Линда О. Джонстън
Кристалната пантофка (20)

Глава двадесета

Този ден Пейдж не остана за обяд в замъка. Беше твърде изтощена от сутрешните разкрития: вълнуващата възможност да бе доказала кой е истинският Уензъл; разочарованието й от откритието, че бе сгрешила; ужасът, когато прочете как първият крал Никълас е бил детрониран; раздразнението й от неуспеха си да открие ключове за Легендарните.

Най-много я нервираше посещението на Никоу.

Тя пристигна в Даргент Сити твърде рано за срещата си с Анет Мартин; часовете й в училище щяха да свършат късно този следобед.

Но Пейдж си намисли нещо друго. Тя паркира фиата на страничната улица, която водеше до магазина на мосю Пелерин.

— Принц Никоу ме изпрати — започна тя, когато грамадният човек се показа на прага от работилницата си. Отново носеше яркочервена риза с шарени тиранти.

— Заради историята, която ми е възложил да напиша, той иска да знае дали някои от вашите прадеди не са оставили някакви книжа от своето време. Същия въпрос задавам и на другите жители на Даргентия — добави бързо тя.

Имаше такова намерение. При все че бе изслушала разказите им, тя в действителност не ги бе питала за някакви стари книжа, които можеше да прегледа. Но идеята й изглеждаше добра.

По-важното бе, че искаше да получи някаква информация — каквато и да е — от Пелерин. Неговите прадеди, както тези на Алфред, бяха оставили ключ към скривалището на Легендарните.

Но огромният мъж поклати бавно глава, при което дебелата му гуша се надипли.

— Съжалявам, мадмоазел, но аз вече предадох пръстена на принца. Това е всичко, което имам от миналото.

— Каза ли ви Никоу, че в края на краищата пръстенът не е ключ към Легендарните?

Той предизвикателно изпъна напред долната си устна, сякаш Пейдж го бе обидила.

— Направих това, което моите прадеди ми заръчаха. И ако те са казали, че това е ключ, тогава, мадмоазел, това наистина е ключ към тях.

Той й обърна гръб. Тя долови някакви щракащи звуци, когато той се зае с работата си зад тезгяха.

С чувството, че бе изгонена, Пейдж напусна магазина.

Тя застана на нажежения от лятното слънце тротоар пред магазина и въздъхна. Какво можеше да направи сега, за да открие Легендарните за Никоу? Наум започна да рецитира това, което си спомняше от загадката на Алфред: Никълас Първи и семейството му бягат; страната е в опасност.

Както винаги, не разбра нищо от това. Като минаваше покрай банката, тя надникна вътре през витрината. Вътре имаше много хора. Огледа се да види една позната, но отблъскваща физиономия, но не можа да види Едуард.

Беше все още рано за срещата й с Анет и тя реши да отиде на мястото, което се бе зарекла да посети, откакто Никоу й го бе показал: Общинската сграда на Даргентия. Ако имаше някакви архиви за Даргентия, те със сигурност се пазеха там.

Горещината на ранния следобед бе толкова непоносима и влажна, че Пейдж си помисли да попие потта си с кърпа. Малката сграда с купола бе само през две улици от банката. За нещастие, тя откри, когато влезе вътре, че нямаше климатична система.

В галерията с мраморен под нямаше почти никой. И така, Пейдж тръгна нагоре по стълбите към втория етаж с балкон, по периферията, на който се намираха канцелариите. Първите стаи, в които надникна, бяха празни, но в третата имаше човек, който разполагаше с нужната й информация. Една приятна, стара дама с розови бузки като на катерица и странна, рибешка усмивка я въведе в малка стая с голям апарат за разчитане на микрофилми. Беше свързан към шкаф с множество малки чекмеджета. Очевидно Даргентия поддържаше архивите си с модерна апаратура.

Следващия един час Пейдж прекара в разглеждане на вестници, събрани върху микрофилм. Обаче нито един от тях не бе достатъчно стар, а повечето бяха копия от френските местни вестници, които не съдържаха почти никаква информация само за Даргентия.

