Лори Макбейн
Дяволско желание (8)

Осма глава

Елизия подритна с крак едно камъче и продължи да се разхожда нервно край огромната сива скала. Слабите слънчеви лъчи не успяха да се преборят с облаците и слънцето се оттегли бавно далеч зад хълмовете, отнасяйки със себе си бледия си светлик. Полите на Елизия плющяха на вятъра, който охлаждаше като лечебен балсам пламналите й бузи и обтегнатите й нерви.

Обядът се оказа истинска катастрофа. Лорд Тревейн я бе дразнил непрекъснато, изпаднал в едно от най-лошите си настроения, след като тя изказа мнението си за неговия характер. Накрая тя не можа да издържи повече на обидите и напусна тичешком трапезарията, без да сложи залък в устата си. Не я беше грижа нито за яростта на лорда, нито за изненаданите погледи на слугите. Затвори се в стаята си, но много скоро почувства, че таванът сякаш я притиска, че се задушава от талазите на самосъжалението. Извади костюма за езда и бързо хукна навън, накъдето очите й видят, само да избяга от душната атмосфера на тази къща. Сама оседла Ариел — за щастие Джимс не бе в конюшните — и препусна неудържимо под мрачното следобедно небе, което предвещаваше буря. Изгуби представа от колко време вече се разхожда по тази скалиста пътека, докато Ариел мирно си пасеше наблизо. Внезапно до ушите й достигна конски тропот. Тя се извърна, готова да срещне почервенялото от гняв лице на негова светлост. Вместо това видя една грациозна червеникава кобила с дребна ездачка, облечена в син костюм.

— Добър ден! — поздрави момичето Елизия, която наблюдаваше с интерес новодошлата.

Девойката бе много нежна, със светлокестеняви коси и тъмносиви очи. Страните й се бяха зачервили от ездата в студения въздух.

— Аз съм Луиза Блекмор — пропя нежното й гласче. — Живея в Блекмор Хол, само на няколко мили оттук. Много е неприлично да ви се представям сама, но по тези места човек толкова рядко среща непознати! Не върви просто да мина и замина, без да попитам коя сте и дали не сте се заблудили… — и тя хвърли загрижен поглед към Елизия.

— Не, не съм се заблудила. Просто исках да се поразходя малко, преди да се разрази бурята. А се боя, че това ще стане много скоро. Аз съм Елизия Тревейн — представи се Елизия и се усмихна на девойката.

— Тревейн?! — За миг Луиза Блекмор остана като втрещена, след това бързо се съвзе и се провикна: — Но тогава вие сте лейди Тревейн, жената на лорд Тревейн!

— Да, аз съм. А вие сте дъщерята на скуайър Блекмор. Днес преди обед се запознах с баща ви.

— О, много ми е приятно да се запозная с вас, лейди Тревейн! — Луиза сърдечно подаде облечената си в ръкавица ръка. — Сега вече нямам чувството, че съм се държала твърде безочливо, като ви заговорих. Непрекъснато ми правят забележки! Но след като сте чували вече за мене и не съм ви напълно непозната, всичко е наред! — Тя се усмихна приветливо на Елизия, която отвърна на усмивката й.

„Сърцето й май съвсем не е съкрушено!“ — помисли си Елизия, като си припомни думите на скуайъра.

— И аз се радвам да се запозная с вас! — каза тя вежливо. Все пак не проумяваше, защо Луиза Блекмор е толкова очарована, че тя е новата лейди Тревейн.

Над главите им екна гръм, конете започнаха неспокойно да рият с копита.

— Мисля, че ще е най-добре да побързаме, преди бурята да ни измокри до кости! — каза Елизия и придърпа Ариел до един камък, за да се качи по-лесно.

— Да! И можем да си говорим по пътя — предложи Луиза и подкара коня си в галоп редом с Елизия. — Като стигнем главния път, аз ще трябва да тръгна в посока, обратна на вашата… Не мога да повярвам, че яздите този кон! Бих умряла от страх, само ако се допра до него! Нали това е конят, дето не търпи ездач? А вие си го яздите, нямате дори прислужник с вас. Моят слуга ме чака на шосето. Следва ме като сянка. Но и аз се чувствам по-сигурна с него. А вие яздите сама, и отгоре на всичко този жребец… — Девойката видимо потръпна.

