Джоан Улф
Хвани юздите на съдбата (28)

28

Исках веднага да говоря с Ейдриън, но управителят, мистър Крауфорд, беше пристигнал предишната вечер и двамата се бяха заключили в кабинета, за да прегледат сметките. Затова реших все пак да отида в Нюбъри. Тъй като Луиза и Пади бяха отишли в Ламбърн, помолих един от конярите да ме придружи. Така изискваше приличието. Свърших си работата много бързо, така че след по-малко от час отново седях във файтона и с нетърпение очаквах да се прибера вкъщи.

На две мили извън града видяхме лек файтон, преобърнат в канавката.

Веднага спрях. Във файтона явно беше пътувал само един човек, кочияшът, който все още освобождаваше коня си от изпокъсаните юзди.

— Наред ли е всичко? — извиках. — Имате ли нужда от помощ?

Той се обърна към мен и хвана юздата съвсем близо до муцуната на коня. Нисък, набит, на средна възраст, с тъмни, събрани очи на силното ъгловато лице, който с простото си провинциално облекло можеше да бъде един от арендаторите на Ейдриън. Той направи крачка към файтона ми, но веднага спря. Лицето му се разкриви и от гърлото му се изтръгна болезнен стон.

— Ранен ли сте? — попитах загрижено.

— Да. Левият ми глезен — отвърна той. — Нещо не е наред.

Хвърлих бърз поглед към файтона, който лежеше на една страна. Конярят, който ме придружаваше, не беше в състояние да го вдигне сам, а състоянието на кочияша беше толкова лошо, че не можехме да разчитаме на неговата помощ.

— Къде живеете? — попитах ранения. — Можете ли да изпратите няколко души да вземат колата и коня, ако сега ви откарам в дома ви?

— Разбира се, че мога. — Мъжът ме погледна с благодарност. — Фермата ми е край Течъм. Ценя високо помощта ви, мадам.

— Човече, говорите с графиня Грейстоун — извика сърдито моят коняр. Поведението му издаваше пренебрежение. — Не забравяйте добрите маниери и я наричайте милейди.

— Сега не е време да обсъждаме етикецията, Чарли — засмях се аз. — Слезте, моля, и помогнете на ранения да заеме мястото ви. Ще останете при коня и колата, докато дойде помощ.

Чарли ме погледна със съмнение.

— Не е ли по-добре да се върнем двамата в Нюбъри и оттам да му изпратим помощ, милейди? — попита той. — Не мога да позволя да пътувате с непознат.

— О, Чарли, не бъдете толкова ограничен — отговорих нетърпеливо. — Човекът е ранен.

Чарли ме погледна мрачно, но не повдигна повече възражения.

— Трябва да проявяваме човечност — настоях аз и го погледнах умолително. В крайна сметка Чарли изпрати примирен поглед към небето, въздъхна тежко, слезе от файтона и пое юздата от ръцете на ранения.

— Трябва да ви помоля за помощ, иначе няма да стигна до файтона — проговори с известна неловкост мъжът.

Макар и неохотно, Чарли му подаде ръка. Като куцаше тежко и се опираше на Чарли, фермерът стигна до файтона ми. Направи няколко опита и в крайна сметка успя да се настани на седалката. Едва седнал до мен, той сведе глава, сякаш се боеше да не загуби съзнание.

Почаках малко и попитах:

— Ще издържите ли до дома си?

Той кимна и аз потеглих. Стисках здраво юздите на конете, за да не ускорят ход, защото се боях, че спътникът ми ще се почувства по-зле.

Пътувахме половин миля в северна посока, после, вместо да продължа направо към Грейстоун, завих на изток и поех по пътя към селцето Течъм. Не срещнахме никого.

— Преди или след селото е фермата ви? — попитах.

— Преди — отговори рязко мъжът. — Ей сега ще стигнем.

Отляво на пътя пасеше голямо стадо овце. Агънцата подскачаха весело под яркото следобедно слънце. От дясната страна на пътя се простираха безкрайни нивя с пшеница, които се вълнуваха под лекия бриз. Минахме завоя и видях пред нас старомодна карета с двойка коне, спряла в самия край на пътя. Намръщих се, защото ми се стори странно да срещна в един ден две негодни за път превозни средства. Отново трябваше да спра.

