Линда О. Джонстън
Кристалната пантофка (1)

Глава първа

Дребничкият униформен носач се превиваше под тежестта на двата огромни куфара на Пейдж Конър, но продължи да върви. Въпреки това той успя бързо да се промъкне през все още недовършения терминал на летището. Преди тя да опита да му помогне, той с рамо бутна вратата, която се отвори с трясък.

Навън се разнасяше оглушителна врява; шумът от булдозери, чукове и виковете на работници се заглушаваше от далечния рев на отлитащия реактивен самолет, с който тя бе пристигнала в Даргентия. Летището се различаваше напълно от очакванията й, дори за една току-що възникваща държава. Тълпата тук се състоеше от работници строители, не от пътници. Тя бе единственият човек, който пристигаше със самолета.

Нищо не можеше да я накара да се почувства нервна. В края на краищата, това бе един вид покана за нея от самия принц на Даргентия.

Носачът остави чантите й на земята.

— Ici — изкрещя той, като се опита да надвика шума от целия този хаос. Тогава, след като очевидно предположи, че тя не знаеше френски език, той посочи към мястото, където се намираше тя, и каза на английски с подчертан френски акцент: — Почакайте тук.

Тя побутна с показалец очилата върху носа си. Нима никой нямаше да я посрещне? Не видя никой, освен строителите. Даже не забеляза и такси. Кого би могла да помоли за помощ?

Завладя я неприятно усещане. Тъмносиният пътнически костюм, който носеше, бе съвсем приличен на вид, но твърде дебел за този влажен, горещ пролетен ден.

Изведнъж забоботи някакъв мотор. Ревът му се разнесе толкова високо, че заглуши всички останали шумове. Стресната, тя се извърна да види източника на шума.

Един самотоварач с вилкова хватка се задаваше с трясък към нея. Върху заплашително стърчащите нагоре вили подскачаше яростно огромен кош.

— Хей! — извика Пейдж. Тя не се изненада, че водачът на самотоварача не я чу. Чудовището не промени курса си, а продължи оглушителния си ход.

По пътя до нея се задаваше голяма, черна кола. Ако слезеше на платното, тя щеше да бъде сполетяна от не по-малко злочестата участ да бъде премазана от автомобила. Багажът й пък блокираше всякакъв опит за бързо отстъпление към сградата на летището.

Колата изравни скоростта си със самотоварача, който се приближаваше все повече. Кошът, който държеше на вилата си, се клатеше все по-бясно и заплашително. С лек писък тя се втурна да бяга назад, а полата се заплиташе около краката й. Косата й, стигаща до рамото, се разпиля върху лицето й.

Чу изскърцването на спирачки. Изведнъж някакво тежко тяло я избута настрани и я прикова към земята, стоварвайки се върху нея. И все пак нещо предпази главата й да не се удари в тротоара.

— Хей! — отново се опита да извика точно когато с периферното си зрение видя как кошът се сгромоляса с трясък на мястото, където само допреди миг тя бе стояла. Разпадна се на трески и от него се изсипаха на купчина, като вдигнаха цял облак прах, късове бетон, дъски и други отвратителни отломъци.

Всякакъв шум заглъхна, освен този на самолета, който се отдалечаваше. Сърцето й биеше лудо от страх и вълнение. Тя се опита да си поеме дълбоко дъх, но тежестта върху нея продължаваше да притиска гърдите й.

— Добре ли сте? — попита един плътен глас на английски, който накара цялото й тяло да потрепери.

Тя се стресна и погледна над себе си в очи с цвят на гъстото, силно френско кафе, което бе опитала на летище „Орли“. Това бяха очите на най-прекрасния мъж, когото Пейдж някога бе виждала.

Тя се опита да кимне, но не можа. Вратът й сякаш се бе парализирал. Може би гръбначният й стълб се бе увредил. Може би…

— Сега — обади се мъжът и отново накара тялото й да потрепери. Той измъкна внимателно ръката си, която подпираше главата й, и тя откри, че вратът й беше наред.

— Оу! — изрече тя и за момент се сети за собственото си тяло. Всяка част от него изглеждаше наред. — Добре съм — отвърна тя и се усмихна. — Чувствам се великолепно.

