Борис Виан
Пустият път

I

Един млад мъж щеше да се жени. Завършваше курсовете за надгробни мраморни плочи и разни такива. Беше от добро семейство, баща му завеждаше отдел „К“ в топлофикацията, а майка му тежеше шейсет и седем килограма. Живееха на улица „Двамата братя“ номер 15, където за съжаление тапетите на столовата не бяха сменяни от 1926 година и представляваха портокалови портокали на прускосин фон, а това е грозно. Днес човек не би сложил нищо подобно, пък дори и на друг фон, по-светъл например. Той се казваше Фидел^[1], а баща му Жюст^[2]. Майка му също си имаше име.

Както всяка вечер, той взе метрото, за да отиде на лекции, с надгробен камък под мишница и куфарче с инструменти. Купуваше си кушет заради камъка, за да избегне киселите забележки, които можеха да разядат полираната повърхност на варовика и които човек често си навлича, ако пътува с много багаж в обикновен вагон.

На спирка Данфер—Рошро в същия вагон се качи един негов колега от горния курс. Носеше надгробен камък с по-големи размери и освен това красив кръст с виолетови перли в плетена чанта. Фидел го поздрави. Дисциплината в курса беше строга, всички трябваше да носят черни костюми и да сменят бельото си два пъти седмично. Трябваше също да се въздържат от неприлични прояви, като да ходят без шапка или да пушат на улицата. Фидел му завиждаше за виолетовия кръст, но годината напредваше и след два месеца той също щеше да премине в горния курс. Тогава щеше да разполага с големи надгробни камъни, с два перлени и един гранитен кръст, които нямаше право да носи вкъщи. Материалът се водеше на директора, предвид значителната му стойност, а на курсистите бе разрешено да разработват вкъщи някои естетически проблеми, за да усвоят до съвършенство предаденото в курса. Първата година изучаваха мрамори за деца до тринайсет години, после получаваха достъп до категория юноши и накрая, третата година, работеха над гробове на възрастни, най-интересните и разнообразни. Става дума, разбира се, за теоретични занимания: обучението беше насочено към изработването на проекта и разполагането на камъните, с изпълнението в материал и по дадените размери се занимаваха курсистите от специалност „Изпълнение“. Училището имаше свое пласментно бюро и по принцип издържалите дипломните изпити възпитаници биваха разпределяни на двойки проектант и изпълнител, като ги избираха по сходство и чрез серия тестове, изготвени по методите на Парижкото транспортно дружество. Проектантът изучаваше и търговската страна на занаята, както и взаимоотношенията с клиентите, а това налагаше необходимостта от съвършено благоприличие в облеклото и обноските.

Двамата курсисти слязоха заедно на спирка Сен-Мишел и тръгнаха нагоре по булеварда. Със специално разрешение на Клюнийското абатство училището се помещаваше в руините на термите на Юлиан Апостат^[3] и една част от обучението се провеждаше нощем, на открито сред руините, за да бъдат поставени възпитаниците в най-благоприятните за възприятие условия, необходими за разцвета на една модерна и изтънчена надгробна естетика.

Наближаваха руините, когато се разнесе погребален камбанен звън и те ускориха крачка, за да стигнат навреме.

II

В полунощ ги пускаха за около час и курсистите използуваха това време, за да подишат свеж въздух сред руините, увлечени в разчитането на староеврейските надписи на надгробните плочи, с които термите на Юлиан изобилстват.

През шейсетте минути почивка им беше позволено и на пийнат по нещо в барчето на съседния музей, което държаха клюнийските абати Лазар Уейл и Йозеф Шимонович. Разговорът с тези мъже, плодовит и богат на знания за ваянето на мрамор и оригинални разсъждения от всякакво естество, очароваше във висша степен прилежния Фидел, чиято мисъл се откъсваше от камъните единствено за да се насочи към очертанията на един прелестен образ — неговата годеница Ноеми.

Ноеми, чийто баща беше инспектор, а майка й все още добре запазена, живееше скромно в дванайсетстаен апартамент на булевард „Сен-Жермен“, на втория етаж, имаше две сестри на нейната възраст и трима братя, единият от които беше с година по-голям и затова го наричаха по-големия брат.

