Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Монтгомъри/Тагърт (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Duchess, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 94 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джуд Деверо. Дукесата

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Клер се метна изкусно върху коня и пое юздите от коняря. След едно изтощително пътуване беше пристигнала със семейството си в Брамли късно вечерта на предишния ден. Обичайните три дни път от Лондон до тук бяха станали четири. Пътищата бяха осеяни с ями и бабуни и често се налагаше да спират, когато стада овце пресичаха платното. Майката на Клер се оплакваше непрестанно, баща й и сестра й играеха карти, а самата Клер едва не изпадна в истерия. Никой от тримата, изглежда, не оценяваше факта, че за пръв път посещаваха Шотландия.

Джордж Уилъгби откъсна за миг поглед от картите и отбеляза, че пейзажът бил прекалено скучен за неговия вкус.

— Как смееш да твърдиш такова нещо? — беше отвърнала смаяно Клер. — Равнината цъфти! И нима не знаеш какво се е случило през 1735 година на това място? През онази година, когато…

Тя млъкна, когато видя, че баща й се прозява. По-малката сестра огледа Клер от главата до петите и каза:

— Обзалагам се, че Хари вече е най-добре осведоменият човек за принц Чарли и всичко, което някога се е случило в Шотландия. Или си била толкова заета с целувките, че не си разговаряла много с него?

Нервна и раздразнена, Клер понечи да плесне сестра си, но малката ловко избягна удара.

— Много ще се радвам, ако най-сетне престанете да се карате — оплакваше се Арва. — Получавам главоболие от вашите препирни. И ти, Сара, престани най-сетне да наричаш дука Хари. Трябва да се обръщаш към него с „милорд“.

— С „Ваша светлост“ — поправи Клер майка си и въздъхна.

— Пак спечелих — каза Сара на баща си. — Мамо, скъпата ти дъщеря иска да ти обясни, че трябва да се обръщаш към Хари с „Ваша светлост“. Което значи, че е прочела много книги и знае всичко на този свят. Ти, напротив, не си прочела нищо през живота си и затова нямаш понятие от Шотландия или от каквото и да било. — Маймунката погледна майка си с усмивка на невинен ангел.

— Никога не съм твърдяла такова нещо — слиса се Клер. — Казах само…

Но Арва не искаше да чуе нищо от нея.

— Клер, знам, че ме смяташ за невежа. Използваш всеки случай да ми покажеш какво мислиш за усилията ми да те наложа в обществото. Аз обаче съм твоя майка, Клер, и ти ми дължиш уважение. Е да, ние сме невежи, ние сме глупави…

Докато Арва редеше до болка познатите оплаквания, Клер хвърли свиреп поглед към Маймунката. За кой ли път се питаше дали сестра й се е родила такава, или е придобила злобата си веднага след раждането. Независимо дали причините бяха вродени или придобити — Сара Ан изпитваше невероятно удоволствие да превръща в ад живота на по-голямата си сестра.

— Твой ред е да раздаваш, Маймунке — обичливо каза Джордж на малката си дъщеря. Арва, изглежда, нямаше представа за истинската същност на Сара, но Джордж знаеше прекрасно какво върши момичето. И Клер често се вбесяваше от това, че баща й вижда като на длан малката злосторница и дори изпитваше радост от нейните хитри, коварни машинации. Немирницата го развличаше, докато Клер се чудеше как да се справи със Сара Ан.

Беше почти полунощ, когато семейство Уилъгби пристигна в Брамли. На лунната светлина те естествено не можаха да разгледат подробностите на къщата, която щеше да стане едно от бъдещите жилища на Клер, но поне оцениха нейната големина. Огромна беше слаба дума за нея. Стояха пред висока сграда, най-малко на четири етажа, но в сравнение с ширината й нейната височина беше направо нищожна. Искаше ли човек да стигне от единия й край до другия, трябваше да се приготви за продължителна разходка.

Клер погледна към майка си, която се взираше като хипнотизирана от прозореца на колата. Величествената постройка беше предизвикала нечуван ефект: Арва Уилъгби бе загубила ума и дума.

Те спряха някъде около средата на фасадата и кочияшът похлопа на вратата. Стори им се, че измина цяла вечност, докато им отвориха. Време, достатъчно, за да се окопити Арва и да се възмути, че никой не я чака на прага.

— Намирам, че трябваше да изпратят някого да ни посрещне — отсече Арва. — В края на краищата дъщеря ми е бъдещата дукеса. Да не би да ни смятат за скитници, които търсят подслон? Може би майката на Хари е бясна, че дъщеря ми ще й отнеме титлата. Може би тя е…

Търпението на Клер се изчерпи и я сряза:

— Тя ще си остане дукеса. Тя е дукесата — майка, което не е по-малко от истинска дукеса.

Арва въздъхна дълбоко.

— Съзнавам, че нямам твоите изключителни познания, скъпа моя, но се боя, че нямах и твоите добри условия, за да ги получа. Но в крайна сметка аз ти създадох тези условия, нали?

— Мамо, аз… — започна Клер, но спря, когато най-сетне дебелата дъбова врата се открехна и един старец по халат ги заоглежда със сънливи очи.

За броени секунди Арва се озова вътре и започна да се разпорежда как да бъде подслонена нейната свита и обозът й. Беше довела със себе си две пътни коли, претъпкани с куфари и сандъци, и още един файтон, с който пристигнаха нейната камериерка, прислужникът на Джордж и гувернантката на Маймунката — дребна женица, наплашена до смърт от младата си възпитаница.

— А голямата ми дъщеря, бъдещата дукеса, ще има нужда от камериерка. Нейната прислужница — тя изрече думата с унищожително презрение — избяга и се омъжи за един англичанин.

Мъжът, когото Клер взе за иконома на имението, слушаше исканията на Арва, без да проявява ни най-малък интерес към тях.

