Джоан Улф
Хвани юздите на съдбата (1)

1

Всичко започна със смъртта на баща ми, деня, който няма да забравя през целия си живот, дори да доживея сто години. Небето беше оловносиво, а голите клони на дърветата натежали от влага. Когато внесоха баща ми на носилка в квартирата ни, лицето му беше сиво като небето.

— Мис Катлийн, някакъв проклет глупак е стрелял за забавление в гората — обясни Пади. Обруленото му от времето и годините лице беше зачервено от вълнението и студа. — Сигурно е препускал като луд и не е забелязал мистър Даниел. Фреди е вече на път и се надявам лекарят скоро да пристигне.

— Татко… — Коленичих до леглото. Парче плат, допреди малко ризата на Пади, беше неколкократно нагънато и притиснато към раната на гърдите. Но кръвта продължаваше да тече. При звука на гласа ми ресниците потръпнаха и очите му се отвориха. Тогава погледнах за последен път в сияещото синьо, което толкова обичах.

— Кейт — промълви той, — о, божичко, с мен е свършено. — Очите му се затвориха.

— Татко! — Бях близо до истерия, а трябваше да се принудя да остана спокойна. — Лекарят ще дойде всеки момент — уверих го аз. — Скоро ще се изправиш на крака.

— Не бях помислил, че той ще заподозре… Какво знам… — Гласът на баща ми отслабваше с всяка дума.

— Какво не си помислил, татко? Кой те е заподозрял и в какво? — попитах остро. — Знаеш ли кой е стрелял по теб?

Трябваше дълго да чакам отговор.

— Татко?

— Не знам… кой… — Той отвори очи и устреми поглед към Пади. — Изпрати вест на… Шарлууд, — продължи той, като издаваше някакво странно хъркане — брата на Лизи… — Последва тишина, тъй като татко се бореше да си поеме дъх — … да се погрижи за Кейт.

— Никой няма да се погрижи за мен — почти извиках аз. — Моля те, мълчи и чакай лекаря. Сигурна съм, че ще се оправиш, татко.

Сините му очи останаха устремени към стария коняр, който беше до него от младостта му.

— Пади?

— Тук съм, мистър Даниел.

— Обещай ми… — Отново тишина, мъчително поемане на дъх.

Гледайки агонията му, впих нокти в дланите си с такава сила, че едва не изпищях.

— Обещай ми да… изпратиш за Шарлууд.

— Непременно ще го направя, мистър Даниел. — Мекият ирландски глас на Пади ми вдъхна спокойствие. — Не се тревожете за нищо. Ще се погрижа да намеря закрилник на мис Кейт.

Окървавените гърди на баща ми се вдигаха и спускаха мъчително. Погледнах отчаяно към прозореца на бедняшката ни квартира. Но не чух конския тропот, който трябваше да възвести пристигането на лекаря. Единственият шум в тясната стаичка беше злокобното хъркане, което придружаваше всеки опит на баща ми да си поеме дъх.

— Моля те, татко, не говори — прошепнах задавено. — Лекарят ще дойде всеки момент.

Татко ме погледна за последен път.

— Аз не бях добър баща, Кейт — проговори с отслабващ глас той. — Но… те обичам.

Очите му се затвориха, за да не се отворят никога вече. Първата ми реакция беше пламтящ сляп гняв. Не можах да се разплача, за да ми олекне. Гневът ми даде сили и успях да принудя местните власти да организират търсене на убиеца. За съжаление то остана без резултат. Едва тогава се отдадох на тъгата си.

Не бях в състояние да плача. Когато почина мама, плаках дни наред, но тогава бях едва десетгодишна, твърде млада, за да проумея, че няма смисъл от сълзи. Научих това чак когато пораснах. Сълзите не можеха да ми върнат майката, а сега нямаше да ми върнат и бащата.

След погребението Пади и аз се запътихме към квартирата си под студения дъжд. През ноември пистата за надбягвания беше затворена и улиците на Нюмаркет бяха пусти. Пустотата на града така приличаше на пустотата в сърцето ми.

— Мистър Даниел сигурно се радва, че ще почива в Нюмаркет — отбеляза Пади, опитвайки се да ме разсее. — Виж колко хора дойдоха на погребението.

