Джуд Деверо
Дукесата (6)

Глава шеста

— Е? — попита Клер, когато излезе от раклата. Тревилиън не си даде труда да й отвори капака или да й помогне да излезе, но това вече не я смущаваше. Лека-полека свикваше с неговата неотзивчивост.

Той отново седеше пред една от масите си и пишеше. Клер застана пред него:

— Какво ще правите?

— Защо не седнете? Закривате ми светлината.

Тя отстъпи крачка встрани, но продължаваше да го гледа с блеснали очи.

— Хари ви помоли за услуга. Вие сте му задължен и трябва да предприемете нещо.

Тревилиън остави писалката и я изгледа.

— Вие сте готова да пожертвате живота си за този мъж, разбирам, но това не означава, че ще последвам примера ви. Имам си достатъчно работа. Искате ли да закусите?

— Искам, разбира се.

Последва го в спалнята, където на масата вече димяха две чинии. Предполагаше, че ще закусят в спалнята, защото Оман не намери в гостната място за още една маса. Предпазливо опита яйцата.

— Кой е този Мактарвит?

— Вкусно ли е?

— Не съм яла такива яйца, но са превъзходни. Кой е Мактарвит?

— Приготвени са по индийска рецепта.

Клер му хвърли сърдит поглед, задето не отговори на въпроса й.

— Един старец. Семейството му живее от памтивека на тази земя — обясни Тревилиън.

Клер погледна към чинията си.

— Защо името му ми звучи някак познато?

Тревилиън отпи глътка от чашата си. Клер не го попита дали беше чай, или повече уиски. Той измърмори:

— Традиция.

— Моля?

Той я гледаше с присвити очи.

— Мислех, че с вашите исторически познания за клана на прекрасния ви дук много бързо ще се досетите кои са Мактарвитови. — Той вдигна чашата си и я изпи до дъно.

Клер остави вилицата си и го погледна слисано.

— Майсторите на уиски — каза тя, останала без, дъх.

С едва забележима усмивка той й даде да разбере, че е улучила.

Клер стана от масата и отиде при прозореца.

— Големите кланове са имали разклонения, които са гравитирали около тях. Всеки по-малък клан е отговарял за определена задача. Някои били бардове, които създавали песни и учели наизуст историята на клана. Други били гайдари. — Та се обърна и го погледна. — Мактарвитови варели уискито.

Той отново вдигна тържествено чашата си.

— Поздравявам ви за вашата памет.

Тя седна и се залови с яйцата по индийски. Но не миряса:

— И сега този старец е последният от своя клан в Шотландия? Последният представител на една велика традиция, предавана от баща на син. Той…

— Със сигурност не е последният майстор на уиски в Шотландия. На Хари няма да му се наложи да се откаже от уискито ако Мактарвит си вдигне чуковете оттук.

— Но от какво тогава ще живее старецът?

— Не вярвам, че майката на Хари — дукесата, много се интересува от това. Тя мисли само за рогатия добитък, който й е откраднал.

— Но какво ще стане в такъв случай с великата традиция? — извика Клер с жар. — Нима никой от нас не е чел сър Уолтър Скот?

Тревилиън прихна с неприятен, циничен смях. Това беше подигравка на човек, който знае всичко, видял е всичко и се развлича с глупостта и наивността на своите ближни. Клер възрази:

— Безразлично ми е какво мислите за сър Уолтър Скот, но традиция е също така клановете да се крадат взаимно. Щом този човек е варил с години уиски за семейството, едва ли дотолкова е обеднял, че да не може да си купи телета, вместо да ги краде.

— Дукесата не му плаща нищо за неговото уиски.

Клер го зяпна.

— Нейна светлост има лошо мнение за пиенето на уиски. Смята го за лоша и нездравословна привичка и затова не му плаща нищо. Отгоре на всичко винаги е мразила този човек и затова иска той да напусне имота.

— Но земята принадлежи на Хари!

Той я изгледа със зла усмивка.