— Е, да, всеки си има вкус — каза той тихо със своя шотландски акцент. Май само Клер го чу, но във всеки случай тя беше единствената, която прихна, а мъжът се обърна към нея и едва забележимо й се усмихна.

Въпреки енергичните команди на Арва мина цял час, докато ги настаниха в стаите им. Клер се съблече и се строполи върху огромното легло. Преди да се завие, беше вече заспала.

Но не спа дълго. Събуди се зъзнеща. Одеялото беше тънко, а в камината не гореше огън. С тракащи зъби слезе от леглото и затърси банята. Баня нямаше. Не намери и свещник.

След като снова известно време из непрогледната тъмнина, най-сетне тя напипа кутия кибрит и няколко свещи. Запали една от тях и я вдигна високо над главата си, за да се огледа. Но видя само грамадното легло и тежки дъбови мебели. На стената отсреща висеше и една картина, голяма колкото гардероб, от която някаква жена я гледаше втренчено. Жената от картината се усмихна и Клер си помисли, че разбира неловкото й положение.

Клер открехна вратата на огромен старинен шкаф, който за щастие са оказа пълен с дрехи. Може би докато спеше, някой беше разопаковал багажа й? Не, дрехите вътре не бяха нейните. Извади една, която, ако се съди по кройката, трябва да беше най-малко на петдесетина години.

Потръпна от студ — сега не беше най-подходящото време за изследване на къщата. Трябваше да навлече нещо върху памучната си нощница, за да не замръзне съвсем.

Отвори двете врати на гардероба и се залови да търси топли дрехи. Вътре имаше и детски одежди, и рокли за жени, които са надхвърляли стоте килограма. На дъното откри костюм за езда. Едно по-дълго препускане може би щеше да прогони студа от вкочанените й крайници, помисли си тя. Жакетът изглеждаше малко странно с широките си ръкави и повдигнатата, стегната с колан талия, и Клер реши, че костюмът е малък за нея, но той беше вълнен и дори да се окажеше къс, щеше да й стане.

Откри чекмедже, пълно с пожълтяло, миришещо на мухъл бельо, но намери и някои неща, които щяха да предпазят кожата й от грубата вълна на костюма за езда. Сред бельото имаше и няколко чифта плетени чорапи.

„Обувки“ — промърмори Клер и лека-полека взе да изпитва удоволствие от това приключение. Като дете обичаше да се преоблича в тоалетите на майка си и сега отново се наслаждаваше на тази игра.

Намери и чифт високи, заострени отпред ботуши с копчета.

Когато свърши с обличането, се огледа в старинното огледало и прихна от резултата. В тъмната стая с високия таван и стените, тапицирани с червен брокат, тя приличаше на героиня от роман. Когато се запъти към вратата, откри друг гардероб, отвори го и намери вътре ръкавици и няколко шапки. Накриви на главата си дръзка малка шапчица, която изглеждаше като миниатюрен мъжки цилиндър, и я закрепи с игла, взе от едно чекмедже и чифт груби кожени ръкавици, които бяха прекалено големи за нея, и напусна стаята.

За щастие, притежаваше отлична способност за ориентиране и намери пътя до външната врата през три коридора и две къси стълбища. Входната врата не беше залостена и ако се съдеше по ръждата върху бравата, вече поне стотина години не се заключваше.

Като предполагаше, че конюшните се намират зад къщата, тя се запъти натам. Десетина минути по-късно все още вървеше, без да е стигнала края на къщата. Дори с ръкавици й се налагаше непрекъснато да потрива ръце, за да ги постопли, и се боеше, че от студа ще й се вкочанят пръстите на краката. Когато най-сетне стигна до задната част на къщата, тя зави наляво и продължи да върви. Необходим й беше половин час, докато стигне до конюшните.

На изток небето тъкмо започваше да сивее, когато тя забеляза в обора светещ фенер. Долови и гласове.

Един младеж излизаше от конюшнята и почти се сблъска с нея. Той я изгледа така, сякаш виждаше призрак. В своите старомодни одежди действително приличам на привидение, помисли си Клер.

— Здравейте — каза тя на младежа. — Ще ми дадете ли кон? Искам да пояздя малко.

Младежът не каза нищо, само кимна и тръгна заднешком към конюшнята. Малко по-късно отвътре излезе по-възрастен човек и я попита какво предпочита — мъжко или дамско седло и дали умее да язди.

— Мога да яздя всякакъв кон — отговори Клер самоуверено. Стоеше на плочника в двора и чакаше да й оседлаят кон.

Лека-полека всички мъже от конюшните излязоха и я загледаха с нескрито любопитство, докато на Клер й се стори, че е циркова артистка, която трябва да даде представление. Завъртя се два пъти и се усмихна на мъжете.

Най-сетне изведоха коня й и по-възрастният мъж й помогна да го възседне. Наблюдаваше я критично, докато се закрепи на седлото и сетне отстъпи на крачка от коня.

— Ей там една пътека води на изток — обясни човекът и посочи надясно. Клер му кимна благодарно. Когато тръгна в тази посока, тя се обърна и помаха на мъжете, които стояха пред конюшнята и гледаха подире й. Те й се усмихнаха и някои също помахаха.

Щом излезе на открито, тя пришпори жребеца си. Боеше се да го пусне в галоп, тъй като не познаваше пътя и трябваше да внимава за остри завои и надвиснали клони.

След малко слънцето се показа на изток, така че можеше да вижда пътя пред себе си. Откри черен път или по-скоро следите от колела на каруци, които са минавали оттук. Клер прецени, че пътят е добър за препускане.

— Хайде, момчето ми — каза тя на животното, — нека се посгреем. — Пришпори го и конят незабавно реагира — явно и той изпитваше същото удоволствие от движението.

