Лори Макбейн
Дяволско желание (9)

Девета глава

Елизия дочу звънтене на съдове и прибори, и зарови глава в меката пухкава възглавница, за да скрие прозявката си.

Камериерката дръпна тежките завеси и сноп слънчеви лъчи огря тънещата в полумрак стая.

— Минава единадесет, милейди — каза Люси и пое от ръцете на прислужницата подноса със закуската.

Елизия вдигна глава. Минава единадесет? Не може да бъде! Погледна малкия часовник над камината и поклати глава. Как е възможно да спи толкова дълго? Поиска да стане, но бързо се мушна отново под завивката, сети се, че е гола. Поруменя до корените на косите си, като зърна нощницата си, метната на едно от позлатените кресла. Робата й също лежеше на пода, захвърлена от небрежна ръка.

Люси срещна засрамения й поглед. Остави таблата и се пресегна за белия, украсен с рюшове утринен пеньоар. Подаде го на Елизия, като съобщи тактично, че е доста хладно, че е добре да облече „още нещо“. Елизия наметна пеньоара и се зае със закуската си по-усърдно, откогато и да било. Насили се да преглътне няколко хапки от ухаещия омлет, правеше се на напълно заета с яденето, докато чу, че Люси излезе. Тогава се облегна на възглавницата и хвърли поглед към затворената врата на стаята на Алекс. Наистина ли беше при него през нощта? Алекс! Сега вече можеше да изрече името му без никакво усилие.

Почувства как й става горещо при мисълта за онова, което се бе случило помежду им във вълшебния среднощен час, продължил безкрайно. Алекс бе казал, че няма да я насилва и бе спазил обещанието си. Тя доброволно се подчини на желанието му, отдаде му се със страст, не по-малко пламенна от неговата. Наистина не можеше да го обвинява. Стига да бе поискала, той щеше да я пусне. Но тя доброволно остана при него. Алекс се бе зарекъл, че ще я накара да го пожелае. И наистина го направи — тя го желаеше страстно, пламенно, чак до болка. Не бе допускала, че една жена може да изпитва такива чувства. Но може би тази жажда, тази треска не беше любов? Любовта е нещо друго. В нея има приятелство, топлота, разбиране. Нали, ако бяха влюбени един в друг, щяха да разговарят, да се смеят заедно, да си казват абсолютно всичко, докато научат и най-съкровените си тайни. А какво знаеше тя за своя съпруг? Всъщност нищо. Богат е, има брат, израснал е без родители, признава, че има твърде печална слава. Може да бъде жесток, саркастичен, циничен и е страшно избухлив. О, това не е мъжът, за когото е мечтала. Беше много объркана от тези противоречиви чувства. Елизия взе крехката порцеланова чашка и отпи. Намръщи се и остави изстиналия шоколад обратно на подноса. Стана от леглото, свали утринния пеньоар и застана гола пред огледалото. Не се бе променила. С изключение на няколкото синкави петна по раменете и гърдите. Погледът й се връщаше отново и отново към затворената врата. Спомняше си смътно как в хладната утрин Алекс я бе вдигнал на ръце и тя бе протестирала тихичко, че я слага в незатопленото й легло. Но сега му беше благодарна, че я бе преместил в собствената й стая.

Позвъни за Люси, загърна се плътно в робата си, отиде до прозореца и погледна морето, все още развълнувано от вчерашната буря. Тежки вълни подмятаха малките рибарски лодки, излезли извън залива.

Как ще погледне Алекс в очите? Какво ще каже той? След всичко, което се случи… Опита се да отпъди спомена за интимните подробности от изминалата нощ. Чудесно можеше да си представи подигравателната му усмивка и победоносните искрици в очите му. Не би могла да понесе, ако й каже нещо, което би омърсило пламенната близост на тази нощ.

Погледът на Елизия се плъзна в далечината, но тя не виждаше нищо, погълната от мисълта, как ли ще протече следващата им среща. Дали да се преструва на безразлична, да се държи с хладно презрение, като че ли й е все едно какво ще стане с чувствата, които така я бяха преобразили. Вече не беше невинно момиче. Сега бе жена, жената на Алекс, един толкова взискателен и опитен любовник…

Нещо се раздвижи в далечината и я накара да се взре по-внимателно. По пътя се носеше червено-жълта карета. Двата буйни червеникави коня едва се подчиняваха на мъжа, който се опита да ги удържи, когато влетяха в двора. Отзад идваше още една карета, която се клатушкаше бавно по разкаляните коловози. Джентълменът с шарената карета успя да спре конете с помощта на две от конярчетата. Той се оглеждаше нервно, докато се разхождаше нетърпеливо напред-назад.