Понякога Ноеми идваше в барчето на музея, за да навести годеника си под бащинския поглед на Йозеф Шимонович и двамата младежи си разменяха нежни обещания, докато пиеха по чаша „Crave’s Chost“^[4], гордостта на Йозеф. Обикновено на възпитаниците се разрешаваше само черно кафе с капка мляко, но правилникът допускаше някои малки отстъпления без тежки последствия за моралното им здраве, а те пазеха достойнството си неопетнено.

Тази вечер Ноеми не дойде при Фидел. Той си беше уговорил среща с Лоран, бивш съученик от гимназията, който сега работеше в Централната болница. Лоран често дежуреше нощем, но се измъкваше от спалното помещение, когато не беше затрупан с много служебни задължения.

Пристигна към един без двайсет. Беше закъснял. В болницата бяха довели някакъв пияница, придружен, както обикновено, от пет-шест полицая. Отначало не разбраха, че е пиян, но добросъвестността на полицаите, които го бяха пребили, не можеше да се поставя под съмнение, и тъй като човекът беше в кома, наложи се да минат без неговите показания.

— Той викаше „Да живее свободата!“ — каза единият стражар — и не пресече на пешеходната пътека.

— И го спукахме от бой — каза другият стражар. — Не можем да допуснем в един студентски квартал лица в пияно състояние да дават лош пример на младежта.

Посрамен, човекът умря преди операцията, под упойка, и затова Лоран се беше забавил. За щастие неговият колега Питър Гна бе поел дежурството и умрелия.

— А ти кога ще се жениш? — попита Лоран.

— Другата седмица…

— И кога ще погребеш ергенския живот? Трябва да се подготвиш за тая работа.

— За Бога! — отвърна Фидел развеселен. — Предполагам, че и това ще свърша другата седмица.

— Знаеш ли — каза Лоран, — трябва да се заемеш сериозно.

— Сериозно съм се заел.

— Кого ще поканиш?

— Теб, Пиер и Майора.

— Кой е този Майор?

— Приятел на Пиер. Той държи на всяка цена да ме запознае с него.

— Какво представлява?

— Изглежда, е минал през куп гробища и може да ми бъде много полезен в кариерата въобще, бил много забавен тип.

— За Майора, прието — каза Лоран. — А момичета?

— О! — възкликна Фидел засегнат. — Никакви момичета!… Нали три дни след това ще се женя.

— Ами защо според теб човек погребва ергенския си живот тогава?

— Погребенията са сериозно нещо — отвърна Фидел, — смятам да дам на годеницата си това, което самият аз изисквам от нея.

— Тоест пълна девственост? — попита Лоран.

— Е, поне в последно време… — отвърна скромно Фидел.

— Добре — каза Лоран. — Значи ще бъде мъжко събиране?

— Разбира се! — увери го Фидел. — Сряда вечер в седем у нас.

Напуснаха барчето, защото стана един часът. Лоран стисна ръката на своя приятел, кимна на Йозеф и си тръгна. Фидел се върна при колегите си в южната крипта, където се провеждаха занятията.

Там беше и изложбената зала за годишните проекти. Лекцията започна, разглеждаше се проблемът за оцветяването в черно на чакъла, който се насипваше между чемширите-джуджета, оформящи растителната украса на модел № 28, от гранит, с полурелефен кръст.

Фидел извади тетрадката си за записки и се настани върху един мраморен блок в червено-фантазия.

III

Малкото междучасие беше в четири часа и Фидел излезе с един курсист сред руините.

Видя звездите, почти всички освен Бетелжозата^[5], която, твърде ярка миналия месец, временно бе угаснала поради преразход на енергия. Фидел загърна шалчето на врата си. Откъм булеварда духаше лек ветрец през решетките на оградата и той застана зад пръчките, на завет.

Отиде до ъгъла, където бяха струпани староеврейските надгробни плочи, чиито детайли им разрешаваха да изучават, и седна на една от тях.

Пред него лежеше, полузаровен в земята, фрагмент от свод, отломък от колонада. Той имаше странната форма на стрида, съвършено цилиндричен, с една плоска и една сферична страна. Фидел се опита да го обърне. Успя с голяма мъка. Отдолу две сплетени полузаспали скрипевици спяха до една стоножка и три захарни бонбона, съвсем запазени. Той ги изсмука един по един, пусна камъка в леглото му и изненадан от поразителната му прилика със стрида, извади от джоба си длето, коленичи пред него и се опита да го отвори.