Клер приведе глава и подгони жребеца с темпо, с което можеше да спечели надбягване. Чувстваше се превъзходно — така свободна, както не бе се чувствала откакто пресякоха океана. Всичко стана изневиделица. Тъкмо стигна билото на малкия склон, изпод дърветата отдясно изскочи един мъж. Непознатият се движеше много бързо и, изглежда, по някаква причина не беше дочул чаткането на копитата на галопиращия кон в твърдата земя.

Жребецът се подплаши, а Клер прелетя над главата му и тупна лошо върху лявата си ръка. Конят избяга наляво към нещо, което изглеждаше като мочурище. Мъжът, който в първия момент бе вдигнал ръката си, за да се защити от копитата на подплашилия се кон, се завтече към жената.

— Нищо ми няма — каза задъхано Клер, докато се мъчеше да се изправи на крака. — Хванете коня, преди да нагази във водата.

Мъжът се вцепени за миг, сякаш не разбираше езика, на който му говореше.

— Хайде! — настоя Клер и посочи към коня. Разтри натъртената си ръка и видя как мъжът захвърли пръчката, която носеше, и затича след жребеца.

По-скоро се опита да се затича, помисли си Клер. Мъжът куцаше. Едвам повдигаше десния си крак, а начинът, по който движеше раменете си, я наведе на мисълта, че всяка крачка му причинява болка. Изпита угризения на съвестта, защото изпрати да гони коня й един стар, сакат човек, но после усети пареща болка в лявата си ръка и я притисна към гърдите си.

Наблюдаваше отдалеч как човекът хвана юздите на коня и го успокои. Клер стисна зъби, изправи се на крака и дочака да върне животното. Тръгна да го пресрещне в края на полето.

Когато се бе приближила достатъчно до него, за да види лицето му, тя с ужас разбра, че той беше болен. Непознатият се обърна към коня и тя не можа да види очите му, но този неприятен жълт цвят на кожата му можеше да се дължи само на тежко заболяване.

— Много съжалявам — започна тя. — Ако знаех, че вие… — Спря насред думата. Какво искаше да му каже? Че ако е знаела, че е белязан от смъртта, нямаше да го помоли да хване коня й?

Мъжът отвори уста, за да възрази нещо, но изведнъж лицето му загуби странния цвят и побеля като сняг. Очите му се обърнаха и той залитна.

Обзета от ужас, Клер разбра, че човекът губеше съзнание.

— Сър! — извика тя, но той вече изпадна в несвяст.

Клер се затича към него и го улови с дясната си ръка. Мъжът падна с цялата с тежест върху нея. Тя се олюля под тялото му, разперила встрани лявата си ръка, която адски я болеше. Разтвори крака за по-голяма опора срещу тежестта му и се огледа за помощ. Но наоколо беше само конят, който кротко пасеше.

— Какво всъщност правя? — се попита тя гласно. Мъжът висеше с цялото си тяло на шията й. С голямо усилие успя да го положи на земята, но остана затисната под него. Заговори му, дори го плесна по бузата, но когато усети колко е слаб, само кожа и кости, не посмя да повтори.

Въобще човекът изглеждаше като жив скелет, но беше огромен, с широки рамене и тя не можеше да се справи само с едната си здрава ръка. В края на краищата успя да изпъне първоначално единия, а после и други си крак. Сложи главата му върху гърдите си и закрепи тялото му между краката си. Помоли се на ум да не мине никой сега по пътя и да я завари в това положение и напрегна всичките си сили, за да го претърколи с една ръка от себе си и да го обърне по гръб.

Когато най-сетне лежеше до него, Клер се задъхваше от напрежение.

— Сър! — извика тя няколко пъти, но той не помръдваше. Сложи ръката си на шията му и се помоли на Бога да не го е убила. Сърцето му туптеше. Явно припадъкът беше преминал в дълбок сън.

Клер, която още седеше до него, въздъхна. Какво да прави по-нататък? Не смееше да се отдалечи и да го остави сам. Според представите й из шотландските лесове още бродеха вълци. Когато погледна отново мъжа, тя забеляза, че той започва да трепери.

Въздъхна за втори път и съблече стария вълнен жакет, като внимаваше да не движи навехнатата си ръка. Зави го, после отмахна предпазливо от челото му напоените с пот кичури.

Когато го разгледа по-внимателно, той й се стори значително по-стар. Предполагаше, че е в края на петдесетте или началото на шестдесетте и ако се съдеше по бледността му, явно не му оставаше да живее много. Откри два белега по бузите му, по един от всяка страна — дълги, страшни белези — и се попита какви ли злини го бяха сполетели, та да оставят толкова грозни следи. И после предпазливо прокара пръст по очертанията на белезите.

Въпреки възрастта косата на непознатия беше гъста и тъмна и буйни мустаци закриваха горната му устна. Устните му бяха все още пълни.

— На младини трябва да си бил истински красавец — прошепна тя, като махаше още един кичур от лицето му. Сега разглеждаше онова, което бе останало от тялото му. Беше настина огромен, вероятно по-висок и от Хари, но не беше едър като нейния годеник. Нямаше толкова силни мускули и не беше така набит, а изглеждаше по-скоро върлинест, с широки рамене и тесни хълбоци.

След като огледа човека от главата до петите, Клер се усмихна, тъй като непознатият беше облечен странно като нея самата. Носеше стара риза, прекалено тънка за това мразовито утро, под която явно нямаше нищо, тъй като ужасният жълтеникав цвят на кожата му прозираше през тънкия плат. Краката му бяха обути в мръсни, омазнени велурени панталони, които бяха скъсани на няколко места. Това бяха панталони, които господарят може би е носел преди петдесет-шестдесет години, когато е отивал в своя клуб. Но най-странни бяха ботушите, които носеше — най-хубавите, които Клер беше виждала в живота си. Тя разбираше от такива неща. Тези ботуши действително бяха от най-добро качество.