Истински развеселена, Елизия се разсмя от сърце, както не бе се смяла от години може би.

— По всичко изглежда, че създавам съвсем превратно впечатление. Казаха ми дори, че сигурно имам връзки с дявола, щом яздя този страшен жребец. А простата истина е, че аз съм отгледала Ариел, аз го обяздих, преди да се наложи да го продам. Както виждате, аз съм най-обикновена простосмъртна, а не магьосница.

— О, знаете ли, за мен е истинско облекчение да чуя това — засмя се дяволито Луиза. — Бях убедена, че сте вещица! Как яздите само! А аз едва удържам моята дребна Дав^[1], когато реши да не се покорява. Направо ме е срам да яздя редом с вас!

— Вие яздите чудесно, като се има предвид колко крехка изглеждате! — похвали я Елизия. — Наистина би било лекомислено и опасно да ви качи човек на такъв едър и своенравен кон като моя — продължи тя, загледана в малките, почти детски ръце, които стискаха юздите на Дав. — До вас аз се чувствам като някаква мускулеста амазонка с копие и щит в ръце, готова да отбие всяка атака.

Луиза се изкиска и хвърли на Елизия недоверчив поглед:

— О, няма такова нещо! Вие сте толкова красива! Да имах и аз такава великолепна коса, а не моите банални кестеняви кичури! Татко ме нарича мишле и може би има право. Ужасно ми липсват и сили, и кураж.

— Говорите така, като че ли се гласите да ставате ковач или мелничар! — засмя се Елизия. — Вие сте просто нежна и дребна и аз пък ви завиждам за това. Ако искате да се разменим?

— О, не, за бога! За нищо на света не бих могла да бъда съпруга на маркиза. Ужасно ме е страх от него! — Очите на Луиза се разшириха и тя бързо закри засрамено устата си с длан. — Ох, какво ли ще си помислите за мене, като говоря такива неща за мъжа ви! Вие сте толкова мила, съвсем забравих, че сте маркиза.

— Ще си помисля, че сте напълно откровена, и че имате всички основания да изпитвате страх. Понякога маркизът се държи наистина непоносимо! — каза категорично Елизия.

Луиза изпадна във възторг.

— Много се радвам, че ви срещнах! Вие сте толкова мила, толкова различна от онова, което си представих. Мислех си, че сте предвзета и високомерна като онези дами от Лондон, които понякога ни гостуват в Блекмор. Пред тях се чувствам тромава и непохватна като ученичка.

— Поне от мен няма защо да се притеснявате. Никога не съм била префърцунена лондонска дама. Предпочитам простичкия живот в провинцията — заяви Елизия напълно убедено, въпреки че животът в Уестърли съвсем не можеше да се нарече простичък.

— Означава ли това, че ще прекарвате повечето време тук? — запита Луиза с надежда. — Дано да е така! Толкова съм самотна! Просто няма с кого дума да размениш. Татко и мама често ходят в Лондон, ала аз съм още малка, за да бъда представена на балния сезон, и трябва да си седя у дома и да уча. Колко ми се е искало да си имам приятелка! Надявам се, че ще се сприятелим, лейди Тревейн!

— Чудесно! Но нека да си говорим на „ти“. Името ми е Елизия. Аз също копнея за приятелка, с която да мога да си споделям. — Тя хвърли поглед към крехката фигурка на Луиза и се засмя: — Имам нужда от здраво рамо, на което да мога да се облегна понякога.

Луиза избухна в радостен смях:

— Колко хубаво! Вярвам, че ще станем истински приятелки. Толкова си мила и забавна! Сега поне баща ми няма вече да негодува, че все не успявам да привлека вниманието на лорд Тревейн. Да знаеш колко страх съм брала само при мисълта, че лорд Тревейн наистина може да ме забележи!…

— Баща ти държеше непременно да те омъжи за лорд Тревейн, така ли? — Елизия наистина не можеше да повярва, че ще се намери някой, който да иска да даде дъщеря си на човек като маркиза.

— Да, твърдо беше решил и доста се ядоса, като разбра, че маркизът се е оженил. Боя се, че татко наистина се е надявал Негова Светлост да ме вземе за съпруга. Ами че това е смешно! Аз съвсем не съм негов тип.