Точно тогава осъзна, че тялото, което я приковаваше към земята, бе неговото. Гърдите му притискаха нейните по най-интимния начин. Това обясняваше всички тези вибрации, които преминаваха през нея всеки път, когато той започваше да говори. И тогава тя усети под корема си нещо, което се раздвижваше, усилваше и прерастваше в странно, откликващо пулсиране, което преминаваше през нея.

Дъхът й се учести и тя се размърда несигурна, сякаш се опитваше да се измъкне изпод него — или да го привлече по-близо до себе си.

Той се отдръпна от нея, като не изглеждаше ни най-малко засрамен, когато се изправи и й подаде ръка. Прегръдката му бе силна, когато той й помагаше да се изправи на крака.

Тя цялата се бе схванала. Всичко я болеше. Знаеше, че скоро на твърде необичайни места върху тялото й щяха да се появят синини. Но добре че беше жива.

— Благодаря — каза тя и задържа ръката му по-дълго отколкото трябваше. Като осъзна какво вършеше, бързо пусна ръката му, сякаш я бе опарила. По врата й се разля топлина чак до темето на главата. Полата й се бе вдигнала и откриваше бедрата й. Тя бързо я придърпа надолу.

Не можа да се сдържи да не се вгледа в него. Боже, колко красив беше той! Всяка черта на лицето му — всяко ъгълче и сянка бяха изящно изваяни и обрамчваха неговите прекрасни очи.

Той смръщи вежди, докато я оглеждаше от горе до долу, сякаш да се увери, че тя бе останала невредима. Имаше светлокафяви, русоляви вежди, които хармонираха с непокорните кичури дълга, права коса и ниско подстриганата брада, която подчертаваше устата му.

Тази уста. Невероятна, със сочни, изразителни устни, които бяха открехнати, изкусителни…

Чак тогава Пейдж наистина разбра, че мъжът й говореше. Той още повече се намръщи, но тя не бе сигурна дали от гняв или от загриженост.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

Тя кимна и изведнъж заби поглед в земята. Защо, за бога, когато отправеше поглед към този мъж, вършеше все такива конфузни неща? Това не бе присъщо за нея.

Е, добре, за нея също бе необичайно да я гони някакъв изпуснат от контрол влекач. Може би странното й поведение бе някаква проява на вътрешно ликуване за това, че бе оцеляла.

— И така — поде тя, като се опитваше да каже нещо вежливо на мъжа, който току-що бе спасил живота й. Но, за щастие, той не я гледаше, когато тя започна да трепери като закъсняла реакция на това, което й се случи. Тя стисна здраво устни и захапа краищата им. Може би болката щеше да я възпре да не се разплаче.

Вниманието на мъжа бе насочено към тълпата от работници, които сега ги бяха наобиколили. Той така бързо започна да говори на френски език, че тя успя да долови само няколко думи и фрази: vide, което означаваше празен; personne със значението личност, някой или въобще никой; la machine folk, което означаваше, че или машината бе останала без контрол, или бе полудяла. Тя се справяше с френския език много по-добре писмено, отколкото говоримо. Няколко мъже излязоха напред и разговорът продължи с цветущи фрази и изразителни жестове.

Спасителят й се обърна към нея:

— Съжалявам, госпожице. — Гласът му бе дълбок и плътен, английският му — без акцент, но в него сякаш се долавяха нотки на погнуса. — Никой не знае какво се случи преди малко. Изглежда, самотоварачът сам се е задвижил. Никой не го е управлявал.

Тя се опита да се усмихне.

— Няма значение. Това бе само един инцидент. — Така трябваше да бъде. Никой не би могъл нарочно да задвижи машината, за да я убие с късовете бетон, които сега бяха разпилени на земята. Но видът на тези късове отново я накара да потрепери.

— Така е, разбира се — отвърна мъжът с облекчение при нейния отговор. Под прекалено голямата му селска риза с естествена разцветка, събрана при ръкавите му, се открояваха широките му рамена. V-образният разтвор при врата разкриваше стегнатите му гърди, покрити с плетеница от косъмчета, малко по-тъмни от косата и брадата му. Кафявите панталони бяха втъкнати в обувките му с връзки. Пейдж усети около себе си чудния мирис на есенни листа и цитрусови плодове.

