Линда О. Джонстън
Кристалната пантофка (2)

Глава втора

Пейдж не искаше да се обърне. Гласът й бе познат до болка.

Плод на нейното изстрадало въображение.

Така, този път нямаше да се остави да я заговори.

— Ти не си тук — изрече тя на глас, като се взираше в редицата дървени рози, гравирани върху горната част на леглото.

— Не ставай смешна, Елеонора — настоя гласът.

Пейдж рязко се извърна.

— Не ме наричай така. Името ми е Пейдж.

Една възрастна жена седеше на тапициран стол. Тя бе ниска и пълничка, със златиста коса с вече посивели корени. Кожата й бе гладка и нежна като пергамент от древността. Тя се усмихваше приятно и разперваше ръце, сякаш искаше да я прегърнат. — Скъпа ми Елеонора Пейдж Конър. Колко хубаво е отново да те видя.

Пейдж отстъпи назад.

— Върви си, Милисънт. — Гласът й бе нисък и груб. — Точно сега не се нуждая от услугите на вълшебна фея. Единствено се нуждая от нещо напълно действително.

— Няма никаква разлика. — Като отпусна ръце, жената се изправи. Носеше сини джинси и пурпурночервена риза, украсена с извезани златисти букви: ФЕИТЕ СИ ПАДАТ ПО ВЪЛШЕБНИТЕ ПРЪЧИЦИ.

Пейдж въздъхна.

— Какво те води насам, Милисънт?

— Ти, скъпа — приближи се Милисънт, а зад нея се разнесе цял облак от нещо блестящо. Вълшебен прашец, предположи Пейдж. За нищо не можеше да се използва в случая. — Сега какво мога да направя за теб?

Пейдж се почувства глупаво, че продължаваше разговора със същество, в съществуването, на което не вярваше. И все пак каза:

— Не съм убедена, че ти с прословутите си вълшебства си в състояние да ми кажеш в какво точно ще се състои работата ми тук.

— Мога да чета само твоите мисли, скъпа, но не и на другите хора.

— Тогава каква полза от теб? — Пейдж се засрами от своето раздразнение, но не направи никакъв опит да го прикрие. Тя извади жакета на костюма си и го захвърли на леглото. — Защо просто не се върнеш там, откъдето си дошла?

Милисънт погледна Пейдж в очите. Тя миришеше на люляк. Имаше издължен, тънък нос и блестящи, кръгли очички. При все че краищата на клепките й бяха спуснати, което винаги я караше да изглежда, сякаш че изпитва непрекъснато състрадание към другите, тя винаги се усмихваше.

Пейдж мразеше това повече от всичко друго.

— Не мога да си тръгна, преди да съм ти помогнала, мила. Ти сама знаеш правилата.

— Не желая твоята помощ, Милисънт. Винаги се превръща в някаква катастрофа.

— Не преувеличавай, Елеонора. Само един-единствен път ти помисли, че резултатите са катастрофални.

Пейдж остана безчувствена към мъчителния спомен за това.

— Моя дебютантски бал. Стана такова фиаско, че оттогава насам съм ти забранила да ми „помагаш“. — Тя изрече последната дума по такъв начин, сякаш това бе най-вулгарната псувня, за която можеше да се досети.

— Това е истина, бедничката ми. Но ти още не си научила тайната на вълшебните приказки. — Тя притвори клепки с още по-голямо съчувствие.

— Тогава защо не ми я кажеш и не си гледаш своята собствена работа?

— Спомни си правилата, скъпа.

Пейдж й обърна гръб и извади дрехите от куфара. Като отвори огромния гардероб, тя започна да окачва на закачалки блузи с бледи цветове, сако и рокля. Без да пророни и дума, тя продължи да разопакова вещите си, като се стараеше да не обръща внимание на нейната компания, която в действителност не съществуваше. През цялото време обаче усещаше милия поглед на Милисънт, вторачен в себе си.

Когато приключи с разопаковането, отиде в банята, за да си измие лицето с надеждата, че въображението й щеше да я остави на мира, когато се върне в спалнята.

Но не стана така.

Тя грабна една черна пола и бледозелена блуза и започна да се преоблича за вечеря. Най-накрая, неспособна повече да издържа на тишината, въздъхна.

— Предполагам, че ще си припишеш заслугите за това мое ново назначение, въпреки че брат ми го уреди.

Като не чу отговор, тя се извърна да погледне Милисънт, която премигна с редките си мигли и се усмихна утвърдително.

Това вбеси Пейдж.

— И предполагам, тъй като искаш да ме накараш да повярвам във вълшебните приказки, ти се опитваш да ме направиш следващата принцеса на Даргентия.