Елизия отиде до гардероба, дръпна първата рокля, която й попадна и бързо се облече. Трябваше да види какво става навън. С умелата помощ на Люси бе готова за десетина минути и вече слизаше бързо по стълбата. Косата си бе превързала с жълта панделка в цвета на муселинената рокля. Люси бе избрала подходящи обувки и бе метнала на раменете й топъл шал на едри цветя.

В големия хол цареше невъобразима бъркотия. Елизия повика Браун, но той бе изгубил обичайната си мудност, подтичваше нанякъде с разрошената си бяла коса, щръкнала върху главата му, и си говореше сам.

Сигурно се е случило нещо… Нещо ужасно, за да накара Браун да загуби самообладанието си, изграждано в продължение на цели петдесет години служба в този дом. Алекс!

„Сигурно Алекс е ранен, сигурно се е случило нещастие…“

Елизия изпадна в паника. Втурна се към външната врата. Не остана и помен от решението й да се покаже равнодушна. Нямаше никакво безразличие в тази малка жълта вихрушка от развети поли и ресни, която изтича навън.

Чарлз Лактън чу приближаващите се стъпки, обърна се и се взря с изумен поглед в тичащата към него жена. Бе очаквал да види лорд Тревейн, а не това невероятно видение, облечено в жълто, което се хвърли към него. Той бързо отстъпи няколко крачки.

Момичето спря пред него и две разтреперани ръце сграбчиха ръкава му. Той гледаше смаян пребледнялото лице и разширените от вълнение яркозелени очи.

— Какво се е случило? Къде е? Ранен ли е? — задъхваше се Елизия, впила умолително очи в лицето на младия джентълмен. — Какво е станало с Алекс?

— С лорд Тревейн?! — възкликна Чарлз объркан. — „Да не би маркизът да е болен? Коя е тази жена?“ — той чак сега забеляза колко е хубава! Вече не се боеше, че ще го нападне. — Доколкото зная, той е…

— … добре! — довърши мисълта му един плътен глас зад гърба им.

Елизия се обърна и видя мъжа си, застанал до тях. Гледаше я с въпросителен, недоумяващ поглед.

— Не допусках, че това може да има някакво значение за вас, милейди — прошепна той и златните му очи изгубиха твърдостта си, като я видя толкова разтревожена. — Чарлз? — обърна се той не особено любезно към госта. — Какво те носи насам?

— Ами… — започна новодошлият, но бе прекъснат от пристигането на другата карета, която спря до тях.

— Какво означава всичко това, по дяволите! — извика Алекс, като видя, че това е собствената му карета. — Бих ви помолил да ми отговорите! — В гласа му прозвуча заплаха, но той рязко млъкна, защото вратичката на каретата се отвори и отвътре се появи тъмна къдрава глава с бяло като платно лице и трескави сини очи.

— Питър! — извика Алекс изненадан, но веднага забеляза болезнената бледност и празния ръкав на брат си. Той пое олюляващия се момък, преди да рухне на земята. Подвикна на Лактън да му помогне. Двамата понесоха отпуснатото тяло на Питър към големия хол.

Елизия последва тримата мъже. Значи това беше братът на Алекс! Момчето не изглеждаше добре. Тя побърза да влезе в хола. Видя как двама лакеи и лорд Тревейн носят Питър към горния етаж. Чарлз Лактън стоеше безмълвен в подножието на стълбището.

— Мога ли да помогна с нещо? — запита Елизия, когато Дани дотърча с табла, отрупана с бинтове и тъмни аптекарски шишета.

— О, не! Колко пъти съм се оправяла с тях двамата, а е бивало и къде-къде по-зле… Те са жилави като подметка! — отвърна бодро Дани, но кафявите й очи бяха тревожни. — Можете да помогнете на този млад джентълмен, лейди Елизия. Мисля, че ей сегичка ще припадне — добави тя, като видя пепелявото лице на Чарлз и ситните капчици пот, избили над горната му устна. След това тя пъргаво се завтече нагоре да цери своя Питър.

— Ще заповядате ли в салона, моля? Ще поръчам да ви донесат чаша чай или някакво по-силно питие — каза Елизия и се усмихна на смутения младеж. — Сигурна съм, че имате нужда от нещо подкрепително.

