Джоан Улф
Хвани юздите на съдбата (14)

14

Представянето ми в двора мина съвсем гладко, точно както ми бяха предричали. Придружени от двама лакеи в парадни ливреи, Ейдриън и аз, Каролайн и лорд Ашли се качихме в официалната карета на семейство Грейстоун и потеглихме към двореца Сейнт Джеймс. Към задължителната украса на главата от щраусови пера носех семейната диадема, на шията, ушите и китките ми святкаха диаманти, а роклята ми беше направо ужасяваща, защото се състоеше от три поли върху огромен кринолин. Беше толкова скъпа, че парите, дадени за нея, можеха да хранят едно село през цялата зима. А пък накитите щяха да наситят цяла Ирландия.

Каролайн и аз оставихме господата в голямата зала за аудиенции и заедно с още двадесетина други девойки и компаньонки, всички стегнати с корсажи и накичени с диаманти, влязохме в преддверието, което водеше към залата за представяне. Когато най-сетне приклекнах в дълбок реверанс пред кралицата, изобщо не се почувствах почетена или възвисена, защото тя беше само една сбръчкана стара жена, в която нямаше нищо величествено. След като Каролайн ме представи, кралицата ни махна да се приближим и в продължение на десет минути ни разпитва за Ейдриън!

Когато се върнахме, залата за аудиенции беше препълнена, но главата на Ейдриън стърчеше над морето от мъже и жени. Почти бяхме стигнали до него, когато видях, че разговаряше с едно стройно момиче с медноцветна коса, вдигната в сложна прическа и украсена със задължителните щраусови пера. Сърцето ми спря да бие. Беше лейди Мери Уестън.

Каролайн очевидно беше забелязала колебанието ми, защото бързо се обърна към мен:

— Кое е момичето, с което говори Ейдриън?

— Лейди Мери Уестън — отговорих с цялото възможно равнодушие.

Каролайн не отговори, но по изражението й пролича, че знаеше това име. Прихванахме полите си, за да се промъкваме по-лесно през навалицата, и най-после стигнахме до Ейдриън. Той ни посрещна с усмивка.

— Е, добре ли мина представянето? — попита той.

— Кейт беше съвършена — увери го Каролайн.

— Кейт винаги е съвършена — отговори гордо той. Хвърлих му изпитателен поглед, но изражението му остана неразгадаемо. Сега трябваше да ни представи на лейди Мери.

Каролайн се усмихна учтиво и каза няколко незначителни думи. Аз останах напълно сериозна.

— Ние с лейди Мери вече се познаваме.

— Но не сме се срещали, откакто станахте лейди Грейстоун — отговори младата жена, която се бе надявала да носи същата титла. — Тъкмо поздравих съпруга ви. Позволете и на вас да пожелая щастие.

Изражението й беше спокойно и прелестно, както винаги, но когато ме погледна, устните й побеляха.

— Благодаря ви, лейди Мери — отговорих все така сериозно.

— Къде е Едуард? — попита нетърпеливо Каролайн.

— Мисля, че се заприказва с някого за отглеждане на говеда — обясни Ейдриън.

Каролайн простена измъчено.

— Ако наистина е намерил човек, който разбира от говедовъдство, няма да мога да го откъсна оттук.

— Готова ли си за тръгване? — попита Ейдриън. — Ако искаш да си вървим, ще ида да го намеря и ще го доведа тук.

— Ако можем да се оттеглим, без да правим впечатление, аз бих искала да си отида — казах тихо. — Не ми е приятно да дишам толкова силни парфюми едновременно.

— Права си — усмихна се мъжът ми и обходи с поглед голямото помещение. — А, ето го и Ашли. — Той погледна кратко лейди Мери, извини се и забърза към зетя си. Както винаги, множеството се разделяше да му стори път.

Видях как лейди Мери го проследи с поглед и сърцето ми се сви. Ако някога бях имала съмнения относно чувствата й към Ейдриън, този изпълнен с копнеж поглед ги отстрани веднъж завинаги.