— Ако вярвате в тези бабини деветини, значи наистина не знаете нищо.

Междувременно Клер довърши яйцата си по индийски, стана, отиде при леглото и погали резбованите колони.

— Трябва да предприемете нещо — обърна се тя към Тревилиън.

— Защо аз да предприемам нещо? Защо не вашият драгоценен Хари?

— Хайде да не спорим. Трябва да се направи нещо в защита на Мактарвит и неговия занаят. Няма да пропъдите човека, който е служил вярно на това семейство от поколения насам. Какво биха казали вашите прадеди?

— Моите прадеди навярно биха казали: „Радвайте се, че сте се отървали от него.“ Вие си мислите, че той е мил старец, несправедливо преследван от нашето семейство, но трябва да знаете, че Мактарвитови винаги са били най-проклетите, най-твърдоглавите и най-размирните хора по света. Те наистина произвеждат уиски, но не го продават. Ние трябва да им го отнемаме със сила. Тоест, да го крадем.

— Както той трябва да краде от вас своята храна.

Тревилиън скочи и тръгна из стаята.

— Няма нужда да ме гледате така свирепо. Не разбирам защо тъкмо аз трябва да бия толкова път, още повече че там ще ме посрещнат с куршуми. Имам достатъчно главоболия с работата си и не желая да прахосвам скъпоценното си време заради един опак старец.

Тя го последва в гостната.

— Но тъкмо лошото настроение е най-силният ви коз. Всъщност би трябвало великолепно да се разбирате с този Мактарвит.

— Да, но не се разбираме. Никой не се разбира с него. Никога жив човек не е излизал на глава с Мактарвитови, Бог да благослови страната, в която са се изселили синовете на стария.

— Вероятно са заминали за Америка. Там ценят истинските мъже.

Тревилиън махна ядосано с ръка.

— Няма да отида при Мактарвит нито заради вас, нито заради скъпия ви дук. А сега вървете оттатък и си намерете четиво, подходящо за едно порядъчно момиче. По-късно Оман ще ви донесе нещо апетитно за обяд, а от мен ще получите голяма чаша уиски.

— От уискито на Мактарвит, нали? — възмути се тя.

— Да, от него. Искате ли да видите каква рана имам в крака от пушката на същия този Мактарвит?

— Да не искате да кажете, че сте откраднали и това уиски?

— Разбира се, че го откраднах! Иначе нямаше въобще да го получа. Това също е част от проклетите традиции, пред които толкова се захласвате!

— Не викайте. Не съм глуха. Щом като не искате да отидете при него, ще отида аз.

— Никога няма да намерите къщата му. Само Хари и аз знаем къде живее.

— И отказвате да сторите нещо, за да попречите на дукесата да изгони стареца от дома му?

— Не е моя работа да й попреча. Тук съм само на гости, ако смея да ви напомня. Искам да оздравея, да попиша малко и после ще си тръгна. Тази къща не значи нищо за мен.

Клер го изгледа продължително.

— След всичко, което Хари направи за вас? Не ви ли даде той подслон, запазвайки в тайна присъствието ви? Вие сте неблагодарник, сър. — С тези думи тя се обърна към стълбите.

— Къде отивате?

— Ще потърся друга компанията. Щом като времето ви е така скъпо, за да го жертвате за някого, няма да ви отегчавам повече.

Докато слизаше по стълбите, Клер го чу да си мърмори: „Най-сетне ще се заловя с работата си“, но с високо вдигната глава продължи към градината.

Поскита известно време, но й стана скучно. Вчерашният ден беше толкова хубав, защото имаше нещо за четене и някой, с когото да поговори. Сега отново беше сама.

Седна на една пейка й се загледа в езерцето, създадено тук по волята на някой от предците на Хари. Май доста трудничко привикваше към бъдещото си положение. Защо нямаше общителната натура на майка си и таланта й да превръща всеки непознат начаса в свой приятел!

— Ама ти тука ли си?

Клер вдигна очи и видя пред себе си по-малката си сестра.