Той послушно тръгна след нея към салона. Седяха мълчаливи, всеки потънал в мислите си. Чарлз отпиваше от брендито, което Елизия нареди да донесат за него, докато тя поиска само чашка чай.

— Тежко ли е ранен? — запита Елизия, след като младият човек се посъвзе.

— Доста тежко. Обзалагам се, че дупката е най-малко ей такава! — и той показа с ръце.

— Дупка? — ококори се тя. Не можеше да разбере какво казва този червенокос младеж, облечен в жилетка на жълти и турскосини райета и морав жакет. Гледаше като хипнотизирана огромните пискюли на високите му ботуши.

— В рамото. За малко да засегне сърцето. Имаше късмет, че изобщо остана жив. Лекарят трябваше да го среже доста дълбоко, за да извади куршума. Измъчи го, дявол да го вземе!… — Чарлз внезапно млъкна и пламнал от притеснение, се извини: — Прощавайте, не биваше да ругая… — Изведнъж я погледна учудено и добави: — Извинете, вие коя сте?

Елизия се усмихна развеселена:

— Аз съм лейди Тревейн. Боя се, че и аз не зная кой сте вие. Така че не е необходимо да се извинявате.

Той бързо се изправи като засрамен ученик.

— Простете, лейди Тревейн! Аз съм Чарлз Лактън, приятел на семейството. За мене е чест да се запозная с вас. — Той се наведе изискано над ръката й и върху челото му падна една червена къдрица. — Съвсем се обърках. Бяхме изумени, когато научихме за женитбата на Негова Светлост. Цялото лондонско общество бе много изненадано. Просто не можеха да повярват.

— О, да, беше изненада за всички — съгласи се Елизия, но не каза, че и тя спадаше към изненаданите. — Как се нарани Питър? Злополука при лов ли?

— Не беше злополука. Дуел.

— Дуел?! — повтори ужасена Елизия.

— Да, Питър защити и своята чест, и честта на лорд Тревейн. Гордея се, че съм негов приятел! — заяви Чарлз възторжено.

— Но защо? За какво беше този дуел?

— Ами… заради… — заекна Чарлз. — Всъщност това не бива да се разказва на една дама. Беше въпрос на чест и той потърси удовлетворение. Аз му бях секундант.

— А другият?

— Той е мъртъв.

— Питър ли го уби? — ахна Елизия, невярваща на ушите си.

— Просто нямаше как. Бъкингам постъпи нечестно. Стреля, преди да е свършило броенето! — каза Чарлз с презрение.

— Бъкингам? Бъкингам ли казахте? Нямате предвид сър Джейсън Бъкингам, нали?

— Точно него имам предвид! Истински мръсник, а и страхливец. Няма защо да съжалявате за смъртта му, казвам ви!

Елизия постави много внимателно чашката с чай върху подноса. Ръката й силно трепереше. Значи сър Джейсън бе мъртъв. Тя го мразеше, но не бе желала смъртта му. Безпокоеше се наистина, че той знае обстоятелствата около нейната женитба. Един безскрупулен човек като сър Джейсън, би могъл да причини много неприятности с тези сведения. И все пак бе сигурна, че Алекс ще се справи с всичко това. Или? В края на краищата този младеж, Чарлз Лактън, каза, че сър Джейсън е постъпил нечестно и е стрелял преждевременно. Алекс би могъл да бъде убит или ранен като брат си… „Прости ми, Господи, но наистина е по-добре, че сър Джейсън вече не представлява опасност за мен“ — помисли си тя.

— Но щом сър Джейсън е стрелял още докато арбитърът е броил — нали така казахте — как Питър е успял да го застреля? — обърна се изведнъж Елизия към Чарлз и той целият почервеня, защото тя видя как я е зяпнал.

— Ами вижте… Сър Джейсън има твърде лоша слава, що се отнася до дуелите, тъй като обикновено са при странни обстоятелства. Ние очаквахме някаква измама. Затова посъветвах Питър да гледа внимателно към мене. Трябваше да подам знак, ако забележа нещо нередно. Но въпреки че бях нащрек, не успях да реагирам навреме, Бъкингам се обърна и натисна спусъка още докато арбитърът броеше. Но Питър все пак чу моя вик, обърна се и успя да стреля, макар и вече ранен. Бъкингам остана на място. Ох, знаете ли, беше наистина страшно! И мъртъв, той продължаваше ехидно да се усмихва… — Чарлз потръпна.

 

 

Питър сподави вика си. Болката се заби като стрела в рамото му. Алекс и лакеят го положиха внимателно на леглото.