— Какво мислиш за тази възможност, скъпа?

Пейдж изскърца със зъби.

— Та това е просто смешно. Едва ли съм подходяща за принцеса. Със сигурност не съм от онзи тип блестящи жени, които могат да привлекат такова готино парче като принц Никоу.

— О, ти си забелязала, че той е готино парче?

— Трябва да съм мъртва и погребана, за да не го забележа. И не се опитвай да променяш темата.

— Няма. Какво мислиш за малкия ми номер на летището?

Пейдж цялата изтръпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Самотоварачът? Нали се задвижи?

Пейдж пристъпи към своята крехка мъчителка, сграбчила в юмрук гребена си, който взе от портмонето си.

— Та това е лудост! Нима искаш да кажеш, че ти подкара онова нещо след мен?

— Така че принц Никълас да може да спаси живота ти. А и той го направи. Не беше ли чудесен?

Да, беше, но Пейдж не искаше да признае това. Тя прекара болезнено гребена през заплетената си коса.

— Милисънт, можеше да ме нараниш! Да ме убиеш!

— Не и след като аз владеех положението, мила. — Милисънт изправи за момент глава, сякаш се ослушваше. После започна да изчезва.

— Почакай, сега! — нареди Пейдж. — Не искам да си отиваш, докато не ми обещаеш, че повече няма да се връщаш.

— Ще се появявам само когато имаш нужда от мен. — Милисънт се бе превърнала в една блещукаща сянка. Разнесе се слаб скърцащ звук, внезапен порив на вятъра, а после настана тишина — но само за миг. Някой почука на вратата.

Тя остана неподвижна за момент, като все още се взираше след Милисънт. Старата жена вече не бе тук. Тя никога не бе съществувала никъде. Тя бе плод на въображението на Пейдж.

Но защо тогава Пейдж все още усещаше мириса на люляци?

Стана на крака и се завтече към вратата, за да я отвори.

Там стоеше принц Никоу. Носеше бяла оксфордска риза, която откриваше широките му рамене. Русата му коса бе сресана назад и леко навлажнена, сякаш той току-що си бе взел душ. При все че стоеше висок и изправен, главата му бе наклонена. Очите му с цвят на кафе, изглежда, я наблюдаваха с топлота. А тези чувствени, силно изразени устни — те й се усмихваха над късо подстриганата му брада.

Внезапно Пейдж се засрами.

— Здравейте — каза меко тя.

— Здрасти. — Той се опита да надникне в стаята над рамото й. — Има ли още някой тук? Стори ми се, че чух гласове.

Пейдж трескаво затърси отговор.

— Само аз бях. Аз… аз винаги съм обичала актьорското майсторство и когато съм сама, се забавлявам, като изпълнявам сцени от пиеси. Играя всичките роли.

Той повдигна златистите си вежди и тя можеше да си представи какво си мислеше за нея: определено ненормална в крайния стадий на лудостта.

— Каква пиеса? — попита той.

Пейдж изтърси първата с феи, която й дойде наум.

— „Сън в лятна нощ“. Играех Титания и Оберон.

— Разбирам. — Но тези негови скептично повдигнати вежди казваха, че абсолютно нищо не разбира. Пейдж изпита огромно желание в този момент да потъне вдън земя. Той попита: — Готова ли сте за вечеря?

Готова беше. Изведнъж усети, че умира от глад.

Когато затвори вратата зад себе си, тя отново надникна вътре. Никаква призрачна сянка от Милисънт, благодаря на Бога. Дори мирисът на люляци бе изчезнал.

Пейдж трябваше да спре въображението си, особено тук. Между другото, като гледаше Никоу, тя реши, че действителността в това място не изглеждаше толкова зле.

 

Никоу я превеждаше през влажни, но величествени коридори, които не бе забелязала преди.

— Ще има и други гости за вечеря — каза той. — Леля ми и братовчед ми също живеят тук, въпреки че невинаги вечеряме заедно. А също така и други двама приятели помолиха за честта да посрещнат нашия нов историк.

Докато вървеше, Пейдж погледна към високия мъж, който крачеше до нея. Той никога не се отклоняваше от обичайната червена пътека, която покриваше пода на всяка каменна зала.

Не вярваше на историята й за самотните й актьорски представления. А защо трябваше да й вярва? Това бе една глупава лъжа, съчинена, за да прикрие една още по-абсурдна действителност.

Но Милисънт не съществуваше.

Само ако можеше тя да стои настрана.