Все пак Пейдж се натъкна на няколко страници, които си заслужаваха да бъдат запазени, и тя плати на дамата за няколко копия от тях. След това вече бе готова да се срещне с Анет.

Обаче, когато напускаше стаята с микрофилми, тя спря. От балкона бе съзряла Едуард Кемпиън, който бе застанал в мраморната галерия под кръглата ротонда. Не беше сам. Всъщност с него имаше много малко хора, сред които мосю Пелерин, братята Лебланк и други мъже, които Пейдж бе срещнала.

Акустиката на сградата не бе от най-добрите и Пейдж можа да чуе само съскащо ехо, докато говореше Едуард. Не можеше да разбере много добре какво казваше, но не й хареса особено начинът, по който хората около него мърмореха и кимаха при всяка негова дума.

Тя реши да подслуша по-добре и затова заслиза тихо по стълбите, но докато успя да стигне първия етаж, тълпата се бе отдалечила. Вероятно Едуард се тревожеше, че някой можеше да чуе разговора им.

Или може би тук Пейдж бе единствената параноичка. Навярно Едуард само даваше съвети на някои от клиентите си в банката.

Малко по-късно обаче тя откри, че се бе разтревожила с основание. Докато пиеше чая си с Анет, Марсел влезе в ресторанта и се присъедини към тях. Обикновено закръгленото му лице изглеждаше асиметрично под гневно свъсените му вежди.

— Току-що разговарях с някои от съседите ми, мадмоазел — започна той с толкова нисък глас, че едва го чуваше през тракането на чинии и оживените разговори наоколо. Тя се наведе към него.

— Вие трябва да предупредите принц Никоу — продължи той. — Ако си избере принцеса за булка на бала, даргентийците ще се разбунтуват. Те, разбирате ли, вярват в нашите легенди.

— О, Марсел — изрече Анет и поклати глава така, че дребните й тъмни къдри настръхнаха. — И преди съм чувала такива слухове, но…

— Тихо — прекъсна я съпругът й. — Зная, че преди само така си говореха, но днес… Ние всички трябва сериозно да се замислим за това, и особено нашият принц. — Той се наведе още по-близо до Пейдж, но само за момент, докато шепнеше:

— Ако принцът пренебрегне легендите, в нощта на бала ще го сполети нещастие. — Той се изправи, после каза достатъчно високо, за да го чуят клиентите наоколо:

— Сега, мадмоазел, вие опитвате съвсем нова марка чай. Тайнствена смес. Вие трябва да ми кажете какво мислите за него.

Със спокоен глас Пейдж попита:

— Това има ли нещо общо с разговора на Едуард с някои от гражданите този следобед?

Марсел сви едрите си рамене.

— Нищо не сте чували от мен, мадмоазел. — Но не го отрече.

 

Малко по-късно Пейдж почука на вратата на Никовия апартамент в замъка. Мейбъл й бе казала къде може да го намери.

Алфред отвори вратата колкото да надникне с рошавата си глава.

— Можете ли да почакате, Пейдж? Сега Никоу е зает.

— Важно е — настоя тя.

Дребният прислужник, както обикновено облечен в тъмния си костюм, я покани вътре.

След само един миг на колебание, Пейдж влезе. Не можеше да си позволи горчиво-сладкия спомен за това, което почти бяха преживели тук с Никоу — през нощта, когато вълшебният й блясък се бе превърнал в нейно мъчение — да й попречи да го предупреди.

Седеше зад бюрото си и гледаше намръщено в монитора на компютъра. Когато тя и Алфред го приближиха, той вдигна поглед. Не изглеждаше много доволен, че го безпокояха.

— Да?

Пейдж застана до бюрото му, като се опитваше да не потрепери под гневния поглед в тъмните му очи. Той носеше една от провинциалните си ризи. Една голяма част от покритата му с тъмни косми гръд се виждаше. Пейдж се застави да го погледне в очите.

— Никоу, току-що се върнах от Дарджънт Сити. Там стават странни неща.

И тя продължи разказа си как бе забелязала Едуард сред цяла тълпа даргентийци в сградата на Градския съвет. После му предаде предупреждението на Марсел, името, на който не спомена.