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, като се опитваше да не обръща внимание на прекрасния мирис. Мъжът изглеждаше толкова красив. Той притежаваше сексапил, който не можеше да остане незабелязан. Беше й направил неоценима услуга. Но тя можеше да остане цял ден да му благодари или да го зяпа глупаво. Нито пък можеше да си позволи да си спомня отново и отново, че едва не бе премазана.

— Ами — поде тя, — сега, след като всичко вече приключи, трябва да отида в града. — Тя се обърна към тълпата работници, които все още се навъртаха наоколо. Каза на френски: — Пристигнах, за да работя за принц Никълас. Някой ще бъде ли така добър да ме упъти къде мога да хвана такси?

Мъжете се спогледаха и всички започнаха да говорят в един глас твърде бързо, за да може да ги разбере. Те, изглежда, се смутиха и объркаха. Какъв бе проблемът? Нима принцът бе някакво страшилище?

— Няма нужда от такси. Ще пътувате с тази кола. — Мъжът, който я бе спасил, посочи към големия, черен автомобил — една лимузина, всъщност — която тя бе забелязала да се насочва към нея, когато самотоварачът я бе последвал. Бе паркирана точно до бордюра. Той трябва да бе скочил от нея, за да я спаси. — Ако вие сте историчката от Съединените щати, тук съм, за да ви откарам.

Трепет на вълнение премина през Пейдж. Тя щеше да прекара малко повече време с този храбър мъж, който бе спасил живота й. Може би той бе шофьорът на принца, американец като нея, ако се съдеше по английския му без акцент и непринуденото му поведение.

— Много добре — каза тя с хладен и сдържан глас, решена да преразгледа отношението си към мъжа. — Багажът ми е ей там. — Тя посочи към куфарите си.

С усмивка, която видимо играеше в ъгълчетата на тези великолепни устни, той сведе леко глава и отиде да събере нещата й.

След миг бе настанена в лимузината. Бе избрала да седне на предната седалка. Тя също бе американка и не искаше да изглежда в неговите очи като сноб. Поне принцът не бе настоял шофьорът му да носи крещяща униформа. Всъщност провинциалните му дрехи напомняха по някакъв начин на Робин Худ. И, о, Господи, те наистина му стояха прекрасно! Пейдж не можеше да си представи нещо, което не би стояло чудесно на неговата фигура. За миг си позволи волността да си го представи без дрехи…

Престани, скара се сама на себе си. За жена, която се отричаше от мъжете веднага щом ги зърваше, тя със сигурност позволяваше на мислите си да достигат твърде далеч.

Но ето, че беше тук и се возеше в лимузина, карана от най-красивия мъж, за да се срещне с истински принц.

Както правеше често през последните седмици, тя отново се зачуди на тази работа, която й бе паднала като от небето. Ако беше малко по-наясно, щеше да си помисли, че цялата ситуация носеше отпечатъка на нечия много по-могъща ръка, отколкото незначителното влияние върху американското правителство на брат й Джо. А може би бе резултат от някаква необикновена магическа пръчка?

Едва ли!

Ето, че беше тук, обикновената Пейдж Конър, готова да започне работа за принца на една новосъздаваща се държава. Цялата тази история приличаше твърде много на вълшебна приказка.

Благодарение на своите безплодни, но пищни фантазии, Пейдж отдавна се бе научила да не вярва на вълшебни приказки. При все че неясният й мотив сега да се намира тук със сигурност приличаше на приказка.

Но не и за нея.

Когато колата спря пред знака стоп в края на пътя за летището, тя се обърна към шофьора и протегна ръка към него.

— Между другото, името ми е Пейдж. Пейдж Конър. Аз съм от Вашингтон. Отново ви благодаря, че ме спасихте.

В тъмните му очи просветна искрица, сякаш той току-що бе чул някаква шега. Или може би тъкмо щеше да каже една. Пое в силната си, стегната ръка предложената му и я задържа.

— Добре дошли — каза той. — Казвам се Никълас, но може просто да ме наричате Никоу. Аз съм принцът на Даргентия.