— Сложила си обиците ми — констатира Клер сухо.

— Какво ти е? За любовника си ли тъгуваш?

— Откъде си научила тези отвратителни изрази? И защо не си на урок?

Маймунката отвори уста, за да възрази нещо, но Клер махна с ръка.

— Моля те, не ми разказвай какъв номер си извъртяла този път на нещастната си гувернантка. Чудя се как при всичко това все пак не си останала неграмотна.

— Мога да чета и пиша поне толкова добре, колкото и мама. — Клер я погледна с укор, но Маймунката се усмихна: — Тук вече се питат какво ли правиш по цял ден.

— Нищо особено — отвърна Клер. — Повечето време се разхождам.

— И въобще не ядеш. Поне не на масата с другите. — Маймунката се наведе напред. — Обаче виждам нещо между зъбите ти — о, ти не гладуваш.

— Какво се лепна за мен, нямаш ли си друга работа? Например да оставиш обиците на мястото им?

— Не мога да ги сваля, преди дупките да заздравеят.

Клер поклати глава.

— Прекалено малка си, за да си пробиваш ушите. Кой, по дяволите, се съгласи да направи това?

— В тази къща може да получиш всичко, каквото пожелаеш.

— Как да те разбирам?

Маймунката отвърна с блеснали очи:

— Клер, това е най-странната къща на света, в която живеят най-умопобърканите хора. Нали знаеш онзи изпит дребен човек с дълга коса, който сяда срещу теб на вечеря?

— Откъде знаеш къде сядам на вечеря?

— Знам страшно много неща. Няма значение — този човек обитава най-затънтения край на източното крило и организира театрални представления. Той е единственият актьор и никога няма зрители. Най-странното е, че произнася една фраза, после сменя костюма си, отново произнася една фраза, пак сменя костюма си, и така нататък… и тъй като всеки път за преобличането му отиват най-малко двайсетина минути, то естествено представлението трае много часове. Той ми предложи да участвам в пиесата, но страшно се разсърди, когато поисках да играя Елизабет Първа.

— И ти, по всяка вероятност, надви.

— Да. Искаше да си острижа косите ида сложа червена перука, но аз отказах. А помниш ли двете дребни възрастни дами, които седят до баща ми? Те са крадли. Честно ти говоря. Промъкват се във всички стаи и крадат разни неща. Наблюдавай ги някога по време на вечеря — в края на храненето не остава нито един сребърен прибор върху чиниите им, защото са ги напъхали в ръкавите си.

— От това дрехите им положително не стават по-чисти.

— Икономът събира всяка седмица сребърните прибори от стаите им, а понякога му се налага да го прави и по-често, когато на масата има повече хора.

— А какво прави мама по цял ден?

— Прекарва следобедите с две стари кукумявки, които знаят всичко за всеки. Те й разказват последните клюки за дукове, барони и графове. Само да ги чуеш какво разправят за Уелския принц!

— Ти обаче не биваше да чуеш това. Пак ли си подслушвала зад вратата?

— Ако се държиш лошо, няма да ти кажа какво научих за майката на Хари.

Клер се престори, че не се интересува.

— За Нейна светлост, искаш да кажеш?

— Но това ще ти струва нещо.

Клер стана рязко.

— Е, добре, ще ти го кажа. Старицата мразела всичките си деца, с изключение на Хари. Той бил нейният любимец и тя го боготворяла. Радвала се, че двамата й по-големи синове умрели и Хари станал дук.

— Какви ужасни неща дрънкаш за нея?

— Само повтарям каквото съм чула. Знаеш ли, че била саката с единия крак? Едва ходела и шушукат на ухо, че каретата й се преобърнала и премазала крака й, когато искала да избяга от мъжа си. Хари се родил шест месеца по-късно. Той, изглежда, е предан на майка си и прави всичко, каквото тя иска от него. — Маймунката погледна лукаво по-голямата си сестра: — Дори щял да се ожени за жената, която майка му избере.

Клер гледаше сестра си с хладна усмивка.