Пейдж се радваше, че принцът сам бе дошъл да я вземе, вместо да изпрати някой слуга. Изпитваше наслада да го вижда. Крачката му бе стегната, а силната брадичка — гордо издадена напред. Това бе неговото царство и той го знаеше.

Мълчанието им бе нарушавано само от приглушените звуци на стъпките им по безкрайния килим. Пейдж се помъчи да измисли нещо остроумно и каза:

— Още преди да дойда тук, се опитах да проследя миналото на Даргентия. Не открих много — при все че една-единствена бележка със сигурност дълбоко я бе заинтригувала, — но зная, че неотдавна кралството е извоювало свободата си.

Без да спира, той я погледна. В тъмните му очи проблесна гордост.

— Точно така. Много дълго време моята страна бе васал на Франция.

Когато те свиха зад ъгъла и влязоха в една напълно непозната зала, на Пейдж й се прииска да зададе логичния въпрос защо Франция бе върнала независимостта на Даргентия, но изтърси само:

— Предполагам и вие сте отскоро в този замък. — Когато той кимна, тя продължи: — Тогава как успявате да се ориентирате?

Той се засмя.

— Опит. А как успявате вие да се ориентирате сред всички тези мухлясали архиви? Вашето резюме и отзиви показват, че вие сте твърде умела в откриването на подробности в историята.

Тя отметна главата си напред, така че косите й засенчиха очилата й, и се усмихна. Той, изглежда, очакваше отговора й. Дали случаят изискваше скромност, или призоваваше към истината? Най-вероятно последното.

— Ами да, имам много опит в това.

— Благодаря ти, Боже. Ако ви преведох през целия път до тук само за да науча, че съм станал жертва на измама, трябва да наредя да ви отсекат главата.

Пейдж едва не се спъна в края на пътеката. Дълбокият му глас бе сериозен. Той бе принц; нима бе обсебен от мания за власт? Осмели се да го погледне точно когато той спря пред една врата. Залитна към него и големите му силни ръце я задържаха, когато тя загрижено надникна в лицето му.

Очите му все още се смееха, но този път й устните му се усмихнаха.

Тя отвърна на усмивката му. Приятелчето имаше чувство за хумор по отношение на своето положение. Тя хареса това. Той също й харесваше.

А как можеше да не й хареса: той бе един прекрасен принц. Но това не означаваше, че проявяваше някакъв друг интерес към нея, освен като към служителка, специализирана в историческите изследвания.

Тя докосна с пръсти гърлото си.

— Така, ваше височество, с радост отбелязвам, че нямате никаква причина да призовавате вашия Велик инквизитор.

Той се засмя, после я докосна леко по рамото и я въведе в стаята.

Бе споменал и други гости, така че Пейдж очакваше да вечерят в Парадната зала. Замъците от тази епоха винаги имаха такава, обикновено с размера на един или два грандиозни старовремски кинотеатри. Вместо това трапезарията бе малка — само с размера на нейния апартамент. По гранитните й стени висяха свещници от ковано желязо с формата на пресечени фенери, които насочваха приглушени снопове електрическа светлина. Свещникът на масата от тъмно дърво гореше с цяла дузина свещи. Те хвърляха призрачна, трептяща светлина сред стаята без прозорци. Въздухът бе наситен с мириса на мухъл, който се долавяше осезаемо въпреки благовонията на цветята и ароматизираните свещи.

Около масата седяха четирима души. Като настани Пейдж на един стол, Никоу представи останалите гости, които станаха на крака.

— Това е леля Шарлот — посочи той жената вдясно на Пейдж.

Тя бе слаба, с неестествено жълт като тиква цвят на косата. Приветливата й усмивка разкриваше ужасно прехапване на устните. Тя подаде голата си ръка на Пейдж и едва докосна пръстите й.

— Добре дошли, мадмоазел Конър — изрече с нисък и топъл глас със силно изразен френски акцент.

От другата страна седеше синът й Рудолф, братовчедът на Никоу, който носеше колосана бяла риза с тясна вратовръзка в пастелни тонове. Беше толкова кльощав и това се подчертаваше още повече от извивката на носа му, който отпред изглеждаше тънък, но в профил се издуваше като корабно платно. Мекото му „Да, госпожице Конър, добре дошли. Моля ви, казвайте ми Руди“ — звучеше, сякаш езикът го болеше да говори.

Следваше един висок господин с посивяла коса, Едуард Кемпиън.

— Едуард е далечен роднина — обясни Никоу, — той и аз също така имаме делови отношения. — Неговата лисича усмивка изглеждаше неискрена.

Пейдж ни най-малко не се усъмни за чувствата, които четвъртата гостенка изпитваше към нея: безкрайна антипатия.