Пейдж с усилие си пое дъх.

Докато Никоу я бе приковал с тялото си към земята, той бе забелязал твърде много подробности от нея. Тя излъчваше мек и приятен аромат като на бебешка пудра. Тялото й бе изваяно изящно точно на всички изкусителни места, въпреки че тя бе прикрила заоблените си форми под тъмния, твърде затворен костюм. Лицето й имаше сърцевидна форма, широките й скули изпъкваха под ужасните очила. Брадичката й бе малка, изострена и изключително волева.

Следваха очите й. Огромните, черни рамки на очилата й обрамчваха, но не скриваха техния удивително кехлибарен цвят. Сега изкусителният кехлибар в тях потъмня, когато тези изненадани очи се ококориха, а после се свиха. Добре оформените й, но без червило устни се разтвориха в явно изумление и тя цялата поруменя твърде привлекателно.

Но тогава заговори с обвинителен тон, който въобще не беше умоляващ.

— Защо не ми казахте, че вие сте принцът, когато ми предложихте да ме откарате? Нима това бе преднамерено от ваша страна, за да ме унижите?

Той се изправи.

— Нищо подобно. А вие преднамерено ли целяхте да ме унижите, като предположихте, че аз не съм принцът?

Тя запази мълчание за няколко секунди. Тъмните й, златисти очи го изучаваха подозрително. Тогава тя се усмихна.

— Туш — отвърна. — Предполагам, че сме на равно.

Той въздъхна облекчен, премести крака си от спирачката върху съединителя и подкара колата по едно от главните шосета на Даргентия. Това не бе най-краткият път до столицата, но той си имаше основание да тръгне по него.

— Съжалявам — продължи тя. — Никога не ми е хрумвало, че самият принц може да ме посрещне. Искам да кажа, аз съм просто една нова служителка. А и вие не се държахте по начина, по който очаквах, че един принц… имам предвид вашите дрехи…

— Може би трябваше да ви посрещна на летището в смокинг. Имам цяла колекция, знаете ли. Тогава, разбира се, може би нямаше да искам да го изцапам, като ви избутам от пътя на самотоварача.

Той не се опита да прикрие сарказма си. Американците имаха такова обидно отношение към кралските особи. Той бе научил това от детството си и младежките си години, прекарани в заточение в прословутия щат Калифорния. Нещо повече, докато следваше в Харвард, веднъж някакъв проклет репортер бе разкрил истинската му самоличност. Американците искаха да му бъдат другари, а американките — да се омъжат за него, или поне за неговата титла.

— Казах, че съжалявам. — След минута мълчание тя продължи: — Вижте, не възнамерявам да започнем нашите взаимоотношения с дрязги. Не можем ли да опитаме отново?

Погледът му бавно се отмести от пътя към нея. Тя настойчиво се втренчи в него. В скута си бе скръстила малките си ръце в привидно смирена молба. Нямаше никакво основание да й се гневи само заради нейното рождено място. Беше безполезно да я тревожи по отношение на работата й.

— Разбира се — отвърна той. — Няма проблеми, госпожице Конър. Аз съм принц Никълас, принцът на Даргентия, и се радвам да се запозная с вас.

— Аз съм Пейдж Конър от Съединените щати, ваше височество. — Тя направи доста несръчно лек поклон от главата до кръста, защото си бе сложила предпазния колан.

Той се усмихна. Двамата щяха добре да се спогаждат.

Пейдж бе такова неблагозвучно, неприсъщо име за жена. Тя не беше жената, която бе очаквал да види. О, наистина предполагаше, че историчката можеше да носи очила и да поддържа косата си в най-отблъскващата възможна прическа — цялата права и с бретон. Но цветът на тази коса! Той бе прекрасен: толкова черен, колкото лебедите, които плаваха грациозно в пълния с вода ров около двореца му, но с по-тъмни нюанси с такъв червеникаво наситен оттенък, какъвто имаха Легендарните, семейните рубини.

А и начинът, по който тя го бе погледнала, докато лежеше на земята под него! Пламъкът в тези нежни, кехлибарени очи бе раздвижил кръвта му. А очите й и досегът до женствените й форми! О, каква възбуда бяха породили у него те!