По дяволите, помислих си. По дяволите, по дяволите!

В този момент прозвуча хладен женски глас:

— Мери, скъпа, търсих те навсякъде.

Лейди Мери се обърна рязко.

— Прощавай, мамо — извини се тихо тя. — Ще позволиш ли да ти представя лейди Ашли и лейди Грейстоун?

Ако можеше да се убива с очи, погледът на дукеса Уорхем щеше да ме прониже право в сърцето. Когато отговорих на погледа й и се взрях в надменното аристократично лице, беше мой ред да побледнея. Не съм свикнала хората да ме гледат по този начин.

Когато дукесата и дъщеря й се отдалечиха, Каролайн пошепна в ухото ми:

— На твое място не бих заставала до отворен прозорец, когато дукеса Уорхем е наблизо.

Опитах се да се усмихна, но лицето ми се разкриви в жалка гримаса. Скоро се върнаха Ейдриън и Едуард и напуснахме двореца.

 

Представянето в двореца отмина и вторият ми лондонски сезон беше официално открит. Този път беше много по-различно отпреди. Пред графиня Грейстоун се отваряха врати, които бяха здраво затворени за мис Катлийн Фицджералд. Докато миналата година бях само едно незначително момиче със съмнителен произход, сега бях една от най-ярките звезди в елита на доброто общество.

Не оспорвам, че е много по-приятно да принадлежиш към вътрешния кръг, но онова, което най-много ми допадаше, беше фактът, че имам семейство. Каролайн беше толкова мила с мен, че наистина я чувствах като сестра, а децата й бяха направо възхитителни. За единствено дете като мен е прекрасно изведнъж да се сдобие със зълва и зет, с млад девер, с двама племенници и една братовчедка.

Разбира се, имах и съпруг. По ирония на съдбата щях да бъда много по-щастлива, ако го обичах по-малко, защото тогава нямаше да се страхувам дали отговаря на любовта ми.

Понякога започвах да си въобразявам неизпълними неща. Нощем, докато, лежах в обятията му и усещах страстта му, бях готова да повярвам, че ме обича. Бях уверена, че ме желае и с наивността си бях готова да повярвам, че може и да ме обикне истински.

Ала когато наближаваше утрото, страстта угасваше. Не бях глупачка и знаех много добре, че мъжете могат да желаят и без да обичат. Ейдриън беше винаги безупречно учтив, снизходителен и добър, но ме държеше на разстояние. Това изобщо не ми харесваше, но не можех да сторя нищо, за да го променя. Обстоятелствата, при които бяхме станали съпрузи, бяха непрекъснато пред очите ми. Нямах право да искам от него любов, нямах право да му досаждам с любовта си.

Да крия чувствата си от него — това беше най-трудната задача, с която трябваше да се справя. Всеки път, когато влизаше при мен, сетивата ми ме замайваха. Най-простото беше да го избягвам, доколкото мога. Скоро открих, че вихрушката на сезона с многобройните забавления улеснява задачата ми да се държа далече от него. Никой не се сърдеше на омъжените жени, които излизаха без мъжете си. Когато Ейдриън излизаше с мен, той кавалерстваше и на Каролайн, и на Луиза, друг път с дамите излизаха Едуард или дори Хари.

Двамата с Ейдриън бяхме сами единствено в ранните утринни часове, когато излизахме на езда в парка. Ейдриън беше наредил да доведат Евклид от Грейстоун Аби, за да продължим упражненията. Тази сутрин излязохме от къщи още в шест, за да отидем в Хайд парк през постепенно събуждащите се улици на Лондон.

По това време паркът беше пуст и въздухът беше свеж и ароматен като на село. Тревата и цветните лехи блестяха от нощната роса и винаги когато чувах песента на дроздовете, имах чувството, че съм в Беркшайър, а не в столицата. Все още беше доста студено и първо пуснахме конете в лек галоп, за да затоплим мускулите им.