Почти бяха стигнали до главния път, когато започнаха да падат едри капки дъжд. Те пришпориха конете.

— Надявам се, че живееш наблизо, Луиза. Иначе те каня в Уестърли. Ще впрегнат каретата и ще те закарат до вкъщи.

— О, наистина никак не е далеч. Ако побързам, ще изпреваря дъжда. Ще те видя ли скоро? — запита девойката с надежда.

— Мисля, че още утре вечер. Поканени сме на вечеря.

— Страшно се надявам, че ще дойдете. Толкова са ми чужди татковите приятели. Тази сутрин пристигнаха няколко коли с гости, сигурно ще останат за по-дълго. — Луиза се усмихна малко принудено, махна с ръка, обърна кобилката си и изчезна в галоп, следвана от слугата.

Елизия също помаха за поздрав и бързо препусни към къщи. Дъждът щеше да рукне всеки миг. Чувстваше се щастлива. Бе намерила някого, с когото да си приказва и да споделя. Тя насочи коня към конюшните, като си тананикаше усмихната. Добре направи, че излезе на разходка. Бе яздила съвсем малко, преди бурята да я накара да се върне, но бе такова удоволствие да отпуснеш юздите на Ариел. Успя да прогони черните мисли от главата си, а дори и част от безпокойството, което я измъчваше.

Но усмивката й се изпари без следа и песничката секна на устните й, когато видя, че лорд Тревейн тъкмо се кани да възседне Шейх. Джимс вдигна глава с израз на безкрайно облекчение, като дочу приближаващия тропот на нейния кон. Той й помогна да слезе от седлото. Лорд Тревейн дори не посегна да й подаде ръка. Елизия събра кураж и погледна сърдитото му лице. Изглеждаше така, сякаш изпитваше непреодолимо желание ей сега да й извие врата.

— Не биваше да излизате, без да се обадите, мис Елизия! — смъмри я Джимс.

— Съжалявам, Джимс, но тук нямаше никой, а много исках да се разходя — обясни Елизия с привидно спокойствие. Изтръпна, като усети тежката ръка на Алекс Тревейн върху рамото си.

— Да влезем! Сигурно ще искате да се преоблечете. — Гласът му бе много тих и равен. Елизия го погледна изненадана. Съвсем не изглеждаше сърдит, въпреки че бе нарушила заповедите му.

— Да, точно това мислех да сторя — каза тя и махна с ръка към Джимс, който не можеше да си обясни нейното безгрижно държание. „Негова Светлост кипи от ярост, какво ли конско евангелие й готви, ако не и нещо повече… А тя…“ Не бе виждал никога досега лорд Тревейн толкова бесен, колкото бе в мига, когато разбра, че мис Елизия е излязла на езда самичка. От онзи гняв сега бяха останали само свитите юмруци. Негова Светлост не бе свикнал да се противопоставят на заповедите му. „Тази малка темперамента кобилка, мис Елизия, има да бере ядове!… И тя никак не е лесна. Но двамата сигурно все някак ще се разберат…“

Елизия се опита да освободи рамото си от пръстите на маркиза, докато минаваха през широката врата, но хватката му стана още по-здрава.

— Причиняваш ми болка! — изсъска тя, но той не й обърна внимание и я повлече към кабинета, в който досега не бе влизала — избягваше да безпокои лъва в леговището му.

Помещението беше топло и уютно, с виненочервени завеси, персийски килими и големи червени кожени кресла. Пред прозорците имаше огромно писалище от махагон. Върху полирания плот бе поставена златна фигурка на ястреб с остра човка, служеща за преспапие. В камината пращяха весели пламъци.

Без всякакво предупреждение лорд Тревейн я сграбчи и за другото рамо, и я разтърси така, че главата й се замая. Най-сетне ядът му попремина. Елизия обърна към него обляното си в сълзи лице. Устните й трепереха жално.

— Ако още веднъж престъпиш моя заповед, Елизия, ще те напердаша най-жестоко! — гласът му бе хрипкав от гняв.

— Няма да посмеете! — проплака Елизия. Тя чувстваше, че се задушава, сърцето й биеше чак в гърлото.