— Това е Сюзън Пелетиър — представи я Никоу. Скованата жена, която излъчваше презрение, бе висока, елегантна и неописуемо красива. Имаше високи скули, за които много световноизвестни манекенки биха й завидели. Бадемовите й очи изгледаха първо Никоу, после Пейдж и обратно Никоу. Недвусмисленият й поглед казваше на Пейдж, че тя бе хвърлила око на принца, така че — долу ръцете от него.

Пейдж едва не прихна да се смее на това безполезно предупреждение. Тя да привлече вниманието на мъж като Никоу? Едва ли.

— Всъщност Сюзън също е далечна роднина — добави Никоу.

— Много далечна. По сватовство. — Ниският глас на Сюзън бе изпълнен с многозначителност: може и интересът й към Никоу да бе очевиден, но това не бе кръвосмешение. Нейната копринена, гълъбовосива рокля прилягаше съвършено на тънката й като топола талия. Платиненорусите й коси, които падаха на вълни, показваха, че бе блондинка, която много се забавляваше.

На Пейдж й направи впечатление, че всички говореха на английски език, въпреки че за разлика от Никоу повечето от тях имаха френски акцент. Когато принцът достигна началото на масата, останалите се върнаха по местата си и седнаха едва след като той седна. Добре обучени, отбеляза наум Пейдж. Нейното място бе от дясната страна на Никоу.

Момиче в дълга до земята рокля, прилепнала към тялото, и бяла шапчица с къдри, сервира супата — благоуханен, вкусен бульон. В края на краищата, замъкът разполагаше с прислуга, помисли си Пейдж.

— И така, вие сте тук, за да помогнете за осъществяването на този чудесния план на Никоу — каза леля му Шарлот с толкова силен акцент, че Пейдж бе сигурна, че е чула погрешно. Тя подаде на Пейдж панера с топли козуначни кифлички.

— „Чудесен“ план, мамо — поправи я меко Руди.

— Какъв е този план? — Пейдж поне се надяваше, че ще разбере защо принц Никълас се нуждаеше толкова спешно от историк.

— Нашият скъп Никоу е на път да превърне Даргентия в доходоносен цирк — обади се Едуард. — И аз, от своя страна, също съм за това.

— Разбира се, че сте за това, Едуард — изгука Сюзън. — Но само ако той, със своето, о, толкова красиво лице, е въжеиграчът. — Тя се обърна към Пейдж. — Никоу е съставил най-превъзходния план, за да покаже Даргентия на картата на света, Пейдж. — Името Никоу се отрони от устните й като милувка, ала името на Пейдж прозвуча като трясък от счупено стъкло.

— Какво представлява планът?

— Той пръска милиони даргентински франкове, за да превърне това място в нещо привлекателно — отвърна Едуард.

— Вашите даргентински франкове — подчерта Сюзън и после се извърна от Едуард. — Те ни служат, за да развием нашия туризъм.

— Със сигурност мястото е достатъчно живописно за тази цел — усмихна се Пейдж на Никоу. Той отбеляза коментара й с повдигане на русолявите си вежди.

— Семето се крие в природата — вметна Рудолф със слаб и задавен тон. Когато всички погледи паднаха върху него, той целият се изчерви и изпусна шумно лъжицата си в чинията със супа. Но продължи с игрив тон: — Както в „Джак и бобеното стъбло“. Ние сеем семената и от тях ще порасне нещо огромно и пищно. Точно тук идва ред на Сюзън.

— Скъпата Сюзън не е фермерка, а специалист по транспортния отрасъл — усмихна се през масата Шарлот с беззъбата си уста. — Тя притежава своя собствена агенция с клонове…

— „Клонове“, мамо — прошепна Руди.

— … в Париж и Лондон, а сега открива филиал и тук.

Пейдж забеляза лукавата усмивка, която Сюзън изпрати на Никоу. Този път принцът отвърна на усмивката й. Някаква остра болка премина през Пейдж. Не можеше да го ревнува от тази красива жена. Порасни, Конър, помисли си тя. Разбира се, че принцът ще флиртува с някоя толкова сексапилна жена, каквато е Сюзън, без въобще да поглежда Пейдж.

След всяко ново блюдо Пейдж все повече се уверяваше, че ястието е дело на изключителен майстор готвач. Храната бе превъзходна: агнешки котлети, аспержи Бернази, леко задушени в лук картофи.

Разговорът за бъдещето на Даргентия като туристически рай продължи. Всички изглеждаха въодушевени въпреки усещането на Пейдж, че удоволствието на Едуард се основаваше на нещо по-земно от какъвто и да било икономически просперитет на малката държавица. От целия разговор Пейдж разбра, че парите за финансирането на проекта за развитието на туризма бяха заем.