Обичах тези утринни часове. Това беше единственото време, когато можех да общувам непринудено със съпруга си — бяхме просто двама души, които се наслаждаваха на компанията си и имаха обща цел. Бяхме открили удобно място близо до езерото и работехме там с конете: аз с Елза, той с Евклид.

Класическата дресура изисква пълно съсредоточаване от ездача и коня, затова работехме мълчаливо, като се стараехме да не си пречим. Това беше време на пълно щастие. Усещах топлината на утринното слънце върху непокритата си глава, спокойствието, което цареше наоколо, съвършеното единство с животното, постоянния ритъм на Елза, разширяването на крачките, точно определената височина, до която се повдигаха предните крайници… Така ми се искаше да задържа тези минути и да ги превърна във вечност.

На връщане говорехме за упражненията, за изявите на конете, за проблемите, за корекциите, които трябваше да предприемем следващия път. Тогава помежду ни нямаше дистанция, нямаше сексуално напрежение, което би могло да помрачи яснотата на връзката ни. Обменяхме идеи, обогатявахме се взаимно от възгледите си, спокойни и непринудени, в пълно съгласие с партньора.

После обаче пред нас се появяваше къщата, ратаите се втурваха да поемат конете и отново ставахме лорд и лейди Грейстоун. Това беше невероятно потискащо.

Една сутрин помолих Хари да посетим заедно кабинета с восъчни фигури на мадам Тюсо не защото бях любопитна да ги видя, а защото имах впечатлението, че в последно време младият ми девер беше необичайно тих и като че ли се измъчваше от нещо. Трябваше веднага да разбера защо е загубил способността си да се радва на живота. Предоставих му удобен случай да ми се довери, но той си мълчеше. Когато се прибрахме вкъщи, Уолтърс съобщи, че е пристигнал Пади. Каролайн и Едуард бяха отвели малкия Нед в Тауър, за да види кралската менажерия. Луиза беше излязла да вземе книги от библиотеката Хукъм, а Ейдриън имаше среща с някакъв правителствен чиновник, така че Хари и аз можехме спокойно да разговаряме с Пади.

Поръчах освежителни напитки, поканих двамата в утринния салон и след като приседнах на крайчеца на едно кресло, се обърнах очаквателно към Пади:

— Е, какви новини носиш?

Пади отпи голяма глътка бира. Светлосините му очи бяха сериозни.

— Мисля, че открих защо мистър Даниел е бил убит — отговори той.

Хари извика изненадано и очите му засвяткаха възбудено. Наведох се към Пади, без да говоря. Той започна да разказва, без да ме изпуска от очи.

— Бяхте напълно права, че всичко е започнало с ловните коне, макар че мистър Даниел е трябвало да се прости с живота си не заради тях. — Пади отново отпи глътка бира. — Говорих с Фарел, човека, който продаде конете на баща ви, но той не знаеше нищо. Това ме обезкуражи, но въпреки това реших да остана известно време наблизо и да се опитам да разбера още нещо. Затова отидох и на надбягванията в Голоуей.

Присвих очи и се опитах да си спомня.

— Когато купихме конете, също посетихме надбягванията в Голоуей — прошепнах замислено.

Пади кимна утвърдително.

— Точно така, момиче. И този път видях онова, което мистър Даниел е видял преди две и половина години.

Той отпи голяма глътка бира и направи драматична пауза — типично за ирландец.

Хари махна нетърпеливо, но Пади не му обърна внимание. Отпи още една глътка и едва тогава продължи разказа си:

— Помните ли кой кон спечели купата Голоуей онази година? — попита той.

— Да, разбира се. — Никога не забравям конете, с които съм имала работа, а този се беше запечатал в паметта ми. — Кафяв жребец с учудващо силна походка.

Пади се усмихна, видимо зарадван от паметта ми.

— Бог да ви благослови, мис Катлийн, вие сте като баща си — прошепна развълнувано той.

Отговорих на усмивката му.

— И какво общо има кафявият жребец със смъртта на мистър Фицджералд? — намеси се нетърпеливо Хари. Като всички англичани, той беше лош слушател. Държеше много бързо да научи всичко.

Пади го удостои с бащински снизходителен поглед.

