Линда О. Джонстън
Кристалната пантофка (18)

Глава осемнадесета

Десет дни след това през един следобед Никоу седеше на бюрото си и разлистваше отговорите на поканите за бала. Не бяха достатъчни за терасата… имаше още свободни места там. Само преди седмица бе изпратил поканите и отговорите вече прииждаха — все положителни. Почти всички кралски семейства в Западна Европа изпращаха свои представители — предимно жени. В края на краищата той представляваше само една стока за продан на пазара за женитба за кралски особи.

Той бързо бе преодолял глупавата идея да се ожени за обикновена жена, без значение колко високо неговите поданици ценяха своите абсурдни легенди.

Но някой от знатен род също като него би разбрал тежестта, която той носеше на плещите си. Неговите задължения към народа.

Така скрити мотиви нямаше да го безпокоят; такива нямаше да има в женитбата по сметка.

Нямаше да има и страст. Но той бе вкусил от страстта, когато Пейдж Конър бе тук, а докъде го бе довела тя? До състояние непрекъснато да си спомня едни и същи неща, които го бодяха, сякаш бе хванал кактус, който бе оставил по кожата му множество бодили, ето до какво. Спомени за моментите, които бе прекарал с Пейдж.

Той трябваше да спре да мисли за нея. Още сега.

Върна се към писмата с отговорите, така решен да се съсредоточи в тях, сякаш те криеха тайната на младостта. Едва повдигна поглед от тях, когато Алфред влезе.

— Тя се върна — каза той на Никоу и изпъчи тесните си рамене под своето сиво сако.

— Кой? — Никоу почувства как една абсурдна усмивка заигра на устните му, но я заличи бързо с намръщена гримаса.

— Не се правете на тъп… Сир. — Прислужникът седна на любимия си стол с висока облегалка срещу бюрото на Никоу.

— Тогава, Алфред, не ставайте саркастичен. — Разбира се, че знаеше за кого говореше слугата му. — Предполагам — продължи студено той, — че говорите за вашата прословута госпожица Пейдж.

— Ами, да — призна прислужникът. Лицето му се сбръчка още повече, когато той се начумери. — При все че тя не е точно моя. Ваша ще бъде по-вярно.

— Не ставайте смешен — сряза го Никоу. Но трябваше да попита: — Къде е в момента?

— В стаята си. Разопакова багажа си. Обеща този следобед да поднови работата си по вашата история.

Пет минути по-късно, след като Алфред си бе отишъл, Никоу откри, че се катереше нагоре по стълбите към кулата. Той трябваше да говори по работа със странстващата госпожица Конър. Това бе единствената причина, поради която бе тук.

Поколеба се пред вратата — но само за миг. Той бе принцът и това бе неговият замък. Ако тя не желаеше да го види… жалко!

Той рязко почука по твърдото, полирано дърво на вратата и усети как силата на чукането му го наказа по кокалчетата на ръката му.

— Влезте — извика сладкият глас, който той така добре си спомняше.

Завъртя хладната метална дръжка и отвори вратата.

Във въздуха се усещаше слабият мирис на бебешка пудра, който изпълни ноздрите на Никоу, и на него му се прииска да го вдъхва отново и отново. Напомняше му на планински въздух и падаща вода — и една топла, изпълнена с желание, чудесна жена, която…

Той бързо пропъди тези мисли, сякаш се бе сблъскал в непомръдваща стена. Яростно се огледа наоколо.

Пейдж стоеше до украсения гардероб и закачаше някакви дрехи. Когато го видя, спря и притисна обикновената, синя рокля като щит към гърдите си.

— Здравейте, Никоу. — Гласът й бе трепетен, изражението — предпазливо, а кехлибарените й очи — големи като на уплашена кошута.

Да, тя трябваше да се тревожи. Може би той просто трябваше да хвърли дрехите й обратно в куфара и да я изгони оттук.

Но не, по дяволите! Тя бе наета за работа, която бе наполовина свършена. На него му трябваше история на страната. Тя бе историчка и при това много добра; бе харесал брошурата й, въпреки че акцентът в нея падаше върху онези глупави легенди.

И нейната идея за състезанието бе възхитителна. Откакто брошурата бе публикувана в световния печат, резервациите бяха започнали да прииждат в двата нови даргентийски хотели.

Той се нуждаеше от оригиналността й. От неудържимия й стремеж.

Втренчи се в меките влажни устни, които бе целувал преди повече от седмица. Сега бяха леко отворени и треперещи. Той се нуждаеше от… нея.

Не. Интересът му бе чисто професионален. Щеше да я държи тук само още няколко месеца, докато приключеше работата си. После нямаше да я види никога повече.