След няколко безплодни опита успя да вкара върха на длетото в една странична цепнатина, запушена с пръст и мъх, натисна силно и длетото се счупи. Взе друго. Омаломощен, камъкът отстъпи. Фидел положи внимателно похлупака до себе си и погледна вътре. Върху пласт ситен пясък лежеше снимката на Ноеми в гравирана дървена рамка под леко розовеещо стъкло. Той сложи розовото на ревера си, взе портрета, после отново го постави върху пясъка.

Ноеми раздвижи устни и Фидел счупи стъклото, за да чуе думите й. Той също й каза колко много я обича.

Денят започваше. Това щеше да бъде последната лекция. Една птичка се показа от гнездото си, изтупа една по една клонките, почисти се, протегна се, литна, донесе закуската, но Фидел си бе тръгнал вече. Птичката изяде закуската за двама. Цяла сутрин лежа болна.

IV

Ноеми четеше в стаята си. Току-що й бяха донесли закуската: орехов сладкиш и малка лангуста с майонеза. Тя пазеше черния си дроб, който беше чувствителен.

В книгата на господин виконт Дьо Монталамбер^[6] беше описан животът на пресветата Елизабет Унгарска и Ноеми плака много, нали това бе смъртта на храбрия млад комендант, съпруг на смелата Елизабет. Но на сърцето й бе радостно, затова тя затвори книгата и взе „Трима души в една лодка“, ала внезапно се замисли за сериозни неща и спря да чете, защото трябваше да стане и да потърси нещо по-подходящо, върху нощното шкафче беше останал само телефонният указател.

За да се разсее, тя направи няколко фински упражнения, които се правят обикновено в легнало положение, без да мърдаш, като трябва само да свиваш и отпускаш точно определени мускули.

Стана, облече весело-пъстра памучна рокля, изкачи три стъпала и падна от петдесет сантиметра в съседната стая, в която се влизаше направо от нейната. Получи леко навяхване на глезена и отиде в банята да го превърже. После седна пред огледалото и приглади тъмнорижите си коси. Усмихна се на своето отражение, но болката в глезена попречи на нейния огледален образ да й отвърне със същото и натъжена, Ноеми се разплака; отражението събра сили и се помъчи да се усмихне, за да я успокои, така всичко си отиде на мястото, където впрочем отдавна си беше.

V

Фидел се приготвяше да посрещне приятелите си. Родители нямаше да има, присъствието им понякога е съвместимо със свободата, но точно на онези родители, които сами решават да отидат на кино, за да освободят терена на младите. Фидел не възнамеряваше да прави оргия, а и стеснителността му налагаше известни задръжки в излиянията пред по-възрастни, но той искаше поне разточително да опише на другарите си своето безмерно щастие с една словесна вакханалия, от която предварително потръпваше.

Трапезарията, доста дълга и висока стая, беше подходяща за вечеря. Фотоси на луксозни гробници, макети на проекти, изработени от Фидел, внасяха весела нотка по стените със сивотата на старите камъни. Малко мебели: продълговат нисък бюфет от печална бреза с два сребърни свещника с червени свещи. Маса от същото дърво, столове от по-тъмна, почти черна бреза, която се среща в Африка и там я наричат с име, чийто буквален превод би бил абанос, тапицирани с червен марокен. Фидел щеше да седне с гръб към прозорците.

Притесняваха го само тапетите с портокаловите си портокали на прускосин фон и Фидел взе телефона и телефонира да дойдат да ги сменят. Искаше прускосини портокали на портокалов фон. Като размисли, реши, че едноцветен бежов тапет на гранулки също няма да е лошо и бояджията налепи една след друга ивици в кремаво и слонова кост, с яркочервен кант, в тон с марокена на столовете, и замени фотосите на гробниците с портрета на Ноеми, който измъкна със съучастническа усмивка от сгъваемата си работна масичка.

