Лори Макбейн
Дяволско желание (11)

Единадесета глава

Селцето Сейнт Флауър се бе скупчило около тесния залив. Плочестите му покриви се сливаха с червените скали наоколо. Към небето се точеха нишките на дима от комините.

Елизия излезе с Ариел на каменистата пътека горе на скалата и се загледа в малката лодка, която се бореше с вълните. Повечето мъже от селото чакаха препитанието си от морето, за да изхранят семействата си през дългата, люта зима.

За първи път небето бе ясно, нямаше ги наежените буреносни облаци, острият бриз вещаеше студове. Елизия вдъхна свежия въздух, напоен с тръпчивия мирис на бор и на горящите в огнищата на селските къщи дърва.

— Тази част на страната наистина си е намерила подходящо име. Крайземие! Човек действително се чувства като на края на света! — каза Чарлз Лактън, като въртеше глава на всички страни. — Такава пустош! Как може изобщо да хрумне на някого да дойде да живее тук?! — Той поклати глава в недоумение.

— Смятам, че през последните петстотин години тук надали се е заселил някой пришълец, с изключение на скуайъра. Навярно хората от селото могат да проследят прадедите си чак до първите заселници, келтите, или поне до норманите — обясни Елизия.

— Но откъде знаете всичко това? — попита той, смаян от нейната осведоменост.

— Аз съм интелигентна жена — каза тя, опитвайки се да покаже смирение и разкаяние, ала очите й блеснаха закачливо, като видя ужасеното му лице. — Не го ли знаехте? — Елизия се държеше така, сякаш му е признала някакво ужасно прегрешение. Но съвсем не възнамеряваше да се преструва на глупава.

— Това е невъзможно! Вие сте прекалено красива, за да бъдете и интелигентна! — възкликна Чарлз.

— Значи се очаква да имам хубавко личице и празна глава, така ли?

— Виждате ли, и аз не съм кой знае колко умен. Зная само онова, което ми трябва. Повече не би било и полезно. Мисля, че това ми стига, за да преживявам ден за ден — замислено каза Чарлз.

— Не изпитвате ли желание да поназнайвате нещичко от историята или от литературата? Никога ли не отваряте книга? — попита Елизия със съмнение в гласа.

Чарлз се замисли.

— Не. Мисля, че не. За последен път прелистих книга в Итън. Не ми подейства добре. Не съм от типа мъже, които декламират на дамите стихчета. И какъв смисъл има да учиш за хора, умрели преди столетия? Могат ли те да ми кажат каква карта ще ми дойде, или коя жилетка върви с виолетовия ми жакет? Не съм чул досега в Нюхол някой да е спечелил благодарение на това, че е прочел нещо от Цезар или от гръцките философи.

— Да, Чарлз, сигурно имате право. Те положително не биха могли да ви бъдат полезни — съгласи се кротко Елизия, но бе направо потресена.

Пред Чарлз бяха отворени всички врати към най-престижните висши училища, но той бе пренебрегнал това. Докато тя и безброй други жени копнееха да прекрачат забранените за тях свещени двери на знанието.

Тя се усмихна на Чарлз. Човек просто не можеше да не го обича с неговото невинно момчешко лице и с вечната му усмивка. Когато беше с него, тя нямаше чувството, че трябва постоянно да е нащрек. Напомняше й малко за Йън. И той имаше същия хлапашки вид.

„Милият Йън! Да беше сега при мене!…“ — помисли си тъжно Елизия, загледана в морската шир, която далеч на хоризонта се сливаше със светлосиньото небе.

Чарлз седеше мълчалив. „Колко е красива…“ Почувства, че го обзема някаква първична ревност към лорд Тревейн. Тя беше най-красивата жена, която бе срещал в живота си! Само присъствието й бе остатъчно, за да му се скове езика. При това беше по-млада от него! Влюбеният му поглед се поспря на извивката на устните й, на дългите гъсти мигли, засенчили зелените очи. Колко странно бе все пак, че му се иска да напише стихотворение за красотата й! Той, който винаги се бе подигравал на влюбените романтици! Гледаше я с невиждащи очи, докато в главата му някой редеше с вълшебна ръка дума след дума, които изникваха ей така, от нищото. „Да, да. Просто фантастично! И въобще не е трудно… Байрон ще се пукне от завист!“ Чудеше се, защо ли вдигат толкова много шум с тази поезия. Всеки може да съчинява стихове!… Само да внимава да не ги забрави, докато се прибере в стаята си! Трябва да намери отнякъде малко хартия, ще потърси перо и мастило…

— Чарлз! Чарлз? — подвикна Елизия и помаха с ръка пред очите му, които бяха станали като стъклени. — Какво ви става? Добре ли сте?