— Вие се завърнахте — каза грубо той.

Тя погледна надолу към себе си.

— Така изглежда. — Извърна се и окачи роклята, която все още държеше в гардероба. Когато отново го погледна, той забеляза, че все още носеше медальона с лебеда. Малкото златно украшение висеше на верижка под яката на бялата й, по поръчка ушита риза. Все пак верижката не бе достатъчно дълга, за да достигне до гърдите й. Той не би имал нищо против да положи там…

— Забавлявахте ли се? — продължи безцеремонно той. Най-малко искаше тя да си помисли, че забавленията й го интересуваха.

— Беше… чудесно. След Кан отидохме в Париж. Някой ден бих желала да се върна там сама. Родителите ми… — Тя спря и сведе глава, така че погледът й идваше към него отстрани. Изглежда, се колебаеше да обсъжда родителите си с него. — Както и да е, готова съм да се върна към работата си. — В тона й се долавяше нотка на озадаченост, сякаш го питаше дали той още я искаше.

Разбира се, че я искаше… за работата.

— Чудесно — каза той и потърка брадата си с опакото на ръката. После се изтърва: — Много добре сте се справили с брошурата. Към нея добавиха илюстрации, напечатаха я и сега се разпраща по целия свят.

Тя се усмихна толкова лъчезарно под тези отвратителни очила, че на него му се стори, сякаш слънцето бе надникнало през прозореца на кулата. Но преди този ден то прежуряше така силно, колкото силно бе и отчаянието, което го обзе при нейното заминаване оттук.

Тя незабавно сведе главата си напред и скри гордостта си под потока красиви, черни коси. Защо това движение го караше да се чувства толкова сантиментален и в същото време толкова нещастен?

Той сподави това чувство.

— Само ме дръжте в течение на работата си.

— Разбира се, ваше височество — отвърна тя. Тонът й не звучеше саркастично. Но той имаше чувството, че тя го бе принизила до размера на малкия лебед, който висеше на такова сладко място.

Все пак, по дяволите, изпитваше смешното облекчение, че тя се бе завърнала.

Когато Никоу излезе от стаята с царствената си походка, Пейдж падна на колена точно където допреди миг бе стояла права до гардероба.

Беше си мислила, че вече бе преодоляла това чувство — че щеше да се завърне, да свърши работата си докрай, да се отнася към него хладно и професионално.

Сега не бе толкова уверена в себе си.

Всяка частица от изтерзаното й тяло се измъчваше от копнеж по него. Само ако можеше да види в прекрасните, тъмни очи на Никоу поне искрица от онази сладост и страст, които бяха преживели заедно…

Глупава, глупава романтика, даже и след като бе изхвърлила от живота си цялата тази идея за вълшебните приказки.

Това я терзаеше също. Болеше я да се върне в тази стая и да знае, че Милисънт нямаше да я посрещне.

Стана на крака и се върна към разопаковането на багажа си. Родителите й бяха настояли да й купят дрехи. За щастие, при все че те разглеждаха оригинални модели на известни дизайнери, тя се бе задоволила с по-практични дрехи — поли и блузи, които в действителност щеше да носи. Въпреки че родителите й поклатиха глави и въздъхнаха.

— Но ти трябва да си изградиш стил, мила ми Пейдж — й бе казала майка й. — Особено след като сега живееш в замък.

Същите думи бе чувала много пъти и преди да заживее в замъка. Ако никога преди не си бе изградила стил, едва ли щеше да успее сега. А и тя нямаше да живее дълго време в замъка. Но нейната майка й мислеше само доброто.

— Ще се опитам — бе обещала Пейдж.

Но на Пейдж единствено й харесваше стилът на дрехите, които Милисънт измисляше за нея. Тя трябваше да остави грижата за стила на облеклото си на вълшебната си кръстница. Винаги когато искаше да изглежда добре, Милисънт се бе грижила за гардероба й.

Разбира се, единствената причина, поради която искаше да изглежда добре на това място, току-що бе излязла през вратата. Но него очевидно въобще не го интересуваше дали тя носеше раирана бледозелена риза над червеникавокафяви панталони на точки.

Но Милисънт… Докато окачваше в гардероба закачалка с нови поли, които не се нуждаеха от гладене, Пейдж въздъхна. Преди да отлети за Париж, се питаше дали бе постъпила правилно. Силата на Милисънт се бе стопила пред очите й. Нима по някакъв необясним начин тя бе унищожила съществото, което я бе дарило единствено с любов и загриженост?