Изведнъж раненият фермер грабна юздите от ръцете ми и спря конете. Обърнах се стреснато.

— Какво правите, за бога? — попитах и посегнах да си ги взема обратно.

Той ме блъсна настрана. Блъсна ме толкова силно, че трябваше да се хвана за седалката, за да не загубя равновесие. В същия момент чух друг глас, който нареди:

— Слез, Кейт. Ще дойдеш с мен.

Обърнах се към пътя, към мъжа, който беше излязъл иззад каретата и вървеше към файтона ми. Сърцето ми заби като безумно. Трябваше веднага да си върна юздите. Ако ги отнемех от ръцете на фермера, щях да препусна и никой нямаше да ме настигне.

Мъжът, който се представяше за фермер, вдигна ръка и ме удари по китката с такава сила, че изохках.

— Слез, Кейт — повтори вуйчо ми.

Чух собственото си ускорено дишане.

— Какво искаш? — попитах.

— Искам да слезеш — отговори Шарлууд. — И ако не се подчиниш веднага, Карутърс ще ти причини болка.

Погледнах в мрачното лице на мъжа до себе си. Разтърках бавно китката си и се приготвих да сляза.

— Правилно — похвали ме вуйчо. — Слез от файтона и се качи в каретата.

Чарли имаше право. Защо не го послушах?

— Не искам да се кача в каретата ти — отговорих упорито. Тогава братът на мама пристъпи към мен, сграбчи ме за рамото, а с другата ръка нанесе силен удар отстрани на главата ми. Зави ми се свят и пред очите ми причерня.

 

Когато дойдох на себе си, бях в каретата. Главата ме болеше адски, ушите ми бучаха. Усетих силна болка в китката, но когато вдигнах другата си ръка, за да я разтрия, не можах. Трябваха ми няколко секунди, докато разбера, че ръцете ми бяха вързани.

Облегнах глава на седалката и се опитах да си спомня какво се беше случило. Накрая си спомних, но това не ме зарадва. Единственото окуражаващо в ситуацията ми беше, че не бях сама в каретата.

Един поглед през прозореца ми показа, че пътувахме между висок жив плет по черен път с много завои. Това можеше да бъде всеки от междуселските пътища някъде в Беркшайър, но със сигурност не беше пътят за Шарлууд, както установих с нарастващ страх. Ейдриън непременно щеше да ме потърси в Шарлууд, но не и в това усамотено място.

След няколко минути каретата мина през рушаща се порта и продължи по камениста входна алея. Спряхме пред покрита със слама и очевидно полузападнала къща с кошара, в която вече нямаше свине, и с отдавна изоставена зеленчукова градина. Почувствах се още по-зле. Тук бяхме много далече от основните пътища на областта.

Ейдриън никога нямаше да ме намери.

Някой отвори вратичката и видях лицето на мъж. Но не вуйчо, а мнимият фермер, който се беше представил като Карутърс.

— Слизай — заповяда той. Дори акцентът му се бе променил. Тъмните събрани очи примигваха напрегнато под ярката слънчева светлина.

Притиснах гръб към седалката и отговорих смело:

— Няма да сляза.

— Ако трябва отново да ви ударя, ще го направя без колебание — изтърси заплашително той.

Представата, че този негодник ще ме просне в безсъзнание на земята и ще прави с мен, каквото си иска, беше ужасяваща. Пропълзях към края на седалката и се измъкнах през вратичката. Карутърс ме свали на земята и докосването на ръцете му до талията ми ме потърси от отвращение.

— Ако ме пуснете да си отида, ще ви дам двойно повече от онова, което ви дава Шарлууд — обещах с треперещ глас.

Без да отговори, мъжът ме стисна за рамото с болезнена хватка, която несъмнено щеше да ми остави синини, и ме повлече към къщата. Непрекъснато се спъвах и докато ме теглеше да се изправя, пръстите му се впиваха безмилостно в плътта ми.

Щом стигнахме до входната врата, Карутърс отвори и ме блъсна в сумрачното антре. Загубих равновесие, спънах се в края на роклята си и паднах на колене. Не можех да намеря опора с вързаните си ръце. Застанал на прага, похитителят ми изчака безмълвно, докато се изправя. После отвори вратата към помещение, което някога беше служило за дневна, и ми даде знак с глава да вляза.