— О, простете! — засрамено се извини Чарлз.

— Ще пояздим ли още? — попита Елизия и бързо се запъти към Ариел, за да скрие дяволитата си усмивка.

Тя се метна на коня и препусна към главния път. Чарлз пришпори коня си, за да я догони. Елизия радостно се засмя. Колко прекрасно чувство е да знаеш, че живееш, че нямаш грижи! Мигът бе изпълнен само с красотата на ясното синьо небе и с удоволствието, че един приятен млад мъж е прехласнат по нея. Няма да мисли за безнадеждността на брака си, няма да се трови с планове какво да предприеме.

Тя прескочи с коня някакъв нисък каменен зид и навлезе в гъстака. Чарлз яздеше плътно зад нея. Сенките на дърветата играеха по тясната пътека. Тя постоянно трябваше да се навежда, за да избегне надвисналите клони.

Изведнъж гръмна изстрел. Елизия усети, че я парна остра болка в ребрата, погледна се и ахна без глас, като видя ярка кръв по зеленото кадифе на ловния си костюм. Един нисък клон я перна и я свали от гърба на Ариел. Тя тежко падна на земята. Слава богу, дебелият килим от миналогодишни листа омекоти удара.

Елизия остана да лежи неподвижно, пред очите й играеха черни петна, напразно се опитваше да си поеме въздух. Цялата земя туптеше болезнено под тялото й, всичко наоколо се люлееше.

Чарлз рипна в миг от коня и се втурна към дребното тяло, проснато на земята. С побеляло лице той коленичи до Елизия, вперил очи в червената локва, която се процеждаше на земята.

— Боже господи! Вие сте ранена! — отчаяно извика той, без да смее да я докосне. Тя лежеше като мъртва! Какво да прави, за бога?!

Елизия бавно вдигна клепачи и го погледна замаяна.

— Чарлз? — прошепна тя беззвучно.

— Да? Тук съм! — Той сграбчи отпуснатата й, ледена ръка и се опита да я стопли в дланите си. „Не е възможно да умре! — мислеше той трескаво. — Само да не умре!“

Елизия погледна ужасените сини очи. Сега й бе малко по-леко да диша. Трябва да изпрати Чарлз… При Алекс. Алекс ще знае какво да направи… Алекс! Да, Алекс ще дойде!

— Чарлз, идете да доведете Алекс! — каза тя спокойно, убедена, че е намерила правилното решение.

— Но аз не мога да ви изоставя така! — извика уплашено Чарлз.

— Ще трябва! Нямаме друг избор. Аз не мога да яздя до вкъщи, Чарлз!

Той продължаваше да я гледа нерешително. Накрая се изправи.

— Добре. Отивам. Но да знаете, че го правя против волята си. Толкова се страхувам да ви оставя самичка! Какво ще помисли лорд Тревейн за мене… — Той поклати безпомощно глава. — Ще препускам като вихър, лейди Елизия! Ще се върна бързо, обещавам ви! — Хвърли й дълъг, измъчен поглед. — Мога ли да направя още нещо за вас, преди да тръгна?

— Не. Ще се оправя — прошепна тя, въпреки че цялата трепереше. Земята бе студена и влажна, особено тук, под дърветата.

Чарлз бързо съблече дрехата си я зави. Изтича като замаян към коня си, метна се на седлото и препусна в лудешки галоп.

Елизия не можа да не се усмихне — дано не се наложи да спасяват и самия ездач! Затвори очи. Сноп слънчеви лъчи се прокрадна през клоните и огря с ослепителна светлина лицето и очите й. Тя помръдна предпазливо краката си и прехапа устни от остра болка в глезена. Сигурно се бе закачила в стремето при падането от Ариел. Ариел? Къде ли е той?

Тя обърна тревожно глава, но отново притвори очи, като видя коня само на няколко метра от себе си. Жребецът риеше неспокойно с копита, не откъсваше очи от господарката си и от време на време тихо изцвилваше, като че я подканяше да се изправи.

— Кротко, момчето ми! — промълви Елизия, за да го успокои. — Всичко е наред.

Явно това подейства. Ариел наведе глава и започна да пасе.

Огряна така от топлото слънце, Елизия изгуби представа за времето. Но изведнъж някаква сянка препречи слънцето. Тя отвори очи и се взря в лицето, приведено над нейното. Любимо, мило лице!…

Винаги бе мислила, че когато човек умира, потъва в мрак и не усеща никаква болка. Просто си отива… Но тя продължаваше да изпитва силна болка и усещаше твърдата земя под гърба си… Как можеше да е още жива, а да вижда лицето, което сега бе пред очите й?