По-добре беше да се опита да повярва, че Милисънт не съществуваше. Мисълта, че не беше така, й причиняваше само болка.

Тя огледа спалнята в кулата. Балдахиновото легло изглеждаше както обикновено. Таблата при главата бе гравирана изкусно с цветя, които изглеждаха съвсем скоро избърсани от прахта. Алфред трябва да бе почистил. Полираните колони на леглото се издигаха нагоре към тавана. До тях неведнъж преди се бе появявала Милисънт.

Цветната, ватирана кувертюра бе опъната. Пейдж си спомни как Милисънт бе седяла върху нея, без дюшекът да се вдлъбва под теглото й.

Веднъж персийският килим на пода бе залят от цял куп лакомства. Върху гравираната масичка до леглото имаше чиния с две бисквити и чаша мляко.

Благодарение на…

— Милисънт — извика на глас Пейдж. — Върнах се. Тук ли си?

Нищо. Нито люляци, нито глас в съзнанието й.

Разбира се. Истината беше, че тя винаги бе вярвала в Милисънт. Знаеше това. Но когато преднамерено реши да не вярва във вълшебства, изгони феята от съзнанието си. Магиите на Милисънт не си заслужаваха труда. Иначе твърде много я болеше да се надява в противното. За Пейдж вълшебните приказки никога нямаше да се сбъднат.

Пейдж се хвърли на леглото, което се вдлъбна под тежестта й там, където под тялото на Милисънт не се образуваше вдлъбнатина. Може би не биваше да се връща обратно. Тя сериозно се замисли дали да не повика Алфред, да му каже, че бе решила да прекрати работата си в Даргентия и бе приела работата в музея „Милърс Майн“ в Ню Мексико.

Не че бе сигурна, че мястото бе още свободно.

Но тя бе обещала да довърши историята на Даргентия. Все още не бе стигнала доникъде с нея, а бе срещнала толкова много обикновени хора, на които можеше да помогне, ако продължеше. Освен това тя все още не бе разрешила собствената си загадка по отношение на Джон Уензъл от Уилиямсбърг.

По-добре беше да се залавя бързо за работата си. Така щеше да успее да напусне по-скоро. Нямаше да има време да съжалява за вълшебната си кръстница, за която бе решила да повярва, че бе само плод на нейната фантазия.

Или за принца от плът и кръв, който не искаше да има нищо общо с нея.

За Пейдж дните се нижеха толкова бързо, колкото късният, пролетен вятър на Даргентия обръщаше страниците на старинните книги, които тя четеше. Когато й бе възможно през деня, отнасяше книгите за прочит при рова. По този начин можеше да храни гъските и лебедите, без да се отбива при рова привечер. Предпочиташе да избягва компанията на Алфред, който я наблюдаваше с очи, които казваха, че той подозираше за чувствата й към Никоу. А последното нещо, което искаше, бе да повтори нощните си преживявания край рова под лунната светлина и спокойствието на дърветата. Това й напомняше на посещенията й тук с Никоу.

Сега принцът се държеше на разстояние от нея, като едновременно с това даваше ясно да се разбере, че наглежда своенравната си служителка.

Тя инсталира компютърните програми, които родителите й бяха донесли, и изпробва някои от тях. Даже и с достъпа чрез Интернет до архивите на всички университетски библиотеки в света тя почти не откри нещо, което можеше да добави към колекцията от даргентийски исторически книжа в замъка.

Другият й главен източник бяха историите на гражданите, които бе срещнала. Те често я викаха, за да я запознаят с подробности от легендата, която току-що си бяха спомнили. Или я изпращаха при приятел, който имаше баба, пралелята, на която бе написала нещо, което можеше да я заинтересува.

Стана голяма приятелка с Анет и Марсел Мартин — младата двойка, любовта, на която към местните легенди бе толкова силна, колкото тази на по-възрастните граждани. Анет, която бе учителка, често разполагаше със свободни следобеди. Пейдж се срещаше тогава с нея, готова да сподели най-новите си исторически разкрития.

Реконструкцията на града бе почти привършена и повечето от скелетата на сградите бяха махнати.

И двата хотела бяха отворени и при все че още не се бяха напълнили, те сервираха следобеден чай, а Пейдж и Анет често ги посещаваха.

Обикновено избираха „Dargentian Royale“, по-представителния от двата хотела. Не че храната тук бе значително по-добра, тъй като и двата хотела се славеха с незабравимите си деликатеси. Мейбъл не бе единствената даргентийка, която кралското семейство бе изпратило да учи в Кордън Блю.