Може би непознатият беше джентълмен, с когото съдбата се е отнесла сурово, помисли си тя. Той взе да трепери отново, но в това отношение и на нея не й беше по-добре. Огледа се и видя, че небето се е покрило с оловни облаци. Усети, че започва да пръска ситен дъжд. Това обаче не беше дъждът, който познаваше в Америка — който връхлита със светкавици и гръмотевици и после се излива като от ведро върху земята, а едно почти безшумно, студено ръмене, което по-скоро приличаше на много гъста мъгла. Разтри рамото на наранената си ръка, за да прогони студа, но нищо не помагаше. Не можеше да прави друго, освен да чака мъжът отново да се събуди, преди двамата да си навлекат смъртоносно възпаление на белите дробове. Чувстваше се почти като ангел — хранител, който бди над живота на този човек. Примъкна се встрани от него, облегна се на едно дърво и се загледа в дъжда, който обгръщаше като пелена всичко наоколо. Може би щеше да й стане по-топло, ако си спомнеше за пращящ в камината огън… и за къщата, която семейството й наемаше през лятото във Флорида…

Тревилиън отвори очи и запримига, за да отърси миглите си от влагата. Лежеше неподвижно и се опитваше да си спомни как се бе озовал върху студената, мокра земя.

Спомни си, че беше излязъл от гората и при това едва не се сблъска с един подплашен кон. Някакво момиче се преметна във въздуха. Искаше да й се притече на помощ, но със забележим американски акцент тя му заповяда да улови коня й, сякаш беше някое конярче.

Не му беше трудно да улови животното, но дори това просто действие се оказа пряко силите му. В мига, когато стигна до момичето и искаше да му каже какво мисли за държанието й, беше усетил как коленете му се подгъват и му причерня пред очите.

Когато се събуди, се оказа на земята, завит с нещо като детско палтенце. Тракане със зъби го накара да извърне глава. Прогизнало до кости и треперещо от студ, момичето седеше облегнато на едно дърво. Докато той примигваше срещу вечно ръмящото шотландско небе, тя кихна три пъти едно след друго. Не беше виждал човешко същество, което да съзерцава света с толкова големи невинни очи. Тя е още почти дете, помисли си той. Клер избърса носа си с ръка и погледна към него.

Беше прелестна, но той беше виждал и по-хубави жени — ако тя въобще можеше да мине за жена. Би й дал не повече от четиринадесет години, ако не беше едрата й гръд, която се открояваше през тънката мокра блуза.

— Събудихте се — каза тя и се взря в изразителните му тъмни очи. И в този миг Клер осъзна, че погрешно го бе преценила като безобиден старец. Никога не бе виждала такива очи: тъмни, пронизващи и силни. В тези очи се четеше интелигентност, дълбочина и познание. Мъжът я гледаше толкова внимателно, че тя се почувства, сякаш той четеше мислите й. Намръщи се и отклони поглед.

Тревилиън си помисли, че тя има най-чистите и най-невинните очи, които някога е срещал.

Опита се да се подпре на лакът и когато се размърда, тя веднага се затича и се наведе над него, за да му помогне. При това хубавата й гръд докосна за секунда бузата му. Когато реши, че му е помогнала достатъчно, тя се изправи и Тревилиън й се усмихна.

Клер отново се намръщи. Беше я погледнал по начин, който не й хареса. Той я беше пронизал с поглед — по-точно казано не нея, а бюста й — с такава дяволска усмивка, че с удоволствие би го ударила. Способен е на всякакви злодейства, помисли си тя. Беше твърде различен от Хари. Тези тъмни опасни очи не можеха да се сравняват с невинните сини очи на Хари.

Изправи гордо рамене. Нямаше да се остави някакъв непознат да я уплаши.

— Какво търси човек като вас навън в такова време? — попита тя като учителка, която чете конско на непослушно момче. — Трябваше да сте си вкъщи, в леглото. Няма ли кой да се грижи за вас? Нямате ли жена, дъщеря?

Той отърси дъждовните капчици от миглите си.

— Излязох да се поразходя — каза той и свъси чело. — А как да го разбирам това „човек като вас“?

— Нищо обидно. Имах пред вид, само че е студено и влажно и че не изглеждате много здрав. Мога ли да ви оставя сам, докато изтичам за помощ?

— Помощ за какво?

— За вас, естествено. Може би мъжете ще донесат носилка и…

Като чу тези думи, Тревилиън се надигна колкото се може по-бързо от земята… предпочиташе да умре, отколкото да се забележи, че му прилоша при това отривисто движение.

— Уверявам ви, госпожице, че мога да вървя със собствените си крака. — Не ми трябва носилка. — Но въпреки желязната му воля, Тревилиън с ужас усети, че се олюлява. За негова изненада момичето го прегърна през кръста и преметна ръката му над раменете си.

— Виждам, че не се нуждаете от помощ — подигра го тя. Чувстваше се много по-добре, когато не й се налагаше да го гледа в очите. Поне успя да изтрие самодоволното изражение от лицето му — този високомерен поглед, който като че ли намекваше, че прониква във всичките й мисли.

Той се облегна на нея. Едва ли му стигаше до раменете, но всъщност му беше удобно.

— Може би все пак се нуждая от мъничко помощ — каза той с преднамерено слаб глас и с усилие потисна присмеха си.

— Почакайте, ще намеря коня, за да яздите до вкъщи.

— А вие какво ще правите, докато яздя?

— Ще вървя — отвърна тя и после добави тихо: — Може би така ще се стопля.

Тревилиън се усмихна:

— Не ми трябва кон. Ще ми се завие свят, разбирате ли? Може би ще повървите малко с мен — само докато се почувствам по-добре.