Озовах се в малко помещение с нисък таван. На отсрещната стена имаше два прозореца, насред стаята върху износен сив килим беше поставен тежък стол. Поех дълбоко въздух и отново се обърнах към мъчителя си:

— Говоря сериозно, Карутърс. Ще удвоя парите, които ви дава Шарлууд.

Нещо като усмивка пробяга по лицето му, но веднага изчезна.

— Ако почна да мамя клиентите си, никой няма да ме наема — обясни мрачно той.

— Мъжът ми ще ви даде толкова много пари, че няма да имате нужда от повече клиенти.

— Много се съмнявам, милейди — отговори равнодушно той. — А сега седнете на този стол, за да мога да ви вържа.

Изпитах горчиво разочарование. Трябваше да измисля нещо, което да му се понрави. Лицето му беше напълно неподвижно. Никога не се бях сблъсквала с такава бруталност.

— Седнете — нареди отново той и аз разбрах, че ако окажа съпротива, няма да се поколебае да ме принуди със сила. Не можех да му позволя да ме пребие до безпомощност. Ако исках да се освободя от капана, в който бях попаднала, трябваше да разполагам с всичките си сили.

Седнах на стола и той омота около глезените ми дебело въже, което закрепи за краката на стола. След това извади от джоба си нож и преряза въжето, което стягаше китките ми. Едва освободил ръцете ми, посегнах към ножа с надеждата да го изненадам.

За съжаление не успях да го изтръгна от ръката му. Вместо това впих нокти в коравите му пръсти, разкъсах кожата и от раните потече кръв. Столът, на който бях вързана, се залюля. Трябваше на всяка цена да се добера до скъпоценния нож. Вкопчих се отчаяно в мъчителя си.

— Мръсница! — изсъска той, издърпа ръката си и отдалечи ножа. Стисна болезнено и без това ранената ми китка, изви ръката ми зад облегалката на стола и я вдигна нагоре.

Проряза ме остра болка. Пред очите ми причерня. Гласът му дойде някъде много отдалеч:

— Никога повече не се опитвайте да ми избягате.

Изхълцах от болка. Разбрах, че нямам сили да се боря срещу него. Той сведе бавно ръката ми и заповяда:

— Дайте сега другата ръка.

Затворих очи и протегнах другата си ръка зад облегалката. Той завърза отново китките ми и мина пред мен.

Мисля, че ако той беше показал поне следа от някакво чувство, нямаше да изпитвам такъв панически страх. Болките в китката бяха толкова силни, че ми се гадеше, но въпреки това го погледнах упорито. Без да променя израза на лицето си, той ме огледа от глава до пети — очите, шията, гърдите, тялото, краката. Имах чувството, че ме разсъблича с поглед. Бузите ми пламнаха от страх и унижение.

— Вие сте била красива женичка, лейди Грейстоун — промърмори подигравателно мъжът. — Може би съпругът ви наистина ще плати двойна цена, за да ви върне в леглото си. Но, както вече ви казах, аз не мамя клиентите си.

Той пристъпи по-близо, посегна към косата ми, която падаше по гърба, и дръпна главата ми назад, за да го погледна.

— Мисля, че заслужавам малко обезщетение за драскотините, които ми причинихте — заяви той и се наведе да ме целуне. Устните му се впиха в моите и аз престанах да дишам.

Боже, колко гадно!

Ейдриън, помолих се безмълвно, ела! Моля те, ела да ме спасиш!

Карутърс отдели устни от моите и за първи път видях на лицето му някакво чувство. Събраните очи блестяха от похот, но това ги правеше още по-брутални и безмилостни.

— Хубава женичка — повтори с леко дрезгав глас той.

Опитах се да го ритна, но краката ми бяха здраво вързани.

— Мъжът ми ще ви отреже главата за това, което направихте — заявих колкото можех по-твърдо.

— Не ми се вярва — отговори той и отново се наведе да ме целуне. Този път го захапах.

Явно бях улучила точно където трябва, защото той изруга грубо и отскочи назад. Видях кръвта на устата му и изпитах злобно задоволство.