— Виждам те, виждам те, миличък… Но още не съм умряла… — Тя горчиво се разхълца. — О, Йън! Скъпи Йън! Смъртта отново ни събра!…

— Скъпа моя! Сестричке! — Гласът му бе изпълнен с утеха. — Ти си толкова мъртва, колкото и аз! Ето на, пипни ме! Топъл съм, жив съм! — Той хвана студените й разтреперани ръце и ги притисна към загорялата си от слънцето шия, където се усещаше пулсът му.

От очите на Елизия бликнаха сълзи, потекоха по бледите й страни.

— Йън? — Изрече името му плахо, сякаш се боеше да не изчезне, ако му заговори на глас.

— Да, тук съм, мила сестричке! Но ти защо си тук? Чакай, чакай, кажи ми първо тежко ли си ранена? — Погледът му се плъзна изпитателно по тялото й, очите му потъмняха, като видя напоената с кръв дреха. Стиснал угрижено устни, той леко опипа раната въпреки болезнените й стенания. — Не вярвам куршумът да е заседнал. Изглежда, има само разкъсвания. Мисля, че не са засегнати вътрешни органи, но си загубила много кръв. А си паднала и от Ариел, нали? Това е усложнило нещата. Ще се опитам да спра кървенето, а след това ще те закарам на лекар. Не мога да те оставя тук!

Той говореше като човек, свикнал да му се подчиняват. Елизия улови необичайна нотка в гласа му. Цялата се сгърчи от болка, когато той притисна кърпичката си към раната. Хлапето бе се превърнало във властен мъж… През мъглата на болката успя да види широките му рамене, възмъжалото лице, белязано със следите на житейския опит.

— Вече изпратих за помощ, Йън — каза тя, докато той я превързваше.

— Изпрати? И те оставиха тук сама? Ранена! — извика той ядосано, без да предполага, че и клетият Чарлз се бе гневил по същия начин.

— Нямах друг избор, Чарлз не можеше да ме върне сам до вкъщи. Сигурно скоро ще изпратят каретата да ме прибере.

— Чудесно! Но сега трябва да ми разкажеш какво се случи. Какво правиш тук, в Корнуол? С мама и татко ли си? — В очите му просветна радостна надежда, че ще ги види.

Елизия изхлипа и го погледна в очите, събирайки кураж да му нанесе рана, по-болезнена от нейната.

— Йън…

— Да? — Той присви очи, от тона й го побиха тръпки.

— Мама и татко са мъртви! — Тя взе ръката му в малките си длани и продължи, задавена от сълзи: — Загинаха при злополука. Новата карета на татко. Преобърна се… О, Йън, моля те, недей! — прекъсна разказа си Елизия, като видя разстроеното му лице. — Не са страдали. Станало е изведнъж. За тях беше по-добре така. Навярно не биха преживели вестта, че си безследно изчезнал, а после и умрял. Те си представяха, че се сражаваш храбро някъде по моретата. Поне това им беше спестено.

Ръцете я заболяха да стиска неговите. Бе свел рижата си глава и тя усещаше сълзите, които капеха по сплетените им пръсти.

— Кога? — успя да каже най-сетне той.

— Преди повече от две години…

Йън я погледна озадачен.

— А ти? Защо си тук? Не помня да сме имали някакви познати в Корнуол. На гости ли си?

Елизия се запита как би могла да му обясни своето положение в Уестърли и всичко, което й се бе случило през тези две години.

— Ти имаше средства, нали? — продължи той. Изобщо не бе забелязал мълчанието й. — Кой… кой дойде да живее при тебе в Роуз Арбър? Нали в такива случаи трябва някоя по-възрастна дама… Ти имаше ли там някого? — запита той, изпълнен с подозрения. Добре познаваше стремежа й към свобода и независимост.

— Роуз Арбър трябваше да бъде продаден — отвърна тя направо, макар че не желаеше да го наранява повече. — Всичко отиде. Вече нямаме нищичко!

— Отиде? — възкликна Йън. — Но защо? Какво е станало?

— Бяхме потънали в дългове. Трябваше всичко да се продаде, за да платим на кредиторите.

— Ами ти, Елизия? Какво направи ти? Не се е налагало да търсиш работа, нали? — Той беше разтревожен от мисълта, че сестра му е останала без никакви пари. Ала изведнъж осъзна колко елегантно и скъпо е облечена тя. В очите му се мярна сянка: — Не си си намерила някой… покровител, нали?