VI

Сутринта Ноеми се излежава до доста късно в своето легло. Но не остана да бездейства, беше взела плетката си. В лакираното ракитово панерче имаше три големи кълбета бяла ангорска прежда и едно червено с обикновена вълна. Ноеми завършваше предницата — още четиринайсет реда. Цялата предница беше от бяла вълна, с два хоризонтални реда червено райе, после два реда бяло, а на следващите десет щеше да изплете с жакардова плетка името на годеника си; то щеше да бъде червено на фона на бялата ангорска прежда и щеше да остане полускрито от влакънцата и, сгушено на топло. За по-просто щеше да го изпише с рунически букви, достатъчно беше на десетте реда да наплете по осем бримки опако от бялото и по две лицеви от червеното. Хубав пуловер щеше да стане.

Следобед щеше да ходи на кино с една приятелка, да гледат последния филм на Манфред Карот, а героинята носеше точно такъв пуловер, какъвто тя плетеше.

Имаше среща в „Зелената птичка“ в четири и половина, за да стигне точно за филма, но все пак да влезе след прегледа, който беше гледала деветнайсет пъти през тази седмица.

VII

Същата сутрин Пиер, един от поканените у Фидел, се избръсна грижливо и сложи чиста риза, преди да отиде на работа, беше инженер в едно смело предприятие. Чакаше Майора да му позвъни, за да му каже адреса на Фидел и ако се наложи, да се срещне с него преди вечерята, за да вървят заедно.

И така, в четиринайсет часа и двайсет минути Майора слезе от специалния си самолет, остави празния си куфар на багаж и задигна куфара на един от съседите си по опашка, за да компенсира понесената загуба, разкрещя се за такси, каза на шофьора, че има черно на носа, слезе, взе метрото и остави другите с пръст в уста, в петнайсет часа пристигна на желаната спирка и тръгна пеш към „Златната купа“, до входа на частния си хотел на улица „Лъвско сърце“.

Половин час по-късно излезе оттам, оставяйки на прислугата грижата да оцени ужасния безпорядък, постигнат за такъв рекорден срок. Беше си сменил костюма, въртеше елегантния си бастун с дръжка от костенурка, а стъкленото му око блестеше като фар и ослепяваше безвъзвратно малцината, които той удостояваше с поглед.

Влезе в едно кафене, обезглави с един замах на бастуна някакъв безобиден клиент, запуши устата на протестиращия келнер с тлъст бакшиш, който натика в устата му като тапа, затвори се в телефонната кабина, превъртя два пъти ключа, но подът пропадна под тежестта му вследствие на едно погрешно завъртане на шайбата.

И така, Майора се озова в мазето и по този случай си присвои няколко бутилки, които напъха в многобройните си джобове, изкачи се по стълбите, излезе съвсем непринудено и потърси по-солидно заведение.

Намери го, настани се, пусна жетон в процепа и се обади на Пиер.

VIII

Асистиран от Питър Гна, Лоран оперираше четвъртия за деня хипарион на яйчника. Трябваше да започне фиксацията. Пациентът лежеше върху никелирано тръбно магаре, нещо като скеле във формата на буквата А, гръбначният му стълб се крепеше на върха на буквата, главата и краката му висяха от двете й страни. Коремът му беше изопнат като прът. Тази болезнена поза го караше да забрави жестоките бодежи, причинени от хипариона. Голям бял рефлектор изстрелваше проницателна светлина върху оперативното поле и хипарионът неспокойно мърдаше под кожата. Светлината го дразнеше.

— Евицан! — каза Лоран.

Питър Гна приготви спринцовката, разтърка свивката на ръката на болния с тампон памук, напоен със спирт, и забоде иглата в усуканата синкава вена, която се пръсна и леко изджвака. Потърси друго място и като не намери, заби енергично и полегато върха в косматата мишница. Сребристата течност изтече бавно под натиска на буталото, а под дясното око на пациента се появи малка конична подутина.

— Бройте до десет — нареди Лоран на пациента.

Болният спря на шест.

— Странно! — каза Питър Гна. — Обикновено не заспиват преди двайсетата секунда…

— Аз не спя — изломоти болният, — не знам да броя повече.

И веднага заспа на магарето. Нервното напрежение, дължащо се на будното му състояние, престана да крепи гръбначния стълб, той изведнъж се прегъна и прие острата форма на тръбното съоръжение.

— Виждаш ли го? — тихо попита Лоран.

— Да — прошепна Питър Гна.