— Мръсница — изсъска той, замахна и ме удари с все сила през лицето. Главата ми забуча, зави ми се свят.

Не, не можех да си позволя да загубя съзнание.

— Негодник! — извиках, извън себе си от гняв. — Вие сте мръсник, не аз! Това ли е единственият начин да получавате удоволствие от жените? Винаги ли ги връзвате, за да не могат да се съпротивляват?

Накъсаното ми дишане бе единственият шум в помещението.

— Мисля, че засега уредихме сметката, лейди Грейстоун — проговори след малко Карутърс и в гласа му имаше гняв. — Сега е ред на клиента ми.

Положението ми беше отчайващо. След като Карутърс излезе, започнах отчаяно да търся изход от ужасната ситуация. На всяка цена трябваше да освободя ръцете си. Задърпах въжето, което стягаше китките ми, докато се разплаках от болка, но възлите не се развързваха.

Скоро щеше да дойде вуйчо и при спомена за израза на лицето му, когато ме беше видял да целувам Ейдриън в градината, страхът ми нарасна.

Слънцето беше вече ниско на запад и през прозореца падаха коси лъчи, когато Шарлууд най-после се появи. Спря на входа и ме огледа внимателно. Усетих, че съм затихнала като смъртно уплашено животинче.

— Ейдриън ще те убие — произнесох дрезгаво.

— И за какво? — попита небрежно той и пристъпи към мен.

— Защото ме отвлече.

— Е, ако трябва да умра заради едно отвличане, ще се опитам поне да си доставя удоволствие преди това.

Не попитах какво възнамеряваше да направи. Веднага бях разбрала мисълта му.

Шарлууд ме улови за брадичката и вдигна лицето ми към своето.

— Все още си красива, Кейт, макар и малко подута. — Показалецът му се плъзна по устните ми. — Каква чувствена уста. Сигурно Грейстоун много обича да я целува. — Не смеех да се помръдна. Вече не бях способна да мисля. — Много късно разбрах, че като го принудих да се ожени за теб, му тикнах в ръцете вкусно парченце. Ти отвори краката си за него и той имаше възможност да ти се наслаждава, когато си поиска. Жалко, много жалко, че не стана така, както възнамерявах.

— Не можеш да унищожиш Ейдриън чрез мен — отговорих с треперещ глас. — Той няма да го допусне.

— Напротив, миличка. Смятам да се позабавлявам с теб и съм уверен, че това никак няма да се хареса на гордия Грейстоун.

Устата ми пресъхна.

— Ако ме изнасилиш, Ейдриън ще те убие — прошепнах задавено.

Вуйчо се усмихна самоуверено. В морскозелените му очи пламтеше желание, примесено с омраза, и аз се разтреперих.

— Да те изнасиля? — попита подигравателно той. — За това и дума не може да става, Кейт. Сигурен съм, че ще изпиташ удоволствие с мен. Ти обичаш мъжете да вдигат полите ти.

— Ти си брат на майка ми! — извиках ужасено. — Как смееш да се държиш така с мен?

Лицето му беше безмилостно студено.

— Знам, че си дъщеря на Лизи, миличка, но това няма да ти помогне.

Сърцето ми биеше като безумно. Страхът ме заливаше на вълни. Този човек беше луд. Не можех да намеря друго обяснение за поведението му. Каквото и да кажех, той нямаше да ме послуша.

Без да бърза, Шарлууд посегна към яката на палтото ми и я разкъса. Копчетата се разхвърчаха на всички страни.

Кръвта пулсираше болезнено в главата ми. В тези фини мъжки ръце се криеше толкова сила…

— Ейдриън ще те…

Вуйчо се изсмя злобно и аз онемях.

— Ейдриън, Ейдриън, Ейдриън — наподоби тона ми той. — Ейдриън няма да стори нищо срещу мен, Кейт, защото на всяка цена трябва да избегне скандала.

— Лъжете се — проговори студен глас зад гърба му. — Аз съм твърдо решен да ви убия, Шарлууд.

Ейдриън! Мъжът ми беше дошъл точно навреме.

 

 

Шарлууд се обърна като ужилен и зяпна смаяно едрата фигура, изпълнила рамката на вратата.

— Грейстоун! — произнесе дрезгаво той.