Клер се опита да се овладее. Нямаше желание да играе заради него ролята на милосърдна сестра. Съзнаваше, че трябва да изпитва състрадание, тъй като очевидно беше болен и преди малко припадна пред очите й. Но не й беше симпатичен. Някак я объркваше и ядосваше, макар и да не знаеше защо. Може би дори не той беше причината. Може би я потискаха само влагата, студът и гладът. Междувременно всички слуги в къщата сигурно бяха вече на крак и закуската беше отдавна готова. Горещо кафе, пресни хлебчета и препечена шунка. Тя ще облече най-после собствените си дрехи и…

Тревилиън забеляза как лицето й се изкриви.

— Не е нужно да ме придружавате — каза той и я отблъсна от себе си. Наведе се да вдигне влажния й жакет. — Моля, разрешете ми да ви придружа до коня. Нататък ще се оправя сам.

Тя го погледна, но не в очите. Избягваше тези очи и вместо тях разглеждаше белезите по бузите му и восъчната бледност на кожата му. Знаеше, че трябва да му помогне. Докато обличаше свилото се от влагата палтенце, се изкушаваше да го остави да върви сам, но съвестта й не позволяваше да зареже на произвола на съдбата човек, който беше толкова болен. Ако още веднъж загубеше съзнание, паднеше в дъжда и си навлечеше възпаление на белите дробове, вината щеше да е нейна.

— Не — каза тя с въздишка. — Ще ви помогна да намерите подслон.

Тя отново прихвана Тревилиън през кръста и той отново се облегна с цялата си тежест върху нея. Накуцваше, за да я убеди колко е необходима помощта й. Продължиха надолу по черния път, а конят пристъпваше кротко зад тях.

— Коя сте вие? — попита Тревилиън.

— Клер Уилъгби — отвърна тя на един дъх и мигом се прокле за смехотворната си реакция, но съприкосновението с този мъж я смущаваше. Внушаваше й странно чувство — гняв и безпокойство, което не й допадаше.

— И защо още преди да се развидели, в дрехи, които явно не са ваши, се бяхте понесли в стремглав галоп из тази местност, Клер Уилъгби? Да не сте избягали от гувернантката си?

Клер беше прекалено прогизнала, прекалено гладна и зъзнеща, за да бъде учтива. Отгоре на всичко компанията на този мъж с всяка минута й ставаше все по-неприятна.

— Много ми е любопитно защо човек на вашата възраст, който явно не е в добро здраве, му се разрешава да скита сам из пущинаците. Да не сте избягали от болногледачката си?

При тези нейни думи Тревилиън преглътна няколко пъти. Беше свикнал жените да го смятат за привлекателен и съвсем не му харесваше, че това прелестно малко създание е изключение от правилото. Реши да опита още веднъж.

— Предполагам, че живеете в Брамли. Защо?

— Не може ли да не се облягате върху мен с цялата си тежест?

— Да, разбира се. — Той се поизправи малко и за момент не висеше върху нея, но само няколко секунди по-късно Клер отново усети пълната тежест на тялото му. Тревилиън толкова много се наслаждаваше на допира с нея, че обмисляше да я върне по околен път в Брамли — през Уайлд Ууд, в чийто край се намираше стара градинарска колиба, и всичко това поне на пет мили оттук.

— Не искате ли да ми отговорите? — попита той.

Клер забеляза, че макар и да вярваше, че тя току-що е избягала от девическия пансион, човекът изпитваше удоволствие от допира с нея. Мръсен стар козел, си помисли тя, и съжали с цялото си сърце, че не го остави да лежи в дъжда на голата земя. Сега имаше само едно желание, и то беше час по-скоро да се отърве от него.

— Може би най-напред трябва да ми кажете кой сте вие. Далеч ли е домът ви?

— Не е далеч.

Той опря бузата си о темето й. Когато я видя за първи път, Клер носеше малка шапчица, но сега тя беше изчезнала — тъмните й влажни коси проблясваха на утринните лъчи.

— Няма ли да ми отговорите? — настоя тя и видимо потръпна, когато усети пареща болка в ръката си.

— Наранили сте се — каза той с глас, който съществено се отличаваше от досегашния му безпомощен тон.

— Не, не съм. Само си натъртих ръката. Умирам от глад, мокра съм до кости и ми е студено. Затова искам час по-скоро да се върна вкъщи.

— И като се върнете там, ще ви е още по-студено.

— Така си и помислих — промърмори тя.

— Какво си помислихте?

— Че познавате добре къщата. Живели сте там, нали? И познавате дука?

Мина цяла вечност, преди да отговори:

— Познавам дука дори твърде добре.

Тя се усмихна при мисълта за Хари.

— Ние ще се женим.

Тревилиън помълча малко.

— А, малкият Хари. Значи е пораснал вече? Когато го видях за последен път, беше още момче.

— Станал е великолепен мъж — обясни тя и после се изкашля неуверено. — Имам предвид, че той е… той е…

— Разбирам. Истинската любов.

Каза го с такъв циничен глас, че Клер възмутено отвърна:

— Не бива да се подигравате с неща, от които нямате никаква представа.

— Но в истинската любов се ориентирам като риба във вода. Бил съм влюбен поне стотина пъти.

Клер изскърца със зъби, макар и да съзнаваше, че няма основание да се сърди на този човек.

— Човек среща в живота си истинската любов само веднъж, и то ако му провърви. Съмнявам се, че повечето хора въобще я намират. Ако сте бил влюбен стотина пъти, то едва ли наистина сте обичали. Имам предвид, че сигурно не е заслужавало да се нарича истинска любов.

— Влюбена ли сте в Хари? — Не криеше развеселеността си и когато забеляза, че тя потръпва обидено, едва не се изсмя високо. — Колко сте млада все пак!

— А пък вие колко сте стар — върна му го тя.

Това малко го отрезви. Може би беше стар. Може би всичко, което бе видял, извършил и чул през живота си, го беше състарило преждевременно.

— Извинете, госпожице Уилъгби, че досега не се представих — каза той. — Аз съм Тревилиън.

