе си. — Пейдж.

Той се наведе напред, пръстите му повдигнаха брадичката й. Устните й бяха меки и топли и той я целуна много нежно. Това бе единственото, което искаше да направи — ако въобще искаше нещо да направи. Но устните й се раздвижиха под неговите и изведнъж целувката им се задълбочи. Тя имаше вкус на виното от вечерта в съчетание с нейния специфичен аромат и той впи още по-дълбоко устни в нейните. Езикът му си пробиваше път, докато не докосна нейния в един еротичен, изпълнен с наслада дует.

Ръцете му я прегърнаха, като я привлякоха още по-близо. Той усети как тя се раздвижи, сякаш несигурна какво да прави с ръцете си, но след миг те се обвиха около него. Пръстите й се заровиха в косите му, привличайки го още по-близо до нея, докато той не загуби представа къде свършваше неговата уста и къде започваше нейната. Дъхът, който поемаше, бе нейният дъх.

Ръцете му сякаш сами се движеха. Пръстите му докоснаха леко основата на гърдите й. Тя остро си пое дъх.

Звукът го стресна, разбуди. Той се отдръпна. Тя, изглежда, не искаше да го пусне. С повече сила той се освободи от прегръдките й. Изведнъж осъзна, че сърцето му биеше лудо, сякаш бе тичал на мили около рова. Какво си бе помислил? Тази целувка трябва да изразяваше чувството му на отчужденост, което реагираше на нейната сладост.

Но Пейдж Конър бе негова служителка. Твърде естествена при това, с тези дрехи, прическа, с тези очила.

По-лошо от всичко: тя бе американка, която несъмнено искаше много повече от това да скочи в леглото с принц и после да предяви искане за постоянна връзка с него.

Но това нямаше да стане. Той си бе направил планове за Даргентия, които не предвиждаха той или неговата родина да се заробват от двулични американки. Щеше да си намери знатна булка, присъствието, на която щеше да привлече туристи от цял свят.

Той рязко се изправи и погледна отвисоко Пейдж Конър. Косите й бяха отдръпнати от лицето, като подчертаваха сърцевидната му форма. Бяха разрошени като след ставане от сън. Видът й накара сърцето му да затупти лудо. Устните й се докосваха, сякаш отново се опитваше да вкуси целувката му. Погледите им се срещнаха и тя незабавно отклони своя в скута си. Отново косата й закри лицето й наполовина.

— Никоу — промълви с мек, треперещ глас тя, — не мисля, че ние трябва…

— Напълно права сте, госпожице Конър. Не трябва да правим това. — Той й обърна гръб и се отдалечи.

 

Пейдж седеше мълчаливо с поглед, забит в полата. Без да поглежда нагоре, тя знаеше точно в кой момент принц Никоу напусна.

Почувства се ужасно. Унизена. Защо я бе целунал? Нима все пак се бе държала, сякаш молеше за милосърдието му? Тя не притежаваше нищо, което можеше да възпламени каквото и да е чувство у принца.

А целувката? Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Всяка частица от нейното същество се бе съсредоточила върху настойчивостта на неговите устни, върху силната му прегръдка. Досегът с него моментално пробуди у нея мечти за ласки, докосване, ритъм, плам и безброй други еротични усещания. Копнееше за още. Споменът я направи още по-ненаситна и това също я объркваше.

Добре, но тя отказваше просто да седи тук и да се черви. Изправи се, взе от пейката това, което бе останало от кифлите, и се отправи към рова, където гъските все още крякаха към брега.

— Ето — каза тя и войнствено запрати хляба на шумните птици. — Ето ви още малко.

Две от гъските трябва да се бяха обидили. Или все още бяха ужасно гладни. С висок крясък те разпериха криле като ядосани бели чудовища. Заплаваха към Пейдж.

Тя изстена и отстъпи назад, но те бяха по-бързи от нея. Една я клъвна по протегнатата ръка. Друга заби клюн в почти голия й пищял.

През пръстите и крака й премина болка. Усети как чорапите й се смъкваха. Прииска й се да избяга.

— Спрете! — изкрещя тя и хвърли хляба на земята.

Гъските спокойно спуснаха крила и прибраха дългите си шии. Оранжевите им човки закълваха остатъците от кифлите. Мъжкарите заедно с малките зацапаха към тях, за да се присъединят към пира.

Пейдж бе оставена да се погрижи за раните си.

Тя се върна на пейката. Първо самотоварачът на летището, а сега и гладните гъски! Тялото й сякаш бе белязано и предизвикваше нападения от всички.

Навсякъде я болеше.

Особено отвътре, когато си помислеше за целувката на принц Никоу.