— Преди няколко седмици го видях отново, мистър Хари. Това стана, когато ми направи впечатление, че жребецът тича също като кафявия, с който Стейд спечели Гвинеите. — Пади се обърна отново към мен. — Както правилно отбелязахте, момиче, победителят имаше впечатляваща походка. Никога не бих могъл да го сбъркам с друг. Тригодишният, който Стейд пуска тази година, има същата походка.

Бях изправена пред загадка.

— Боя се, че не те разбирам. Каква е връзката?

— И на мен не ми беше ясно, затова започнах да разпитвам. — Пади остави празната си чаша на масичката, загледа се втренчено в износените си ботуши и след минута отново се обърна към мен: — Тогава направих интересно откритие. Разгледах книгата с родословията на конете и открих, че бащата на младия жребец е кон на име Фин Макол. Този Фин Макол е бягал великолепно в Ирландия, но на четири години получил нараняване, и тогава решили да го използват за разплод. Наследниците му се оказаха превъзходни.

Двамата с Хари зяпахме Пади в устата, както султанът от „Хиляда и една нощ“ е зяпал Шехеразада. Пади ни погледна развеселено и продължи:

— Стана ми ясно, че състезателните коне на Стейд трябва да имат същата родова линия като победителят в състезанието Голоуей, затова потърсих Франк О’Тул, собственика на коня, и той ми разказа крайно интересна история.

Когато Пади отново направи пауза, Хари беше готов да изкрещи, но се овладя.

— Преди пет години в обора на Фин Макол избухнал пожар — обясни Пади. — О’Тул каза, че той и хората му успели да измъкнат всички коне и да ги приберат зад близката ограда — или поне повярвали, че са спасили всички. Имали толкова много работа, за да попречат на пожара да се разпространи, че оставили конете цяла нощ без охрана. Когато на сутринта най-после се върнали при тях, част от оградата била изпочупена, а конете ги нямало. Лека-полека намерили всички, с изключение на Фин Макол. Търсили го къде ли не, но напразно.

Пади отново направи многозначителна пауза.

Зяпнах смаяно.

— О, божичко! — направо изкрещях.

Пади кимна тържествено.

— Да, момиче, жребецът сякаш потънал вдън земя. В Голоуей са на мнение, че е попаднал в блатото и се е удавил.

— Фин Макол е бил тъмнокафяв, така ли? — попитах беззвучно.

— Точно така — кимна многозначително Пади. — И без рисунък.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Алказар.

— И аз мисля същото, мис Катлийн. Готов съм да заложа цялото си земно имущество, че и мистър Даниел е бил на същото мнение.

— Няма ли най-после да ми обясните за какво става дума? — намеси се обидено Хари. — Съзнавам напълно, че съм глупак, затова ви моля да се смилите над глупостта ми.

Обърнах се към него и обясних:

— Маркиз Стейд притежава жребец за разплод на име Алказар.

Каквото и да твърдеше, Хари съвсем не беше глупак. Веднага разбра накъде водеха подозренията ни и шумно пое въздух.

— Велики боже — промърмори той. — Кейт, нима искаш да кажеш, че Алказар в действителност е изчезналият Фин Макол?

— Докато се състезаваше, Алказар не постигна сериозни успехи — отговорих. — Татко често се чудеше как един средно добър бегач е могъл да създаде изключителен жребец като Касъл Даун, който преди две години постигна рекорд на Гвинеите. Оттогава Алказар даде на света и други победители. И всички са кафяви, без рисунък и с ярко изразена силна походка.

Очите на Хари заблестяха от възбуда.

— Мислиш ли, че Стейд е заповядал да убият баща ти, защото той му е поискал сметка за изчезването на Фин Макол и родословието на Алказар?

— Не мисля, че е станало точно така. Помниш ли какво ти казах за последните думи на татко: „Не помислих, че той е заподозрял какво знам…“

— Мисля, че мистър Даниел е отишъл да види Алказар, преди да повдигне обвинение срещу маркиза — намеси се Пади. — Някой го е видял и е докладвал на Стейд.