— Добре ли си, Питър? — попита Алекс, вперил очи в ризата на брат си, на която бързо избиваше яркочервено петно. Раната бе започнала да кърви отново.

Питър направи жалък опит да се усмихне, но се получи само някаква гримаса.

— Доста добре за човек, който трябваше да е мъртъв…

Той простена, когато Дани започна да разрязва ризата и превръзките. Раната беше опасна, но, слава богу, без разкъсвания.

— Ох, Дани, не ме закачай! — изпъшка Питър. — Докторът направи каквото трябваше. Такива адски болки бяха…

— Няма да я оставя аз тази работа така! Тези лондонски доктори нищо не разбират. Кротко сега! Дани ще ви оправи! — Дани бързо лепна някакъв вонящ мехлем върху раната и сръчно я превърза.

— Много добре знаеш, че няма смисъл да се спори с Дани, Питър! — Алекс се засмя и сбърчи нос от миризмата на домашния мехлем. — Напомни ми да не се приближавам до теб през следващите дни!

— А питаш ли ме как се чувствам с това отвратително нещо на рамото ми? — въздъхна примирено Питър.

— Такааа! Сега си легнете хубавичко, пък аз ще ви донеса малко бульон! — разпореди се Дани.

Тя не обърна никакво внимание на въпроса му, дали не е по-добре да му донесе една глътка бренди. Оправи сръчно възглавницата, изпъна чаршафа и отново му напомни да лежи кротко.

След като Дани излезе, Алекс седна на едно столче до леглото и погледна с безпокойство брат си.

— Ужасно боли, нали? — Не можеше да прикрие тревогата си, въпреки че се опитваше да изглежда строг. — Ако не ти се говори сега, ще те оставя, но много искам да разбера какво стана. Раната е огнестрелна, струва ми се…

— Не си отивай, Алекс! Искам да поговорим!… — Питър помълча малко и изведнъж извика отчаяно: — Аз убих човек!

— Така ли? — попита Алекс спокойно. С нищо не показа, че е изненадан и продължи с все същия равен тон: — Предполагам, че си имал причина за това?

— О, да! Не съм убиец! Беше въпрос на чест, Алекс, обаче… — Питър погледна измъчено брат си. — Не се гордея с това. Винаги съм си представял как защитавам на дуел честта и името на семейството ни, но сега, след като убих човек, всичко… ми е толкова противно! — Той сломено отпусна глава.

Алекс се наведе напред и повдигна брадичката му, за да го гледа право в очите.

— Слушай, Питър! Един джентълмен никога не може да изпитва радост, че е убил някого, независимо от това, колко голямо е било нанесеното оскърбление. Би било неестествено да се радваш, че си отнел човешки живот. Но ако не беше стрелял, другият щеше да те убие. Единият винаги губи, Питър! А в ситуация като тази, когато нямаш друга възможност, се бориш, за да оцелееш.

— Сигурно имаш право, Алекс, но никога не съм допускал, че ще се чувствам толкова отвратително. Като някаква жена!… Иде ми да се разрева… След дуел ти винаги си бил толкова силен и спокоен, никога не съм те видял да съжаляваш, да се разкайваш. Затова си мисля, че съм страхливец!

— Не е така, Пит! Ти имаш честно и състрадателно сърце, а това са най-красивите човешки качества. — Алекс изгледа брат си с любопитство. — Наистина ли смяташ, че никога не съм изпитвал разкаяние, когато съм убивал някого? Изпитвал съм и още как! Това винаги ме е гнетяло. Но просто съм свикнал да прикривам мислите и чувствата си и да показвам на света едно невъзмутимо лице. Ала дълбоко в душата ми ме е боляло, просто съм се разкъсвал… Оказва се, че живеем в плен на обществените условности, че не ни е позволено да избираме. Винаги ще има хора, които ще те принуждават да правиш нещо, което не би желал, винаги ще трябва да воюваш за честта и за името си. Жалко е, но се налага! Но не бива да позволяваш на такива принуди да управляват живота ти. Бъди господар на собствената си съдба!

— Наистина камък ми падна от сърцето! — изпъшка Питър. — И все пак искам да ти кажа нещо, Алекс. Ти ме направи за смях пред цял Лондон! Трябваше ли аз последен да науча, че си се оженил? Всеки коминочистач и всеки прислужник в Лондон го знаеше преди мене. А аз го разбрах от вестниците! — В гласа на Питър имаше горчива обида. — Най-напред плъзнаха онези идиотски приказки за тебе и някаква жена в някаква странноприемница. Скъсаха се да злословят! А след това гръмна новината, че си се оженил… — Той погледна подозрително брат си: — Женен си, така ли?