Но „Dargentian Royale“ предлагаше нещо, което „Hotel Argentvue“ не можеше да предложи — съпруга на Анет като управител на хотела. Когато можеше, той се присъединяваше към тях.

Един ден, почти три седмици след завръщането на Пейдж от Франция, тя седеше на малка маса срещу Анет и Марсел и си играеше с един конец от бродираната, ленена покривка.

Анет изглеждаше уморена. Даже късите й тъмни къдри бяха клюмнали.

— Наближава краят на учебната година — обясни тя. — Има още толкова много да се направи, а толкова малко време да се постигне.

Пейдж кимна.

— Това е нещо, което разбирам.

— А твоята история за нашата малка страна — как върви? — Марсел втренчи в Пейдж напрегнатите си сини очи.

Ниският, плещест мъж изглежда се справяше много добре с бизнеса по откриване и запълване стаите на един нов-новеничък хотел. Той често се усмихваше, но погледът му рядко оставаше спокоен. Всеки ден възникваха препятствия, но той с радост посрещаше всеки нововъзникнал проблем.

— Бавно — му отвърна Пейдж. — Но не мога да си представя по-забавен проект от този. — Освен ако, разбира се, шефът й не прекарваше повече време върху него. Тогава тя отново щеше да се чувства много по-добре, колкото Никоу по-малко пъхаше царствения си нос в нейната работа. Тя промени темата.

— Последния път, когато питах, все още не бяхте готови със стаите и оформянето на пейзажа за туристите. Как върви всичко това?

— Учудващо добре — каза Марсел и се усмихна. През следващите двадесет минути тримата разговаряха за трудностите, които възникваха при подготовката на нов хотел за неговата клиентела.

Една млада сервитьорка с престилка, наподобяваща твърде много тази на Мейбъл, им сервира повторно чай в изискани китайски чаши, които подхождаха много добре на украсата в стил рококо. Вътрешният дизайн на главната трапезария на „Dargentian Royale“ трябваше да възхити кралските особи и да очарова туристите. Столовете бяха с изящно гравирани дървени извивки и богата тапицерия. Въпреки че несъмнено бяха репродукции, те наподобяваха някои от най-изисканите мебели от епохата на някои от френските крале на име Луис. Мястото все още миришеше на ново, с едва доловимия дъх на боя и току-що нарязани дървени закачалки. Преобладаваше ароматът на печени сладкиши.

Докато Пейдж размазваше масло по втората си кифла, тя забеляза с периферното си зрение, че Едуард Кемпиън влезе в чайната зала. Той застана на сводестата врата и огледа залата с погледа на изгладнял лъв, който дебне стадо спящи антилопи.

Е, добре, той нямаше лесно да получи тези хотели и премиерското място. Не и ако Пейдж имаше нещо да каже по този въпрос. Тя възнамеряваше да помогне на Никоу, дори и той да не подозираше за това.

Едуард седна наблизо до масата на Пейдж и семейство Мартинс. Добре.

Тя надигна глас точно толкова, колкото Едуард да я чуе, и попита Марсел:

— А как са резервациите в хотела? Ще бъдат ли заети тези чудесни, завършени стаи и след бала?

— О, да! — Усмивката на Марсел не можеше да бъде по-широка; тя разкри неравните му долни зъби. — Обаждат се туристически агенти от целия свят. Те са прочели брошурата ви, мадмоазел Пейдж Конър. Не могат да се примирят с факта, че няма повече свободни места за седмицата след бала. Но даже едно по-късно посещение на това очарователно кралство ще бъде кулминационната точка във ваканциите на техните клиенти. Особено след като всеки иска да участва в състезанието и да помогне на принца в избора му на принцеса.

Това разтревожи Пейдж — само защото се тревожеше да не възникнат някакви недоразумения, опитваше се да се убеди тя. Фактът, че Никоу щеше да избира принцеса, за която да се ожени, вече не можеше да я нарани. Като успокои гласа си, тя попита:

— Нали разбират, че състезанието е само една скица и в нея влизат само тези, които гласуват за избора на Никоу?

— Но, разбира се — отвърна Анет. — Все пак до ушите ми стигна слухът, че нашият принц обича твърде много родината ни, за да премисли върху избора си на красивата дама, която набере най-много гласове. Даже и тя да е обикновена жена.

— Но…

— Това може и да се окаже вярно, мадмоазел — каза Марсел. — А и дори да не е така, самата мисъл да гласуваш и може би даже да бъдеш избран за почетен гост на сватбеното пиршество, е твърде привлекателна. Сигурно е, че тя ще напълни хотела ми, пък дори и този на моя конкурент по-надолу по улицата.