В църквата и на гробището наистина се бяха събрали десетки треньори и служители в оборите, дойдоха дори някои от собствениците на конюшни. По свой начин татко беше известна личност.

— Да — отговорих тихо аз и обърнах лице към верния приятел, който беше част от живота ми от самото ми раждане. Въпреки това в този ден се чувствах напълно сама. — Какво ще правя сега, Пади?

— Ще останем тук, мис Катлийн, и ще чакаме вуйчо ви — отговори сериозно той.

Това не беше отговорът, който жадувах да чуя. Прехапах устни, сведох глава и продължих към квартирата ни. Изритах с все сила един камък и той цопна в близката локва.

— Значи не вярваш, че можем да продължим да работим без татко? — попитах унило. — Ти би могъл да купуваш коне, а аз да ги тренирам.

Усетих как ръката му падна тежко на рамото ми. Той ме притисна към широките си гърди, но веднага ме пусна. В гласа му имаше съжаление, но и непоколебима решителност.

— Баща ви пожела да се върнете в семейството на майка си, момиче, и аз мисля, че е прав. Вече сте на осемнадесет години, мис Катлийн. Не е редно една млада дама с благороден произход да пътува от конюшня на конюшня с човек като мен.

— Това е животът, който познавам — възразих сърдито. — Пади, аз те обичам. А вуйчо си дори не познавам. — После го дарих с поглед, който трябваше да препълни сърцето му със съчувствие.

Ала желаното въздействие не се получи.

— Той е брат на майка ви и лорд — отговори енергично Пади. — Бих бил повече от лош приятел, ако ви попреча да имате живота, който заслужавате.

Изритах още един камък и мътната вода се разплиска на всички страни.

— Всъщност ние не знаем дали той изобщо ще дойде.

— Е, ако не дойде, имаме достатъчно време да помислим какво ще правим.

Вратата на пансиона ни беше съвсем близо и когато влязохме, изпратих безмълвна молитва към небето вуйчо ми да не идва.

Той пристигна на по-следващия ден. И днес чувам стъпките му по излъскания под на коридора пред стаята ми. Веднага щом долових шума от твърдата енергична крачка, разбрах кой е дошъл.

Пади седеше при мен, той му отвори вратата. Пусна го да влезе едва когато се представи.

— Хмм, вие изглеждате дяволски млад за вуйчо на мис Катлийн. — Пади измери с критичен поглед образцовия аристократ, като не пропусна нито грижливо фризираната коса, нито модните обувки. Ала верният Пади твърде дълго беше придружавал татко в именията на аристократите, за да се впечатли особено от безупречното облекло и излъсканите високи ботуши.

— Аз съм на тридесет и две години — отговори сухо Шарлууд. — Сестра ми беше шест години по-голяма от мен.

— Напомняте ми за мис Елизабет — призна неохотно Пади.

Това беше истина. Вуйчо ми имаше тъмнокестенява коса и морскозелени очи като мама. Но докато очите на мама бяха меки и добри, неговите гледаха с плашеща яснота. Станах да го поздравя. Застанахме един срещу друг върху овехтелия килим и се погледнахме в очите.

— Кейт, дойдох да те поканя да живееш при мен — проговори церемониално той. — Твоята майка беше единствената ми сестра и аз съм готов да се грижа за теб. Заради нея.

Изражението на лицето му изглеждаше искрено. Гласът също. Погледнах към Пади.

— Мисля, че трябва да отидете с него, мис Катлийн — рече тихо той. — Това беше желанието на баща ви.

Кимнах. И пак не се разплаках, макар че сърцето ми се късаше от болка. Вместо това огледах бавно малкото вехто помещение, в което беше умрял татко. Бяхме дошли в Нюмаркет по това невъзможно време на годината, защото се надявахме да продадем два коня на маркиз Стейд, който имаше имение наблизо. Татко не беше завършил преговорите със Стейд и конете все още бяха в обора на гостилницата. Два големи ловни коня с благороден произход, обяздени от мен, струваха много пари.

— Вземи конете — обърнах се отново към Пади.

Старият мъж погледна нерешително благородния английски лорд, който по стечение на обстоятелствата беше мой вуйчо.

Шарлууд се усмихна.

— Обещавам, че мис Катлийн ще има всичко, от което се нуждае — каза снизходително той. — Можеш да задържиш конете.