— О, да! — отвърна Алекс и щастливият спомен за последната нощ просветли мрачното му лице.

— Още не ми се вярва. Ти да си женен!? Без да ми кажеш нито думичка! Заяви само, че искаш да напуснеш Лондон, защото всичко ти е омръзнало. Знаех си аз, че не е това причината! А ти през цялото време си се стягал да се жениш, така ли? Аз познавам ли я?

— Не, не я познаваш, но скоро ще имаш това удоволствие — обеща Алекс.

— Както чувам, била истинска красавица. Виж, това не ме изненадва. Зная, че разбираш от жени.

— Да, Елизия е необикновено красива. Но не отговаря на модните лондонски представи за хубост. Не е някакво сладичко, синеоко, русо ангелче. Намерих си истинска вещица с отровнозелени очи и огнена, дива коса… И темпераментът й напълно подхожда на външността, и езикът й е остър… — Алекс изглеждаше страшно горд с тази комбинация.

— О, ти ще се справиш с нея, обзалагам се! — изрече Питър със страхопочитание. Добре познаваше тираничния нрав на брат си, който винаги искаше да командва. И все пак не всичко му беше ясно…

— Понякога имам известни съмнения — призна Алекс и замислено поклати тъмнокосата си глава.

— Знаеш ли, все още не разбирам как стана тази работа. Как се срещнахте? Но щом сте мислили да се жените още докато ти беше в Лондон, значи онези приказки не са верни?! Въпреки всичко, което твърдеше Жокера… — Питър все още имаше известни съмнения, само че не му се щеше да ги споделя с брат си. В края на краищата, това бе твърде деликатна работа… Но не можа да се сдържи: — Добре де, ама цветът на косите е точно като на момичето, за което…

— Бъкингам? Какво ти е разказвал този негодник? — Алекс сви презрително устни.

— Виж какво, всъщност не исках да те занимавам с това, защото не знаех дали е вярно. А и в такива случаи въпроси не се задават. Не виждах друг изход, освен да го извикам на дуел. Ако е вярно това, което разправяше, той си заслужаваше смъртта заради гнусното си коварство. А и да не е вярно, пак заслужаваше да умре, защото разпространяваше такива долни клюки по твой адрес.

— Ти с Бъкингам ли се дуелира?! — този път Питър бе успял да изкара Алекс от хладната му сдържаност.

— Ами да. С кого другиго?

— Ти… Значи ти си убил Бъкингам?

— Нали това се опитвам да ти обясня през цялото време! Наговори ми на четири очи такива отвратителни неща, че трябваше да му дам урок. Знаеш ли, струва ми се, че той просто си го търсеше. Сякаш си бе поставил за цел да го извикам на дуел. А аз бях длъжен да го направя, след всичко онова, което ми изприказва. Чудя се, защо ли искаше да ме убие? — Питър разпери здравата си ръка. — Никога не съм имал нещо против него.

— Той мрази мене, Пит. Надявал се е, че ще може да те убие. Знаеше колко държим един на друг и колко ще съм наранен, ако те загубя. Бедата му е, че не те е улучил.

— О, съвсем за малко не успя. Добре че си имах едно на ум, знаех, че крои нещо, иначе отдавна да ме е изпратил на оня свят. Дължа живота си на Чарлз. Ако той не ме бе предупредил, сега нямаше да съм жив.

Алекс изгледа с обич брат си. Разбра, че е бил на косъм от смъртта.

— Фактически ти си уредил моите сметки с Бъкингам. Много съм ти благодарен, Пит! Съжалявам само, че рамото ти пострада.

— За мен е чест, да ви служа, милорд! — ухили се гордо Питър. Похвалата на брат му го накара да забрави пулсиращата болка в рамото. — И кога ще се запозная с младата лейди Тревейн?

— Има време. Сега трябва да си почиваш, иначе Дани жив ще ме одере — каза Алекс, като чу зад гърба си шумоленето на фусти. Дани се приближи с поднос в ръце.

— Ама аз имам да те питам още за хиляди работи! Не си тръгвай, Алекс! — оплака се Питър, когато брат му се запъти към вратата.

— Сега ще се облегнете послушно назад, мастър Питър! — разпореди се Дани. — А пък вие ще си вървите, лорд Алекс! Прекалено дълго се задържахте при него. Хайде, тръгвайте!