— Ще посмея и още как! Не се прави на толкова дръзка, защото търпението ми свърши. Изрично ти наредих да не излизаш без придружител! И това не е прищявка, нито ограничение. Ти не познаваш местността, блатата са страшно опасни, а дебнат и други неизвестности. Тук сме на брега, а знаеш, че воюваме с Франция. Из заливите могат да се крият контрабандисти, шпиони и всякаква сган!

Елизия го гледаше ужасена, изпълнена с чувство за вина. Маркизът й бе забранил да язди самичка, само заради собствената й безопасност.

— Съжалявам, лорд… милорд! — заекна тя объркана. Просто не можа да изрече името му.

— Името ми е Алекс. Алекс! Произнеси го най-сетне! Хайде!

— Алекс — промълви тихо тя, вперила очи в огъня.

— Точно така! Алекс! Не беше чак толкова трудно, нали? — Той пусна раменете й и се обърна с гръб към нея.

— Наистина съжалявам. Но винаги съм яздила сама, не съм свикнала някой да се тътри след мене — опита се да се оправдае Елизия.

— Тук няма да яздиш сама! Ще правиш каквото ти казвам и няма да поставяш под въпрос моите нареждания!

— Ако ми беше казал причината, щях да послушам съвета ти — отвърна остро Елизия. Нямаше и помен от моментното й смирение.

— Не е необходимо да ти давам обяснения, скъпа! Ще изпълняваш нарежданията ми, независимо защо съм ги дал — в надменния поглед на маркиза се мярна предизвикателство.

— С други думи, аз съм твоя робиня, твое притежание! Това вече не мога да търпя! И аз имам воля и чувства, за мен те са по-важни от твоите заповеди.

Лорд Тревейн я измерваше с присвити очи, стиснал ръце в юмруци.

— Ако не бях джентълмен, скъпа, щях да те плесна. Но не искам да обезобразявам хубавото ти личице.

— О, не се притеснявай! Удари ме! Ти непрекъснато ме заплашваш със сила. Откакто те срещнах за първи път, само една мисъл ти се върти в главата: как да ми причиниш физическа болка!

— Мила моя, ако знаеше какво ми се иска, откакто те срещнах за първи път, не би ме предизвиквала да ти доказвам мъжествеността си с физическа сила. Методите, с които мога да те укротя, никак няма да ти се харесат! — Алекс говореше с преливащ от презрение глас. Златните му очи оглеждаха тялото й и проблясваха опасно.

Елизия уплашено отстъпи назад. Изведнъж й стана страшно от думите му.

— Не искам да те предизвиквам, но ти трябва да разбереш, че аз не съм някакво безгръбначно! Не съм жена, която се подчинява сляпо на съпруга си, без да държи сметка за собствените си желания, и ще остана такава, независимо от това как ще се опитваш да ме командваш!

— О, така ли, мила моя? Не предполагах, че съм се оженил за представителка на движението за свобода на волята. Много съдържателен разговор водим, няма що! Просто съм съкрушен. Какво ли ще си помислят приятелите ми? — Лорд Тревейн сви подигравателно устни и седна в едно от червените кресла. — Аз пък се заблуждавах, че ти си интелигентна и възпитана жена, която ще ме приеме като свой съпруг и господар.

— Само знаеш да се подиграваш! — разярено му отвърна Елизия. Тя тръгна към вратата, но се обърна и го прониза с убийствения поглед на зелените си очи. — Запази си подигравателното отношение към брака. Нека бъде така! Никой от нас нито ще иска, нито ще очаква нещо от другия!

Тя излетя от стаята, без да чуе сърдития глас, който властно извика името й.

 

 

Елизия се обърна по гръб и впи очи в чернотата на балдахина над главата си. От часове се въртеше и не можеше да заспи. Седна и обхвана с ръце коленете си. Мислеше за безкрайната вечеря, която бе изтърпяла, без да съзнава какво яде. Ястие след ястие, блюдо след блюдо… Беше благодарна, че огромната маса я отделяше от маркиза, който я поглеждаше намусено чак от другия край. Не вярваше, че някога ще могат спокойно да вечерят двамата. Клетият Антоан! На сприхавия френски готвач сигурно му се плачеше, като гледаше как неговите кулинарни шедьоври заминават недокоснати към масата на прислугата.

