Джоан Улф
Хвани юздите на съдбата (21)

21

Събудих се чак в десет и тогава осъзнах, че беше грешка да призная пред Ейдриън в какво състояние съм. След три дни трябваше да заминем за Нюмаркет. Ами ако той изведнъж сметнеше, че не е редно да посетя надбягванията?

С изключение на гаденето след събуждане, умората и краткотрайните замайвания, аз се чувствах отлично. Веднага заявих това на д-р Адамс, младия лекар, който по молба на Ейдриън ме посети същия следобед.

В началото не бях особено зарадвана от младостта му. Пред мен застана строен мъж с момчешки вид и ми стана ужасно неловко, че трябва да говоря с него за такива интимни неща като сексуалната си връзка с Ейдриън и месечното си кръвотечение. Бих предпочела възрастен лекар от бащински тип.

Ала д-р Адамс беше толкова мил и така освежаващо делови, че първата ни среща мина много по-добре, отколкото се бях опасявала. Най-голямата ми грижа — че ще поиска да се съблека, — остана неоснователна. Той само поговори с мен и установи, че вероятно съм във втория месец на бременността си, че съм абсолютно здрава и трябва да продължа да живея нормално, стига да спя достатъчно.

— Мога ли в края на седмицата да посетя надбягванията в Нюмаркет? — попитах с надежда.

— Но, разбира се — отговори с ведра усмивка д-р Адамс. — Не бих препоръчал дербито в Епсъм, но в Нюмаркет не може да ви се случи нищо неприятно, лейди Грейстоун.

Когато го изпратих до вратата, бях искрено зарадвана, че Ейдриън беше избрал млад, модерен лекар, който не беше обвързан с остарелите разбирания за опасностите на бременността.

Освен всичко друго Ейдриън явно беше избрал лекар, който знаеше нещо за Нюмаркет. Другите по-важни хиподруми в Англия — Епсъм, Аскът и Донкастър — имаха трибуни и бяха отворени за всички класи. В деня на дербито в Епсъм обикновено се събираха около сто хиляди души и тъй като палатките за бира винаги бяха препълнени, множеството беше шумно и необуздано. Знаех това от собствен опит, тъй като бях ходила там няколко пъти. Освен това надбягванията не бяха единственият спектакъл, предлаган на зрителите. В многобройните палатки наоколо се играеше на зарове и други подобни игри или се провеждаха боксови двубои.

За разлика от тях хиподрумът в Нюмаркет се използваше изключително за надбягвания с коне и беше отворен само за собствениците на конюшни и за зрителите от висшата класа. Броят на зрителите, които се събираха в деня на Гвинеите, никога не надвишаваше петстотин. Тук нямаше трибуни. Господата следяха надбягванията, яхнали коне, а дамите — от екипажите си. Затова не съществуваше опасност да те блъснат или наранят. Знаех това и се зарадвах, че и лекарят го знаеше.

— Д-р Адамс каза, че съм много добре и можем спокойно да заминем за Нюмаркет — бяха първите думи, с които поздравих Ейдриън, който се върна вкъщи около пет, за да се преоблече. Очаквах го в салона и бях дала строго нареждане на Уолтърс да предаде на негова светлост, че държа да го видя веднага след влизането му. Нед ми правеше компания и когато Ейдриън влезе, двамата се бяхме увлекли в поредната игра.

— Аз печеля, лельо Кейт, аз печеля! — извика въодушевено Нед. Седяхме по турски на червения персийски килим пред камината с листове хартия и разноцветни моливи. Обърнахме се едновременно, когато влезе Ейдриън.

Той погледна редицата хиксове, които Нед беше нанесъл по диагонал в квадратчетата.

— Ако ти си този с хиксовете, значи наистина печелиш — отбеляза усмихнато той.

— Ние с леля Кейт открихме, че който е с хиксовете, винаги печели, вуйчо Ейдриън — довери му Нед и отново нарисува диагонал от хиксове. — Ето, виждаш ли. Ако сложа първия хикс тук — Нед сложи един хикс в най-горната дясно квадратче, — а следващия тук — малкият постави хикс в долното ляво квадратче, — тогава кръгчетата вече не могат да ме спрат.

Ейдриън огледа внимателно редиците квадратчета и кимна в знак на съгласие.