На следващата сутрин напуснах Нюмаркет в екипажа на вуйчо си. През нощта дъждът беше престанал и яркосиньото небе не предвещаваше бурите, които щяха да последват.

 

 

Шарлууд Корт беше огромно имение, студено и празно. След смъртта на баща си, починал преди няколко години, вуйчо ми, който не беше женен, живееше сам.

Той ми разказа това, когато спряхме на една пощенска станция да сменим конете, и в главата ми звънна тревожна камбанка. Мислех, че мъж на неговата възраст и с неговото положение трябва да е женен. Той забеляза стъписването ми и веднага ме увери, че е поканил една извънредно почтена братовчедка да се премести при него като моя компаньонка.

— Виждаш, че приличието ще бъде запазено, Кейт — заключи тържествено той.

Беше тъмно, когато най-после видяхме имението, разположено на около пет мили, югозападно от Рединг. В мразовития салон ни очакваше братовчедката Луиза. Дребна женица с момичешки вид и уплашено изражение. Ако в препълненото ми с тъга сърце имаше място и за друго чувство, сигурно щях да изпитам съжаление към нея.

Тя ме погледна и отстъпи крачка назад.

— Да — обади се глухо Шарлууд, — наистина е копие на баща си.

В гласа му имаше някакъв особен тон и аз го погледнах учудено. Той се усмихна. Устата му се усмихваше често, това вече ми беше направило впечатление, но очите не се променяха.

— Луиза ще те отведе в стаята ти, Кейт — продължи той. — Добре дошла в Шарлууд.

Оттогава напразно се опитвам да си спомня как изглеждаше в действителност домът на вуйчо ми. Знам само, че помещенията бяха големи и сковаващо тихи, сякаш отдавна не са били обитавани. Тежките тъмни завеси на прозорците не пропускаха слънцето. Огънят в камината и многобройните запалени свещи не успяваха да направят стаите ни по-топли и уютни. Нощем дълго лежах будна и се вслушвах в злокобната тишина на къщата. Не можех да повярвам, че майка ми е живяла щастливо сред тези студени стени. Всъщност изобщо не можех да си я представя като малко момиче в тази къща. А когато най-после успявах да заспя, сънувах баща си.

Така живях половин година и сърцето ми беше замръзнало като земята под прозореца ми. Тъй като вуйчо ми водеше свободния скитнически живот на аристократичен ерген и разделяше времето си между къщата в Лондон и домовете на приятелите си, се виждахме твърде рядко. Единственият човек, който беше близо до мен, беше братовчедката Луиза, но тя не беше от хората, които умеят да привлекат вниманието върху себе си. Хранехме се заедно и на масата водехме учтиви разговори, но през останалото време тя уважаваше траура ми и не смееше да нарушава самотата ми.

Зимата отмина бавно. Замръзналата земя се съживи, появиха се първите цветенца, първите нежни стръкчета трева. Цъфнаха нарцисите, понесе се ухание на люляк. Въздухът в къщата беше все така безжизнен, но външният свят се бе събудил за нов живот. Макар и неохотно, и аз се пробудих от дългия зимен сън.

Вуйчо ми се върна в началото на май и ми заяви, че възнамерява да ме отведе в Лондон.

— В Лондон ли? — Седяхме в мрачната трапезария с тъмно облицовани стени и аз го погледнах учудено над пламъчетата на свещите. — Защо?

— А защо не? — отвърна небрежно той. — Не е редно да се погребваш в глухата провинция. Изглеждаш много бледа, скъпа моя. — Той набоде с вилицата си парче картоф и го поднесе към устата си. — Зимата е мъртъв сезон и аз те оставих да прекараш траура си в усамотение. Но сега е време да започнеш свой живот.

От няколко седмици насам и мен ме занимаваха подобни мисли. Защо тогава цялото ми същество се възпротиви, когато чух същото от неговата уста?

Разрових яденето в чинията си и попитах глухо:

— И какво ще правя в Лондон?

— Ами каквото прави всяко младо момиче. Ще посещаваш приеми. Ще се огледаш за съпруг. — Вдигнах рязко глава и срещнах погледа му. Очите му бяха пронизващо ясни. — Това не е изключено, Кейт — обясни с усмивка той. — Баща ти беше никой, но майка ти беше дъщеря на виконт.