Но нещата не можеха да стигнат по-далече. Това бе невъзможно, независимо от влечението, което тя бе породила у него. Американките очакваха да им се свалят звезди от небето. Той нямаше никаква причина да не си помисли, че тази американка се различаваше от другите. Освен това имаше и свои задължения.

Сега едно от тях бе да открие какво се бе случило с останалия без контрол самотоварач. Сигурен бе, че работниците не грешаха; това бе нещастен случай. Но той можеше да има трагични последици.

Такова нещо повече не трябваше да се случва. Цената за нанасяне на вреда върху посетител щеше да се окаже твърде висока за Даргентия.

Тя се бе умълчала с поглед, зареян през прозореца. Той се помъчи да разгадае мислите й. Мястото бе осеяно със заоблени хълмове, покрити с разорана земя, където току-що покълващите посеви бяха откликнали на топлото пролетно време. Тук-там се издигаха ферми, много, от които бяха покрити със скелета. Постройките бяха в непосредствена близост до летището.

— Идвали ли сте и преди в Даргентия? — заговори я той. Отговорът щеше да е отрицателен. Много малко чужденци бяха посетили Даргентия.

— За пръв път напускам Съединените щати. — Тя не го погледна, когато отговори. Погледът й бе зареян през прозореца. — Тук се строи усилено.

— Дълго време, докато се разиграваха политическите спорове между Германия, Франция и Швейцария, всички бяха забравили за съществуването на тази страна. Реконструкцията й е част от моята програма за възстановяване на Даргентия, което също е причината вие да сте тук.

Той усети погледа й върху себе си.

— Защо всъщност съм тук?

— За да дарите Даргентия с история. — Гласът му изразяваше безразличие; нямаше нужда от това да разкрива гнева, който обикновено го обладаваше по отношение на трагедията от миналото. Неговата собствена фамилия разполагаше с много малко записи на своята история. И ако неговият план да я запази остана безрезултатен, той също не би могъл да има никакво бъдеще.

— Да дам история на Даргентия ли? Аз не съм белетрист, ваше височество. Аз съм само един историк.

— Зная — отвърна той и отново я погледна. — Моля ви, казвайте ми Никоу, а аз ще ви наричам Пейдж. Става ли?

Тя изглеждаше стресната и се чувстваше малко неудобно, но все пак игриво кимна.

— Разбира се… Никоу.

— Сега, Пейдж, какво ви казаха за вашата задача?

Тя поклати глава.

— Не много. Брат ми Джо работи в Департамента на Съединените щати, в дипломатическия отдел за взаимопомощ. Той чул, че Даргентия се нуждае от историк, и си помислил, че може да получи повишение, ако препоръча някой добър специалист. Очевидно се е спрял на мен.

— Очевидно. Но вие добър специалист ли сте? — попита раздразнено той.

Тя се засегна.

— Разбира се! Аз съм авторка на учебник, който се използва в много колежи. И вие трябва да знаете, че отхвърлих предложение за работа като уредник на музей, за да дойда тук.

— Съжалявам.

Тя отново въздъхна.

— Няма нищо. Това е мое решение. С малко повече късмет, тук ще си създам име, което ще отвори пред мен много повече врати.

— Какъв музей? — заинтересува се той.

— Един току-що новооткрит в Милърс Майн, Ню Мексико.

Къде, за бога, се намираше това? Той я погледна озадачено.

— Това е един малък град — с отбранителен тон отвърна тя. — Но аз щях да управлявам целия музей.

Той не отвърна нищо, но тревогите на плещите му се увеличиха с още една. Много трябваше да се поработи върху плановете му за Даргентия. Ако сега се провалеше, друг човек щеше да пострада.

Но той щеше да успее. Без значение колко усилия щеше да му отнеме това.

Пътят, който първоначално бе обширен и прав, сега бе тесен и лъкатушещ и бе започнал да се изкачва по планините, които заобикаляха столицата, Даргент Сити. Дъбаци и букаци образуваха гъста, сенчеста гора около тях.

И тогава те свърнаха към брега.

Реакцията на Пейдж Конър бе точно такава, каквато очакваше. Зяпнала от учудване, тя си пое дълбоко дъх.