Колко ще издържат и двамата на тази вражда? Елизия имаше чувството, че войната между тях, доставя удоволствие на маркиза, докато тя ставаше все по-напрегната и по-нервна. Очакваше нащрек поредната му забележка, за да може да я парира. Силите й бяха изчерпани.

Усещаше, че над нея е надвиснала заплаха. Като че ли беше застанала на ръба на някаква пропаст — една погрешна стъпка можеше да я прати на дъното, откъдето нямаше спасение. Въпреки че не познаваше добре характера на негова светлост, Елизия инстинктивно долавяше, че той целият кипи от гняв и с всеки изминал час става все по-зъл. Изглежда, че тя имаше дарбата буквално да го разярява. „Чудесно! Значи самонадеяният маркиз си намери майстора с мен!“ — помисли злорадо тя. Радваше се, че е като трън в очите му. Ако изиграе правилно козовете си, маркизът ще разбере най-сетне, кой държи по-добрите карти в тази игра на волята.

Но дори в мечтите си тя си даваше сметка, че не бива да утежнява собственото си положение и да отива твърде далеч. Днес явно го бе накарала да кипне и успя да зърне за миг, под добре овладяната му външност, огъня на страстното му желание. Да, имаше всички основания да се страхува. Отсега нататък трябваше да внимава, не биваше да се излага на опасност и да го дразни така лекомислено!

Тя отметна завивките и се измъкна от леглото. Намери опипом красивите турскосини пантофки и облече топлия кадифен халат в същия цвят. Стегна колана около талията си и с въгленче от камината запали една свещ. Тръгна предпазливо по тихия коридор. Само някъде далеч се чуваше приглушения вечен шум на морето. Вървеше бавно, като съзнателно избягваше да поглежда в тъмните ниши и ъгли, докъдето не стигаше трепкащата светлина на свещта. Бе заслонила с длан пламъка, за да не угасне случайно от въздушното течение и да я остави на тъмно.

Когато стигна до края на стълбата, чу, че един от часовниците в хола удари два часа. Тя хвърли плах поглед към кабинета на маркиза. Под вратата не се процеждаше светлина, сигурно най-после си беше легнал. След основното ястие, той бе взел бутилка портвайн и без да дочака десерта, се бе оттеглил в кабинета си. Все още беше там, когато няколко часа по-късно тя тръгна към стаята си.

Елизия вдигна високо свещта и зачете заглавията по лавиците на библиотеката. Все ще намери нещо, което да я приспи. Тъкмо понечи да издърпа един дебел латински том, когато усети, че не е сама. Тя рязко се обърна.

Лорд Тревейн бе застанал до вратата, която свързваше кабинета му с библиотеката. Бе свалил жакета и вратовръзката си. Стоеше облегнат на рамката, светлината на огъня осветяваше ръката му, в която държеше полупразна чаша.

— Я да видим кой е тук? — каза той и влезе в стаята. — Среднощен разбойник в библиотеката ми?

— Мислех, че вече си си легнал — каза Елизия. Тя хвана дебелия том с две ръце като щит пред гърдите си. Странният пламък в очите му я плашеше.

Алекс взе свещта от ръката й и я приближи към лицето й. Погледът му бавно се плъзна по разпуснатите коси, целите в огнени отблясъци.

— Вратата беше отворена. Стори ми се, че дочух някакъв шум и реших да погледна. И какво намирам? Моята учена съпруга — девственица! — каза той презрително. — Не можеш да заспиш ли? Твърде жалко е, че при тази наша пародия на брак, само любимите ти книги те утешават през малките часове на нощта…

— Те са ми напълно достатъчни. Не мисли, че само мъжете могат да получават образование. Жените имат не по-малко право да развиват ума си!

— Съвсем не е необходимо да култивират ума си, драга моя! Защото единственото, от което се нуждаят, за да осъществят желанията си, е тялото им.

Елизия поруменя от възмущение.

— Това е лъжа! — изкрещя тя и се хвърли гневно към него. — Вие, мъжете, искате да си останем глупави и необразовани, за да ви служим само като предмет за удоволствие. Съпругите трябва да се подчиняват на заповедите ви, да ви раждат деца и да водят домакинството, метресите ви пък трябва да задоволяват долните ви страсти. О, да! Точно така! Искате да останем глупави, защото, ако получим образование и права, вие просто няма да сте ни нужни повече!