Седяхме мълчаливо и аз напразно се опитвах да се преборя с надигащата се депресия. Ето какво беше станало. Маркизът беше убил баща ми, който беше подразбрал, че един високопоставен английски аристократ си е присвоил незаконно един изключителен жребец за разплод и е заменил с него недотам добрия си кон.

— Стейд е богат като Крез — заговори след малко Хари. — Защо му е да краде чужди коне? Не му трябват пари.

— Стейд е бил привлечен не толкова от печалбата — обясни сериозно Пади, — колкото от престижа и славата, които носи притежаването на един такъв жребец. Стейд години наред се домогва да бъде приет в „Жокей клуб“, но не успява. Жребец за разплод от класата на Фин Макол му отваря всички врати.

Хари повдигна и друго възражение.

— Защо тогава просто не е отишъл при собственика на Фин Макол и не го е купил честно и почтено?

— Открих, че някакъв богат англичанин се опитвал да купи коня — съобщи Пади. — Но О’Тул категорично отказал да се раздели с него. Цял живот бил чакал кон като този и не бил готов да се откаже от него дори за всички приказни богатства на Индия. Разбира се, той е дълбоко огорчен от загубата на коня, защото сега няма нито пари, нито жребец за разплод. Останали са му няколко млади животни и аз имах възможността да видя едно от тях на състезанието миналия месец.

Внезапно нахлулият в гърдите ми гняв прогони депресията и ме накара да стисна зъби.

— Е, Стейд, ще си плати за стореното — заявих остро. — Той уби баща ми, той открадна коня на О’Тул и трябва да изкупи вината си.

— Ти си невероятно решително същество, Кейт — промърмори възхитено Хари.

Пади кимна одобрително, но побърза да ме предупреди:

— Преди да предприемем каквото и да било, ще ни трябват доказателства.

— Успя ли да говориш с ратая, който се е грижил за Фин Макол?

Усмивката му стана още по-широка.

— Разбира се, момиче. Установих, че и мистър Даниел е говорил с него.

Хари подсвирна изненадано.

— Той ми каза, че Фин Макол имал малка бенка на десния си преден крак — заяви тържествено Пади.

— Независимо от цвета и рисунъка си всеки кон има особени белези, характерни само за него — намеси се Хари. — Колкото повече размишлявам, толкова по-невероятно ми се струва Стейд да е успял да прокара тази измама. Хората от обора веднага биха забелязали, че мястото на Алказар е заето от друг кон. Всеки ратай познава животните, за които се грижи, не е ли така?

— Обзалагам се, че когато новият кон се е появил в обора, Стейд е уволнил целия предишен персонал — отговори уверено Пади.

Хари вдигна вежди и съвсем заприлича на Ейдриън.

След кратко мълчание отбелязах:

— Мисля, че следващата ни задача е лично да видим Алказар. Вярвам, че сте съгласни с мен.

— За да сме уверени, че жребецът е същият, доведох от Ирландия бившия гледач на Фин Макол — съобщи гордо Пади.

В стомаха ми заседна буца. Припомних си студените очи на Стейд и потреперих.

— Първо трябва да се уверим, че маркизът не си е вкъщи.

Хари ме погледна пронизващо.

— Най-добре е да убедим Ейдриън да ни отведе в Нюмаркет на Гвинеите. Досега Стейд е участвал във всички надбягвания и мисля, че състезанието ще ни даде идеалната възможност да хвърлим поглед върху прословутия Алказар.

Погледнах с възхищение девера си.

— Това е блестящ план, Хари!

Той също изглеждаше доволен от себе си.

— Планът е добър, но само ако Шон и аз сме единствените, които отидат да видят жребеца.

Погледът на Хари помрачня.

— Нека не се караме — намесих се бързо аз. — Ще уточним плана си едва когато пристигнем в Нюмаркет. Първо трябва да убедим Ейдриън да ни заведе там. Мисля, че няма да е толкова просто.

