Лори Макбейн
Дяволско желание (16)

Шестнадесета глава

— О, лейди Елизия! — Сърдитият глас на Дани преливаше от обич. — Не зная вече какво може да очаква човек от вас!

Тя помогна на маркизата да се облече. Преди това я бе изкъпала и бе намазала раните й със своите мехлеми. Избухна, като видя тежките наранявания по тялото й и започна да проклина. Грижливо почисти раната на главата, отлепвайки търпеливо кичур по кичур.

Елизия бе настанена в голямото кресло пред камината, от която лъхаше приятна топлина. С благодарност държеше между дланите си топлата чаша чай. През тънкия като хартия порцелан горещото питие сгряваше ръцете й.

„Колко е трошлива! — помисли си Елизия унесено. — Колко лесно е да я счупиш. Като човешкия живот…“

Бе видяла как смъртта за миг слага край на нещо толкова невероятно и чудесно, което никога вече няма да се върне. Човешкият живот можеше да угасне като пламъче на свещ. Тя бе усетила студения полъх, бе се спасила като по чудо.

Какво щеше да остане от нея, ако бе умряла? Щеше да остави след себе си само тези горчиви дни на злоба и гняв. Капка горчилка в спомените на ония, с които бе живяла. Животът бе твърде кратък, за да не се опиташ да вземеш всяка трохичка щастие, която ти се предлага…

О, да! Жадно ще го сграбчи, стига да й е отредено… Ще приеме онова, което Алекс може да й даде, та ако ще и да го дели с лейди Уудли. Само да може да го вижда понякога. Все пак тя си оставаше негова жена, а той мечтаеше за наследник. Би могла да роди и да обича децата му, частица от него, която поне щеше да й принадлежи изцяло.

Алекс се бе показал страшно обезпокоен за нея, като я докараха от Блекмор Хол. Ала тя чувстваше стената помежду им — стена от студенина и безразличие. Като че ли искаше да й покаже, че би се грижил така за всеки, който е ранен и има нужда от закрила.

На вратата се почука тихичко. Влезе Луиза. Лицето й беше бледо, с тъмни кръгове около сивите очи. Ръцете й мачкаха влажната кърпичка.

— Луиза! Радвам се да те видя! — каза мило Елизия.

— Не бях сигурна… дали ще ме искаш тук, след… — Момичето млъкна и лицето му се сви от болка. — След всичко, което ти сториха.

— Но ти нямаш нищо общо с това! Недей да мислиш, че ще те смятам отговорна и че ще ти се сърдя! — Елизия разтвори ръце и прегърна смутената девойка.

Държеше разтрепераното крехко телце, което като че ли само от едно докосване щеше да се прекърши. Опита се да смекчи с успокоителни думи мъката й. Постепенно хълцането на Луиза престана и тя се облегна изтощена на рамото на Елизия.

— Помниш ли как се запознахме? И как ти казах, че и двете имаме нужда от рамо, на което да можем да се изплачем? — попита нежно тя, докато Луиза припряно бършеше сълзите си С дантелената кърпичка.

— Да… Помня… — каза тя със задавен глас. — Но никога не съм мислила, че ще преживеем такова нещастие. Още не ми се вярва… — Тя погледна синината върху бузата на Елизия, — че мама е искала да те убие. Че е била такава… Че и двамата са мъртви сега… — Девойката не можеше да прекъсне потока на мислите си. — Никога не съм ги познавала истински. Целият им живот е бил една голяма лъжа. Никога не сме били близки. Не ме обичаха, нито мама, нито татко. Питала съм се дали изобщо са ме искали. Още от малка все им бях пречка. Прекарвах повече време с бавачките, отколкото с родителите си. Едва като станах на възраст за женене им домилях…

— О, Луиза! Моля те! — прошепна Елизия. Не можеше да понесе безмерната тъга на това пребледняло личице.

— Но защо? Трябва да погледна истината в очите! Така ще е по-добре. Не скърбя за тяхната смърт, нарани ме предателството им.