— Прав си — установи той. — Много си умен.

— Леля Кейт ми помогна да го разбера — призна великодушно Нед.

— Браво на леля Кейт — засмя се Ейдриън.

Някой почука и в салона влезе бавачката на Нед.

— Време е за вечеря, мастър Нед — възвести тържествено тя. Нед се изправи и ме погледна с копнеж.

— Иди сега с мис Петигрю и се нахрани хубаво — казах му. — Преди да си легнеш, ще дойда и ще ти разкажа една приказка.

Малкият кимна зарадвано.

— Много обичам твоите приказки, лельо Кейт.

Ейдриън ми подаде ръка и ме издърпа да стана. И двамата се насладихме на докосването.

На вратата Нед се обърна и ни дари с ведра усмивка.

— Доскоро, лельо Кейт. Довиждане, вуйчо Ейдриън.

— Доскоро, Нед — отговорихме в един глас.

След като малкият си отиде, разказах на Ейдриън за срещата си с лекаря.

— Описа ли му замайванията, от които страдаш? — попита загрижено той.

— Да, Ейдриън, казах му всичко. — Усетих как се изчервих. — И той ме разпита за всичко.

— Много добре. Тогава нямаме причина да не заминем за Нюмаркет.

— Никаква — отговорих с усмивка, ведра като тази на Нед.

 

Денят, в който потеглихме за Нюмаркет, беше сив и тъжен, надвисналите облаци предвещаваха дъжд. Тръгнахме с две карети. В едната бяхме Луиза и аз, в другата пътуваше багажът ни заедно с Жанет и Роджърс, камериера на Ейдриън. Пади беше заминал предишния ден с Шон Макбрайд, стария гледач на Фин Макол, така че бяхме придружени само от Ейдриън и Хари.

Това беше един от онези студени и влажни пролетни дни, в които влагата прониква чак до костите. Ейдриън ни снабди с одеяла и аз се увих от главата до петите, благодарна за топлината на вълната. Луиза направи същото.

— Жалко, че Каролайн не можа да дойде — каза тя, докато минавахме по Баркли скуеър.

— Да, жалко. Надбягванията са точно в деня, когато тя е канена в Холкъм. Нали познаваш Едуард! Като чу за успехите на мистър Кукс в животновъдството, полудя от желание да види говедата и дори самият господ бог не би могъл да го спре, камо ли някакво си глупаво надбягване с коне.

Луиза избухна в смях.

— Лорд Ашли е влюбен в говедата, както ти си луда по конете, Кейт.

— Точно така. Не е ли учудващо?

Каретата се друсаше по неравния път и ние се мятахме от единия ъгъл към другия. Увих се по-плътно в одеялото и раздвижих изстиналите си стъпала. Ядосах се, че не бях позволила на Уолтърс да сложи в каретата няколко горещи тухли.

— Знаеш ли къде ще се настаним, Кейт? — попита след малко Луиза.

Самият сър Чарлс Барбъри ни беше поканил на гости. Ейдриън се познаваше с него едва от няколко седмици, но аз не се учудих, че бяхме поканени в дома на пожизнено избрания президент на Жокей клуб точно през седмицата на най-важните надбягвания в Нюмаркет. Сър Чарлс сигурно се чувстваше високо почетен, че Ейдриън беше приел гостоприемството му.

— Имението на сър Чарлс се намира между Нюмаркет и Милдънхол — обясних. — За съжаление не знам нищо повече, Луиза. Татко никога не е бил канен в дома на сър Чарлс. Когато бяхме в Нюмаркет, винаги отсядахме в пансион.

Припомних си жалкия подслон, който бяхме намерили при последното си посещение, и онова, което бе станало по време на пребиваването ни. Неканен и без да съм го търсила, пред очите ми изплува образът на баща ми. Но това не беше лицето на мъртвия, а на живия: пълно с живот и весело.

О, татко! — изрекоха устните ми беззвучно. Обзе ме неизказана тъга. Татко беше само на четиридесет и шест години, защо трябваше да умре толкова рано!

Усетих как седалката се раздвижи. Луиза се притисна до мен и посегна към студените ми ръце.

— Сигурно баща ти е бил много добър човек, щом има такава чудесна дъщеря — проговори нежно тя.

Не се доверих на гласа си, затова примигнах и кимнах.