Хипарионът, сериозно притеснен, се опитваше да избяга от светлината на рефлектора.

— Игла! — каза Лоран.

Питър му я подаде. Беше дебела игла от нагорещена до синьо стомана, с никелиран наконечник.

Лоран старателно се прицели и забоде стоманената игла в тъмната буца, която замря под кожата. Задържа я, като натискаше с цялата си тежест. След миг се отпусна.

— Фиксирах го — каза той, — можем да оперираме. Да побързаме, в седем съм канен у един приятел.

IХ

Фидел посрещна Пиер и Майора на входа, където прислужницата вече им беше отворила.

— Лоран не е ли с вас? — попита той, като им стисна ръцете.

— Трябваше да дойде сам — отговори Пиер. — Запознай се, това е Майора.

— Много ми е приятно — каза Фидел. — Впрочем не сте закъснели. Бях предупредил Лоран за седем, а сега е шест и петнайсет. Ще можем да побъбрим.

— Много любезно от ваша страна, че ни улеснявате — обади се Майора. — Можехме да почакаме на площадката…

Фидел помисли, че той се шегува и отвърна с подобаваща глупост. Другите двама му запригласяха в хор и хорът завърши с акорд в разширена квинта.

— Да минем в гостната — предложи Фидел.

Отидоха там. Тапетите бяха бледовиолетови на зелени портокали. Малък бар, канапе с етажерка, маса, кожени кресла.

— Гроздов сок? — каза Фидел.

— За мен ферментирал и дестилиран — уточни Майора. — Понякога го наричат коняк, друг път арманяк — според областта.

— Много сте пътували — възкликна Фидел.

— Да… — отвърна Майора.

Другите двама бяха седнали на дивана с чаши в ръка. Майора се мъдреше в едно кресло, тапицирано с фин пух.

— … видях океани и морета, Новия и Стария свят, първо Новия, от любов, после Стария, както му се полага. Прослушах джобовете на доста мои съграждани, подпалих чергата на градовете с незапалима репутация, бомбардирах асфалта на столиците със златни фасове, които хвърлях небрежно, загърнат в дългото си палто, производство на Рубе, и винаги мислех за чудесата, които ме чакаха утре.

— Разглеждали ли сте гробища? — попита Фидел.

— Нагледал съм се! — студено отвърна Майора. — Бих могъл да ви опиша гробовете от червена пръст на Подветрените острови, където туземците погребват мъртъвците си в савани от пандан, привечер, с изгрева на луната. Оплаквачките, изправени срещу вятъра, припяват мелодично Песента на предците:

Оари мена

Оари мени

Татапи ойа Татапи

Арую Арую Оари

Мена Татапу

и още много думи, които няма да ви кажа, защото сте християни, предполагам. А магьосникът на Острова запалва дебела восъчна свещ и се кланя на звездата на нощта…

— Слагат ли надгробни камъни? — попита Фидел.

— С тонове — увери го Майора.

— Скулптирани?

— Всичките.

— А как скулптирани?

— Като камъни! — отсече Майора, после продължи: — Скоро ли ще вечеряме?

— Ами… — отвърна Фидел — … Дали да не почакаме Лоран…

— Тогава му звъннете да побърза! — каза Майора.

— М-м… да… — каза Фидел… — Отивам.

Стана и отиде в кабинета на баща си. А Майора се възползва, за да опита различните напитки в барчето и отново седна, защото Фидел се връщаше.

— Е…

— Не може да дойде веднага — обясни Фидел. — Току-що са му докарали някаква жена, с очи като прегорели яйца и скалпирана глава. Мъжът й я подредил.

— Не му ли е отвърнала? — попита Майора.

— Знаете ли какво е казала на Лоран?… Казала му: „Не можех пред малката… Щях да й дам лош пример…“

— Понякога жените от простолюдието са толкова добродетелни!… — въздъхна Майора.

Изхълца и с безсрамна дързост си го изкара на окото.

— Да — каза Фидел. — Хубаво е постъпила тази жена. Лоран смята да свърши за четвърт час.