Може би наистина ще е най-добре да остави Луиза да облекчи сърцето си. „Истината ще я направи по-силна. От цялата тази катастрофа ще излезе по-уверена“ — помисли си Елизия, като видя непознатата досега решителност в сивите очи на момичето.

— Те искаха прекалено много — каза Луиза тъжно. — Алчността ги съсипа. Но каквито и да са били, те бяха мои родители, така и ще ги запомня… — Тя стана бавно от мястото си. — Има толкова неща, за които трябва да се погрижа. Просто не зная откъде да започна. — Луиза безпомощно поклати глава.

— Сама не можеш да се справиш. Моля те да позволиш на нашите адвокати да се погрижат за твоите работи. Аз не ги познавам, но Алекс положително ще ти помогне. И брат ми Йън ще е щастлив да ти бъде в помощ по-нататък.

— Йън? Не знаех, че имаш брат. Изобщо не знаех! — Луиза изглеждаше направо смаяна. — Винаги съм смятала, че си единствено дете. Ще се радвам да се запозная с него.

— Но ти го познаваш вече!

— О, не, какво говориш? — каза Луиза сериозно. — Лъжеш се. Не бих могла да забравя точно твоя брат.

— Може би го познаваш под друго име — Дейвид Фрайди. Мисля, че тук така се нарича.

Луиза изгледа Елизия, като че си беше изгубила ума.

— Дейвид Фрайди е твой брат? Не разбирам. Нищичко не разбирам! Значи той не е моряк? Какъв е всъщност?

— Това е една дълга и невероятна история. Дори и аз не зная подробностите. Зная само, че той е Йън. Да, моят по-голям брат, офицер от Кралската флота. Един достопочтен господин… По-добре да го разпиташ сама.

— Как така? Твой брат? О, боже, просто не мога… Ако е вярно това, което казваш, значи той само е изпълнявал дълга си… — Луиза говореше все по-несвързано. — Аз все мислех, че има нещо около него… Беше истински джентълмен. Винаги! Винаги! Стори ми се, че го видях долу в онази бъркотия. Толкова съм смаяна. Офицер!… — Личицето на Луиза помръкна още повече. — В такъв случай, той само се е преструвал, правел се е, че се интересува от мене, защото е имал задача… Сега всичко е ясно. Значи всичко е свършено.

— Нищо не е свършено между вас, Луиза!

И двете подскочиха уплашено. В стаята бе влязъл Йън. Високите му ботуши бяха целите в кал, на жакета му зееше почерняла дупка — там, където бе минал куршумът. Ръката му висеше на превръзка през врата, изглеждаше изтощен, но страшно въодушевен. Бе изпълнил задачата си, бе довел всичко до желания край.

— О, Йън! Как е рамото ти? Не трябва ли да лежиш? — заговори припряно Елизия.

Той се приближи и я целуна с обич по бузата.

— Хайде, престани да ме глезиш! Достатъчна ми беше тази жена долу, мисис Дъни ли, мисис Дини ли беше! Добре ме подлюти с нейните мазила. Би свършила чудесна работа, ако беше с нас в Средиземно море. Макар че хората ми сигурно щяха да се разбягат, ако речеше и да ги налива с тази воняща горчилка! — Той направи гримаса, като че още усещаше вкуса на лекарството в устата си. — Толкова шум за една драскотина!

— Това е специалният еликсир на Дани. Веднага ще те вдигне на крака. — Елизия се засмя щастливо, Йън изглеждаше съвсем добре.

Той пристъпи към Луиза, която разглеждаше съсредоточено някаква мраморна розетка на камината.

— Аз съм Йън Димарайс — каза той с ясен глас и се наведе официално над тъничката й ръка.

— Мистър Димарайс! — отвърна Луиза вежливо. — Боя се, че не зная чина ви…

— Лейтенант. — Йън се взря в сивите очи. — Съжалявам, Луиза. За нищо на света не бих искал да ви причиня болка, но желанията ни невинаги могат да се осъществят. Повярвайте ми, моля ви, съвсем не исках да се стигне до този край!

— Благодаря ви. Зная, че сте изпълнили дълга си. Убедена съм, че не би могло да има по-благоприятно решение. Все някой щеше да бъде наранен.