Веднага се почувствах задължена да защитя татко.

— Моят баща не беше никой! Фицджералдови са прастара ирландска фамилия.

Вуйчо вдигна рамене.

— Възможно е, скъпа, но Фицджералдови отдавна са се отказали от баща ти. Даниел беше само един играч и търговец на коне. Той мъкнеше бедната ми сестра от манеж на манеж и я принуждаваше да живее в бедняшки пансиони. Нищо чудно, че Елизабет почина, преди да навърши тридесет и пет години.

Побеснях. Повърхностно погледнато, той имаше право, но не беше казал най-важното. Стиснах юмруци под масата и отговорих с подчертано спокойствие:

— Никога не сме гладували. Татко беше добър човек и обичаше мама повече от всичко на света.

— Даниел не беше нищо друго, освен един красив ирландец, който прелъсти сестра ми и я принуди да се омъжи за него — отговори грубо Шарлууд.

Станах. Прислужникът, който се готвеше да ми налее лимонада, се оттегли бързешком в ъгъла. Братовчедката Луиза изохка уплашено.

— Нямам намерение да седя тук и да слушам как клеветите баща ми.

— Седни. — Шарлууд изскърца със зъби. Лицето му беше побеляло, очите му святкаха опасно, целият му вид внушаваше страх. Но аз се бях научила да общувам и с най-опърничавите коне и знаех, че ако допусна да се забележи страхът ми, значи съм загубила битката още от самото начало. Същият принцип важи и за мъжете.

С тон, също така леден като неговия, отговорих:

— Ще седна, ако спреш да клеветиш баща ми. — Имах достатъчно разум да не поискам и извинение.

Възцари се мълчание. Погледите ни бяха приковани един в друг.

— Моля те, Кейт, седни — проговори нервно братовчедката Луиза. Погледнах я и разбрах, че е уплашена до смърт.

Поколебах се още малко и седнах. Посегнах бавно към вилицата си. Единият прислужник се престраши и ми наля лимонада. Другият напълни чашата на вуйчо ми с вино.

— Искаш ли и аз да ви придружа в Лондон, Шарлууд? — попита Луиза, за да сложи край на напрегнатото мълчание.

— Но, разбира се.

Хапнах малко от агнешкото, без да говоря. Имах свои собствени причини да отида в Лондон. Изпод полуспуснатите си ресници наблюдавах изражението на вуйчо си и най-после си признах ясно онова, което дълбоко в сърцето си знаех отдавна: не обичах този човек.

— Кейт ще има нужда от нови дрехи, за да излезе в обществото — продължи Луиза. — Гардеробът й е… оскъден.

— Луиза, твоя задача е да я водиш по магазините, за да се снабди с всичко необходимо. Сметките ще пращаш на мен — отговори Шарлууд, който очевидно беше възвърнал доброто си настроение.

Стиснах устни. Не исках парите му.

Братовчедката Луиза ми се усмихна окуражително.

— Мила моя, ти ще бъдеш най-хубавото момиче в цял Лондон — изрече меко тя.

Отговорих на усмивката й, признавайки смелия й опит да ми върне жизнеността. Не се опасявах, че комплиментът й ще ми замае главата. Може би бях наследила чертите на баща си, но бях от ирландски произход и твърде бедна, за да се надявам на добра партия. Но нямах намерение да тежа на вуйчовата си кесия до края на живота си. А за да стана самостоятелна, трябваше да потърся начин да си изкарвам хляба. Може би, мислех си с нелечимия оптимизъм на младостта, в Лондон ще се намери нещо.

 

 

На следващата сутрин станах рано, за да изляза на езда. След края на януари, когато ловният сезон свършва, конете на вуйчо ми бяха в Шарлууд и аз ги яздех винаги когато времето позволяваше. Слънцето тъкмо изгряваше, когато излязох от стаята си и тръгнах покрай спалните по тъмния коридор с картини по стените. Видях едно момиче да излиза от стаята на вуйчо и спрях стъписана.

Беше Роуз, една от прислужничките. Напълно облечена, но красивата й медноцветна коса висеше разбъркана на гърба. Като ме видя, тя се дръпна и смутено се притисна до стената. Зяпнах я смаяно и веднага забелязах грозния червен отпечатък на лявата й буза. Очите й бяха зачервени, личеше й, че е плакала.