Не можех да повярвам. Отчаяно се бях молила Ейдриън да дойде и да ме спаси, но дълбоко в сърцето си не вярвах, че ще ме намери.

— Добре ли си, Кейт? — попита беззвучно Ейдриън, без да изпуска противника си от очи.

— Да — отговорих с пресекващ глас.

Не виждах ясно лицето на мъжа си, но бях твърдо уверена, че никога не го бях чувала да говори с такъв тон. По гърба ми полазиха студени тръпки.

Ейдриън продължи с леден глас:

— Шарлууд, преди десет години започнахме нещо, което трябва да довършим днес. — Той влезе в стаята и най-после видях, че носеше две шпаги.

Кръвта замръзна във вените ми. Устните ми се помръднаха, но не можах да извикам името му.

Вуйчо ми се изсмя развеселено.

— Наистина ли искате да се дуелирате с мен, Грейстоун?

— Когато се бих с вас, бях още момче — отговори Ейдриън. — Тогава още не знаех, че трябва да ви убия. Но днес няма да пропусна да го направя.

— И двамата бяхме много млади — отвърна вуйчо ми. — Тогава ме принудихте да се дуелирам, защото знаехте, че можете да ме надвиете. Но днес вече не можете, Грейстоун. Имах десет години, за да се науча да си служа с шпагата. Вие ще умрете.

— Ейдриън, не можем ли просто да се махнем оттук? — попитах с треперещ глас. — Не мога да остана вечно вързана. Боли ме.

Ейдриън мина зад стола ми и с един замах на шпагата преряза въжетата, които стягаха китките ми. После направи същото с тези на глезените.

Раздвижих рамене, охкайки от болка. Един поглед в лицето на Ейдриън беше достатъчен, за да разбера, че каквото и да кажех, той нямаше да ме послуша. Той беше безмилостен в гнева си.

— Освободи средата на помещението, Кейт — нареди безизразно той.

Направих последен опит да го спра, като докоснах ръката му.

— Моля те, Ейдриън, не е ли по-добре да се приберем у дома?

Той беше съсредоточил цялото си внимание върху противника си и не ме чу. Отдръпнах се бавно към стената, докато отчаяно се опитвах да измисля нещо, за да спра предстоящия дуел. Ейдриън посегна към стола и го хвърли към мен. Преди отново да се обърне към вуйчо ми, извади изпод пелерината си пистолет и ми го подаде с думите:

— Ако падна убит… Чарли чака отвън с конете.

Сърцето ми спря. Ако Шарлууд го убие…

— Не! — изпищях отчаяно, но Ейдриън вече ми беше обърнал гръб.

Усмивката на вуйчо ми издаваше злобно задоволство. Аз бях парализирана от ужас. Шарлууд се беше подготвял десет години за този двубой и сега се радваше, че ще приложи на практика наученото.

Ейдриън също не бе останал бездеен през това време, но не беше имал възможност да усъвършенства ударите си при Анджело в Лондон! Нима човек, свикнал да борави с тежката военна сабя, можеше да се мери с майстор във фехтовката, какъвто бе вуйчо ми!

Скована от страх, проследих как двамата свалиха жакетите и ботушите си. Когато застанаха един срещу друг по ризи, Ейдриън предостави на вуйчо да избере оръжията. Шарлууд взе едната шпага, зае позиция и веднага нападна.

Ударът му беше светкавичен, но Ейдриън успя да парира. Дъхът ми спря. Острието на шпагата беше минало само на сантиметри от сърцето му. Сега започна сериозният дуел.

Отделени един от друг само на разстояние една шпага, двамата се нападаха със светкавична бързина. Ако това беше спортно състезание, гледката щеше да бъде зашеметяваща. Мекото сияние на залязващото слънце озаряваше белите ризи, напрегнатите лица, русата и кестенявата коса. Обутите в бели чорапи крака се плъзгаха безшумно по глинения под, блестящите острия се стрелкаха като светкавици. Само че във всяко от елегантните движения дебнеше смъртта. В края на двубоя единият от дуелиращите се щеше да се прости с живота си.

Картината се промени, когато Шарлууд увеличи темпото на атаките и така притисна Ейдриън, че той се принуди да се оттегли бавно към вратата. Притиснала ръка към устата си, следях двубоя.

