Джуд Деверо
Дукесата (13)

Глава тринадесета

Когато Оман съобщи на господаря си, че някакъв старец се качва по стълбите, Тревилиън само му махна с ръка да изчезва и отново се вглъби в писанията си. След минута Ангъс се появи в стаята. Не беше ни най-малко задъхан, макар че бе тичал нагоре.

Тревилиън не откъсваше очи от работата си.

— Какво те води при мен? Нямам телета за крадене.

Ангъс се разположи мълчаливо до прозореца, наля си уиски и загледа домакина си.

Най-сетне Тревилиън остави писалката и вдигна очи към стареца, чието сурово лице бе покрито с угрижени бръчки.

— Изплюй камъчето.

— Момичето се е запознали със старицата.

— А, така ли? — Тревилиън отново се залови с работата си. — Е, и какво от това? Любовта й към Хари ще й помогне да преглътне обидите.

Ангъс изръмжа нетърпеливо.

— Тя не изпитва никаква любов към младежа. Бил — как го каза… съвършен. Вчера й показал имотите. — Ангъс описа кръг около себе си. — Хари давал вид, че познавал всичките си арендатори. Преструвал се, че той управлява имението. А съм сигурен, че не е виждал всичките ви владения.

— Моите владения?

Ангъс не откъсваше очи от него.

Тревилиън захвърли за втори път писалката си, стана и отиде до огъня.

— Какво очаквате от мен? Да й кажа, че Хари не е това, за което го смята? Че брат ми е толкова мързелив, че чака всичко да му падне от небето и че изцяло е под ботуша на майка си?

— Тя вече знае някои неща за майката. — Ангъс се опита да скрие усмивката си. — Старата вещица й изнесла цяла лекция какво трябва да яде Хари и колко му е крехко здравето.

Тревилиън гръмко се изсмя.

— Че той има стомах на бик и е по-здрав от два коня, взети заедно.

Ангъс помълча малко.

— Вие можете да прекратите тоя цирк. Кажете им, че не сте умрял.

— Тъкмо това не искам — отвърна Тревилиън. Устата му се сви в презрителна усмивка. — И вие дяволски добре знаете защо. Старицата ще ми превърна живота в ад. Сега всичко е както тя го иска. Скъпоценният й Хари е дук и тя ще грабне парите на момичето. А с Хари имам споразумение да финансира бъдещите ми експедиции. Това е всичко, което искам за себе си.

— А момичето?

— Не ме е грижа за момичето! — изкрещя Тревилиън. Ангъс продължаваше да го гледа настойчиво.

— Наблюдавах ви оня ден заедно. Не откъсвахте поглед от нея. Изпивахте я с очи, докато танцуваше и поглъщахте всяка нейна дума. Вие… — Той направи пауза и изглежда търсеше подходящата дума. — Вие се гордеехте с нея.

Тревилиън му обърна гръб и заби поглед в огъня.

— Тя е умна. Отраснала е в разглезен дом, но вместо само да се чуди коя рокля да облече за вечеря, е решила да чете, и то сериозно. Научила е дори латински, за да прочете книгите ми.

— О, да, онези неприлични глави в книгите ви.

— Вие пък откъде знаете?

— Старият свещеник в село ми прочете на глас някои неща от латински. Платих му с уиски, но си мисля, че щеше да ми ги преведе и без възнаграждение. Значи вие харесвате това момиче, но ще допуснете то да се омъжи за брат ви. Знаете ли за завещанието на дядо й?

— Да, знам. Тя сериозно ще загази, ако се окаже, че мъжът й в действителност не е никакъв дук. От ламтеж за титлата е готова да се продаде на човек, когото не…

— Да не искате да кажете, че не обича Хари? Ами че той е млад и красив. Много по-хубав е от вас с вашия свиреп поглед и изкривено от злоба лице. Съвсем приличен момък си е. Всяко момиче ще се гордее да го спечели. Готов съм да се обзаложа, че ще й направи дете още първия път, когато легнат заедно, и много се съмнявам, че разглезен и здрав като бик момък като Хари ще чака чак до брачната нощ.

— Млъкни! — изръмжа Тревилиън.

Ангъс лукаво се подсмихваше.

— Тя мисли, че вие сте я предал — изслушвал сте я само за да я опишете после в книгите си. Направихте ли й и на нея някоя от вашите мили рисунчици?