— О, каква красота!

Без да се опита да прикрие широката си усмивка, Никоу се отпусна назад в седалката. Сигурно Пейдж щеше да бъде първата от множеството посетители, които щяха да бъдат впечатлени от великолепната гледка. Всичко щеше да се нареди добре.

 

Пейдж беше изумена. Гледката на Даргент Сити можеше да я накара отново да повярва във вълшебните приказки. Или поне почти да повярва в тях.

Те бяха излезли от гората и пътят от нейната страна бе обграден само от тънка като дантела мантинела. А изгледът — о, той бе прекрасен!

Под тях се извиваше величествената река, която даваше името на държавата — Арджънт. Името означаваше сребро. Пейдж можеше да разбере откъде произлизаше името; водата проблясваше и в нея се отразяваше градът, кацнал на планинския склон на отсрещния бряг.

Без обичайните скелета — знак за реконструкцията, градът изглеждаше толкова великолепен, сякаш бе изваден от книжка с картинки. Той представляваше смесица от малки, наполовина дървени постройки, разположени по протежение на речния бряг близо до моста, който се издигаше над Арджънт. Къщите изникваха по склона на планината и изглеждаха очарователно като малки алпийски хижи.

А над всичко това се извисяваше замъкът.

Величествено и гордо, той се издигаше като монарх, който бдеше над своите поданици. Гранитното здание се извисяваше зад назъбените крепостни стени, които го заобикаляха. Стените му бяха прорязани от тесни, с формата на арка, прозорчета, кулите му се свързваха с парапети. Замъкът бе по-величествен, но и по-мрачен от всичко, което Пейдж някога би могла да си представи, без значение колко много замъци бе изучила в своето разследване, за да получи докторската си степен по история.

— Там ли живеете? — прошепна тя.

— Разбира се — отвърна с гордост в плътния си, баритонов глас той. — Вие също ще живеете в замъка, докато се намирате в Даргентия.

— Наистина ли?

Тя се обърна към него. Той наблюдаваше лицето й с усмивка по тези великолепни, чувствени устни.

— Наистина!

Като не можеше да потисне усмивката, която отговаряше на неговата, тя се отпусна назад в удобната седалка на лимузината, без да обръща внимание на болката, която обтягаше мускулите й. Тя, обикновената Пейдж Конър, щеше да живее в замък в продължение на… ами, тя не знаеше колко дълго. Това беше без значение. Винаги си бе мечтала…

Наложи си да забрави това. Тази глупава мечта бе възникнала от детинската й любов към вълшебните приказки. Сега тя бе пораснала, с напълно здрав разум.

Но тя щеше да живее в замък!

Не можеше да си позволи принц Никоу да забележи нейното вълнение. Той бе ангажирал историк, а не инфантилна мечтателка. Добре, че не можеше да чуе нито бесните удари на сърцето й, нито пък да долови копнежа, който се разливаше от пръстите на краката нагоре по прасците. Той дори не подозираше за странния й мотив да приеме тази задача. Никой не подозираше това.

Със спокоен глас тя попита:

— Ще разследвам ли историята на замъка?

Той кимна.

— Да, но има и други неща. Ще запазя обясненията си за вечерята. Просто запомнете, че вашата работа е от жизненоважно значение за Даргентия.

Пейдж се усмихна на себе си. Думите му бяха потвърдили това, което тя си бе казала, преди да приеме работата: тя щеше да прави нещо от огромно значение за тази малка, нуждаеща се страна. Впечатляващо! Само да можеше родителите й да бъдат впечатлени от това… Усмивката й бързо изчезна.

Колата мина покрай два големи хотела.

— Те ще бъдат отворени за посетители само след седмица — каза Никоу. — И двата са луксозни хотели, без да са филиали на нито една световноизвестна верига.

Пейдж отново изпита гордост. Само че този път в нея се долавяше нещо друго. Загриженост? Тревога?

— Нима тук преди не е имало хотели?

— Само малки, но те рядко се посещаваха. Това е основата на моя план за възстановяване: туристите. Ще ви кажа повече подробности довечера, когато ще ви дам напътствия за работата.