В първия момент тя не разбра какво иска да каже, а когато започна да се досеща, цялата пламна от срам.

— О, Йън! — каза тя с укор. — Как можеш да помислиш, че ще падна толкова ниско? — Очите й бяха като на ранена сърна.

Йън се наведе към нея, целуна поруменялата й буза и се опита да се оправдае:

— Знаеш ли, откакто напуснах нашия дом, видях толкова сърцераздирателни и страшни работи, че нищо не може да ме изненада. Хората са превърнали този свят в истински ад. Войни, смърт, разрушения… Никога не съм допускал, че е възможно да има толкова много жестокост!… — Очите му потъмняха от страшните спомени.

— Йън, знам, че е ужасно да ти задавам този въпрос, но все пак как така не си мъртъв? От министерството ни писаха, че си убит. Писмото дойде един ден след като мама и татко загинаха.

— О, клетата ми сестричка! Колко страшни неща си преживяла и не е имало никой, който да те утеши! Знаеш ли, те наистина са мислели, че съм мъртъв. Водихме битка с няколко от най-големите кораби на Наполеон. Моят кораб нямаше никакъв шанс: и по-малък, и не достатъчно въоръжен, и с малоброен екипаж. Но се бихме храбро, докато един от тези нови обхватни залпове — не ми се иска дори да си го спомням — не подпали целия кораб. Потънахме за секунди. Французите изловиха част от моряците във водата. Изпратили са ги всички в затвора. Ранените се издавиха. Аз имах късмет. Хванах една дъска от корпуса и се скрих под нея. Оставих се морето да ме носи. Не исках да свърша живота си в някой френски затвор, жив оттам не се излиза. Дни наред останах във водата, сам не зная колко. Не повярвах на очите си, когато видях един остров. Мислех, че е мираж. Беше някъде в Средиземно море. И ми трябваха близо две години, докато пребродя Европа и се добера до Англия. Цели месеци лежах болен, това още повече ме забави. А трябваше да се укривам и от войските на Наполеон. Движех се само нощем, за да не попадна в ръцете им. Френският много ми послужи. Бях страшно благодарен на нашия стар Жак, дето непрекъснато ни тормозеше с глаголите. — Йън погледна сестра си и се засмя при спомена от детството им. — Но когато стигнах в Лондон, вече разполагах със сведения от първа ръка за позициите и придвижването на Наполеоновите войски на континента. Министерството бе изненадано от толкова много данни. Това беше преди около три месеца. Поради информацията, с която разполагах, ми възложиха специална задача. Исках да приключа с нея и тогава да си дойда при вас вкъщи. Знаех, че ако подам знак, че съм жив след толкова дълго време, само ще ви разтревожа. Исках сам да се появя пред мама и татко. Затова изчаквах. Нямало е за какво да се безпокоя, вестта са щели да получат чужди хора! — завърши Йън с тъга.

— О, Йън! — прошепна Елизия.

— Къде, по дяволите, са твоите хора? — сети се изведнъж Йън и вдигна очи към пътя. — Къде се бави този… как се казваше?

— Чарлз.

— Да, къде отиде този проклет Чарлз? Трябваше отдавна да се е върнал от селото.

— Той не е в селото — Елизия си пое дълбоко дъх, — отиде в Уестърли.

— В Уестърли? Защо чак там? Така се заобикаля няколко мили! Там ли живееш?

— Да… в известен смисъл.

— Как така в известен смисъл? Като гувернантка или… Не, това не може да бъде, тъй като маркизът няма деца. Дори не е женен. Ти не бива да оставаш там! Той има твърде лоша репутация. Не бих те поверил в ръцете му. Трябва да ти потърсим другаде подслон… — Той млъкна и я погледна сепнато. — Защо си отседнала там? Не си сама, нали?

— Йън, мисля, че все пак ще трябва да ме повериш в ръцете му. Омъжена съм за маркиза — каза сериозно Елизия.

За момент Йън онемя.

— Омъжена? — повтори той като ехо. — Господи! Как стана това? Съвсем се обърках. Толкова много неща, които сега научавам… Аз…

Йън наведе ухо над земята, след това сграбчи ръката на сестра си и каза припряно:

— Слушай! Идват някакви конници, чувам и кола. Ще бъдат тук много скоро. Не искам да те оставя, Бог ми е свидетел, но се налага… Не, не казвай нищо! Трябва да побързам. А за мене — на никого нито дума! Много е важно! Имам да изпълнявам мисия, ще бъде катастрофа, ако ме разкрият. Забрави, че си разговаряла с мен. Но ще искам да разбера как си. Има ли начин да ти изпратя вест или да те видя?