— Съжалявам, че трябваше да нараня точно вас, Луиза!

— Да… Ето че всичко свърши.

— Така е — отвърна Йън със сериозно изражение и погледна с обич към Елизия: — Но ти, скъпа сестричке, здравата ме изплаши! Като те видях там, в пещерата, остарях със сто години! Винаги се забъркваш в нещо! — В гласа му прозвуча нежен упрек, но и гордост. — Как си? Трябва да призная, че не изглеждаш зле.

— Чувствам се по-добре, отколкото изглеждам. Нямам много високо мнение за външния си вид, с тези подутини!… — Елизия замълча за миг и след това сякаш между другото попита: — Но къде останаха другите?

— Ако имаш предвид съпруга си и девера си, те са долу в салона. Трябва да уредят някои въпроси с властите. Държа хората от селото и рибарите да не бъдат наказани твърде строго. В края на краищата, те са били впримчени насила в тази банда.

— И аз също не бих желала! — Луиза погледна Йън боязливо. — И ако мога по някакъв начин да поправя онова, което родителите ми са причинили, ще бъда безкрайно благодарна. Това е най-малкото, което мога да сторя. Не бих искала да ви отнемам повече време сега, след като тази история приключи. Зная, че сте изпълнявали само заповед, напълно разбирам мотивите ви. Позволете ми да се оттегля.

Йън сложи ръка на рамото й.

— Лъжете се, Луиза! Никога не съм искал да злоупотребя с приятелството ви. Ако можете да ми простите ролята, която трябваше да изиграя в тази трагедия, ще бъда безкрайно щастлив.

— О, Йън! Никога не бих могла да ви се сърдя! — извика Луиза. — Няма за какво да ви прощавам. Вие сте изпълнявали дълга си, не бих могла да очаквам от вас нищо друго!

Лицето на Йън просия. Той хвана собственически ръката й и се обърна към Елизия:

— Трябва да се явя пред командира си! Но само след седмица ще дойда отново. — Сините му очи погалиха лицето на Луиза и той добави със сериозен тон: — Но Луиза и аз имаме най-напред да обсъдим един въпрос. Извини ни, ако обичаш!

— Разбира се! — отвърна сестра му развеселена. — Луиза, вярвай му! Аз гарантирам за неговата почтеност и искреност. А освен това е упорит като муле, когато си науми нещо.

Луиза й отвърна само с плаха усмивка. Цялото й лице поруменя, докато двамата с Йън излизаха от стаята.

 

 

— Трябва да призная, че в последно време не полагам достатъчно грижи за Сейнт Флауър. Оставих на скуайъра да поеме моите задължения и да се разпорежда злонамерено и престъпно. Но мога да ви обещая, джентълмени, че за в бъдеще ще се интересувам лично от работите на областта и на местните люде — заяви маркизът на адмирала и на специалния пратеник от Лондон, разположили се около масата в салона.

— Разбира се, работата трябва да мине през съда. Но и аз смятам, че хората от селото няма да получат тежки наказания, след като се изяснят всички обстоятелства. А ако и вие се погрижите, всичко по тези места скоро ще се успокои… — Специалният пратеник говореше уверено, но се виждаше, че все още е поразен от това, че една жена им бе създала такива трудности. Не се чувстваше кой знае колко горд, че тази жена е успяла да го надхитри, въпреки че се бе реабилитирал пред началството със залавянето на тайните документи и смъртта на шпионина.

— Благодаря ви за доверието, джентълмени! Мога ли да ви предложа преди тръгване по чашка бренди? — Маркизът кимна на Питър да поеме задълженията на домакин. В този миг видя Йън и Луиза, които се опитваха да се промъкнат в библиотеката. Маркизът ги догони и ги спря властно.

— Един момент! Имам да говоря с вас!

— Но разбира се, милорд! На вашите услуги! — каза Йън.

Можеше ли да откаже нещо на своя домакин и зет? Йън се обърна към Луиза:

— Идвам веднага! Само да не изчезнеш! — Той се пресегна към малкото томче, оставено на масата, прочете заглавието и го тикна в ръцете й: — Ето ти нещо, за да не скучаеш, сърце мое!