— Е, толкова по-добре — каза Майора. — Значи, в Гренландия…

Х

Ноеми излезе под ръка с приятелката си от кино „Емперийо-Кюжас“, където Манфред Карот току-що бе загинал под безмилостните удари на банда жестоки палачи, доста по-възрастни от него. Очите й бяха пълни със сълзи, навехнатият крак леко я наболяваше. Вечерта падаше бързо и сред дъждовния въздух около електрическите глобуси се образуваха ореоли. Имаше голямо движение от коли и тежкотоварни превозни средства с механична тяга, предназначени за транспортиране на инертни стоки.

ХI

— И… — завърши Майора — макар да не запазват мъртъвците в идеално състояние, си струва да се отбележи, че полярният лед ги замразява до такава степен, че стават твърди като месо, извадено от хладилник, където обаче не влиза и парченце лед. Оставям на вас грижата да обясните тази аномалия.

— Ескимосите скулптират ли ледените късове, които слагат върху гробовете? — попита Фидел.

— Не — отвърна Майора, — по простата причина, че тези гробове са кухи: изваждат някой леден блок, слагат клиента вътре и сипват малко вода, но никога чак до ръба.

— Виж ти! Защо? — попита Фидел.

— Може да се обясни — каза Майора — с физиката: водата, която сипват, се получава от предварително извадения блок, а всеки знае, че ледът губи от обема си, когато се топи.

— Но — настояваше Фидел, — нали той замръзва веднага?

— Да — съгласи се Майора, — но вие забравяте пингвините.

— Аха! — изрече Фидел с недоумение.

— Те винаги са жадни! — каза Майора. — И не само те — добави деликатно и погледна чашата си.

Фидел напълни чашата на Майора и той продължи:

— Пиер, братче, иди да звъннеш на Лоран, сигурно е свършил…

Пиер изчезна в кабинета и оттам долетя ехото на настойчивите му думи.

— Не може да дойде… — каза той.

— Пак ли горката женица? — изруга Майора.

— Не, сега съпругът. Има две счупени ребра, разбит нос и фрактура на шийката на бедрената кост.

— Добре че се е притеснила от детето — въздъхна Майора. — Значи — обърна се той към Фидел — вие се жените утре?…

— Да!… — отвърна Фидел. — В кметството…

— А как изглежда годеницата ви?…

— Красива е… — каза Фидел. — Бузите й са гладки като полиран профил, очите й са големи като черни перли, има тъмнорижи коси, вдигнати на венец, мраморна гръд и цялата сякаш е отделена от останалия свят с нежна решетка от ковано желязо.

— Поразително!… — прецени Майора и тръпка премина по гръбнака му.

Ноеми беше наистина красива, дори след като камионът я просна на тротоара. Главата и издрънча и зъбите и силно изтракаха. Приятелката й се разкрещя. Линейка не дойде веднага, а най-близката болница беше Централната.

Отнесоха я на носилка. По коридорите сновяха сестри, изпразваха кофите, пълни със сливици и апендицити, които асистентите на хирурзите оставяха пред вратата на операционната. Две от тях си играеха с голям кислороден балон на червени и жълти отрязъци. Върху носилката Ноеми беше все още с хубавите си червени, издадени устни, с тъмнорижите си коси, с правилния си нос, но очите и бяха затворени.

ХII

— Въпреки всичко — каза Майора, — тоя път му кажете да дойде веднага, иначе си тръгвам.

— Да — каза Фидел. — Ще настоявам. Става досаден с тия негови болни…

— Ама не мога — отвърна Лоран. — Току-що ми докараха едно момиче, бутнато от камион…

— Нищо, ти идвай — настоя Фидел. — Нека друг да я поеме…

— Слушай — каза Лоран. — Не ми досаждай… При това е красива…

— Отвращаваш ме — каза Фидел. — Тия думи ще ти струват скъпо. Моля те, опитай.

— Добре — каза Лоран, — но ако онова магаре Дювал я изтърве, ще бъде по твоя вина.

— На масата!… На масата!… — крещеше Майора.

ХIV

И естествено, операцията излезе успешна, но не и за Ноеми, която умря, и тъй като нямаше място за трупа й веднага предупредиха родителите й да си я вземат незабавно вкъщи. Бяха я увили вече в чаршаф, защото беше мъчително да гледаш резултата от работата, която се налага при фрактура на черепа, но им дадоха косите й. Наложило се беше да ги отрежат, защото бяха много дълги.