— Джимс! Джимс е главен коняр в Уестърли! — възкликна радостно Елизия.

— Джимс? Тук? Чудесно! Ще се свържа с него. Сега обаче трябва да вървя, време е! — Той погледна загрижено бледото й лице. — Макар че бих предпочел да остана с тебе.

— Не! Трябва да вървиш! Алекс ще се погрижа за мен. Моля те, тръгвай, Йън.

— Добре, мила! Но се чувствам като подлец. Обещавам ти да намеря негодника, който стреля по тебе! Сигурно е някой от тази паплач, която броди наоколо — Той я целуна по бузата, за миг й притъмня. Когато отвори очи, той беше изчезнал.

Елизия чу тропота на бясно препускащ кон, миг след това две топли, силни ръце я вдигнаха. Горещият дъх на мъжа погали бузата й. Тя отвори очи и срещна тревожния поглед на Алекс.

— Изглежда сте имали някакви неприятности, милейди? — Тонът му бе закачлив, но очите му си оставаха загрижени.

— Създавам ви известни затруднения, милорд — отвърна дръзко тя и изгуби съзнание.

 

 

През следващите няколко дни Елизия остана в леглото под строгия надзор на Дани. Тази Дани бе истинско съкровище! А отгоре на всичко изпълняваше с удоволствие ролята си на болногледачка. Събраха й се двама пациенти наведнъж. Питър бе все още слаб, но се съвземаше бързо. Непрекъснато протестираше и се оплакваше от скука пред всеки, който се осмелеше да припари в стаята му. Най-много си патеха младите камериерки.

Елизия получи букети и кошници с плодове от Блекмор Хол, с писъмца от гостите, с които бяха вечеряли. Всички проявяваха загриженост за състоянието й. Всички, освен лейди Уудли.

Елизия се отегчаваше в леглото — имаше чувството, че времето е спряло. Раната й бе външна, заздравяваше бързо, а и глезенът вече не я болеше толкова силно. Но цялото й тяло все още беше в синини от падането. Постоянно мислеше за Йън. Беше истинско чудо, че е останал жив. Сега вече не беше сама, брат й се бе върнал. Да можеше да го види, да си поговори с него! Джимс й съобщи, че се е срещнал с Йън и че всичко е наред.

Алекс разделяше времето си по равно между двете болнични стаи. Четеше на Елизия на глас, говореха си, разсмиваше я, правеше всичко, за да прогони скуката й, като любящ и предан съпруг.

„Може да бъде очарователен, когато поиска. Какъв забележителен актьор!“ — помисли си Елизия горчиво. Но тя не можеше да знае какво става в душата му. Изглеждаше наистина разтревожен, когато я намери ранена сред мочурището. По пътя до Уестърли я бе държал на ръце, не позволи на никой да я пипне, преди Дани да донесе вълшебните си церове. Алекс беше побеснял от гняв, направи всичко, за да издири негодника, който бе стрелял по нея, но не намериха и следа. А Елизия трепереше да не открият Йън и да се усъмнят в него.

Тя отегчено усукваше между пръстите си дантелката, с която бе обточена домашната й роба, после въздъхна и се изплези на човечетата от лакирания японски параван.

— Те не могат да ти отговорят, но аз мога! — прозвуча закачлив глас откъм вратата.

Елизия сепнато се обърна към усмихнатия младеж, чието лице още носеше белезите на боледуването. Той й направи смешна физиономия.

— Нарисуваните човечета ще припаднат от ужас, ако продължавате да се кривите — каза Елизия.

— Имам тайното подозрение, че и вие умирате от скука като мене — заяви той и се отпусна в едно от креслата пред горящия огън.

— Позволено ли ви е изобщо да ставате?

— Само минутка още в това проклето легло и сигурно щях да се срасна с него! — каза младият мъж. — Впрочем аз съм вашият девер, Питър Тревейн.

— Така си и помислих. Не съм свикнала да каня външни хора в стаята си.

Даже и да не го бе видяла, когато го пренасяха ранен от каретата, веднага би познала кой е. Приличаше много на Алекс, имаше същите гарвановочерни коси и орлов нос. Само че очите му бяха меко сини и дружелюбни.

— Сигурен съм, че е така. Но се надявам, че няма да остана външен човек за вас — каза Питър и й намигна свойски.

— О, едва ли — каза хапливо Елизия. — След като сте толкова дързък!