— Казаха ми, че някои жители на града са готови да стигнат до крайности, за да ви накарат да се вслушате в техните легенди.

— Благодаря — отвърна той, когато тя приключи. След което отново се обърна към компютъра си.

— Животът ви може да се окаже в опасност на бала. — Усети как у нея се надига раздразнение. Не можеше да не е разбрал предупреждението й. Тя се обърна към Алфред с умолителен поглед. Прислужникът просто сви рамене.

— Лично аз съм в безопасност, госпожице Конър. — Гласът на Никоу бе отчайващо спокоен. — Каквото и да е намислил Едуард, той няма да ме нарани физически, а там, където най-много ме боли — съкровищата на страната и тронната ми зала.

Нима само толкова се безпокоеше? Но Пейдж предпочете да се убеди, че я е разбрал, вместо после да му каже: „Казах ли ви, че така ще стане?“ А тя бе също вече убедена, че лукавият, жаден за власт, Едуард нямаше да се спре пред нищо, за да задоволи вълчия си апетит — без значение, че от това можеха да пострадат и други хора.

— Може би вие трябва да поговорите с Едуард; сам да се убедите в това — каза тя на Никоу.

— Забравете — той се изправи на крака. — Едуард ще каже на своите съучастници, че ме е изплашил. Ако аз трябва да управлявам тази държава, последното нещо, което искам да си помислят за мене, е, че отстъпвам при най-малката заплаха към трона ми.

— Или да предположат, че бъдещият крал на Даргентия не е един герой — изрече Пейдж.

Присвитите очи на Никоу просветнаха враждебно. Той бе вбесен и имаше право. Тя не трябваше да говори по този начин на нито един мъж, а още повече на принц. Особено на принц, който наистина беше герой. Той бе освободил родината си. Той се бе хвърлил пред вилата на самотоварача, за да спаси живота й. Тя прехапа устни. Трябваше ли да му се извини?

Преди да се реши, скованите му рамена се отпуснаха. Изненадващо, той се усмихна с тези свои изключително чувствени устни.

— Права сте, Пейдж. Бъдещият крал на Даргентия иска да изглежда, че стои над страховете и опасенията на обикновените мъже. Но с вашите намеци не мога да не си спомня, че съм смъртен. Въпреки всичко трябва да мисля за моята страна, а не за чувствата си. Ще внимавам за Едуард, повярвайте ми.

Тя не му вярваше, но какво можеше да стори? Като хвърли един последен, умолителен поглед към Алфред, тя си отиде.

— Какво мислите за това? — Никоу закрачи из стаята, след като Пейдж си отиде. Едва поглеждаше към Алфред, който стоеше на едно място и непрекъснато въртеше главата си насам-натам, за да го наблюдава. Той беше бесен.

Уравновесеният глас на Алфред както винаги прозвуча спокойно:

— Някои от вашите поданици, Никоу, ви обичат твърде много и са готови да ви предупредят и за най-малката опасност. Вярвам, че що се отнася до Едуард, вие ще вземете някакви предпазни мерки.

— Разбира се, но в разумни граници. Обаче няма да предприема нищо, което може да издаде, че зная за плановете му. Моят облик е твърде важен както за пред поданиците ми, така и за пред туристите. Но не това имах предвид.

Алфред внимателно пресече пътя на Никоу. Той бавно седна в старинния стол пред бюрото.

— Какво искате да кажете, ваше височество?

Никоу се обърна към него.

— Познавам този тон, Алфред, приятелю. Когато ме наричате „ваше височество“, значи съм в беда. Кажете ми какво мислите в действителност.

— За тази млада жена ли?

По дяволите този Алфред! Ставаше глупав, а това не бе присъщо за него.

— Не, за бога! Тя е тук временно, докато свърши работата си. Не трябва да мислите каквото и да било за нея.

— Но вие мислите за нея. — Блестящите сини очи на Алфред го гледаха втренчено. През детството му очите на Алфред често пъти бяха по-красноречиви от лекциите му. Те сияеха, когато Алфред се гордееше с делата му, и потъмняваха, когато бе недоволен. И, изглежда, винаги умееха да четат мислите му.