— Какво ти е, Роуз? — попитах тихо.

— Нищо, мис Фицджералд, нищо ми няма — отговори едва чуто тя.

Но аз бях сигурна, че се е случило нещо. Погледът ми се отмести от белязаното й лице и се насочи към вратата на вуйчовата спалня.

— Занесох сутрешния чай на лорд Шарлууд.

Както вече казах, слънцето едва изгряваше.

— Разбирам — проговорих през стиснати зъби.

Тя се промъкна опипом по коридора, все така притиснала гръб към стената.

— По-добре е да си отида — прошепна с треперещ глас тя.

Кимнах мълчешком. Струваше ми се, че така беше най-добре и за нея.

Когато възседнах коня, мислите ми отново се насочиха към Роуз. Очевидно бе получила заповед да сподели леглото на вуйчо ми и както изглежда, преживяването не е било особено приятно. Винаги когато се сещах за червеното петно на бузата й, стомахът ми се преобръщаше. Но най-лошото беше съзнанието, че не можех да сторя нищо, за да й помогна да се освободи от лапите на господаря.

Тогава разбрах, че и за мен няма да бъде лесно да се освободя от опеката му.

 

 

Лондонският въздух подейства на братовчедката Луиза неочаквано тонизиращо. Тя ме отведе почти веднага на Бонд Стрийт и обикаляхме с часове модните магазини. Имах чувството, че във всеки магазин оставяше по една от годините си. Уплаших се от лекотата, с която харчеше парите на Шарлууд, но тя ме успокояваше отново и отново с уверението, че той няма нищо против.

— Луиза, на колко години си? — попитах, когато след мъчителните (и много скъпи) сеанси в модния салон „Фаншон“ седнахме в известното заведение „Гюнтер“ и си поръчахме сладолед.

— Наскоро навърших четиридесет и една — отговори тя.

А аз си мислех, че е минала шестдесетте!

— Но ти си по-млада от баща ми! — изтърсих в учудването си аз. Баща ми почина на четиридесет и шест и в гъстата му черна коса нямаше нито едно бяло косъмче, докато меките кестеняви къдрици на Луиза бяха силно посивели.

Споменът я накара да се усмихне.

— Значи Даниел не е остарял?

— Ти си познавала баща ми?

— През лятото, когато срещна майка ти, аз бях в Шарлууд.

Историята ми беше много добре позната. Татко доставил един кон на бащата на майка ми и като я видял, веднага решил да остане и да тренира конете на дядо. Цяло лято се срещали тайно, а през септември мама избягала с любимия си в Шотландия, където се венчали.

Усмивката на Луиза тежеше от спомени.

— Кейт, баща ти изглеждаше страхотно. Лизи се влюби в него от пръв поглед. През нощта на бягството аз й помогнах да си събере багажа.

Гледах я изумено. Не можех да повярвам, че Луиза е познавала родителите ми.

Една елегантна жена на средна възраст, която мина покрай масата ни, хвърли презрителен поглед към кафявото ми кожено палтенце, което наистина беше доста овехтяло. Отговорих на погледа й така високомерно, че тя се стресна. Старо плашило, помислих си ядосано.

— Често съм се питала дали Лизи е била щастлива — проговори замислено Луиза.

— Според мен беше много щастлива — отговорих убедено. — Татко беше… — Не ми беше лесно да намеря подходящите думи, за да опиша горещо обичания си баща. — Ах, Луиза… — Светът около татко беше винаги пълен с живот и аз се чувствах отлично в него. — Вярно е, татко обичаше хазарта и понякога нямахме пари, но… — Гласът ми потрепери и стиснах устни, за да не заплача.

Добрата Луиза ми остави време да се съвзема, преди да продължи:

— Кейт, ти наистина си копие на Даниел.

Поклатих глава. Може би външно приличах на татко, но по характер бях съвсем различна. Побързах да сменя темата.

— Много се радвам, че вече не живеем в Шарлууд. Къщата е като гробница.

Луиза потрепери.

— Такава си е открай време. Когато бях млада, посещенията там бяха ужас за мен.

— Значи си била често с мама, докато е била млада? — попитах любопитно.