Не беше склонна да го извини. Той беше един циничен старец и Клер би предпочела да не го е срещата.

— Тревилиън кой?

По някаква неизвестна причина въпросът го накара да се замисли.

— Само Тревилиън. Това е всичко. Няма друго. — Знаеше, че е засегнал чувствата й и затова се опита да се пошегува. — Родил съм се преди още да дават по две имена на хората.

Тя се засмя на остроумието му.

— Свързани ли сте по някакъв начин със семейството на дука?

— Може би съм вторият градинар. Вие как мислите?

— Мисля, че вероятно сте вуйчо на Хари или може би сте негов далечен роднина. Който и да сте, сигурно не сте от прислугата.

Последното го зарадва повече, отколкото искаше тя да забележи.

— И какво ви навежда на мисълта, че не съм от прислугата? — Надяваше се да чуе от нея, че въпреки своето явно разклатено здраве има осанка, която може да се нарече почти кралска.

— Вашите ботуши. Нито един работник няма да носи ботуши от толкова добро качество.

Не, в никакъв случай не приличаше на слуга. Ако търсеше работа при някой господар и го погледнеше с тези тъмни, изпитателни очи, никога нямаше да го вземат. Или щяха да го назначат, размишляваше Клер, но никога на второстепенна длъжност.

— О! — възкликна той, разочарован от нейния отговор. Повървяха известно време мълчаливо и почти прегърнати, когато Клер отново реши, че е време да се отърве от него. Не го понасяше толкова близо до себе си.

— Известно време не бях тук. Може би ще ми разкажете нещо ново за моите… роднини. — Езикът му почти се запъна при думата „роднини“.

Клер все още мълчеше и се задъхваше по хлъзгавата пътека, докато го подкрепяше.

— Познавате ли семейството на дука? Или се омъжвате със затворени очи?

— О, знам доста за него — заяви Клер, сякаш Хари й беше разказал подробно за семейството си. Нямаше да разправя на този човек, че между пробите и няколкото танцови забави, на които отидоха с Хари, бе посветила доста време, за да прочете историята на рода му.

— Струва ми се, че напоследък имаше няколко смъртни случая в семейството — подхвърли той.

— Бащата на Хари и най-големият му брат загинали точно преди една година при нещастен случай с лодка. След смъртта им Хари, става дук. Дотогава той се е наричал граф Тревилиън… — Тя замлъкна и го погледна стреснато.

Той се взря невъзмутимо в ококорените й очи.

— Не ме гледайте така. Тревилиън е много разпространено име в Англия и мога да ви уверя, че не съм никакъв граф.

— Хм — отвърна тя замислено, — това може да е вярно. Братът на Хари трябва да е бил по-млад от вас. — Клер продължи след кратка пауза: — Вторият син се разделил с живота само преди два месеца.

— Разделил се с живота? Имате пред вид, че е умрял, нали? — За кой ли път долавяше насмешка в гласа му, която страшно я разгневи. Сякаш я смяташе за глупава гъска.

— Не мисля, че е редно да се шегувате с такива неща. Защо не знаете нищо за човека, който принадлежи към вашето семейство?

— Никога не съм бил особено близък със семейството си. Разкажете ми за този син, който се разделил с живота. Долових в гласа ви нещо, което не разбрах.

Тя се изуми от неговата проницателност. Отвори уста, за да продължи, но после отново я затвори. Не искаше да споделя с него какво знае — от друга страна, имаше нужда да поговори с някого за това. Веднъж се беше опитала да разговаря с Хари за неговия брат, но той бързо смени темата. Можеше да разбере скръбта му от загубата на трима членове на семейството за толкова кратко време. На два пъти се беше опитвала да говори с баща си за това, но той също не искаше да я чуе.

Тревилиън я побутна с рамо.

— Изплюйте камъчето. Разкажете ми какво сте научили. Чули сте лъжи, готов съм да се обзаложа.

— Не става дума за никакви лъжи — възрази тя енергично. — Моите сведения са от най-сигурен източник и възнамерявам да предприема нещо в тази насока.

— Какво искате да предприемете в тази насока и кой ви е разказал тези лъжи?

Ръката му се плъзгаше бавно по рамото й, докато се озова плътно над гърдите й. Тя я отблъсна и го погледна строго. Той не обърна внимание на погледа й.

Да върви по дяволите, помисли си тя. Не желаеше да разменя вече нито дума с него, искаше само да го разкара, но у него имаше нещо, което я подтикваше да сподели мислите си. И към всичко се прибавяше копнежът да говори с някого за онова, което занимаваше ума й. От отпътуването си от Америка насам не бе срещала човек, с когото да разговаря за нещата, които четеше. В Англия не видя човек, който да се интересува от нещо друго, освен от последната забава.

— Уелският принц ми го разказа — заяви тя и се усмихна, когато гримасата му изчезна.

— Какво ви разказа Уелският принц?

— Да сте чували някога за изследователя капитан Франк Бейкър?

Изведнъж тя прикова цялото му внимание. Той се спря и се вторачи в нея. Беше хубаво, че най-сетне някой я слушаше толкова съсредоточено и с такъв голям интерес. Това даде на Клер усещането, че беше способна да предложи на света не само парите си, хубавичкото си лице и всичко останало, което можеше да се забележи от пръв поглед.

— Чувал съм за него — каза Тревилиън тихо. — Но какво знае едно невинно създание като вас за човек като него?

— Как смеете да давате такава преценка за мен? — отвърна тя с изненадващо самоуверен тон. Изпитваше чувство на блаженство, че успя да заличи надменното изражение на лицето му. — За ваше сведение съм прочела дума по дума всичко, което капитан Бейкър е написал за своите пътешествия и преживяванията си на петте континента.

Сега той я зяпна с отворена уста. Беше истински и докрай стъписан от нейното заявление.

— Всичките му съчинения?