— Колко интересна къща. Ще се постарая да опозная тези хора. Не желая да правят смешни предположения за постоянното ми отсъствие.

— В тази къща може да ядеш живи кокошки на вечеря и никой няма да го намери за смешно. — Маймунката скочи от пейката. — Време е да вървя. Днес следобед ще играя някаква жена, която се казва Мария Антоанета.

— Внимавай! Тя е била обезглавена.

Сара Ан стана сериозна.

— Добре, че ми каза. Ще внимавам.

Когато тя изтича надолу по пътеката, Клер извика след нея:

— И не пипай накитите ми!

Маймунката само кимна и продължи да тича Клер се върна в къщата, преоблече се за обяд и на масата се постара да не зяпа двете стари дами, които пъхаха сребърните прибори в ръкавите си. Попита дългокосия мъж, който седеше на трапезата срещу нея, за пиесите му, и той веднага я покани да участва в една от постановките. Заяви, че можела да вземе ролята на Ана Болейн или Катрин Хауърд — двете жени, които Хенри Осми наредил да се обезглавят. Клер отклони това предложение с учтива усмивка.

След обеда се отправи към Златния салон и там седна до майка си. Трите жени, които се намираха още в помещението, й хвърляха непрестанно многозначителни погледи, че пречи, но Клер се преструваше, че не ги забелязва.

— Клер, скъпа, би ли ми донесла шала? Мисля, че тук е ужасно студено — каза майка й.

Клер стана с въздишка, отправи се към спалнята на майка си, намери там един шал и й го занесе. По-късно майка й поиска още одеяло за краката си и този път Клер прояви благоразумие и остави дамите да клюкарстват.

— Ще ставам дукеса, но никой не желае да има вземане-даване с мен — промърмори тя под носа си, като излизаше от Златния салон.

Скита цял час безцелно из главната сграда. После реши, че източното крило по това време е повече или по-малко безлюдно, след като обитателите прекарваха времето си в големия салон и се отправи да разгледа тази част на необикновената постройка.

Тя се състоеше предимно от един дълъг коридор със затворени врати. По стените висяха множество портрети на жени и мъже, явно всичките предай на Хари, макар че никой от тях не притежаваше прелестната му руса коса. Всички бяха тъмнокоси.

В края на коридора Клер стигна до полуотворена врата. Предпазливо я бутна и видя една чудесна стая със сини копринени тапети и килим в прасковен цвят на сини шарки. Светлината, която струеше през прозореца, падаше — о, чудо на чудесата — върху книги! Сякаш притеглена от магнит, Клер пристъпи към стенния шкаф и зачете заглавията по гърба на книгите. Извади „Уевърли“, но когато се обърна, ахна от изненада, тъй като отсреща седеше една жена и безмълвно я наблюдаваше. Беше същата, която няколко пъти й се бе усмихнала в трапезарията.

— Извинете ме. Не знаех, че има някой в стаята. Ще си тръгна веднага, ако ви преча.

— Не — каза жената тихо, а Клер предположи, че е твърде стеснителна. — Моля ви, останете.

Клер седна в едно кресло.

— Прекрасна стая!

— Да, наистина.

— Идвате ли често тук?

— Много често.

Клер разбра, че тази жена не беше особено приказлива и отвори книгата, но забеляза, че другата я наблюдава. Прецени, че беше към тридесет и пет годишна, но беше облечена като ученичка — цялата в розово, с необикновено много рюшове. Роклята я правеше по-възрастна, отколкото бе в действителност, разпуснатите коси — също. Мислено Клер облече жената другояче, прибра косите й на тила, сложи й обици и обикновена рокля с чисти линии, която да подчертае грациозната й фигура.

Усетила погледа й, непознатата вдигна очи. Клер се размърда в креслото си от неудобство.

— Може би най-напред трябва да се запознаем. Казвам се Клер Уилъгби и съм сгодена за дука.

— Да, знам. Ние всички знаем коя сте вие.

Каза го доста дружелюбно, но Клер се ядоса от този отговор.