— Кейт, толкова ми беше мъчно за теб през онази зима в Шарлууд — продължи съчувствено братовчедка ми. — Може би съм ти се сторила… безчувствена, но това беше само защото не исках да смущавам тъгата ти. Ти не ме познаваше и всеки опит да те утеша щеше да те смути и… — Тя ме притисна силно и бързо се отдръпна. — Исках само да знаеш, че мълчах не защото не ти съчувствах, а защото уважавах мъката ти.

В гърлото ми беше заседнала буца.

— Разбирам, Луиза — проговорих задавено и преглътнах сълзите си.

Какво ми става, по дяволите? — помислих си. — Нали никога не плача!

Мълчахме, докато излязохме от Лондон и потеглихме по северното шосе. Когато отново можех да разговарям нормално, потърсих по-приятна тема.

— Пади е щастливец — заявих с малко изкуствена бодрост.

Луиза, която гледаше през прозореца, се обърна и ме погледна учудено.

— Ти си жена, която умее да мълчи — обясних. — Татко винаги казваше, че такава жена струва повече от златото. За съжаление така и не можах да усвоя тази добродетел.

Луиза избухна в смях.

— Чуй ме, Луиза — продължих забързано. — Ейдриън обеща, че ще даде Ламбърн под аренда на Пади, ако двамата решите да се ожените.

По прозорчето затропаха първите дъждовни капки.

— Повтори какво каза — помоли с пресекващ глас братовчедка ми.

Повторих думите си и добавих:

— Можеш да бъдеш уверена, че Ейдриън няма да иска много пари. Мястото е идеално, Луиза. Ламбърн е рай за конете, освен това е само на няколко мили от Грейстоун. Ще те посещавам често, ти също.

— О, Кейт… — Луиза едва сдържаше сълзите си.

Дъждът бързо се усилваше.

— Идеята не беше моя — обясних. — Ейдриън го измисли.

— Истинска благословия е, че си намери мъж като Грейстоун, Кейт — отговори трогнато тя. — Казвам това не само заради Ламбърн.

Не посмях да срещна погледа й.

— Разбира се, Ейдриън е чудесен — проговорих смутено. Всички са на това мнение.

— Той е силен — промълви замечтано Луиза. — Силен е, но не е тиран. Ако се беше омъжила за обикновен човек, Кейт, той щеше или да ти се подчинява безусловно, или да се опита да те подчини на волята си. А ти имаше щастието да намериш мъж, който е достатъчно силен да живее с личност като теб и да не се чувства подценен.

Не бях съвсем сигурна дали харесвам думите й.

— Луиза, това прозвуча, като че съм някоя упорита кобила — промърморих недоволно.

В този момент каретата забави ход. За да не се намокрят, мъжете бяха решили да се настанят при нас, в каретата, и Луиза не можа да отговори на забележката ми.

 

Харли хол беше притежание на семейството на сър Чарлс Барбъри от няколко поколения насам и вероятно близостта с Нюмаркет беше накарала сър Чарлс да се посвети на отглеждането на състезателни коне още от двадесетата си година. Когато пристигнахме, дъждът беше спрял и докато пътувахме по алеята и гледах през прозореца, видях типична провинциална къща от времето на якобинците с еркерни прозорци и високи комини.

— Слава богу, че пристигнахме — казах на Луиза. — Каретата се друса така силно, че стомахът ми се преобръща.

— Наистина беше уморително — съгласи се братовчедка ми.

Каретата спря пред широко стълбище. Господата бяха възседнали отново конете си веднага след като дъждът спря и сега Ейдриън ни отвори вратичката. Той се приведе, пъхна главата и раменете си вътре и попита:

— Е, как са дамите?

От учтивост зададе въпроса и на двете, но аз знаех, че има предвид мен, и отговорих:

— Ако не изляза веднага на чист въздух, ще се разкрещя.

— Бързо докарайте стълбичката! — извика към къщата той.

Надигнах се от седалката и се придвижих несигурно към него.

— Ще скоча.

Той ме изгледа остро, но когато стигнах до вратичката, сложи ръце на кръста ми и ме свали на земята.

Поех дълбоко хладния влажен въздух. През последния час от пътуването стомахът ми се бунтуваше все по-силно и раздразнението ми нарастваше прогресивно.