В първия момент Тревилиън не го разбра. Откакто Клер го заряза внезапно преди няколко дни, полагаше всички усилия да не мисли за нея. Опитваше се да не забелязва отсъствието й, но напразно. На два пъти едва не я заговори. Бяха заедно само няколко дена, а свикна да я чувства около себе си. Искаше му се да й прочете от новите си съчинения и да чуе мнението й. Единствено тя му бе обърнала внимание, че в книгите му има скучни места. Действително тиражите не бяха толкова високи, колкото му се искаше и погледът на един читател би му погнал да подобри нещата.

— Дали съм я рисувал? Да, май нахвърлих нещо… — отвърна той разсеяно.

— Рисунките я навели на мисълта, че не я харесвате.

Тревилиън зяпна стария човек.

— Че не я харесвам ли? Какво общо имат с това моите драсканици? Че аз скицирам всичко живо около себе си.

— Може би момичето още не ви е опознало добре. Знае ли, че тези рисунки и устата ви, дето мели като кречетало на воденица, са карали хората да стрелят по вас, да ви съдират кожата от бой и на няколко пъти за малко да ви убият? А може би момичето просто си мисли, че не е хубаво да се надсмивате над другите.

Тревилиън сви рамене. Все още не разбираше. Не, не беше възможно някакви си рисунки да са я обидили чак толкова. Просто тя още не можеше да преглътне, че той е капитан Бейкър. Но постепенно ще преодолее смущението си и пак ще дойде при него.

— Ще й кажа, че тези скици са съвсем безобидни и че може да идва отново. Не съм искал да я оскърбявам с тях.

— Момичетата винаги са тичали след вас, нали? — каза Ангъс. — Нито един мъж не го е забелязал. Но жените ви предпочитаха пред по-големия ви брат. Той беше истински хубавец и бъдещ дук при това, но момичетата вас харесваха повече.

— Какво знаете вие за мен! Десетгодишен напуснах това място.

— Знам повече, отколкото подозирате и се обзалагам, че и майка ви знае доста неща за вас. — Ангъс възмутено вдигна вежди. — А ето, че сега замисляте и да отнемете на брат си богатата му американка.

— Нямам такова намерение.

— Но сте бил с нея повече от Хари.

— Не съм виновен за това. Аз никога не бих пренебрегвал така годеницата си.

— Да, щяхте да й давате всичко, което обича — книги, разговори, и да слагате в нейна чест килта на главата на клана.

— Облякох дрехата, но тя не знаеше, че принадлежи на главата на клана. Никога по-рано не беше я виждала.

— Но много от вашите селяни я познаха. Много от тях знаеха кой сте вие онзи ден, когато седяхте до стената на къщата ми и гледахте как хората танцуват. Те танцуваха за господаря и неговата жена.

— Тя не е моята… Гласът му стана дрезгав. — Тя не е моята жена и никога няма да бъде. Ние сме… приятели — каза той тихо. — Между нас няма нищо повече и никога няма и да има. Клер е решила да се омъжи за брат ми и да стане дукеса.

— Може да й кажете кой сте в действителност. Нейните родители ще одобрят брака. След всичко, което чух за тях, смятам, че им е безразлично дали дукът е млад хубавец или грохнал инвалид.

Тревилиън се усмихна кисело.

— Е, да, тя би се омъжила за мен, защото съм дук, но аз не смятам да се женя. Това ще ми попречи да пътешествам, а и не искам да поемам отговорността за тази къща с всичките й обитатели. И съвсем определено не желая жена, която би се омъжила за мен заради титлата ми.

Откъм Ангъс се чу страшно ръмжене, но дяволитият блясък в очите му издаваше, че се киска.

— Ако някое хубаво момиче ми каже, че иска да се ожени за мен, защото съм глава на клана Мактарвит, тутакси ще хукна към църквата.

— Тъкмо по това се различаваме. Аз не искам да се женя, не искам да бъда дук, а сега и не желая да разговарям повече с вас. Чака ме работа.

— Тя иска да ожени сестра ви за Джеймс Кинкейд.

— Какво? — Тревилиън го погледна смаяно. — Откъде знае тази история? Много вода изтече от тогава.

— Хари й я разказал.

— И тя така се трогнала от нейната романтичност, че е пощуряла да събере влюбените. Иска да ги направи две щастливи гълъбчета, точно като нея и Хари.

