Борис Виан
Любовта е сляпа

I

На пети август в осем часа градът бе покрит с мъгла. Тя беше лека, изобщо не пречеше на дишането, но изглеждаше странно непроницаема, между другото — сякаш беше силно оцветена в синьо.

Спусна се хоризонтално на пелени, отначало се кълбеше на двадесет сантиметра от земята и хората вървяха, без да виждат краката си. Една жена, която живееше на улица „Сен-Бракмар“ № 22, изпусна ключа си точно преди да влезе вкъщи и не можа да го намери. Шест души, между които едно бебе, й се притекоха на помощ, междувременно падна вторият пласт мъгла и те намериха ключа, но не и бебето, което бе избягало под прикритието на атмосферното явление, горящо от нетърпение да се отърве от биберона и да опознае тихите радости на брака и задомяването. Така първата сутрин се изгубиха триста шейсет и два ключа и четиринайсет кучета. Като се умориха да следят напразно плувките, рибарите се побъркаха и тръгнаха на лов.

Мъглата се стелеше на дебели пластове в дъното на стръмните улици и в падините, процеждаше се на дълги струи през капчуците и проветрителните шахти, заля коридорите на метрото и то спря да работи, когато млечната вълна стигна до нивото на семафорите, а в този момент навън беше паднала вече и третата пелена и хората газеха до колене в бялата нощ.

Мислейки се за облагодетелствувани, обитателите на високите квартали се присмиваха на онези от брега на реката, но след една седмица всички се помириха, защото имаха възможността да се блъскат по един и същи начин в мебелите из стаите си; сега мъглата стигаше до върха на най-високите сгради. Макар и последна, малката камбанария на кулата в крайна сметка също изчезна, неудържимият прилив на непрогледната мъгла я заля цялата.

II

На тринайсети август Орвер Латюил^[1] се събуди след тристачасов сън; изплуваше от доста тежко пиянство и отначало помисли, че е ослепял, което правеше голяма чест на поднесените му напитки. Беше нощ, но особена нощ, защото, с отворени очи, той имаше чувството, което човек изпитва, когато върху затворените му клепачи падне светлината на електрическа лампа. С несигурна ръка потърси копчето на радиото. То работеше и новините го просветиха горе-долу.

Без да обръща внимание на празните коментари на говорителя, Орвер Латюил размисли, почеса се по пъпа и помирисвайки нокътя си, призна, че има нужда от баня, но тази удобна мъгла, паднала върху всичко като плаща на Ной върху Ной или като мизерията върху бедните, или като воала на Танит върху Саламбо, или като котка в цигулка, го накара да се убеди, че банята е ненужна. Впрочем мъглата имаше лек мирис на туберкулозна праскова и трябваше да убие личните миризми на спарено. Между другото звуковете се чуваха добре и шумовете, обвити в тази вата, придобиваха странен резонанс, светъл и бял като гласа на лирично сопрано, чието небце, пробито при нещастно падане върху ръчката на плуг, е било заместено с протеза от ковано сребро.

Първо, Орвер прочисти мозъка си от всички проблеми и реши да действува, сякаш нищо не се е случило. Вследствие на което се облече безпрепятствено, защото дрехите му бяха подредени на мястото си, с други думи — едни по столовете, други под леглото, чорапите в обувките, едната обувка в някаква ваза, другата под нощното гърне.

— Боже мой — каза си той. — Колко е странна тази мъгла.

Това не особено оригинално размишление го спаси от дитирамбите, от обикновения ентусиазъм, от тъгата и мрачната меланхолия и той просто постави явлението в категорията на констатираните неща. Но лека-полека добиваше смелост и привикваше към необичайното, докато накрая реши да предприеме няколко експеримента с хора.

 

— Ще сляза при портиерката и ще оставя панталона си разкопчан — каза той. — Да видим дали има мъгла, или това е от очите ми.

Картезианското мислене на французина го кара да се съмнява в съществуването на непрогледна мъгла дори ако тя е толкова гъста, че му пречи да вижда, но това не може да се каже по радиото, защото човек може да се ориентира и да реши да повярва в чудото. Всички в радиото са говеда.

— Разкопчавам се — каза Орвер — и слизам така.

Той се разкопча и слезе така. За първи път в живота си забеляза скърцането на първото стъпало, скрибуцането на второто, скриптенето на четвъртото, хрускането на седмото, пукането на десетото, трещенето на двадесет и второто и дрънкането на месинговия парапет, чиято крайна подпорка беше отлепена.

Насреща някой се качваше, като се държеше за стената.

— Кой е? — попита той, като се спря.

— Льорон! — отговори г-н Льорон^[2], който живееше срещу него.

— Добър ден — каза Орвер, — аз съм Латюил.

Протегна ръка и срещна нещо твърдо, което пусна с учудване. Льорон се засмя смутено.

— Извинете — каза той, — но нищо не се вижда, а тази мъгла е адски топла.

— Така е — отвърна Орвер.

Мислейки за разкопчания си панталони, вече засегнат установи, че на Льорон му е хрумнало същото.

— Е, тогава довиждане — каза Льорон.