Красивата Сюзън бе изпълнена с идеи: посещения на замъка, разходки из забележителностите на града, маратони с велосипеди, специални традиционни атракции. През повечето време Пейдж слушаше и забелязваше въодушевлението на Никоу.

Чак след кафето и превъзходната торта „Сахер“ с разбита сметана тя се почувства достатъчно удобно, за да попита:

— Как се вмествам аз във всичко това? Защо съм тук, Никоу?

Тя усети върху себе си хладния поглед на Сюзън, който бе достатъчно красноречив за нейното собствено мнение: идването на Пейдж тук не бе добра идея.

Но Никоу отвърна:

— За да превърнем Даргентия в Мека за туристите, тя се нуждае от история. Разполагам с цяла библиотека, пълна със стари книги и семейни книжа, но няма и един том, посветен изцяло на Даргентия. Това ще бъде вашата работа.

Сърцето на Пейдж заби учестено. Това бе работа точно като за нея!

— Тогава аз трябва да направя проучване за миналото на страната и да напиша книга?

— Точно така, а даже и нещо повече: памфлети, статии за пресата, рекламни брошури.

— Докато се занимавате с това — прошепна Руди, който изследваше една лъжица пред порозовялото си лице, — може би ще успеете да намерите скъпоценните камъни на даргентийската корона.

— Наистина ли? Нима има и изгубени скъпоценности? — Пейдж не можеше да прикрие възторга си.

Едуард се намръщи.

— Поне на приказки — изръмжа той. — Но те са така важни за вашите планове, нали, Никоу?

Пейдж се изненада, че Никоу прие без коментар подигравателния тон на Едуард.

— Може би — съгласи се той, — но ще ви помоля за друг, почти непостижим подвиг: вие трябва да приготвите една блестяща рекламна брошура само за две седмици. Трябва да бъде готова за бала.

Всички около масата започнаха да говорят в един глас. Всички задаваха един и същ въпрос:

— Бал ли?… Какъв бал?

Усмивката на Никоу приличаше повече на гримаса, с която, изглежда, се поздравяваше за постигнатия ефект.

— Страна, която има претенциите да бъде вълшебно кралство за туристите, трябва да организира бал, даден от своя принц за неговите знатни приятели и съседи.

— Защо? — попита подозрително Сюзън.

— За да ми намерят подходяща принцеса за съпруга, разбира се. — Никоу най-безцеремонно отхапа парче от тортата си.

— За какво говорите? — извика Едуард. Той стовари юмрук на масата до празната си чиния. Един огромен диамант проблясваше на безименния му пръст.

— Това не е добра идея, Никоу — намеси се Руди. В малките му бледи очички се четеше тревога.

Сюзън се надигна наполовина от стола си. Сивата й рокля се отвори леко при деколтето, за да открие голяма част от бюста й.

— Как можахте?

Шарлот се начумери.

— Руди е прав, Никоу. Знаете, че на поданиците ви това няма да хареса.

— Не мога да управлявам държавата, като се проявявам като пълен глупак.

Пейдж се зачуди какво ли имаше предвид.

Сякаш бе изказала въпроса си на глас и Руди я погледна, въпреки че той изглеждаше неспособен да я погледне право в очите.

— Госпожице Конър, вие навярно не знаете легендите за Даргентия.

— Не — отвърна Пейдж, — макар че се надявам да ги чуя.

— Руди е нашият специалист по градоустройството — гордо каза майка му.

Руди продължи:

— През цялото време, докато Даргентия бе част от Франция, народът ни се придържаше към старите си легенди. Може би тази, на която най-много се вярва, гласи, че за да се възстанови напълно независимостта на държавата, трябва да бъдат открити диамантите от короната, известни като Легендарните (Ees Fabuleux). И тогава кралят трябва да се ожени за обикновена жена.

— Не принцеса — подчерта Сюзън. Въпреки семейната им връзка с принца, Пейдж предположи, че Сюзън трябваше да е достатъчно далечна роднина, за да се счита за обикновена жена. Иначе не би поддържала толкова ревностно легендата.

— Една булка с кралско потекло ще доведе със себе си много туристи — каза Никоу, — да не говорим за финансовата помощ, която бихме получили. Вече възвърнах суверенитета на Даргентия и без да съм открил Les Fabuleux. Не мога да управлявам тази държава, като се ръководя от възгледите на собствените ми наивни поданици. Ще се оженя, за когото трябва. Не е ли това някаква ирония на съдбата? Години наред пренебрегвам всяка жена, която ме преследва заради титлата ми, а сега ще направя същото с някоя нещастна принцеса.