Ангъс му разказа, че Клер смята децата на дукесата за онази сила, която може най-добре да се справи с тираничната й власт.

— Момичето е научило това от дядо си. Обзалагам се, че старицата си е намерила майстора.

Тревилиън поклати ядосано глава.

— Глупаво американско хлапе! Не знае какво говори. Няма представа за истинския характер на онази жена. Клер е невинна като божи агнец. Мечтае за идиличен живот с Хари и русокосите му дукчета. Дори не подозира, че на света съществуват хора като онази вещица. — Цинизмът му се превърна в омраза. — Че тя е способна да затрие всеки, който се опита да й отнеме нейния Хари или нейната власт.

— Е, момичето иска поне да опита — прошепна Ангъс.

— Да, тя ще опита и ще бъде смазана. Защото няма зад гърба си богатия опит на другата в интригите и жестокостите.

— Какво ще стори старицата, ако узнае, че момичето се опитва да й се опълчи?

— Ще го затвори някъде. Откъде да знам? И не ме засяга.

Ангъс мълчеше и не помръдваше, вперил очи в по-младия мъж.

Тревилиън заговори тихо, сякаш сам със себе си:

— Старицата много бързо ще отгатне намеренията на Клер дори само по лицето й. Момичето не умее да се преструва. Освен това ще разкаже всичко на Хари. — Той изсумтя презрително. — На своя съвършен Хари. Със същия успех би могла да го изкрещи право в лицето на майка му. Хари няма мозък да проумее, че така излага Клер на опасност. Щом тя го помоли да й помогне да оженят Лий и Кинкейд, това ще му се види така трудно и досадно, че ще изтърчи да се оплаче на майка си.

— А тя веднага ще разбере какво всъщност става.

— Да — съгласи се Тревилиън. — Старицата ще проумее, че Клер се опитва да й отнеме част от властта. И ще отвърне на удара с удар.

— Както е постъпила някога с онова непослушно момченце — промърмори Ангъс.

По лицето на Тревилиън не пролича да е чул тези думи.

— Тя ще изчака, докато Хари и Клер се оженят. Боже милостиви, сега сигурно бърза да определи датата на сватбата. Разбунтува ли се, Клер е загубена.

— Какво ще й направи старата?

— Не мога да си представя — отговори Тревилиън тихо. — Ще я измъчва по начин, за който и най-свирепото африканско племе не би се сетило. Ще прекърши волята и духа й, както го стори с Лий. Знаете ли, че Лий като малка беше голяма немирница? Дори ни предвождаше в лудориите, които ние…

Той млъкна, защото Ангъс беше станал и тръгнал към вратата.

— Къде отивате? — изръмжа Тревилиън.

— Не казахте ли, че имате работа? А аз се връщам при момичето. Може да се простуди. Трябва да се погрижа за нея.

— Оставили сте Клер сама в оная колиба? Ами ако някой я нападне? Ако…

Ангъс се усмихна.

— Тук е Шотландия, по-сигурно място няма, или сте забравили? Не сме в Африка при даваните. Нито пък в оня град, дето все го търсихте и така не го намерихте.

— Намерих го.

— Не, момче, вие умряхте там. — Дълги мигове двамата мъже се гледаха изпитателно в очите, докато Ангъс отклони поглед. — Трябва да се връщам при момичето. Останете си тук и си пишете книгите. А когато оздравеете, върнете се при вашите диваци на другия край на света. Оставете тази къща на хора като Хари и майка му. Това не ви засяга. Вие не сте дукът. Не сте глава на клана. Не вие се жените за момичето. Останете си тук във вашата кула със слугата, яжте, спете, пишете и стойте настрана. Животът вън не ви засяга.

След тези думи старецът му обърна гръб и заслиза по стълбите. Тревилиън се приведе над писалището и взе писалката. Още работеше върху книгата си за Пеша. Щеше да разкаже на света истината — как той, преоблечен като местен жител, посети тайнствения град. Щом Джек Пауъл тържествено обяви, че е влязъл в Пеша, Тревилиън щеше да престане да мълчи и да публикува тази книга. Тогава всичко щеше да се изясни, защото никой на света не можеше да го опровергае.

Джек си въобразяваше, че е откраднал всичките му бележки за Пеша, когато го заряза болен, но Тревилиън пазеше в главата си много повече информация, отколкото беше поверил на хартията.

Минаха часове, когото Оман влезе на пръсти и му подаде плоско пакетче.