— Знам — подкрепи ме Хари. — В последно време брат ми е много зает… вниманието му е другаде.

— Новите рестриктивни закони на правителството не му се нравят — обясних аз.

— Разбира се, че не — съгласи се Хари. — Ако се съди по поведението на Ливърпул, можем да повярваме, че на Пел Мел вече са издигнали барикади.

— Това е позорно! — извиках възбудено аз.

— Кажи на Ейдриън, че баща ти винаги те е водил на надбягванията в Нюмаркет и искаш да ги посетиш и тази година, за да си припомниш миналото — предложи Хари.

Помислих малко и кимнах.

— Добре, ще го направя.

— Мис Катлийн, според мен не е нужно вие и мистър Хари да отивате в Нюмаркет — обади се сърдито Пади. — Ще почакам до деня на Гвинеите, ще взема Шон и ще го заведа да види жребеца. След това ще се върна в Лондон и ще ви разкажа подробно какво съм видял. По-добре е да не се замесвате в тази работа.

— Пади, трябва да разберете, че ние с Кейт държим да дойдем — заговори настойчиво Хари. — За нищо на света няма да пропусна това приключение!

Пади го изгледа неодобрително.

— Ние търсим начин да възстановим справедливостта — отсече той. — Това не е приключение за ученици, момчето ми.

Лицето на Хари стана сериозно и аз се смаях. Изведнъж деверът ми стана някак по-стар и улегнал.

— Разбирам, Пади. Много съжалявам, че казах приключение. Явно думата не беше намясто.

— И аз ще дойда — присъединих се към него аз. Нека Хари си говори за приключение, а Пади за справедливост — аз исках нещо много по-просто. Исках разплата.

В този момент се върна Луиза, натоварена с книги от заемната библиотека. Тя влезе безгрижно в салона и като ни забеляза, спря нерешително.

— Прощавай, Кейт, не знаех, че имаш посетител.

Усмихнах се развеселено.

— Остави си книгите, Луиза, и ела да те запозная с един много скъп стар приятел. Това е Пади О’Грейди.

Луиза се усмихна зарадвано и пристъпи напред с протегната ръка.

— Мистър О’Грейди, много съм слушала за вас. Кейт много ви обича.

Пади се наведе над ръката й с такова изящество, че аз се слисах.

— Благодаря ви, мадам — отговори той с най-изискания си тон.

— Мис Кранбърн е „роднината по женска линия“, която ми правеше компания в Шарлууд Корт — обясних на Пади. — Тя е братовчедка на мама.

— Така ли? — усмихна се Пади.

— При нас ли ще остане мистър О’Грейди, Кейт? — попита Луиза.

— Естествено — отговорих веднага, но Пади възрази:

— Момчетата ще ме подслонят в обора.

— Глупости — произнесе натъртено Луиза. — Не можете да живеете в обора, мистър О’Грейди.

— Луиза е права — подкрепих я аз. — Тази къща не е и наполовина толкова страшна като Грейстоун. Пади, ти ще получиш съвсем нормална спалня на първия етаж.

Верният ирландец сведе глава.

— Не мога да остана в къщата. Не умея да се държа като високопоставен господин, а и не разполагам с подходящи дрехи.

Махнах пренебрежително с ръка.

— Хари още утре ще те отведе на покупки. — А когато Пади отново се възпротиви, преминах към молби: — Недей така, Пади! Направи го за мен! Ти си всичко, което ми остана от татко, и искам да си винаги близо до мен. — Погледнах го с насълзени очи и той се предаде.

— Когато ме погледнете така, мис Катлийн, не мога да кажа не, и вие го знаете.

Разбира се, че го знаех. Усмихнах се тържествуващо.

— Кейт, ако нямаш нищо против, ще отведа мистър О’Грейди при мисис Ричардс, за да му намерим удобна стая.

Кимнах и Луиза и Пади излязоха. Погледнах Хари и той ми кимна тържествено.

— Ще накажем онзи негодник, Кейт — обеща твърдо той.

Отговорих с цялата решителност, която притежавах:

— Да, ще го направим.