Докараха стълбичката и Луиза слезе величествено. Хари се присъедини към нас и закрачихме към предното стълбище на Харли хол. На вратата ни посрещна икономът и съобщи, че сър Чарлс е отвел другите си гости да разгледат състезателните му коне, подслонени в специален обор, недалече от Бъри. Икономът ни предаде в ръцете на икономката, която ни разведе по стаите ни.

Никога не бях се чувствала така уморена. Цял ден бях седяла в колата и въпреки това краката едва ме носеха. Без дори да огледам стаята си, паднах в големия люлеещ се стол пред камината и се загледах в пламъците.

Вратата се отвори. Влезе един слуга с багажа ни, следван от Жанет, която веднага се зае с разопаковането. Добре че Ейдриън я спря и й обясни, че съм изтощена и че трябва да дойде по-късно. Най-после останахме сами.

— Защо не поспиш малко, Кейт? Като си починеш, ще се почувстваш по-добре — предложи нежно мъжът ми.

— Не искам да спя — изхленчих. — Не разбирам защо трябва да съм изтощена. Цял ден седях в каретата.

— Пътуването беше дълго, а ти си в началото на бременността си. Имаш всички основания да си уморена.

— Мразя да се чувствам така. Мразя да съм лишена от обичайната си енергия.

— Сигурен съм, че ако поспиш, ще се почувстваш отново силна и бодра — увери ме той.

Горях от желание да се пъхна в леглото, но не исках да си го призная.

— Е, добре — промърморих с мъченическа физиономия. — Ако това те прави щастлив, ще си поспя малко.

— Благодаря ти, мила — отговори с усмивка той.

Станах и се обърнах към леглото.

— Да, но не мога да си легна облечена, а ти отпрати Жанет.

— Да позвъня ли?

— Не, не я искам.

— Какво тогава искаш, Кейт? — Ако в гласа му беше прозвучал ужас, щях да му простя. Самата аз бях ужасена от себе си. Обаче тонът му беше развеселен, и това ме ядоса.

— Искам да излезеш — отговорих величествено. — Как да заспя, като си се изправил пред мен като великан?

— Ще можеш ли да разкопчееш роклята си без чужда помощ?

— Разбира се, че мога да се разкопчея сама! Да не съм слабоумна?

Ейдриън се запъти към вратата.

— Да кажа ли на икономката да ти донесе чай?

— Не!

— Тогава си почивай. — Той затвори тихичко вратата и аз се почувствах ужасно самотна.

 

Спах два часа и след това наистина се почувствах много по-добре. Сър Чарлс и гостите му се бяха върнали и когато се облякох и слязох на първия етаж, домакинът и останалите ме очакваха в просторно помещение със сводест таван. Вероятно това е била голямата зала на някогашната господарска къща.

Когато влязох в салона, първото лице, което се наби в очите ми, беше на дукеса Уорхем. До нея седеше дъщеря й. Лейди Мери Уестън.

Усетих как ръцете ми се свиха в юмруци. Нахалството на тази личност ме подлудяваше. Ето че бе издействала да бъде поканена в същия дом, където е Ейдриън, вероятно с надеждата да ми открадне част от времето му.

Само през трупа ми, казах си решително.

— Лейди Грейстоун, за нас е чест да ви поздравим с добре дошла в Харли хол. — Отместих поглед от лицето на лейди Мери и се обърнах към жената, която ме бе заговорила. Бледа и на средна възраст, тя ме гледаше добродушно. — Аз съм лейди Барбъри — представи се тя.

Естествено знаех, че сър Чарлс има жена, но никога не я бях виждала, защото тя не споделяше страстта му към конете. Успях да се усмихна и да й отговоря. Тя ме разведе и ми представи гостите си.

Татко беше продавал коне поне на половината от господата, така че видях много познати лица. С изключение на коварната лейди Мери, дамите ми бяха непознати.

Бях леко умилостивена от факта, че Ейдриън стоеше пред камината със сър Чарлс и още един господин, доста далече от лейди Мери и майка и. Когато отидох при него, той ме посрещна с нежна усмивка и настроението ми веднага се подобри.

Е, не бях съвсем щастлива, но в момента си имах други грижи и не можех да си позволя да се измъчвам от близостта на лейди Мери и нечестните й намерения към съпруга ми.