— Всичките — отвърна тя, изключително доволна.

Когато тръгнаха отново, той мълча известно време.

— Като се изключат главите на латински език — каза той накрая. — И главите за…

— … за сексуалните обичаи на хората от други страни? Разбира се, прочетох и тях. Когато бях на шестнадесет години…

— Преди страшно много време — отбеляза той саркастично. Тя продължи, сякаш не бе чула тази забележка.

— Обясних на майка си, че не мога да се смятам за образована, докато не науча латински и затова тя ми нае за учител един възрастен човек. За щастие той смяташе, че знанието във всички случаи обогатява и ми помогна да преведа латинските глави на капитан Бейкър. Има няколко твърде необичайни думи в тези глави.

— Необичайни, да — отвърна той, потънал в унес, и после се удари по гърдите. — И какво общо има Уелският принц с всичко това?

— Принцът ми разказа, че братът на Хари — вторият, който преди два месеца се разделил с живота — може да е капитан Бейкър. Естествено това не се знае с пълна сигурност, защото капитан Бейкър се постарал с всички сили да запази в дълбока тайна истинската си самоличност.

— Чувал съм, че го сторил само защото искали да го задържат заради някакви престъпления и че щели да го обесят, ако знаели кой се крие под това име.

— Не вярвам в това — възрази тя бурно, обърна се към него и се изтръгна толкова бързо от прегръдката му, че той едва не се строполи на земята. — Нито за секунда не съм повярвала в тези брътвежи. И е невъзможно, ако сте прочели дори ред от съчиненията му, да давате ухо на толкова ужасен слух! Пуснали са го хора, които ни най-малко не могат да се мерят с него. Капитан Бейкър е бил велик човек.

Този Тревилиън страшно й лазеше по нервите. Може би нейният гняв беше необоснован, но тъкмо затова се ядосваше още повече. Беше кипнала дотам, че ако той в този миг паднеше мъртъв пред нея, щеше да сложи крак върху гърдите му, да отметне глава назад и да се смее тържествуващо.

— Наистина ли е бил такъв? — чу го да пита.

— Ще престанете ли да ми се подигравате? — сряза го Клер. — Само невежи като вас са способни да се шегуват с неща, от които нямат никаква представа. Капитан Бейкър е бил… — Тя прекъсна мисълта си, тъй като не й харесваше надменната усмивка, с която я разглеждаше — сякаш знаеше всичко на света и я смяташе за глупава гъска. — Хайде, елате — каза тя и не положи никакво усилие да скрие раздразнението си. — Ще ви отведа до вашата къща.

Тревилиън сложи отново ръката си около раменете й и те тръгнаха заедно.

— Какво имахте пред вид, когато казахте, че ще предприемете нещо в тази насока?

— Когато Хари и аз се оженим, възнамерявам да напиша биографията на капитан Бейкър.

За нейно неудоволствие последното, изглежда, още повече развесели болния мъж.

— Наистина ли? Съобщихте ли вече за намерението си на Хари?

— Да.

Отсега нататък щеше да му отговаря само с просто „да“ или „не“. Не виждаше защо да не разкаже на непознатия за плана си, но не го засягаха отношенията й с мъжа, когото обичаше.

— Разбирам ви добре. Не искате да ми кажете какво мисли Хари за това. Частният живот на двама влюбени е свещена тайна, нали? — Той й се усмихна, когато тя не отговори на закачката му. — Е, така да бъде — тогава ми разкажете за този капитан Бейкър. Какво толкова е направил, че имате такова високо мнение за него?

— Той е — по-скоро е бил пътешественик. Не, много повече от това: изследовател. Изследвал местата, където не е стъпвал кракът на бял човек, наблюдавал и записвал опита си. Бил е безстрашен при своите пътешествия. Искал да знае всичко за хората на тази планета. Бил е също така добър и верен приятел. И със смъртта му светът загуби един велик човек. — Тя си пое дъх и продължи с огорчение: — Приживе не е бил достатъчно оценен и уважаван. Искам да променя това. Когато се омъжа за Хари, ще напиша книга за капитан Бейкър, която да разкрие пред света какъв велик човек си е отишъл. — Тя млъкна за миг, за да уталожи малко вълнението си, и после заяви: — Убедена съм, че повечето архивни документи и ръкописи на капитан Бейкър се намират в Брамли Хол.

Тревилиън вървя известно време мълчаливо до нея.

— Имате намерение да се омъжите за младия дук, за да получите достъп до тези архивни документи и ръкописи?

Клер се изсмя.

— Нима наистина ме смятате за толкова безчувствена? Не, ще се омъжа за Хари, защото го обичам. Вече бях приела предложението му, когато научих, че неговият брат и Бейкър… са един и същи човек…

— Биха могли да бъдат — поправи я той.

— Да, че неговият брат би могъл да бъде Бейкър. Но да напиша биография на Бейкър наистина реших, след като приех предложението на Хари.

— И кога ще изпълните своя план?

— Какво искате да кажете?

Той й се усмихна.

— Как сред безбройните задължения на дукеса ще намерите време да напишете тази книга? За нея се изискват обстойни проучвания, нали?

Тя се засмя.

— Така е. Този човек е оставил огромен архив. Освен дузината книги, които е публикувал, и които съм прочела, Хари казва, че в Брамли Хол има цяла камара сандъци с бележки и писма на по-големия му брат, които събират прахта. Капитан Бейкър е написал не само стотици писма до своите мними или действителни роднини, но и на хилядите приятели, които е имал по целия свят. По едно време загубил зрението си, но въпреки това продължавал да пише. Нищо не можело да му попречи.

С всяка дума, която изговаряше, изражението върху лицето на Тревилиън ставаше все по-мрачно.

— Говорите с такова обожание за този капитан Бейкър! Почти ме убедихте, че е велик човек!

— Наистина е такъв.