Прекосиха моста и минаха покрай старата част на града. На централния площад, където един фонтан разпръскваше водата в продълговат басейн, се бяха събрали хора. Малко знаме с националните цветове на Даргентия — пурпурночервено, сребристо и кралско синьо, се развяваше на пилон в дъното на площада. В центъра се издигаше статуята на мъж със сурово изражение и гордо вдигната брадичка.

— Това ваш прадядо ли е? — попита Пейдж.

— Да, Никълас Първи. Той е живял преди почти три века. Аз съм Никълас Втори и нито един крал не е властвал тук между нас двамата. Много напразно изгубено време ни отделя един от друг.

Пейдж забеляза горчивината в гласа му и намръщената му гримаса. Тя се надяваше да научи нещо повече за съименника на Никоу — защо страната нямаше крал в толкова дългия промеждутък между тях двамата. Бе чувала много малко за Даргентия. Колко тежки времена бе имала тази малка държавица!

Но тя се бе натъкнала на нещо — само една бележка под черта в историята без значение за никого, освен за самата нея. Но тя едва се сдържаше да изчака да запълни празните страници на познанията си с това, което можеше да научи тук.

Докато прекосяваха града, много от хората им махаха с ръка и Никоу отвръщаше на поздрава. Той отвори прозорците на колата с автоматичния механизъм и вътре нахлуха призивите „Никоу, Никоу!“. Нищо подобно като представители на Тайните служби не притичваха нервно около автомобила. Никаква тревога, предположи Пейдж, за каквото и да било насилие.

Но тя не можеше да се въздържа да не си мисли за призива на собственото си сърце и трепетната вълна, която преминаваше през нея.

Най-накрая лимузината започна да лъкатуши по острите завои на пътя през планината, нагоре към замъка. След миг те се озоваха пред запълнения с вода ров, който обграждаше външната стена на замъка. Наоколо се разгръщаше привлекателен пейзаж. В кристалночистата, зелена вода плаваха почти черни лебеди. Всичките бяха толкова грациозни. Гледката бе очарователна, атмосферата — спокойна. Всичко това създаваше необичайно впечатление, си помисли Пейдж, като се вземе предвид бившата крепост и ровът, който я защитаваше.

Спирачките на лимузината изскърцаха, когато тя премина по един подвижен, дървен мост. Трябваше да спрат пред спуснатата решетка на крепостната врата. Никоу натисна едно контролно копче върху козирката и решетката започна да се издига.

— Обзалагам се, че в миналото завоевателите с радост биха направили това — отбеляза Пейдж.

— Обзалагам се, че сте права — съгласи се Никоу с усмивка.

Те минаха през тесния отвор в дебелата каменна стена, под щръкналите метални зъбци на вдигнатата решетка и се озоваха сред пищната зеленина на вътрешния кралски двор. Върбите и яворите тъкмо се разлистваха, а разцъфналите храсти придаваха колоритност на криволичещите алеи сред моравата.

В центъра се извисяваше замъкът, висок, увенчан отгоре с кула, и даже по-величествен отблизо. От върха на главната му кула един огромен флаг на Даргентия плющеше от бриза.

Никоу паркира лимузината пред огромна дървена врата и погледна часовника си.

— Сега е твърде късно, за да ви разведа наоколо. След около час ще бъде сервирана вечерята. Ще ви заведа до стаята ви. После ще ви оставя да се освежите, ако желаете, въпреки че изглеждате чудесно. Довечера ще вечеряме неофициално.

Когато той я погледна, тя се опита да спре червенината, която усети да се разлива по лицето й. Сведе глава с движение, което като дете бе усъвършенствала и с което се стараеше да скрие отвратителните си очила, тъй като върху лицето й падаха кичури коса. Не можеше да повярва, че изглеждаше чудесно. Не и при този тъмен, изпитателен поглед върху нея. Цялата бе изпомачкана от пътуването, от това, че бе съборена на земята… Но нещо повече от състоянието на дрехите я безпокоеше. Изведнъж на нея страшно й се прииска да бъде красива, така че този очарователен принц да можеше да я забележи като нещо друго, а не само като своя подчинена.

Но Пейдж бе реалистка. Тя не беше нито висока, нито ниска, нито грациозна, нито пищна, просто средна на ръст… просто обикновена. А и носеше очила, за бога.