— Изглежда тук всеки знае всичко за мен, но аз не знам абсолютно нищо за хората наоколо. — И продължи с все по-голямо разочарование: — Опитах се да се представя, но мъжете не желаят да разговарят с мен, повечето жени — също. Сестра ми знае повече от мен за тази къща, макар че един ден аз ще живея тук. Нямам никаква представа кои са гостите, Хари, изглежда, също не знае. Всичко това е много отчайващо.

Жената се усмихна на думите й и Клер си помисли, че с малко пудра и червило ще изглежда дори красива.

— Аз съм Лотрис, сестрата на Хари — каза жената.

Клер не успя да скрие смайването си.

— Сестра му ли? Нямах никаква представа, че има сестра! Ах, извинете ме, че не се представих веднага. Аз…

— Вече всичко е наред. Никак не е трудно да пропуснеш някого в тази къща. Аз…

Тя прекъсна мисълта си, защото в този миг иззвъня звънче над вратата. Усмивката й тутакси изчезна и цялата топлина по лицето й се стопи.

— Извинете ме. Трябва да вървя. Мама се нуждае от мен. — Преди Клер да каже нещо, Лотрис излезе от стаята.

Клер не беше сигурна дали е удобно да стои повече тук, тъй като явно това беше апартаментът на Лотрис, но книгите в стенния шкаф я изкушаваха прекалено силно и тя не можа да устои. Потърси по-удобно кресло, кръстоса крака и се залови да чете „Уевърли“.

В пет часа следобед отекна гонг и тя слезе за чая, който се сервираше в отделни помещения за мъжете и жените. Успя да седне до Лотрис и се опита да завърже разговор с нея.

— Много ли е болна майка ви? — попита тя.

При въпроса на Клер разговорите стихнаха и всички погледи се насочиха към Лотрис, която цялата се изчерви. Опита да отпие глътка чай, но не можа, чашата й издрънча в чинийката и тя избяга от стаята.

Арва хвърли укоризнен поглед към дъщеря си, която пак бе сгрешила.

След чая Клер се оттегли в стаята си, седна до прозореца и се вторачи навън. Маймунката бе казала, че Брамли е странна къща, но според нея това беше доста слаба дума. С копнеж си помисли за своя дом в Ню Йорк, където се разхождаше на воля из парка и свободно посещаваше други хора и къщи. Спомни си за своите приятели, които често й идваха на гости, смееха се и си приказваха с часове. Прислужниците в къщи идваха, щом ги повикаха и правеха, каквото се искаше от тях. Преди да пристигне в Брамли, храната не представляваше проблем. Когато четеше и искаше да хапне, беше достатъчно да позвъни и веднага й носеха нещо на поднос в стаята.

Сега живееше в тази огромна къща, беше заобиколена от много хора и за пръв път през живота си и се чувстваше самотна.

Госпожица Роджърс избра коя рокля Клер да облече за вечеря и тя не възрази. Прислужницата беше все още намусена след снощния й бунт да сложи деколтираната рокля.

Вечерята, както винаги, беше дълга и тягостна. Клер дори не се опита да се включи в разговора на трапезата. Липсваше й Хари, липсваше й… Не, само Хари. Не и Тревилиън, който постоянно й се подиграваше, беше винаги надменен и труден за общуване. Хари щеше да доведе новата кобила, а дотогава ръката й щеше да оздравее и двамата щяха да яздят заедно. Само Хари да се върнеше, всичко щеше да е наред. И щом веднъж се оженеха и тя променеше сегашния порядък в Брамли, животът щеше да стане много по-весел.

След вечеря Клер не се върна веднага в стаята си, където я очакваше мърморенето на госпожица Роджърс, а слезе в градината. Беше студено, но тя носеше вълнена рокля и се надяваше, че няма да зъзне, ако върви бързо.

В градината, където живият плет и храстите бяха оформени като фигури на животни, неочаквано се появи Тревилиън. Клер в първия момент се стресна, но после го поздрави хладно, заобиколи го и се запъти отново към къщата.