— Освен това — продължи Анет, — вашата брошура привлече туристите и поради други причини. Пътешествениците трябва да видят мястото, където са се родили такива чудесни легенди. Разполагат с възможността да се срещнат с принц, сякаш изваден от приказките, който е възвърнал свободата на родината си, но сега трябва да избира между традициите и днешните ценности — казаха ни, че те просто не могат да спрат да говорят за това.

Нито пък, очевидно, Марсел и Анет можеха да се спрат да говорят за това. Те бяха убедени, че Никоу щеше да направи правилния избор: една обикновена булка, точно както толкова добре описаната от Пейдж легенда предричаше.

Похвалата им накара Пейдж да засияе от гордост. Тя не бе авторката на легендите; само ги бе разказала с простия, стегнат стил на вълшебните приказки.

Едно време Пейдж умееше да съчинява вълшебни приказки.

Като погледна към Едуард с периферното си зрение, Пейдж още веднъж повиши тон.

— Тогава мислите ли, че и двата хотела ще се напълнят за бала и поне за още един месец след това?

— Напълно съм убеден в това — потвърди Марсел.

Пейдж запази спокоен израза на лицето си, когато случайно зърна намръщената физиономия на посребрялата лисица и срещна отвратителния му поглед. Тя леко му помаха с ръка, сякаш едва сега го забелязваше.

 

Въпреки че работеше по цял ден, на Пейдж й се струваше, че едва се докосваше до даргентийската история. В кутиите, които почти не бе докоснала, трябваше да се крият приказни съкровища — включително и тайната на Летисия Адамсън Уензъл.

Почти всеки ден напредъкът в работата й някак си приятно се забавяше. Всеки ден идваха даргентийци от провинцията, разговаряха със семейство Мартинс, като всеки един от тях твърдеше, че имал да сподели с нея по-смайващи, исторически факти.

Искаше й се да напусне страната преди този противен бал. Но това бе само още едно желание, което не можеше да осъществи, не и ако възнамеряваше да изпълни докрай задълженията си тук. И може би най-накрая да успее да намери Легендарните навреме, за да помогне на Гикоу да спаси Даргентия. Без значение бяха душевните терзания, които можеха да последват от това, но тя не бе човек, който пренебрегва задълженията си. Освен това тя обичаше историческите разследвания.

И ако се налагаше да се самоизмъчва с присъствието си на бала и гледката, при която Никоу ухажваше своята принцеса — е, добре, тя щеше да оцелее.

Гордееше се с това, че най-накрая се бе научила да се ориентира в замъка. Вече не поемаше по грешен коридор, но въпреки това понякога се чувстваше като изгубена.

Сутрин работата й в библиотеката, когато не ходеше при рова, все пак бе една спокойна прелюдия. Въпреки че работеше бързо, тя се радваше на по-забавения темп на работа след бързото довършване на брошурата.

Като достоен за възхищение работодател, всяка сутрин принцът се отбиваше в библиотеката, за да се поинтересува за разследването й. Тогава сърцето на Пейдж биеше учестено, но тя съумяваше да стаи дълбоко в себе си радостта от това, че го виждаше.

И другите се спираха в библиотеката. Шарлот, често придружавана от Руди, я посещаваше веднъж дневно.

От дъжд на вятър Сюзън напомняше за присъствието си. Тя винаги бързаше да постави Пейдж на мястото й.

— Вашата симпатична, малка брошурка е толкова странна — й каза тя една сутрин. — Всички знатни гости, с които си бъбрех за приготовленията, я споменават. Състезание за туристи, което ги кара да си мислят, че помагат на принца в избора му на принцеса — ами всички просто си мислят, че това е най-очарователното в брошурата. — Но начупеното изражение върху красивото лице на Сюзън показваше точно какво си мислеше тя за идеята — и за Пейдж.

Тези дни, изглежда, Едуард въобще не посещаваше замъка и това бе добре дошло за Пейдж.

Животът беше цял хаос извън блаженството на библиотеката. Винаги когато Пейдж излизаше на обяд или да посети Даргент Сити, трябваше да внимава да не налети с колата върху стълбите, ведрата и дунапренените гъби на оживените чистачи, които щъкаха из целия замък. Всички спални в целия замък се излъскваха за царствените гости.

През следобедите, когато посещаваше семейство Мартинс в града, тя започна да забелязва чужденци, които крачеха по улиците. Те не бяха облечени в роклите на цветя и ярките ризи, толкова типични за даргентийците. Вместо това бяха облечени във всичко друго от делови костюми до сини джинси.

Туристите бяха започнали да прииждат отвсякъде.