Не бе достойна за вниманието на принца.

Скочи от колата само за да се почувства смутена, че не бе изчакала, защото Никоу бе излязъл, за да й помогне. Вдигна пътната си чанта, а той взе куфарите й. Тя се учуди защо един куп прислужници не се втурнаха, за да поемат багажа.

Той отвори с трясък огромната дървена врата. Както се очакваше, тя изскърца, сякаш черните й железни панти бяха автентични. Въведе я в преддверието.

В огромното антре бе изненадващо топло, при все че Пейдж усети мириса на мухъла от вековете. Тя се зарече да се върне и разгледа многобройните картини и гоблени, които висяха върху облицованите с дърво каменни стени, покрай които минаха, да проучи безбройните великолепни стаи, които бе зърнала по пътя си. Никоу я водеше по едно обширно каменно стълбище, покрито с червена плюшена пътека, преминаваха от зала в зала, докато тя не си каза, че трябваше да хвърля трохи след себе си като Хензел и Гретел, за да намери обратния път.

Най-накрая той спря.

— Това ще бъде домът ви, докато сте тук — посочи към отворената врата.

Намираха се в една от многобройните кули, защото стените на стаята, в която бе влязла, бяха сводести. Тя ахна на глас от удоволствие. Стаята бе толкова очарователна. Античната мебелировка се доминираше от едно изящно, гравирано легло с балдахин. Таванът бе украсен с рисунки от гръцката митология.

— Но това е чудесно — успя да изрече Пейдж.

— Надявам се, че тук ще се чувствате удобно. — Никоу остави чантите на земята и отвори гардероба, който подхождаше на леглото. — Строителите на замъци не са предвидили места за дрешници — обясни той.

Никой от тях не разбираше много от канализация и тя почувства облекчение, когато видя, че всичко бе модернизирано. Всъщност банята й бе не по-малко разкошна от спалнята. Вътре всички приспособления от блестящ месинг имаха античен вид, но бяха функционални.

— Ще дойдат да ви вземат за вечеря. — Той се обърна, за да напусне стаята. За миг Пейдж почувства остра болка, като че ли я изоставяха. Копнееше той самият да дойде да я вземе.

Колко смешно! Той беше принцът. Със сигурност разполагаше с цял взвод слуги, които оттук нататък щяха да се грижат за нея. Тя бе, напомни си, просто една негова служителка.

— Междувременно — продължи той, — ако се нуждаете от нещо, само позвънете. — Посочи към изящната масичка до леглото, върху която бе поставен телефон с много бутони. Изглеждаше твърде модерен за старинната подредба. — Разполагаме с модерна телефонна система, въпреки че невинаги работи така, както би трябвало. — После й обясни как да я използва.

— Благодаря. — Пейдж изпитваше към него благодарност за всичко: за това, че й бе дал работа, че я бе посрещнал, че я бе довел на това вълшебно място — за това, че й бе спасил живота.

Принцът сведе глава и непокорната му руса коса падна върху ушите му. Тя изпита абсурдното желание да я приглади назад.

Просто защото се обръщаше към един принц на малко име… тя, невзрачната, обикновена Пейдж Конър се обръщаше към принц на малкото му име! Принц, много по-красив, отколкото някога си бе представяла даже в най-дръзките си мечти. Достатъчно смел, за да скочи пред огнедишащи самотоварач, за да спаси нейния живот. И, разбира се, безкрайно очарователен.

За щастие, той се бе извърнал към вратата и не забеляза ярката руменина, която пълзеше по лицето й. Очарователният Принц, наистина!

— До скоро, Никоу — му пожела тя, но твърде тихо, за да я чуе.

После той си отиде.

Пейдж се усмихна, когато започна да разопакова багажа си. Тази работа бе твърде хубава, за да бъде истина. Красив принц, замък, възможността да води свое собствено разследване — фантастично! Тя извади от чантата си една изработена по поръчка блуза и я разгъна върху дантелената кувертюра.

— Не е ли просто чудесно? — някакъв сладък, трепетен глас зад нея отговори на мислите й.

— О, не! — прошепна Пейдж.