Луиза цялата порозовя, вперила поглед в любовните сонети на Шекспир.

Йън последва маркиза в кабинета му. Гледаше изненадан как домакинът с едва прикрит гняв затвора вратата и го стрелна със свиреп поглед. За какво може да му е сърдит лорд Тревейн? Дори дулата из вражеските оръдия не криеха толкова много заплаха! Йън се изкашля, за да прекъсне мълчанието.

— Искахте да ми кажете няколко думи, Ваша Светлост?

— Повече от няколко, сър! — сряза го лорд Тревейн язвително. — След като имах щастието да присъствам на опитите ви да притискате дамите по кьошетата…

— Простете, но какво означава това? — изпъна рамене Йън. Тонът на Негова Светлост никак не му се понрави.

— Означава, че няма да търпя тези задиряния, докато Елизия лежи горе измъчена. Би трябвало да ви удуша!

Йън пребледня. „Милостиви боже! Какво му става на този побъркан човек?!“

— О, Елизия, скоро ще се оправи. Малко е стресната, но това момиче е несломимо. Виждал съм я в къде-къде по-тежки ситуации. — Йън се усмихна успокоително. Явно Негова Светлост бе разтревожен за здравето на жена си. — Признавам, че преживя немалко. Уплаших се до смърт, като я видях в онази пещера. Но трябва да бъдете спокоен, лорд Тревейн! Вашата икономка мисис… Дани каза, че скоро ще я изправи на крака.

— Така ли каза? — запита Алекс със странно спокойствие. — Следва ли да заключа, че вече сте били при жена ми?

— Естествено! — Йън изгледа смаян маркиза. — Та това е мое право! За какъв ме смятате?

— Ще ти покажа за какъв те смятам, проклет негоднико! — кресна Алекс. Той скочи срещу изумения младеж и го притисна до стената, сграбчил жестоко превързаното му рамо. — Би трябвало да те убия! Никой не си е позволявал онова, което ти си позволи! Аз умея да пазя това, което ми принадлежи! Имай го предвид! Елизия е моя и ще остане завинаги моя! Няма да позволя някакво петле, дето не си знае мястото, да ми я отнеме! Изчезвай и да не си посмял да припариш по тези места! Докато си жив! — Алекс се задави от ярост. — Иначе животът ти няма да струва и пукната пара!

Той разтърси Йън като торба с кокали, пусна го изведнъж и го запрати настрани. Йън падна в едно от кожените кресла. Но се съвзе и скочи, целият пламнал, стиснал ръце в юмруци.

— Трябва да призная, че бях поразен, когато разбрах, че Елизия се е омъжила за вас — започна той презрително. — Бях ужасен, защото познавам славата ви, Ваша Светлост! И моите най-лоши опасения относно този брак напълно се оправдаха. Зная, че като джентълмен не ми остава нищо друго, освен да предпазя Елизия от вашето влияние. За развод, разбира се, не може да става и дума, освен като най-крайна мярка. Но ще имам грижата отсега нататък не вие да определяте живота й.

— Безсрамен хлапак! Ти ли ще се сравняваш с мене? — изрева Алекс. Не можеше да намери думи, освирепял от гняв. — Ще иска развод като най-крайна мярка! Мръсен измамник!

Очите на Йън заискриха при тази нова обида. Няма да търпи повече наглостта на този луд маркиз. Йън свали ръкавицата си, за да защити честта си срещу тези нападки. Но Негова Светлост бе неудържим. Личеше, че твърдо е решил да го предизвика.

— Никога няма да се разведа с нея! Тя е моя! Тя вече носи фамилията Тревейн. И ще си остане с нея до смъртта си! Никога няма да се ожениш за нея! Кучи син!

Йън замря така, както бе вдигнал ръкавицата. „Да се оженя? Какво, по дяволите, става тук?“ Той слисано изгледа лорд Тревейн.

— Да се оженя? — повтори той на глас. Положително не бе разбрал правилно.

— Да, да се ожениш! — изсъска Алекс през зъби. — Или ти се ще само да се позабавляваш с нея? Напълно би ти подхождало!