— Боже мили! Алекс имаше право. Вие съвсем не сте някакво плахо мишле — Той се разсмя одобрително.

— Иска ми се да е така. Но всъщност трябва да ви се извиня. Та това е вашият дом! Само че като домакиня, аз би трябвало да ви забавлявам и да се грижа за вас, а не обратното.

— Само това не! До гуша ми дойдоха всичките тези грижи. Дани по цял ден ме налива с някакви дяволски горчилки, а камериерките цвърчат и пърхат около мене като ято врабци. Отгоре на това трябва да сдържам любопитството си — заяви обидено Питър.

— По отношение на мене ли? Надали има основание за любопитство.

— Самият факт, че сте моя снаха, е вече истинско чудо. Ако някой ми бе казал преди време, че Алекс ще се ожени, щях да помисля, че не е с всичкия си. И ако не познавах толкова добре брат си, щях да предположа, че вие сте го примамили в мрежите си. Ала сега, след като ви видях, съм по-склонен да приема, че просто не сте имали възможност да се отървете от него. Каквото поиска, взема си го! Дори бих ви предупредил да бъдете нащрек с него, стига да имаше изобщо някакъв смисъл! Колко съм патил от всеки спор с брат си!

— Предупреждението ви идва твърде късно. Вече си опарих пръстите. Но все пак не се оставям да ме тиранизира! — заяви Елизия с войнствено святкащи очи.

— Алекс съвсем не преувеличаваше. Имате опасен темперамент. Няма да му е лесно с вас! — Питър се разсмя, лудо развеселен от мисълта, че Алекс има да пати с тази жена.

Ала тя не се усмихна. Алекс явно нямаше намерение да си губи времето с нея. Достатъчно зает бе с красивата вдовица. Сутринта го бе видяла през прозореца да отива на езда със същата тази лейди Уудли, която й бе заявила така уверено, че той ще се върне при нея…

— Странно, че никога досега не сме се срещали в Лондон — каза Питър.

Точно в този миг се чуха гласове, вратата се отвори, влязоха Чарлз и Жан-Клод д’Обержер. Графът държеше огромен букет от жълти рози, които поднесе на Елизия с дълбок поклон.

— Ужасно е, че ви виждам да страдате така! Бих искал да убия негодника, който ви причини това — каза той разпалено. Тъмните му очи се плъзнаха с наслада по заоблените й рамене, които примамливо се белееха сред дантелите на зеления копринен пеньоар.

— Колко мило от ваша страна, че идвате да ме посетите, графе! Благодаря за прекрасните рози! — Елизия вдигна цветята към лицето си и вдъхна аромата им.

— Как си, Питър? — попита Чарлз, когато най-после намери сили да откъсне очи от Елизия.

— И да бях умрял, ти нямаше да го забележиш! — оплака се Питър, намусен при вида на своя безнадеждно влюбен приятел.

Чарлз се изчерви и му хвърли убийствен поглед.

— Ядосан си, защото графът не донесе цветя и на тебе.

Французинът се смути.

— О, ужасно съжалявам! Не знаех, че това е прието. Моля да ми простите!

Чарлз избухна в смях, а Питър го изгледа сърдито. Елизия едва прикри усмивката си и обясни на смаяния граф, че двамата само се шегуват.

Графът се надигна, изгледа високомерно двамата млади английски джентълмени, изтегнали се небрежно в елегантните брокатени кресла, и каза рязко:

— В моята страна се смята за неучтиво да си правиш шеги с един гост!

Питър прояви достатъчно благоприличие, като се показа поне малко засрамен:

— Простете, графе, не искахме да ви обидим. — Той хвърли укорителен поглед към Чарлз, който се поразмърда смутено на стола си. — Той често говори, без да мисли.

— Струва ми се, че това е обща черта и за двама ви — заяви Алекс, който се пояли в салона, облечен в костюм за езда. — Оставих жена си сама, надявайки се, че ще може да си почине, и какво намирам? Съпругата ми е събрала цяла свита около себе си. Мисля, че вече е хванала в мрежите си неколцина обожатели.

— Не толкова много, колкото имате вие, милорд! — отвърна веднага Елизия.

Алекс изглеждаше раздразнен, че тя приема гости. Човек би могъл да помисли, че ревнува. Но това беше абсурдно! Нали той излезе на езда с лейди Уудли? Щом той може да се забавлява с други, на нея също би трябвало да й е позволено…

Елизия го погледна скришом с крайчеца на очите си, докато той разговаряше с графа. Изглеждаше чудесно в брича си за езда и високите ботуши. Графът също бе ослепителен — мургав, с профил на гръцки бог, с чувствени устни и пламтящи очи, особено когато я гледаше, но Елизия намираше студената красота на Алекс много по-вълнуваща. Всяко движение на мускулестото му тяло излъчваше сила и мощ. До него французинът се губеше, изглеждаше някак женствен с меките си, бели ръце и театралните си жестове.