Пейдж дори не подозираше, че бе реагирала, докато Никоу не се обърна към нея и каза:

— Изглеждате шокирана, госпожице Конър. Нима звуча коравосърдечно?

Тя вдигна ръка, за да протестира, но той продължи с тон, който не търпеше възражения.

— Добрият монарх пренебрегва собствените си желания в името на своите поданици — даже когато трябва да се ожени заради тяхното благоденствие, без да получи благословията им. А аз възнамерявам да играя ролята на проклетия добър монарх.

— Сигурна съм, че ще бъдете такъв — промърмори тя. Но със сигурност не и щастлив монарх, помисли си. Стори й се, че зад суровата решителност в тъмните му очи бе доловила сянка от тъга.

— Добре — каза Шарлот, като попи подутата си уста със салфетка, — щом така сте решили, бих желала да ви помогна със списъка на гостите, Никоу. Макар че, предполагам, Алфред скоро ще се върне и ще се заеме с това.

— Всеки ден го очаквам — кимна Никоу.

Като недоумяваше кой бе Алфред, Пейдж попита:

— Името на диамантите означава ли, че те са необикновени или са само измислица?

— По-скоро първото — отвърна меко Руди. — А някои хора вярват и в последното.

Като се замисли за момент, Пейдж се умълча, въпреки че вътрешно усети напрежение. Само две седмици, за да разкрие достатъчно от историята на страната, че да напише една блестяща брошура? Все още не предполагаше колко важна можеше да се окаже тази задача. Но за Никоу, който прахосваше толкова време и пари, за да привлече от чужбина историк, явно работата щеше да бъде от изключително значение.

И колко смешно от нейна страна бе и за миг да се учуди, че принц Никълас от Даргентия бе готов да избере своята булка. Разбира се, че той заслужаваше някоя с кралско потекло, без значение какво гласеше легендата.

Отвътре я загриза безпокойство. Не можеше ли Милисънт да…? Сигурно не.

Тъй като Шарлот настояваше, Никоу ги запозна с някои подробности, които вече бе уточнил.

— Балът ще се състои след пет седмици, тук, в замъка. Всеки в Даргентия ще бъде поканен. Въпреки това повечето ще бъдат наети като слуги, защото ще поканим и представители на кралските фамилии в цял свят. Туристите ще бъдат добре дошли, разбира се.

— Разбира се — каза раздразнен Едуард. — Но може би кралските особи ще запълнят хотелите.

— Ще им намерим подходящи жилища някъде другаде — отвърна Никоу. — Тук, в замъка, например.

Пейдж се учуди защо Едуард смръщи прошарените си вежди.

— Жителите на вашия град няма да се справят — изръмжа той. — Те си нямат и най-малка представа как се ръководят хотели.

— Вече е започнало обучението им, а и те ще се научат достатъчно бързо — каза Никоу. — Поне по този начин ще могат да практикуват.

— По-добре ги накарайте да се поупражняват тук, в замъка — измърмори Едуард. — Имате неотложна нужда от слуги.

— Има много по-важни неща от това да се погрижим за нашето удобство — намеси се с мек глас Шарлот. — Но, Никоу, боя се, че ще се наложи да прекратите работата си, за да убедите вашите поданици да се заемат с всички приготовления за бала.

— И така, нашият принц Никоу ще търси своята Пепеляшка — с ироничен тон каза Едуард. — Колко романтично.

— Изобщо няма да бъде Пепеляшка — тихо отвърна Руди. — Никоу кани кралските особи и ще си избере една от тях. Въпреки че бих желал да премислите. Поне първо се опитайте да откриете диамантите.

— Няма да забавя бала заради такива глупости — изрече Никоу, — но със сигурност не бих се отказал от тях, за да погася дълговете си. — Той стрелна Едуард с многозначителен поглед.

— Нима наистина ще се осмелите да ги продадете? — саркастично попита Едуард.

— А мога ли наистина да си позволя да не ги продам? — студено отвърна Никоу.

Пейдж остана мълчалива, като се взираше в разбитата сметана върху останалото парче от тортата пред себе си. Със споменаването на Пепеляшка безпокойството й се превърна в ужасяваща сигурност. Не само че пребиваването й в тази възобновяваща се монархия бе нагласено, но такава бе и идеята на Никоу за бала.

Пейдж не проумяваше как Милисънт бе постигнала това. С магия, може би, при все че Пейдж не вярваше в магии. Тя дори не вярваше и в Милисънт. И все пак тази сладка, несръчна фея се готвеше да хване в капана си този принц за Пейдж.