Луиза кимна, после плъзна поглед по заетите маси, сякаш се опасяваше, че някой ни подслушва.

— Дядо ти… — Тя млъкна и сведе поглед към лимонения сладолед в купичката си.

— Продължавай — помолих я аз. Любопитството ми нарастваше.

— Дядо ти беше много строг — обясни просто тя.

Не казах нищо. В другия край на кафенето едно момче изпусна лъжичката си и на висок глас поиска нова. Келнерът побърза да му я донесе.

Луиза вдигна глава и продължи:

— Сигурна съм, че колкото и труден да е бил животът й с Даниел, Лизи се е чувствала много по-щастлива, отколкото в Шарлууд.

Две млади контета в елегантни сини жакети ме огледаха безсрамно на минаване. Без да им обръщам внимание, казах на Луиза:

— Защо тогава се съгласи да дойдеш в Шарлууд и да останеш при мен, щом не можеш да го понасяш?

— О, мила — въздъхна тя, — просто нямах друг избор.

— Глупости. — Бях твърде млада и вярвах, че възрастните винаги са господари на решенията си.

— Не са глупости — отговори тъжно Луиза. — Трябва да знаеш, че аз живея при семейството на брат си. Шарлууд предложи на Хенри много пари, за да се откаже от услугите ми и да ми разреши да стана твоя компаньонка. Брат ми се съгласи и трябваше да се подчиня.

— Какви услуги? — попитах учудено. — Не те разбирам, Луиза.

— Аз съм икономка на снаха си, макар че не ме наричат така — обясни просто тя. — И тъй като не принадлежа към персонала, но съм зависима от семейството, могат да искат от мен всевъзможни неща.

Висок момичешки глас извика от съседната маса:

— Ах, мистър Уетмор, вие сте невероятен шегаджия!

— Какви неща? — попитах упорито.

— Ами… правя покупки в селото, а когато децата са болни, бдя до леглото им. Такива неща.

— Плащат ли ти?

В усмивката й имаше примирение.

— Дават ми дом.

Оставих лъжичката си на бялата покривка. Сладоледът вече не ми беше вкусен.

— И защо допускаш такова отношение?

— Защото нямам нито съпруг, нито собствени пари — обясни Луиза. — А трябва да живея, Кейт.

— Не можеш ли сама да печелиш прехраната си?

Луиза поклати глава.

— Дамата, която няма средства, може да се издържа само като гувернантка, а това не е животът, към който се стремя. Докато съм при брат си, към мен се отнасят като към член на семейството, макар че ме използват като икономка. Повярвай, Кейт, животът на гувернантката е много по-труден. Тя не е член на семейството, но стои по-високо от персонала. Повечето гувернантки влачат жалко съществуване.

Според мен животът на гувернантката съвсем не беше толкова лош като този, който току-що ми беше описала Луиза. Гувернантката поне получаваше пари за труда си! Докато рисувах с показалец концентрични кръгове върху снежнобялата покривка, попитах замислено:

— Какви препоръки трябват, за да станеш гувернантка?

Братовчедката Луиза не отговори, само ме изгледа пронизващо. Отговорих невинно на погледа й.

— Кейт, дори не си помисляй за тази възможност — заяви твърдо тя. — Никой не би те назначил.

Вече кипях от възмущение.

— И защо не? — попитах. — Мама ми предаваше уроци, докато навърших десет години. Татко ми купуваше всяка книга, която пожелаех, и мисля, че знам много неща. — Вдигнах вежди и я изгледах отвисоко. — Можеш да бъдеш сигурна, че имам всички необходими знания, за да преподавам на малки деца.

— Даже да беше завършила висше училище, това нямаше да ти помогне, мила моя — обясни откровено Луиза. — Няма да си намериш работа, защото нито една разумна жена не би те допуснала в близост до съпруга или синовете си.

— Глупости!

— Това е истината — отвърна Луиза и в гласа й имаше твърдо убеждение.

Реших да й се доверя.

— Луиза, работата е там, че не искам да се върна в Шарлууд. Затова трябва да намеря начин да си изкарвам прехраната сама.

— Тогава си потърси съпруг — посъветва ме с усмивка тя.

Усетих как лицето ми отново прие израза, който татко наричаше „магарешка муцуна“.