— Какво е това? — попита Тревилиън.

— Американската дама го донесе. Каза да ви го предам. — Тревилиън се досети, че става дума за Клер — в устата на Оман „дама“ беше високо признание. Намръщен отвори пакетчето, но когато извади първия лист, направо се ококори.

Рисунките бяха непретенциозни, направени от неопитна ръка, но не беше трудно да се познае кого изобразяваха. Клер беше рисувала него. Ето тук той беше пладнешки разбойник, когото бесеха на едно дърво. В другия ъгъл той бе малко момче, което стоеше самотно и с подигравателна усмивка зяпаше играещите деца, но си личеше колко му се иска да е с тях. А на средната скица той седеше съвсем сам в една кула.

Обзе го гняв. Как смееше тази американка, тази госпожица Никоя да го прави на палячо с тези рисунки! Как си позволяваше да го съди, да осмива слабостите му! Как дръзваше да…

Огледа още веднъж скиците и гневът му премина в обида. Оман, лишеният от чувства Оман, който посрещаше всичко с каменно лице, едва се сдържа да не прихне, когато видя карикатурата с разбойника.

— Не виждам нищо смешно — изсумтя ядосано Тревилиън.

— Има голяма прилика. Вижте очите и стойката. Много прилича на вас.

— Глупости — сопна се Тревилиън, и издърпа листа от ръцете му. Но после, когато слугата излезе, той отново се вгледа в рисунките и против волята си започна да се усмихва. Колкото повече ги разглеждаше, толкова по-широка ставаше усмивката му. Нима Клер бе забравила, че той е великият капитан Бейкър? Как смееше тази безсрамна малка американка да се надсмива над човек с неговите заслуги? Само той, Тревилиън, имаше право да се подиграва на другите.

Хвърли листа на масата и разбута дървата в камината. Клер не го засягаше и разговорът с Ангъс с нищо не променяше отношението му към нея.

Но изведнъж си спомни как се беше грижила тя за него по време на маларичния му пристъп. Не можеше да му помогне, но въпреки това бе останала при него. И на никого не беше казала кой е всъщност.

Преобърна още няколко пъти горящите дърва. Не го интересуваше войната на Клер с майката на Хари. Майката на Хари, помисли си той и направи гримаса. Жената беше и негова майка. Макар да беше видял от нея само обиди и издевателства.

Знаеше колко опасна можеше да бъде тя. Беше способна на всичко. Нима не изгони деветгодишния си син от къщи и не го прати при онзи стар изверг, баща си? Лиши го завинаги от семейство, дом и детство само защото бил невъзпитан и неучтив. Две седмици живот при стареца му бяха достатъчни, за да разбере колко много го мрази собствената му майка.

А какво ли щеше да направи дукесата с Клер, когато открие, че се опитва да я измести? Щеше ли да я превърне в своя пленница, както беше постъпила с Лий? И кой щеше да защити момичето? Със сигурност не Хари. Скандалите щяха да му пречат спокойно да ходи на лов. А родителите на Клер — щяха ли да я защитят? След всичко, което беше чул за тях, Тревилиън силно се съмняваше. Те щяха да получат всичко, за което мечтаеха — пък било и за сметка на собствената си дъщеря.

Значи в крайна сметка нищо нямаше да се промени. Както и преди старата дукеса щеше да се остане единственият и абсолютен господар на тази къща и на душите в нея — а сестра му и Клер щяха да бъдат нейните заложници. Животът щеше да си продължава както преди.

Тревилиън се опита да си представи как щеше да живее Клер под ботуша на старицата. Със сигурност нямаше да стъпи повече в къщурката на Мактарвит, да пие уиски да танцува със селяните.

Всъщност тук едва ли щеше да има селяни, с които да танцува. Тревилиън предполагаше, че майка му смята да използва част от парите на Клер, за да купи овце. А хората пречеха на овцете.

Тревилиън се загледа през прозореца. Всичко това не го засягаше. Беше се върнал в тази къща само да възстанови здравето си и да пише. Щом оздравееше и завършеше книгата, щеше да си отиде. Разбира се, ако Хари изпълни обещанието си да финансира експедициите му. Това значеше до няколко месеца да е отново в Африка. Там го чакаха още толкова неразкрити тайни.

— Не ми пука — извика той с пълен глас.

Погледна още веднъж скиците и повика Оман.