А и в легендата, независимо колко древна бе според тези хора, Пейдж долавяше намесата на Милисънт. Пейдж със сигурност бе обикновена жена. Но, за щастие, Никоу бе решен да си избере принцеса.

Пейдж и преди се бе унижавала поради намесата на Милисънт. Без съмнение, тя отново щеше да изпита това унижение.

И ако Никоу сам избереше своята знатна булка… ами, добре, това не й влизаше в работата. Но каква болка й причиняваше тази мисъл!

Гласът на Никоу прекъсна мислите й.

— Искам Даргентия да разполага със своя история преди бала. Да вървим, Пейдж. Ще ви запозная с вашата работа. — Той за последно отпи от кафето си и върна чашката върху чинийката.

Пейдж с радост се извини и последва принца. За момент почти бе забравила за злополучния инцидент на летището, но усещането за скованост, докато вървеше, я накара да си спомни за него. Нима Милисънт наистина…? Пейдж нямаше да й го прости!

Библиотеката се намираше в дъното на залата наблизо. Никоу запали осветлението.

Тук бе дори още по-просторно от трапезарията. Лъскавата дървена ламперия и вградените етажерки, огромната каменна камина, пищните дивани от кафяв плюш, всичко й изглеждаше така познато. Когато Пейдж и Никоу влязоха, стъпките им отекваха по голия дървен под, докато не стъпиха на един от безбройните ориенталски килими. Пейдж долови мириса на прах и това й напомни познатия аромат на древните книги.

Лавиците бяха почти празни. В единия край на стаята обаче, до огромно бюро, бяха наредени една върху друга около дванадесет кутии — пълни, предположи Пейдж, с книги.

Никоу я заведе до масата и остана прав до нея. Изглеждаше царствено в бялата си риза и тъмни панталони. А може би външният му вид нямаше нищо общо с дрехите и всичко се дължеше на начина, по който се държеше.

— Тези кутии съдържат всички томове на европейската история, които семейството ми е събирало, а също така и семейните документи. В някои от книгите се споменава Даргентия, но в повечето — не.

Пейдж позна по сключените му вежди, че това въобще не го правеше щастлив. Тя се осмели да каже:

— От дълго време изучавам историята на света, но докато не започна да търся нещо определено за Даргентия, не мисля, че ще открия каквото и да било за миналото на този страна. — „С изключение на един интересен факт“ — помисли си тя.

— Вие и останалия свят.

Принцът издърпа един гравиран дървен стол и й го предложи. Пейдж сподави усмивката си. Почувства се странно разглезена. За него обаче това действие може би беше проява на обичайна учтивост. Опъна гънките на меката си черна пола и седна.

Той също седна.

— Нека да ви дам малко информация. — Той поглади замислено брадата си, докато търсеше начин да започне. В дълбините на тъмните му очи се четеше болка. Пейдж изпита желание да можеше да я премахне с милувки.

Съзнанието й отново се изпълваше с такива глупости! Тя едва доловимо поклати глава. Откъде можеха да й идват тези странни желания? Нима това бе резултат от намесата на Милисънт?

Добре, Пейдж нямаше да се поддаде. Тя трябваше да действа разумно по отношение на Никоу, без значение колко впечатляващо изглеждаше той — и без значение, че бе принц.

Но той бе и мъж, който, изглежда, страдаше. Тя разбра, че най-добрият начин да му помогне бе само да го изслуша.

— Ще откриете, че Даргентия е била независима държава до седемнадесети век. Моят предшественик, Никълас Първи, бил силен водач. Някои даже го считали за тиранин. Явно се е борил много, за да запази Даргентия свободна. Но Франция, в края на Седемгодишната война, била по-силна. После, въпреки че хората, които оцелели, съхранили нашата култура, Даргентия останала подвластна на коя ли не държава, стига тя да била силната на деня: на Франция, на Германия, та дори за кратко време и на Швейцария.

— Как извоювахте независимостта си? — Пейдж отдавна искаше да зададе този въпрос. — Зная, че това се е случило наскоро. Обаче всичко, което си спомням, е само една кратка статия в новинарско списание — почти всичко бе свързано с разцеплението на Съветския съюз и обединяването на Германия.

По чудесните месести устни на Никоу заигра усмивка. Тъмните му кафеникави очи се озариха от светлина и тя изтри от съзнанието си болката, която бе забелязала в тях.

— Дипломатичност — отвърна леко той. — Избран е подходящият момент, съчетан с внимателно договаряне, прикрити заплахи и много тактичност. И, хоп! Една стара държава се появява като една от най-новите в света.