Господи, не позволявай да се случи нещо с Ейдриън. Не позволявай!

Отново и отново изпращах безмълвна молитва към небето и следях битката с широко отворени очи, надявайки се да се събудя и да открия, че страшната сцена е била само сън.

Не се събудих. Дуелът продължи.

Съсредоточеността, която беше изписана на лицето на вуйчо ми, докато непрестанно атакуваше, беше ужасяваща. Разбрах, че Ейдриън е усетил близостта на стената. Изведнъж той отскочи настрана с такава бързина, че не успях да проследя движението му, избегна поредната атака и сам се хвърли в нападение. Противникът му изруга ядно, направи скок встрани и аз видях как от рамото му бликна кръв. Ейдриън се възползва от прекъсването в ритъма, за да ускори атаките, и подгони вуйчо през стаята. Ударите идваха толкова бързо един след друг, че Шарлууд можеше само да се отбранява.

Дуелът преминаваше при невероятна скорост и аз не можех да разбера как двамата издържаха толкова дълго. Но много скоро забелязах, че и двамата се задъхват. Въпреки това остриетата продължаваха да се кръстосват с безмилостна бързина. Вуйчо ми се отдръпваше все повече към стената, като се отбраняваше умело. Ейдриън го притисна към стената с прозорците и аз осъзнах опасността, която заплашваше мъжа ми, точно в мига, когато стегнаха до осветеното място.

Изкрещях някакво предупреждение, но закъснях. Слънчевата светлина падна право в очите на Ейдриън и го заслепи. В следващата секунда той се отдръпна в сянката, но Шарлууд бе успял да го улучи. Десният ръкав на бялата риза се оцвети в червено. По челото на Ейдриън потекоха едри капки пот, мократа риза залепна за гърба му и аз можех да следя бързите движения на мускулите му.

Състоянието на Шарлууд не беше по-добро. Той дишаше тежко, на неравни тласъци, но безмилостно последва Ейдриън към средата на помещението, където бяха започнали двубоя.

Дали щяха да продължат по този начин, докато и двамата рухнеха безсилно на пода? Двамата отново застанаха един срещу друг на една шпага разстояние, като тежко си поемаха дъх. Продължиха да кръстосват шпаги, но веднага забелязах, че им липсваше предишната бързина. И двамата бяха изтощени.

И тогава дойде неизбежното. Ейдриън притисна противника си и натискът на шпагата му беше толкова силен, че Шарлууд трябваше да сведе острието си. Ейдриън се възползва от шанса си, изпревари следващото нападение на вуйчо ми и нанесе силен удар върху горната част на шпагата. Оръжието излетя от ръката на противника му.

Единственият шум в стаята бе от тежкото дишане на двамата противници, които стояха един срещу друг и се гледаха. Шарлууд — с празни ръце, Ейдриън — с шпага в ръка. Без да бърза, мъжът ми вдигна оръжието и го насочи към гърлото на противника си.

Ейдриън беше присвил очи. Изражението му беше безмилостно и за първи път можах да си представя как е изглеждал на бойното поле при Ватерлоо, а и преди това в Испания. Ала не можех да допусна Шарлууд да загине от ръката му.

— Ейдриън! — изпищях с все сила. — Недей!

— Вие не сте човек, Шарлууд — проговори ледено Ейдриън. — Вие сте звяр и аз съм длъжен да ви премахна.

Той изобщо не ме беше чул! Трябваше да действам веднага, защото острието на шпагата щеше да се забие в гърлото на вуйчо ми и Ейдриън щеше да стане убиец. Вдигнах пистолета, който той беше пъхнал в ръката ми, прицелих се и прострелях вуйчо си в рамото. Той падна на пода като камък.

Ейдриън ме погледна. Най-после бе осъзнал, че и аз съм в стаята.

— Господи, Кейт! — изохка задавено той. Бузите му пламнаха. Сведе поглед към безжизнения си противник и попита глухо: — Ти… уби ли го?

— Разбира се, че не — отговорих с треперещ глас. — Прицелих се в рамото.

— Господи! — прошепна отново Ейдриън.

Оставих пистолета на стола и изтичах при него.

— О, Ейдриън! — изплаках и се хвърлих в прегръдката му.