— Довиждане — каза Орвер и тайно отпусна трите дупки на колана си.

Панталонът се смъкна в краката му, той го изу и го хвърли долу през парапета. Наистина мъглата беше топла като трескав пъдпъдък и щом Льорон се шляеше разголен, Орвер не можеше да остане облечен. Всичко или нищо.

Сакото и ризата му полетяха. Остави само обувките.

Като слезе по стълбището, той лека почука на прозорчето на портиерката…

— Влезте — чу се гласът на портиерката.

— Има ли поща за мен? — попита Орвер.

— О, г-н Латюил! — прихна дебелата госпожа, която винаги намираше за какво да се смее. — Значи… Добре сте се наспали? Не исках да ви безпокоя… но да бяхте видели първите дни на тази мъгла!… Всички полудяха. А сега… е, така де… свикваме…

Той усети, че тя се приближи към него по силния й парфюм, който преодоля млечната бариера.

— Само за яденето не е много удобно — каза тя. — Странна е тази мъгла… насища, както се казва… аз, знаете ли, се храня добре… но от три дена — чаша вода, парче хляб и това ми стига.

— Ще отслабнете — каза Орвер.

— Ха, ха! — изкикоти се тя със своя смях, дрънчащ като торба с орехи, падаща от шестия етаж. — Пипнете да видите, г-н Орвер, никога не съм била в такава форма. Дори циците ми щръкват… Пипнете да видите…

— Но… ъ-ъ… — измънка Орвер.

— Пипнете да видите, ви казвам.

Тя взе ръката му, напипвайки я напосоки, и я сложи на върха на една от въпросните цици.

— Удивително! — установи Орвер.

— Аз съм на четиридесет и две години — каза портиерката. — Е, никой не би ми ги дал! Ах!… Тези, които са едрички като мен, донякъде имат предимство…

— По дяволите! — възкликна Орвер, поразен… — Та вие сте гола!…

— Добре де, ами вие! — отвърна тя.

— Вярно — каза си Орвер. — Що за идея ми хрумна.

— По телевизията казаха — продължи портиерката, — че това е полововъзбудителен аерозол.

— Ах!… — обади се Орвер; портиерката се притискаше към него, дишайки учестено, и за миг му се стори, че се възражда от тази проклета мъгла.

— Чакайте, госпожа Панюш — умоляваше я той. — Да не сме животни. Ако това е възбудителна мъгла, трябва да се въздържаме, за бога.

— Ох, ох! — въздишаше г-жа Панюш на пресекулки, намествайки ръцете си точно където трябва.

— Все ми е едно — каза Орвер с достойнство. — Оправяйте се сама, и пръста си няма да мръдна.

— Брей — промърмори портиерката, без да губи самообладание, — господин Льорон е по-любезен от вас. С вас човек трябва да върши цялата работа.

— Слушайте — каза Орвер — днес се събуждам… Не съм свикнал.

— Аз ще ви покажа — отговори портиерката.

После се случиха неща, върху които е по-добре да хвърлим плаща на бедните, като мизерията на Ной, плаща на Саламбо и воала на Танит в някоя цигулка.

Орвер излезе забързан от портиерната. Навън нададе ухо. Ето какво липсваше: шумът от колите. Но безброй песни се извисяваха. От всички страни се лееха смехове.

Леко зашеметен, той пое по улицата. Ушите му не бяха привикнали към подобен звуков хоризонт с такава дълбочина и той се губеше някак в него. Забеляза, че разсъждава на висок глас.

— Боже мой — каза той. — Възбудителна мъгла!

Както се вижда, въпросните разсъждения не бяха особено разнообразни. Но поставете се на мястото на човек, който е спал единадесет дена, който се събужда в пълен мрак, наситен с някакво непристойно и всеобщо отравяне, и установява, че неговата дебела и грохнала портиерка се е превърнала във Валкирия с остри и сочни гърди, в жадна Цирцея, чиято пещера е пълна с неочаквани удоволствия.

— Да му се не види! — допълни Орвер, за да уточни мисълта си.

Изведнъж забеляза, че се е изправил насред улицата, хвана го страх, отдръпна се до стената и извървя стотина метра покрай нея. Тук беше хлебарницата. Личният режим му налагаше да хапва по нещо след всяка по-значителна физическа дейност и той влезе вътре, за да изяде едно хлебче.

В магазина беше много шумно.

Орвер беше човек, почти лишен от предразсъдъци, но когато разбра какво изисква хлебарката от всеки клиент и хлебарят от всяка клиентка, почувствува, че му настръхва косата.

— Щом ви давам хляб от един килограм — каза хлебарката, — имам право да искам съответния размер, по дяволите!

— Но, госпожо — запротестира едно дребно старче, в което Орвер разпозна г-н Кюрпип^[3], стария органист от църквата на крайбрежната улица, — но, госпожо…

— И вие свирите на орган! — възмути се хлебарката.

Господин Кюрпип се ядоса.

— Ще ви изпратя моя орган — каза той гордо и се отправи към изхода, но там се блъсна в Орвер и дъхът му секна.