— Не ми трябва съпруг — отговорих твърдо.

Луиза се усмихна снизходително.

— О, мила моя, всяка жена има нужда от съпруг.

Тъй като не намерих подходящ отговор за обидната забележка, се опитах да мисля за покупките, които бяхме направили сутринта, за дузините модни салони и магазини за шапки по Бонд стрийт.

Изпитах потискащото чувство, че Луиза има право по отношение на шансовете ми да стана гувернантка, но бях сигурна, че има и други възможности.

— В Лондон има безброй магазини — заговорих отново. — Не бих ли могла да си намеря работа като продавачка?

Луиза изглеждаше ужасена.

— Нима мислиш, че Шарлууд ще допусне племенницата му да печели пари като продавачка в Лондон?

— Той не се интересува от мен — възразих. — Ще се радва да се отърве от мен завинаги.

— Може би, но толкова повече се интересува какво говорят за него в обществото. Представяш ли си приятелите му да узнаят, че племенницата му работи като шивачка на шапки?

Бързо намерих отговор.

— И защо трябва да узнаят? Ще си потърся работа в магазин, чиято клиентела не е от доброто общество.

Лицето на Луиза стана сериозно. И двете бяхме забравили сладоледите си, които бавно се топяха в стъклените купички.

— Нямаш право да се откажеш от закрилата, която ти предлага вуйчо ти — каза тя. — Ако го направиш, Кейт, ако се опиташ да се издържаш сама в Лондон, с теб ще бъде свършено.

— Мога и сама да се грижа за себе си — възразих.

— След по-малко от седмица ще те изнасилят — отвърна остро Луиза. — Животът в Лондон е по-различен, отколкото в провинцията, Кейт. Тук гъмжи от съмнителни хора, уж дошли да си търсят работа, които нямат никакви скрупули и не биха пожалили една самотна млада жена.

Прехапах устни.

— Ще си купя револвер. — Упорството ми нарастваше. — Татко ме научи да стрелям. — Никога не съм се обезкуражавала лесно.

Луиза изпрати умолителен поглед към небето.

— Ти си непоправима, Кейт! Та опитай се да помислиш малко! Ако някой те нападне изотзад в мрака, няма да имаш време да извадиш оръжието, камо ли да стреляш.

Не бях безпомощна млада глупачка, която не познава света. Много добре помнех колко често татко беше заставал между мен и мъжете, които ме поглъщаха с жадни и парещи погледи. Луиза беше права. За съжаление. Хапнах малко от размекнатия сладолед и отново започнах да си блъскам главата над отчаяното си положение. Изведнъж в ума ми експлодира невероятна идея и освети пътя ми като фойерверк в нощното небе.

— Ще се преоблека като момче! — извиках. — Когато се занимавах с конете, винаги носех панталон. А като си отрежа и косата… — Усмихнах се тържествуващо. — Луиза, това е блестяща идея! Никой не би изнасилил момче!

— Ти май се шегуваш — прошепна смутено Луиза.

— Разбира се, че не се шегувам, Луиза. Можеш да бъдеш сигурна, че ще получа работа във всяка конюшня, където се кандидатирам. Познавам конете, отраснала съм с тях. — Само без фалшива скромност, помислих си. Колкото повече размишлявах, толкова повече харесвах тази идея. — Припомни си Розалинда в „Както ви харесва“ — извиках въодушевено. — Тя успя да измами всички. Защо и аз да не успея?

Луиза ме гледаше със смесица от възхищение и ужас.

— Дори ако наистина разбираш от коне и умееш да ги тренираш, това няма да ти донесе изгода. — Бузите й бяха зачервени от вълнение и я правеха почти красива. — Даже да си намериш добра работа, Кейт, никой няма да те удостои с лукса да живееш сама. Няма да имаш отделна стая, ще делиш общото помещение, а може би и леглото с другите работници. Не можеш да живееш сред мъже и да криеш пола си, Кейт.

Смръщих чело. Не можех да й простя, че беше направила на пух и прах чудесните ми планове.

— Луиза, защо си такава песимистка? — попитах горчиво.

— Не съм песимистка, а реалистка — отговори сериозно тя и отново стана старата безлична Луиза. — Съветвам те да си потърсиш съпруг, Кейт. Това е единственото разумно решение.