— Вече не разговаряте с мен, така ли?

— Вече нямам какво да ви кажа. — Тя продължи да върви, а той подтичваше да я настигне.

— Днес май не пропуснахте обяда и вечерята?

— Точно така.

— И прекарахте чудесно, нали? С увлекателни разговори в приятна компания? За политика ли разговаряхте или научихте нещо ново за вашия принц Чарли?

— Студено ми е и се прибирам вкъщи.

— Разбирам ви и без думи. Значи пак са ви пренебрегнали.

Тя се извърна към него.

— Никой не ме е пренебрегвал. Запознах се с много интересни хора. С един драматург, който ми обеща роля в следващата си пиеса. Участвах в интересна дискусия за Уелския принц и се запознах със сестрата на Хари. Прекарахме заедно няколко незабравими часа.

Тревилиън се изсмя високо.

Нямаше как да не одобри присмеха му. Колко хубаво беше все пак, че имаше някой, с когото споделяше и който я разбираше!

— В тази къща действително живеят странни хора. Лотрис има звънец в гостната си и когато майка й позвъни, скача като по тревога. Питам се дали й е разрешено да напуска стаите си, освен когато се храни.

— Не й е разрешено.

— Какъв ужас! И се облича като дете. Чудя се на колко ли е години?

— На тридесет и една.

— Толкова млада? Изглежда по-възрастна. Тя — Клер спря насред изречението, когато забеляза, че Тревилиън едва се държи на краката си. Хвана го под ръка и го поведе надолу по пътеката до една пейка. Вече се ориентираше доста добре в градината.

Тревилиън се отпусна на пейката, а тя седна до него и му позволи да се облегне малко на нея.

С удоволствие би го прихванала през кръста, но не го направи. Ако смяташе обитателите на къщата за „странни“, то това определение важеше с пълна сила и за Тревилиън. В един миг й приличаше на учен, а в следващия вече се държеше като престъпник. Живееше в старата кула, сякаш се криеше от хората, но всеки път, когато тя излезеше навън, се натъкваше на него. Чакаше я да се появи — иначе не можеше да си обясни поведението му, въпреки че се стараеше да скрие тоя факт с ехидни или цинични забележки. Но тъй или иначе истината си оставаше една — и той, както и тя, трябваше да общува с някого.

Сега Клер забеляза, че той постепенно идва на себе си. Понякога се чувстваше… да, от време на време той я привличаше. Очите му я гледаха така, сякаш четяха в душата й и тя разбираше, че трябва да бяга. Но ето сега изпитваше майчински чувства към него, искаше й се да го вземе в прегръдките си и да пипне челото му, да не би да има температура. Най-добре би било да го сложи да легне и да му направи гореща супа. Но инстинктът й подсказваше, че той няма да се задоволи с това. Седеше, опряна в него, не смееше да мръдне и се преструваше, че не знае колко зле се чувства той.

— Днес сутринта — започна предпазливо — не бях права да ви се сърдя. Вършете онова, което смятате, че е най-добре. — Тя въздъхна. — Все пак ми се иска този Мактарвит да остане тук, докато Хари и аз се оженим. После ще се погрижа да не го преследват.

— Значи се опитвате да поемете ролята на дукесата — майка? — Гласът на Тревилиън, иначе толкова силен и самоуверен, сега едва се чуваше.

— Разбира се. Хари каза, че като стана дукеса, ще мога да правя каквото си искам.

Тревилиън се изсмя.

— Старата дама по-скоро ще умре, отколкото да отстъпи властта си.

— Хари казва друго.

— А той знае всичко по-добре, нали?

Този човек имаше неподражаемата способност да я ядосва. Забрави за майчинските си чувства, скочи на крака и го изгледа от високо.

— Надявам се, че сега вече си възвърнахте силите и ще се приберете без моя помощ. Желая ви щастие и дълъг живот. Лека нощ — с тези думи му обърна гръб и се затича към къщата.