— И все пак се оплаквате, че писал прекалено много?

— Не съм казала такова нещо!

— Казахте, че пишел, на когото му падне и така писмата му се превърнали в евтина стока. Какъв биограф ще бъдете, щом имате такова пренебрежително отношение за него!

— Пренебрежително отношение? Евтина стока? Да не се опитвате да ми приписвате чужди думи? Аз го смятам за великолепен човек, но все пак съм достатъчно реалист, за да виждам и неговите слабости.

— Наистина ли? Да не би да сте се срещали лично с капитан Бейкър, за да опознаете слабостите му?

— Не, разбира се, че не, но… — Търсеше думи, за да му обясни какво има предвид. — Когато четете книга, която обичате, която ви е близка на сърцето — изпитвате чувството, че познавате човека, който я е написал. Авторът става ваш приятел.

— И значи вие имате чувството, че познавате лично автора на любимата си книга? — извика Тревилиън.

Тя се зарадва, че го беше ядосала, че го бе измъкнала от вцепенението му. Явно Тревилиън беше от мъжете, които не обичат жените да са нещо повече от украшение за гостните им.

— Да, такова чувство изпитвам. Той е бил мъж с изключително чувство за хумор, много силен физически и с невероятна… — Тя спря насред думата.

— Защо спряхте? Продължавайте! Разкажете ми за този човек, който е бил самото съвършенство, само дето е навявал скука на читателите си с безбройните си писания — настоя мрачно Тревилиън.

— Имате истински талант да преиначавате думите ми — възрази Клер. — Той е бил и много привлекателен.

— А, значи така. Привлекателен за кого? За молците или за мишките?

— За жените — изрече тя бързо, тъй като усещаше как се изчервява.

— Имате предвид, че разпалвал любопитството им и после ги удавял в порой от думи?

Тя направи гримаса.

— Не, той е бил познавач на жените. Знаел е всичко за тях, искам да кажа.

— В какво отношение е знаел всичко за жените?

Тя не му отговори.

Тревилиън си възвърна подигравателната усмивка, с която я беше вбесил в началото.

— Вече виждам, че сте идеалният биограф за мъж като Бейкър. Ще вложите целия си патос и трогателно възхищение, за да запознаете вашите читатели с това какво е писал за жените от далечни страни. Или пък ще предпочетете да премълчите този аспект от живота му и да разкажете само онова, което хората по-лесно ще приемат?

— Нямам намерение да крия нищо за този човек, но не мисля и да затрупвам с подробности от любовния му живот човек като вас, когото въобще не познавам. — Тя се спря и отстъпи малко от него.

— Струва ми се, че достатъчно разговаряхме на тази тема… — прекъсна насред думата изречението, той като дочу шум отляво, обърна се и видя, че Хари идва към нея. Беше още твърде далеч, но по начина, по който яздеше, тя позна, че можеше да бъде само той.

Тревилиън я наблюдаваше с любопитство и забеляза как лицето й се озари при вида на годеника й.

— Това е Хари — прошепна тя с благоговение и блеснал поглед. Пред очите на Тревилиън тя се преобрази от избухлива личност във влюбено до уши, скучно малко създание. Тя дори не забеляза какво тягостно впечатление му направи промяната и че почти отвратен се отвърна от нея.

— Не споменавайте името ми — каза Тревилиън, макар че не беше сигурен дали го чу, тъй като и слухът, и зрението й бяха приковани към нейния годеник. После направи крачка към дърветата и в следващия миг като че потъна безследно в гората. След няколко метра се спря под сянката на едно дърво и продължи да я наблюдава.

Клер прихвана шлейфа на полата си за езда, който служеше да прикрие краката на дамата на седлото — и се втурна към Хари. Младежът пришпори коня си, когато съзря своята годеница на поляната до кротко пасящия кон. Скочи в движение от седлото, сложи силните си длани върху раменете на Клер, а тя се облегна на него.

Хари събуждаше у нея само ясни и чисти чувства — толкова прости и мили след мъжа, с когото току-що бе разговаряла. Не, поправи се тя, Хари съвсем не беше семпъл, обикновен човек. Той беше само различен.

— Къде изчезна? — попита Хари. — Никой не можа да ми каже къде си и аз се тревожех за теб. — Отмести я на лакът разстояния от себе си и я заразглежда. — Та ти си мокра до кости!

Тя се усмихна и изтри бузата си в ръката му.

— Не можах да спя. Беше толкова студено в стаята ми и затова станах и наредих да ми оседлаят кон. Той се подплаши, хвърли ме и си навехнах ръката.

За нейна изненада Хари я притегли към себе си, към топлото си тяло, и когато взе лявата й ръка в силните си длани и я стисна, тя прехапа устни, защото иначе щеше да закрещи от болка.

— Не изглежда счупена. Явно е само навехната. — Той я целуна по нослето. — Ако знаех, че ще яздиш, щях да дойда с теб.

Тя се сгуши в него, а той я прегърна и притисна към себе си.

— Толкова си топъл — шепнеше тя. И си толкова обикновен и добър, помисли Клер. Ти си съвсем различен от онзи, другия, от Тревилиън.

Хари се засмя.

— Сега ще те заведа обратно вкъщи и ще извикам лекар да прегледа ръката ти. Целия ден ще си останеш в леглото. Не искам да се простудиш.

— Ако може и да запалят камината…

— Лично ще се погрижа да лумне огромен, буен огън. И ако трябва, ще съберем всички одеяла в къщата, за да не мръзнеш повече.

— Хари, обичам те.

Той се наведе да я целуне. Но Клер нежно се отдръпна, защото, въпреки че беше чела как се галят хората по света, сама не искаше да бъде обект за наблюдение на някакъв непознат.

Хари само се изсмя, метна я на седлото на коня си и сам яхна зад нея.

И двамата не усетиха как Тревилиън се отдалечи през гората.