— Следващият! — извика хлебарката.

— Искам един хляб — каза Орвер притеснен, като разтриваше корема си.

— Един хляб от два килограма за господин Латюил! — изкрещя хлебарката.

— Не! Не! — простена Орвер. — Едно малко хлебче!

— Простак! — каза хлебарката.

И се обърна към съпруга си:

— Виж, заеми се с него, Люсиен, дай му да разбере.

Косите на Орвер настръхнаха и той побягна с пълна пара направо през витрината. Но тя устоя.

Той заобиколи и най-после излезе. В хлебарницата оргията продължаваше. Калфата поемаше децата.

— Най-после! Пусто да остане! — ругаеше Орвер на тротоара. — Ами че аз имам право да избирам! Тая хлебарка, с нейната мутра…

После се сети за сладкарницата след моста. Сервитьорката беше седемнайсетгодишна, със сърцевидна уста и малка престилчица на баклавички… може би сега носеше само престилчицата…

Орвер тръгна с едри крачки към сладкарницата. Три пъти падна върху някакви преплетени тела, но не си направи труд да разгадава комбинациите им. Поне в единия случай бяха пет.

— Рим! — промърмори той. — Quo Vadis! Fabiola et cum spirituo tuo! Оргии! Ох!

Получил, вследствие на допира си с витрината, едно гълъбово яйце, от най-сполучливите, той разтриваше главата си. Ускори крачка, защото някакъв вътрешен глас, който бе негов, но се носеше далеч пред него, го подтикваше да стигне колкото може по-бързо.

Мислейки, че наближава целта, той се опита да се приближи към къщите, за да се ориентира по тях. Разпозна витрината на антикварната по завинтения кръгъл диск, който крепеше едно от счупените стъкла. Сладкарницата беше след две сгради.

Блъсна се в движение в някакво неподвижно тяло, обърнато с гръб към него. Изкрещя.

— Не се натискайте — каза един дебел глас — и намерете начин да махнете това от задника ми, иначе ще ме накарате да ви размажа мутрата…

— Ама… хм… какво си въобразявате — каза Орвер. Отдръпна се вляво, за да премине. Втори удар.

— Е, какво има — изрече друг мъжки глас.

— На опашката, като всички.

Избухна силен смях.

— А? — каза Орвер.

— Вие, разбира се, идвате за Нели — чу се глас.

— Да — измънка Орвер.

— Е, наредете се на опашката. Вече сме шейсет.

Орвер не отговори. Бе съкрушен.

Тръпна си, без да разбере дали тя е сложила престилчицата си на баклавички.

Зави по първата пряка вляво. Насреща му идваше някаква жена. Двамата паднаха на земята, седнаха.

— Извинете — каза Орвер.

— Вината е моя — отвърна. — Вие вървяхте вдясно.

— Мога ли да ви помогна да станете? — попита Орвер. — Нали сте сама?

— А вие? Нали няма да ми скочите петима или шестима?

— Наистина ли сте жена? — продължи Орвер.

— Вижте сам — каза тя.

Бяха се приближили един към друг и Орвер усети до бузата си дълги копринени коси. Бяха коленичили един срещу друг.

— Къде можем да бъдем на спокойствие? — попита той.

— По средата на улицата — отвърна жената.

Отидоха там, ориентирайки се по ръба на тротоара.

— Желая ви — каза Орвер.

— И аз — каза жената. — Името ми е…

Орвер я прекъсна.

— Все ми е едно. Не искам да знам нищо друго освен това, което ще узнаят ръцете и тялото ми.

— Вземете ме — каза жената.

— Вие естествено сте без дрехи — установи Орвер.

— И вие — каза тя.

Той легна до нея.

— Никой не ни гони — забеляза тя. — Започнете от краката и после нагоре.

Орвер беше шокиран. И го каза.

— По този начин ще ме опознаете — отвърна жената. — Разполагаме само, и вие го казахте, с кожата си като средство за проучване. Не забравяйте, че вече не се страхувам от погледа ви. За вашата еротична самостоятелност не може да става и дума. Да бъдем откровени и непосредствени.

— Добре говорите — каза Орвер.

— Чета „Ле тан модерн“^[4] — отвърна жената. — Хайде, побързайте да направите моето сексуално кръщение.

И Орвер го направи неколкократно и по различен начин. Тя притежаваше несъмнени способности, а и границите на възможностите са необятни, когато човек не се страхува, че ще запалят лампата. И в крайна сметка, това не изхабява. Познанията за два-три трика, които Орвер й даде, не бяха за пренебрегване, и неколкократното приложение на симетричното сливане породиха доверие в техните отношения.

Това беше простият и сладък живот, който превръща хората в образ и подобие на бога Пан.

III

Обаче радиото съобщи, че учените забелязват равномерна регресия на явлението и че слоят на мъглата от ден на ден намалява.

Свикаха голям съвет, тъй като бяха изправени пред заплаха. Но бързо намериха разрешение, защото човешкият гений е многолик и когато мъглата се разпръсна, както отбелязаха специалните автоматични детектори, животът продължи щастливо, защото всички си бяха изболи очите.