— Да се оженя? Но защо, за бога, да се женя за собствената си сестра?! — Йън отпусна ръце.

Маркизът го гледаше поразен. Не вярваше на ушите си.

— Елизия е ваша… сестра? — прошепна той недоумяващ.

— Естествено! — сви рамене Йън, не по-малко объркан. Но постепенно започна да разбира и се разсмя звънко. — Да не искате да кажете, че не сте го знаели?

— Бога ми, не! Не знаех. Става ясно, че зная твърде малко за собствената си жена, за къщата си, а и за онова, което става във владенията ми. Господар на имението, няма що! Излиза, че не съм господар на нищо…

Усмивката на Йън помръкна при вида на ядосания маркиз. С този мъж шега не бива! Особено при сегашното му настроение.

— Ама, разбира се! — възкликна Йън, като се сети изведнъж за обещанието, което бе изтръгнал от сестра си. — Елизия не можеше да ви каже, бях я заклел да пази тайна. Знаеше, че ако някой разбере, ще бъда застрашен не само аз, но и изпълнението на цялата ми задача. Тя ми даде тържествено обещание, че ще мълчи, а сестра ми никога не би нарушила дадена дума. Аз съм лейтенант Йън Димарайс, Ваша Светлост, братът на Елизия.

Йън поизчака, за да може лорд Тревейн да смели тази новина. Наблюдаваше лицето му, издялано сякаш от гранит. „Ето един горд човек! — помисли си Йън. — Който не е свикнал да търпи несправедливост.“

Алекс протегна ръка.

— За мен ще бъде чест, лейтенант Димарайс, ако бъдете така добър да приемете моите извинения и се съгласите да бъдем приятели след всичко онова, което ви наговорих. Оскърбих ви по непростим начин. Извинете! — каза Алекс просто.

Йън хвана с благодарност ръката на по-възрастния мъж. Не понасяше да живее в раздор с някого. Представяше си какво огромно усилие е коствало на този горд и самоуверен човек да се овладее и да поднесе най-смирено своите извинения. По-късно щеше да си направи окончателна преценка за своя зет. За момента прие безрезервно предлаганото приятелство. Не би желал в никакъв случай да го има за враг. А освен това, ако иска да вижда Елизия, трябва винаги да е добре дошъл в дома на нейния съпруг.

— Всичко е забравено, лорд Тревейн! — каза Йън дружелюбно. — Просто едно недоразумение.

Устните на Алекс се изкривиха в малко кисела усмивка.

— Би трябвало да се досетя, че сте брат на Елизия. Имате нещо много общо с нея.

— Е, да… — Йън изглеждаше малко озадачен. Не знаеше дали трябва да приеме тези думи като комплимент. — Често ни обвиняват в твърдоглавие и избухливост…

— Мога да потвърдя и двете. Но мисля, че много ви задържах и лиших Луиза от вашата компания. Сигурно е изгубила търпение. — Алекс се усмихна, като видя как поруменя Йън. — Разбира се, и двамата сте мои гости. Чувствайте се като у дома си!

„Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като покана“ — помисли си Йън иронично, но все пак изпълнен с признателност заради себе си и заради Луиза.

— Благодаря ви, лорд Тревейн! Аз…

— Алекс! — поправи го маркизът. — Казвам се Алекс. — Сърдечната усмивка изведнъж промени лицето му, сякаш слънчева светлина огря току-що паднал сняг. — Между роднини не бива да има никакви официалности.

— Разбира се, Алекс! — засмя се Йън. — Трябва непременно да се явя на кораба си, но ще спя спокойно, като зная, че има кой да се грижи за Луиза, докато ме няма.

— Тя винаги ще бъде добре дошла у нас и може да остане колкото желае. Но сега не я карайте да чака повече!

Алекс си наля пълна чаша бренди, отпи жадно и я допълни отново догоре. Седна някак тържествено в едно от големите червени кресла — с тънка пура в едната ръка и чашата в другата. Облегна се назад, присвил замислено очи. Тежките му клепачи почти скриваха бляскавото злато на ирисите му. Около устните му не спираше да трепти усмивка.