— Свършено е! Състезанията щяха да са днес и моят петел сигурно щеше да спечели, а, Чарлз? — Питър бе направо съкрушен.

— Най-едрият и зъл петел, който съм виждал! Бих заложил на него целия си годишен доход!

— Няма друго нещо в живота ми, за което да съм потрошил толкова време! — оплака се Питър. — И всичко отиде по дяволите! Ние организирахме борбите, за да затворим веднъж завинаги устата на този фукльо Петерсън! Отвратителен самохвалко!

— Съвсем не знаех, че хората тренират петлите за борба — каза Елизия. — Мислех, че просто взимат някой петел и го пускат да се бие.

Питър я изгледа с презрение.

— Добре, че не залагате, иначе отдавна да сте се разорили! Ами че това е цяла наука! Голямо умение се иска, за да отгледаш един добър боец и да го тренираш — обясни снизходително той. — Трябва да е в най-добрата възраст, някъде около две години. Тогава започва истинското обучение, за да влезе във форма. Аз тренирах моя петел почти шест седмици и го пусках да се бие със сума ти други петли.

— Но не се ли наранява?

— Не, нали шпорите му се свалят! — отвърна Питър нетърпеливо. — Ама наистина ли не знаете това, Елизия? Истинските бойци са с шпори, само когато се състезават.

— Боя се, че всичко това ми е напълно непонятно. Какви са тези шпори?

— Това са шипове, които се слагат на краката им, скъпа! — обясни развеселен Алекс. — Правят се от сребро, дълги са около пет сантиметра и са извити като малка коса. Смъртоносно оръжие!

— Отвратително! — възмути се Елизия. — Това е жестоко и нечовешко! И на вас естествено ви харесва този спорт, макар че бих могла да употребя друга, много по-подходяща дума…

— Не, да си кажа честно, намирам, че е твърде безвкусно зрелище — отвърна отегчено Алекс.

— Аз също го намирам отблъскващ и долнопробен, макар да не обичам кой знае колко петлите.

— Никога няма да се състезавам с птица, която не може да се пази! — защити Питър разпалено любимия си спорт. — Хвърлих толкова усилия да го докарам в добра форма. Сам се грижех за него, ставах по никое време да го храня. След като се нахрани, петелът трябва да се държи в кош със слама, за да се изпоти. Вечерта го изваждаш от коша и му облизваш с език главата и очите…

Прекъснаха го възмутените възгласи на другите.

— Велики боже! Предполагам, че не си близал наистина този проклет петел! — избухна Алекс.

— Разбира се, че не съм! — засегна се Питър. — За какъв ме смяташ? Да не съм полудял! Ближеше го едно от ратайчетата в конюшнята.

— Този път няма да се хвана — заяви графът. — Вие пак се шегувате!

— Не, боя се, че Питър говори сериозно, графе. Той никога не се шегува. А аз за сетен път се изненадвам каква страст влага той във всяка работа, с която се захване — каза Алекс.

— О, небеса! — възкликна графът и поклати с недоумение кестенявите си къдрици. — Типични англичани! Но сега трябва да се сбогувам… — Той се обърна към Елизия. — Надявам се, че скоро ще имам удоволствието да бъда във вашата компания, когато вече ще сте напълно оздравяла. — Той й целуна ръка, вперил жаден поглед в устните й. — За мен беше удоволствие!

— Благодаря ви за прекрасните рози, графе! — любезно му се усмихна Елизия и изтегли ръката си, защото зърна яростния поглед на Алекс.

— Ама че е смешен! — каза Питър, след като вратата се затвори след Алекс и французина. — Не ги разбирам тия френски маниери. Отгоре на всичко този джентълмен няма никакво чувство за хумор! — Питър се надигна неохотно и се запъти към вратата. — По-добре е и аз да вървя. Не се чувствам още съвсем добре. — Той изгледа Чарлз. — Идваш ли?

— Ей сега… — Чарлз се поколеба, свел очи към земята.

Питър застана до вратата.

— Знаете ли, Елизия, вие сте чудесен човек! Никога не съм мислил, че ще мога да се разбирам със съпругата на Алекс. Само при мисълта каква би могла да бъде тази жена ми ставаше зле. Не познавах никоя, която бих искал да нарека своя снаха, кълна ви се! Но вие сте жена от класа — промълви плахо той. Не беше свикнал да показва чувствата си. Бързо излезе от стаята.