Лорд Тревейн гледаше мълчаливо бялото й лице. От очите й хвърчаха яростни зелени искри, гърдите й се надигаха от вълнение. Той хвърли празната си чаша в камината и тя се пръсна на парченца.

Елизия се стресна от звука на счупеното стъкло. Силата на замаха му бе точно отражение на неговите чувства. Той духна свещта, която бе взел от нея, хвърли я на земята и хвана раменете на Елизия със силните си ръце.

— Значи нямаш нужда от мъж? — започна той заканително и погледът му легна тежко върху изплашеното й лице. — Крайно време е да те науча, колко много се нуждаеш от нас или за да бъдем точни, от мен, защото никога няма да познаеш друг мъж, след като си моя! Прекалено дълго чаках, за да ти преподам няколко урока и ти позволих, малка обеснице, да сипеш безнаказано всякакви обиди върху ми, за които бих убил всеки друг! — Смехът му стана груб. — Пародия на брак, така ли? Ще ти покажа, скъпа ледена принцесо, как стоят нещата в действителност!

Маркизът я дръпна към себе си, преди тя да успее да каже нещо или да се възпротиви. Притисна крехкото й тяло към гърдите си. Елизия направи опит да се освободи от желязната му хватка, но той само я стисна още по-силно, докато й се стори, че се сля с мускулестите му бедра, че се превърна в част от него. Твърдата му уста раздели жадно устните й, едната му ръка се плъзна от рамото към деколтето на робата й, пъхна се под нощницата — и без това ефирната материя беше слаба преграда за търсещите му пръсти…

Изведнъж той рязко я пусна, вдигна я на ръце и с едри, тежки крачки излезе от библиотеката, прекоси хола и се заизкачва по широката стълба. Елизия се бореше като бясна. Разбра намеренията му и чувстваше, че този път нищо и никой не може да го спре.

— Остави ме! Пусни ме! Ще събера цялата къща! Ще викам!… — Вече се приближаваха към площадката на горния етаж.

— Започвай! Хайде! Не мисли, че някой ще посмее да се намеси. Тук господарят съм аз! Също и твой господар, скъпа! Имам и моралното, и законното право да правя с тебе всичко, което ми харес…

Тя заудря с юмруци по гърдите и раменете му. Успя да го шляпне звънко по лицето. Той стисна ръцете й в своите и тя, задушаваща се от безсилие, се остави да я носи.

Предците авантюристи от портретите галерията, като че кимаха одобрително на маркиза, докато минаваше край тях с ритащото момиче на ръце.

— Животно такова! Искаш да ме изнасилиш! Защото това няма да е нищо друго, освен едно изнасилване… — Гласът й бе станал неприятно писклив. — Ще насилиш ли жена, която не те иска, защото си й отвратителен?

— Не, Елизия. Няма да е изнасилване — заяви мрачно той, като отвори вратата на спалнята си. — Ще събудя у теб желание, ще те накарам да жадуваш за моите целувки, ще ме молиш на колене да те взема, да те направя своя жена… Кълна се в небето, ще те накарам да го поискаш…

Последното нещо, което Елизия видя, преди той да затвори вратата, бе китайския параван. Лакираните лица се хилеха гротескно. Тънките червени устни, замрели във вечната празна усмивка, черните полегати очи — студени и безизразни, някакви мъртвешки маски, накичени в пъстри пищни одежди.

Маркизът хвърли Елизия върху леглото и бързо свали панталона и ризата си.

— Остави това, Елизия! — предупреди я той, когато тя направи опит да се надигне. — Няма къде да избягаш!

Тя изпадна в паника при вида на голото му тяло. Претърколи се в леглото и се опита да хукне към спалнята си, но лордът бе по-бърз и я сграбчи за дългите, развети коси, като отново я притегли в прегръдките си.

— Боиш ли се, мила? Не смееш да приемеш предизвикателството, така ли?…

Той бавно разгърна халата й и с едно рязко дръпване раздра прозрачната нощница. Отново я вдигна на ръце и нежно я положи на леглото, без да се откъсва от нея. Дългото му, стройно тяло я покри изцяло.