Остана там дълго време, като наблюдаваше как гъските изкълваха трохите и се върнаха във водата. Не ги винеше; спомни си, че уплашените гъски не се държаха много мило. Потри ухапания си крак. Искаше й се да си бе спомнила по-рано.

Поне принцът бе разполагал с достатъчно време, за да се върне в замъка. Тя не искаше да добави към срама си и възможността отново да се натъкне на него този вечер.

А утре? Тогава трябваше да го види, пък макар и да я уволни. Тя въздъхна, бавно стана и тръгна по криволичещата пътека. Ако се наложеше, тя бе готова да помоли Никоу да забрави случилото се, да й даде още един шанс.

Тя не бе човек, който напускаше. А и тази работа бе мечта за историка — една експедиция през неизследвана територия, която също така предлагаше възможността да открие липсващото парче от нейната собствена историческа мозайка, възможността да помогне за възстановяване достойнството на една малка държава.

А ако собственото й достойнство пострадаше от цялата тази работа? Щеше да се справи с презрение. И преди го бе правила.

От друга страна, тя не го бе молила да я целува. Той я бе довел на това романтично място, при тези гадни, ядосани гъски…

Настроението й се вкисна. Нещо, което наистина можеше да не й покаже! Вината бе изцяло негова. Ако я уволнеше, по-добре щеше да й предложеше достатъчно обезщетение, за да се върне вкъщи и да си намери друга работа. Все пак дяволите да го вземат с цялото негово могъщество и височество принца на Даргентия!

С леко накуцване тя се отправи назад към замъка.

 

Пейдж се бе вглъбила в мислите си толкова дълбоко, когато приближи замъка, че почти бе забравила как щеше да намери обратния път до стаята си.

Двойно да е проклет принцът за това, че я бе изоставил сама!

Намери вратата, през която бяха минали, и я бутна. За щастие, тя се отвори и проскърца толкова шумно, колкото и преди. В кухнята запали лампите, после внимателно ги угаси, когато я напусна.

Светлината от свещниците изглеждаше още по-приглушена, отколкото преди. Залата бе изпълнена със сенки. Как щеше да успее да открие обратния път?

Не ставай глупачка, Конър, каза си тя. И преди бе минавала по този път. Притежаваше добро чувство за ориентация. Щеше да се справи.

При следващия завой попадна в коридор с две непознати дървени пейки. Върна се обратно. После опита по друг коридор. Изглеждаше й познат, но не бе сигурна, че той щеше да я отведе там, където искаше.

Беше без значение. Щеше да върви по него за момент, а после да разбере какво ще прави по-нататък.

Вървеше по коридора, докато той не я отведе до голямата парадна зала. Спря се в края на залата, като се оглеждаше наоколо, докато се опитваше да реши накъде да тръгне.

Масивната предна врата изведнъж се отвори и я уплаши. Тя изстена с ръка на устата.

Отвън надникна непозната глава. Тя се извърна първо в едната, а после в другата посока.

След момент собственикът й пропълзя вътре.

Който и да бе това, той не бе видял Пейдж. Имаше късмет, защото тя не се съмняваше, че възрастният мъж се прокрадваше в замъка.

И без това сърцето й биеше лудо от изтощителното скитане по коридорите. Сега то се разтуптя още по-бързо.

Трябваше ли да се опита да намери Никоу? Проклятие! Тя дори не можеше да намери обратния път до рова, освен ако не попаднеше в кухнята. А и нямаше никаква представа къде се намираше спалнята на Никоу. Пък и въобще не знаеше дали той бе отишъл там.

Очевидно доволен, че бе сам, мъжът тръгна на пръсти напред и Пейдж се сви до стената, като благодареше на Бога за сенките, които оставаха извън обсега на светлината, разпръсквана от свещниците по стените.

Какво трябваше да направи?

Мъжът се приближаваше. Трябваше ли да излезе напред и да му поиска обяснение?

Или трябваше да постъпи разумно, като го проследи отдалече? Може би най-добре щеше да е, ако постъпи така. Никога не се бе учила на самоотбрана. А какво щеше да стане, ако той бе въоръжен?

Реши да се измъкне незабелязано. С малко повече късмет тя щеше да се натъкне на някой, който знаеше как да се справи с тази ситуация. Никоу, може би.

Тя се обърна и се сблъска с твърда като камък преграда. Някой изсумтя:

— Хей! — Една ръка се стовари тежко върху рамото й.

Тя бе гледала телевизия. Гледала би и филми. Интуитивно, реагира така, както бе виждала стотици героини да правят. Пейдж изпищя и рязко вдигна крак.