Така стана и този път — не че Никоу щеше да признае увлечението си към Пейдж Конър. Не и на Алфред. А със сигурност не и на самия себе си.

— Алфред — каза той с най-голямото търпение, на което беше способен, — ето за какво искам мнението ви: правилно ли постъпвам? На път съм да изпълня най-важната социална функция в живота си. Отнася се за моето бъдеще. Дори бъдещето на Даргентия. Желая да свържа моето кралство с кралството на една от световните знатни фамилии. По този начин и моите предшественици са се грижили за кралството преди набезите на французите. Най-подходящата бъдеща кралица ще привлече туристите. Туристите означават пари. Нали така?

— Да, ваше височество. — Алфред сведе глава. — Идеята за бала бе чудесна, ако трябва да бъда искрен.

— Долавям едно „но“ в гласа ви. Като оставим манипулациите на Едуард настрана, нали наистина не вярвате, че трябва да се оженя за обикновена жена, както гласи легендата? — Никоу отиде до мястото, където бе седнал, и се втренчи в него. Той се доверяваше на този мъдър, стар човек, но нещата се движеха твърде бързо. Не можеше да си позволи да забави темпа и да възприеме обичайното за Алфред спокойно настроение.

Прислужникът стана. На ръст достигаше само до носа на Никоу, но имаше царствена стойка, сякаш предшествениците му бяха крале. С непокорни кичури коси, щръкнали като птиче гнездо, той се вгледа втренчено в принца.

— Никоу, скъпи ми млади човече, балът е една чудесна идея. Надявам се да откриете своята принцеса, с която вие и Даргентия ще заживеете в щастие. Но при все че причините, поради които следваме вълшебните приказки, някога се обезсмислят, други могат да възникнат на тяхното място.

— Какво искате да кажете?

Алфред не отговори направо.

— Знаете, има и други вълшебни приказки.

— Алфред, ставате глупав и…

Прислужникът не спря да говори.

— За всяка Спяща красавица си има и по една Пепеляшка. А после идва Принцът жаба. Или Красавицата и Звяра.

На Никоу му се прииска да цапардоса по главата своя наставник заради неговите странности, които вече изкарваха принца извън нерви. Той нетърпеливо почеса брадата си с опакото на ръката.

— И да не забравяме Грозното патенце — изръмжа той. — Или Малката русалка. Или онази приказка, в която танцуващите принцеси всяка нощ скъсвали пантофките си.

Бръчките по челото на Алфред се изгладиха, когато се усмихна.

— Добро момче. Поне си спомняте за тях.

 

Свят се виеше на Пейдж, докато бързаше надолу по стълбите към библиотеката. Да вървят по дяволите Никоу и неговият инат!

Можеше и да не му казва за бунта на поданиците му, разпален от врага му, Едуард. Въпреки всичко той нямаше да им обърне внимание и щеше да даде глупавия си бал, без да взима Едуард на сериозно.

В библиотеката тя откри нов файл в компютъра и започна да си отбелязва кои бе видяла с Едуард този следобед: Пелерин, братята Ле Бланк и другите, които разпозна. Не й се искаше да напише, че бе предупредена от Марсел; ако някой друг прочетеше тези бележки, приятелите й, семейство Марсел, щяха да бъдат в опасност.

Тя бе предупредила Никоу. Щеше да продължи да търси тези проклети скъпоценности — ако въобще още съществуваха.

Какво можеше да стори сега, за да го спаси въпреки упорството му?

Само една-единствена идея й хрумна. Не, това бе смешно.

Все пак тя изтича в стаята си при кулата.

— Милисънт — прошепна тя. Но, разбира се, стаята бе празна. Така бе от деня, в който накара въображаемата си вълшебна кръстница да изчезне.

Вярваше ли в нея сега?

Не я интересуваше. Не и когато най-накрая бе приела, без да се почувства зле, че вълшебните приказки не се сбъдват. Поне не и за нея.

Но, о, колко много й липсваше нейната вълшебна кръстница.