Чарлз се поизкашля, като пристъпваше нервно от крак на крак. Извади малък лист от жакета си и го пусна в скута на Елизия.

— Знаете ли — започна той с пламнало лице, — не се прекланям много пред поетите и разните там… Не съм и умен, никой не би могъл да твърди такова нещо! Обаче… Просто трябваше да го напиша за вас. Моля ви да не ме питате как го съчиних, защото самият аз не разбрах как стана. Никога не ми се беше случвало!…

Явно, че новите му способности го бяха накарали да се замисли. Елизия разгъна листа и прочете припряно надрасканите стихове:

„Очи, като тревата зелени,

Коси, като зората червени.

Кожа, прекрасна като на фея…

О, сърцето ми възторжено пее!“

Тя погледна младия мъж, който стоеше смутено пред нея и очакваше с трепет реакцията й.

— Чарлз! О, Чарлз, това е най-милото нещо, което някой е правил за мене! Ще си го запазя завинаги. Благодаря ти, скъпи Чарлз! — Елизия стана и спонтанно го целуна по пламналата от смущение буза. В този миг вратата се отвори и влезе Алекс. Той се спря като вкаменен при вида на тази сърдечна прегръдка.

Чарлз се поклони и бързо се измъкна покрай настръхналия маркиз. Сърцето му наистина пееше, когато с грейнало лице затвори вратата зад себе си и закрачи, замаян от щастие, по коридора. Въобще не забеляза слугините, които гледаха ококорени след него и се кискаха в шепите си.

— Виж ти! Нямах представа, че раздаваш така щедро целувките си. Или това е поради факта, че не благоволяваш да ги дариш на мен? — Тонът на Алекс беше язвителен. — Ти самата веднъж каза, че си много взискателна. Не знаех, че предпочиташ хлапета с жълто около устата! — Той бързо отиде до нея и се изправи с цял ръст насреща й: — Бях останал с впечатлението, явно погрешно, че предпочиташ целувките на един истински мъж! — Алекс грубо я дръпна към себе си. — Струваше ми се, че ми отговаряш, когато те накарах да усетиш огъня в кръвта си и да се задъхаш от желание. Не пламна ли кожата ти, когато обсипвах с целувки млечнобялото ти тяло?

Шепотът му пареше ухото й, устните му разливаха наслада по шията й. Той я прегърна още по-здраво, притисна я към себе си, докато нараненото място я заболя. Побиха я огнени тръпки, когато устните му разтвориха нейните и той я целуна дълго и страстно — устата му сякаш никога нямаше да я пусне. Внезапно той я вдигна на ръце и я отнесе в стаята си, на леглото, където вече бе лежала веднъж. Елизия затвори очи в очакване. Искаше го, дори и той да изпитваше към нея само страст, а не любов. Ще приеме онова, което може да получи, ще забрави своята гордост…

Тя усети твърдите му ръце върху тялото си. Той свали нетърпеливо пеньоара и нощницата, тайнството на голите тела ги опияни. Той шепнеше в покорните й устни трескаво, дъх в дъх:

— Наистина ли искаш целувките на друг? Нима Чарлз или онзи лигав французин могат да ти дадат това, което желаеш?

Устните му станаха по-настойчиви, ръката му се зарови в косите й и той диво я притисна. Елизия не можеше да си поеме въздух.

— Аз… аз исках само да му благодаря! — прошепна най-сетне тя, останала без дъх. — Написа ми такова смешно стихотворение! Беше страшно мил и исках да му благодаря.

— Чарлз е написал стихотворение?! Ти наистина си вещица! Примамваш невинните смъртни в опасната си мрежа. Чарлз!… Аз ще ти дам нещо повече от думи на хартия!

Елизия се отдаде с наслада на пламенната му нежност. Отвръщаше на всяка негова целувка, прегръщаше го, галеше го, докато този силен мъж започна да стене от блаженство и се нахвърли върху нея властно и неудържимо.

Останаха дълго да лежат ръка в ръка, докато сърцата и дишането им се поуспокоиха.

— Казват, че съм самият сатана. Но аз намерих своя рай и го държа в ръцете си… — Той шепнеше все по-пламенно, в целувките му отново гореше желанието. — Пусни ме още веднъж в рая, Елизия! — помоли страстно той.

Тя се усмихна тъжно. Рай и ад! Всеки от тях носеше в себе си небе и преизподня!