— Срещу този командир съм безсилен, Питър! — каза Алекс и остави брат си на досадните грижи на Дани.

Маркизът бавно тръгна надолу по стълбите, от ума му не излизаше бледото лице на Питър. Той сви гневно юмруци при мисълта за двойното предателство на Бъкингам. Прииска му се този негодник да възкръсне, та самият той да има удоволствието още веднъж да го убие.

Алекс поклати глава в недоумение: никога не бе допускал, че Бъкингам го мрази толкова дълбоко. Този човек сигурно е бил луд! Маркизът повдигна рамене и се опита да отпъди мисълта за Бъкингам. Запъти се към салона, откъдето се чуваха гласове. Застана тихо до вратата, загледан в жена си, която бе изцяло погълната от онова, което Лактън възбудено разказваше. Алекс се усмихна, като видя колко слисана и ужасена е тя от приказките на госта. Ала видя и с какъв възторжен поглед я съзерцава той. Вдигна едната си вежда, развеселен и изненадан. Тя обаче изглеждаше напълно недосегаема, затворена здраво в пашкула на собствените си мисли, непроницаема.

Алекс влезе вътре и прекъсна разговора им:

— Разбрах, че Питър дължи живота си на тебе. Безкрайно съм ти задължен, Чарлз! — каза Алекс и разтърси сърдечно ръката на младия мъж.

— О, не си заслужава да се говори за това — побърза да отговори Чарлз. Необичайната сърдечност в гласа на лорд Тревейн го накара да се почувства едва ли не с цяла глава по-висок. — Просто изпълних дълга си като приятел.

— Ние сме горди и щастливи, че си наш приятел, Чарлз! И смятам, че говоря от името на всички ни. Наистина сме ти много благодарни за онова, което направи. Нали, Елизия?

Той я погледна въпросително с най-невинен поглед и тя отвърна спокойно, без никакво смущение:

— Така е наистина. Но разкажи за Питър. Как е той?

Алекс си наля бренди, отиде до камината и се подпря небрежно с ръка на перваза.

— Ще се оправи — отвърна той мрачно. — Необходим му е покой и точно тук е най-доброто място за оздравяването му. След като лудешкото пътуване от Лондон дотук не го е убило, не вярвам, че вече нещо може да му навреди. — Маркизът поклати глава, защото си представи какви ли болки е трябвало да изтърпи Питър в каретата.

Преди да излезе от салона, Елизия попита:

— Да се извиня ли пред Блекмор за довечера?

— О, не! Ще отидем. И без това не можем да направим нищо повече за Питър. Дани ще го гледа. Фактически тя направо ме изхвърли от стаята. Предполагам, че е заспал като бебе. Тя му приготви своя специален бульон и тъкмо го хранеше, когато ги оставих… — Маркизът погледна изпитателно Чарлз, който едва сега показваше видими белези на изтощение от преживяното. — Чарлз, трябва да останеш малко по-дълго при нас! — заяви той и това прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като покана.

— Благодаря, Ваша Светлост! За мен ще бъде удоволствие. Ще ви помоля да ме извините сега, бих искал да се преоблека. Сигурно съм истинско оскърбление за очите на околните, целият съм в кал…

Чарлз бързо напусна стаята. Изгаряше от нетърпение час по-скоро да смени дрехите си, да си отдъхне малко и веднага след това да се опита да върже вратовръзката си като лорд Тревейн…

Елизия не знаеше какво да прави. За първи път след прекараната нощ оставаше насаме с мъжа си. Реши да се оттегли с достойнство и се отправи към вратата.

— Милейди! — каза тихо той и тръгна към нея.

Елизия се обърна.

— Да, милорд? — плахо трепна гласът й.

— Бих искал да получа една целувка за добро утро! — каза Алекс, прегърна Елизия и целуна разтрепераните й устни. Целувката му ставаше все по-настойчива, огньовете на страстта моментално лумнаха в кръвта й. Тя отвърна на неговата нежност. — Виждаш ли, че не е имало защо да се боиш от мен! Съвсем не съм чудовището, за което ме смяташе… — Засмените му очи се потопиха в нейните.

— Наистина, милорд… не сте… — И тя се отдаде на жадните му устни…

Едно почукване на вратата, че обедът е сервиран, прекъсна опиянението им.

— О, милейди! Онова, за което жадувам в момента, съвсем не е крехко месо от фазан! — призна тихо Алекс, когато излизаха заедно от салона.

В грейналите му от желание златисти очи Елизия прочете онова, което искаше да й каже.