Пейдж се присъедини към веселия му смях. Но за момент погледите им се срещнаха и двамата се умълчаха. Внезапно тя се почувства засрамена. Напрежението идваше от погледа на принца, сякаш той се стремеше да открие нещо дълбоко вътре в нея. Тя се уплаши, че той щеше да го намери. По-ужасно от това не можеше да се чувства.

Питаше се дали той не е бил посредникът, който бе извоювал свободата на тази страна. Навярно беше така. Вярваше, че не би се спрял пред нищо. Но се почувства твърде объркана, за да го попита. Не и сега. Но трябваше да разбере това за историята.

Взе една книга от пода и се загледа съсредоточено в нея, за да избегне погледа на Никоу. Мъчеше се да поднови разговора.

— И така, разполагам само с две седмици, за да напиша исторически памфлет.

— Да — потвърди той, — и общ преглед няколко дни по-рано за илюстратора. По такъв начин брошурата ще бъде готова за бала.

Балът. Пейдж се сблъска толкова жестоко с действителността, сякаш я бяха залели с ледена вода. Въобразяваше си, че бе необходима на този мъж, а всичко, от което той се нуждаеше, бе тя да свърши работата, за която бе наета. Представяше си, че той се интересува от нея, а всяко негово действие показваше само обичайна учтивост.

— Когато памфлетът бъде готов — продължи принцът, — искам да продължите да търсите подробностите. Най-накрая, бих искал да оповестя миналото на Даргентия чрез всички възможни медийни средства. Един ден, може би, дори ще продуцирам филм за нея в Холивуд.

— Това цели да привлече туристите — отбеляза Пейдж с подчертано професионален глас, в който се долавяше нотка на въодушевление.

— Разбира се. Всичко се крие в маркетинга, а ако има нещо, от което да разбирам, това е маркетингът.

Пейдж очакваше принцът да познава изкуството да бъде добър лидер, държавник, дипломат — но да познава науката маркетинг?

— Защо точно това?

— Така планирах — отговори той. — Когато следвах в Бизнес университета в Харвард, аз внимателно избрах първата си специалност.

— Маркетинг ли?

— Да. Имах чувството, че можеше да ми послужи, и сега това стана. — Той внезапно се изправи. — О, проклятие! — Той започна да крачи из стаята като затворен в клетка лъв. Какво точно сравнение, си помисли Пейдж, с неговия царствен произход и с русата му, буйна коса. Той очевидно бе ядосан.

На нея ли? Тя се погледна. Нима бе казала нещо неуместно? Или бе направила нещо нетактично?

— Но не, забравих нещо — каза той.

Пейдж бавно въздъхна. Поне не го бе ядосала.

Той се спря до една купчина с кутии и започна да ги подрежда на масата. Ако можеше да се вярва на етикетите им, те съдържаха компютърни части.

— Възнамерявах всичко това да е сглобено, когато пристигнете. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да се погрижа за това.

Пейдж поклати глава, неспособна да сподави усмивката си.

— Защо се смеете?

— Защото съм смаяна. Това място е такъв миш-маш от дванадесети и двадесети век: механизирани подвижни врати, вътрешна канализация в кулата на замък, компютър, телефони…

— Бързо схващате! Тази атмосфера ще привлече туристите. Това е първото нещо… — Гласът му замря, сякаш му хрумна нещо. После продължи: — Но те няма да останат, ако не се почувстват удобно тук, така че ще открият всички удобства. — Той спря да реди кутиите една върху друга. — Елате, Пейдж Конър. Ще ви заведа обратно до вашата стая. Сега сте изтощена, а трябва да започнете с работата си още рано сутринта. После ще ви разведа из замъка.

Тя го последва до вратата на библиотеката, където той изгаси лампите и заключи вратата зад тях.

Преведе я през зали, които, ако не напълно познати, поне имаха картини и украшения, които тя си помисли, че бе виждала и преди това. Скоро спряха пред вратата на стаята й в кулата.

— Благодаря за всичко — срамежливо каза Пейдж. Той се наведе напред, вдигна ръката й и я целуна.

Сладка тръпка премина през нея.

Забрави го, Конър, каза си тя. Това е само проява на прословутия чар на Очарователния Принц.

Все пак, когато затвори вратата зад себе си, тя не можа да възпре желанието си да помечтае да е поне малко по-красива.

Изведнъж усети мириса на люляци. С ръка все още на вратата, тя бавно извърна глава.

Усмихната, Милисънт седеше на леглото. Пейдж затвори очи. О, не!

Когато пак отвори очи, Милисънт все още бе там. Без да каже и дума на своята въображаема натрапница, Пейдж отвори вратата и избяга в залата.