Елизия се опитваше да отбегне търсещите му устни, въртеше глава и се мяташе, докато най-сетне той хвана лицето й и устните му властно се впиха в нейните.

Причерня й, усети сълзи да се стичат по страните й. Бе очаквала неговите свирепи, болезнени целувки, но се лъжеше. Сега той докосваше нежно и меко наранените й устни, подпухнали от гневните му целувки в началото. Напорът му ставаше все по-мощен, но не й причиняваше болка. Дъхът й се сля с неговия, той продължи да я целува, сякаш изследваше подробно устата й, която покорно се подчиняваше на езика му.

Чувстваше ръцете му по тялото си, те я галеха с хипнотизираща настойчивост, искаха да превърнат плътта й в предател на собствената й воля. Разтърси я непозната тръпка, когато той зарови лицето си в косите й и обви пламъците им около врата и раменете си като верига, оковала и двамата.

Алекс продължаваше своята бавна и мощна атака върху всичките й сетива. Елизия несъзнателно започна да стене. Знаеше, че е загубена. Вече не можеше да се владее. Мъжът над нея като изкусен кукловод управляваше всяко нейно движение, дърпайки невидими конци. Безпаметна, тя сплете безсилните си ръце около врата му, привлече го към себе си и се залюля подканващо под него, с ритъма на желанието, несъзнателно търсеща да достигне до върха на насладата и удовлетворението в тази любовна игра.

Маркизът се усмихна тържествуващо, устните му обхванаха жадно отворената й стенеща уста. Най-сетне, тя отвръщаше на целувките му, предлагайки като цвят, меда на устните си.

— Желаеш ли ме, Елизия? — Гласът му прозвуча странно непознат. Той обсипваше с целувки косите й в очакване на отговора.

Елизия извърна глава. Сега вече тя търсеше замаяна устните му, за да им се отдаде, да не се отдели от тях.

Алекс се отдръпна от нея и попита задавено:

— Кажи, че ме желаеш! Кажи! Или искаш да те пусна?

— Не! — проплака Елизия. — Искам те… Алекс…

Думите й сякаш го наелектризираха.

— О, ти скоро ще ми принадлежиш! Ще бъдеш наистина моя, милейди. И физически, а не само по име! Ще разруша тази твоя ледена фасада, зад която се криеш. Мислиш ли, че можеш да ме заблудиш, след като косите ти пламтят като огньове, а очите ти зоват да те покоря? Ти ще получиш наградата за красотата си.

— Ти си страшен като сатана! — прошепна Елизия, разбрала, че е загубила битката.

— Точно така, милейди! Тласка ме сатанинска жажда!

Той се отмести, положи я на възглавниците, разтвори бедрата й и с безкрайна предпазливост и нежност започна да прониква в нея. Елизия почувства остра болка и разкъсващо напрежение в себе си. Но той явно не можеше повече да сдържа желанието си, слял се в едно с нейното тяло, тласкан от неутолима жажда да намери върховния миг на удовлетворението.

Елизия остана да лежи неподвижно. Дишаше в синхрон с него. Но скоро ръката му я обгърна и той отново я притегли към себе си. Тя вяло се опита да окаже съпротива, но той бе властен и неумолим.

Тя отново усети грубия натиск в себе си, поразена от раздиращата твърдост, но когато той бавно започна да се движи в нея, по тялото й пропълзя огън, като степен пожар. Стоновете й се извисиха във вик, дълбоко в нея избухна светкавица. Елизия потъна в непознат свят на възторг и щастие, почти безпаметна от наслада. Алекс сякаш бе обзет от демони, полудял от желание. Той я люби цялата нощ, докато най-сетне тя му се подчини напълно, повече негова, отколкото своя. Имаше чувството, че от тялото й е изцедена и последната капчица енергия — Алекс бе изсмукал цялата й жизнена сила. Когато най-сетне той се отдръпна от нея, Елизия мислеше, че умира. Остана така задъхана, с обляно в сълзи лице. Тя се сгуши в него и опря глава на гърдите му. Алекс я притегли към себе си и започна да приглажда разбърканите й коси, като отмахваше кичурите от лицето й. Елизия затвори натежалите си клепачи, намерила утеха в прегръдката му. Една малка ръка се протегна нагоре към врата му и се задържа там, докато Елизия вече засипваше.