Борис Виан
Воайорът

I

Тази година курортистите, изглежда, изоставиха Валийоз заради по-шумните курорти. Снегът по тесния път, който осигуряваше единствения достъп до селото, беше девствен, а капаците на „хотела“, ако може така да се нарече мъничката хижа от червено дърво над Скокът на елфа, сякаш бяха залепнали за прозорците.

През зимата Валийоз потъваше в летаргичен сън. Не успяха да направят от това усамотено място модерен курорт — не се поддаваше. Няколко рекламни пана, останали от тези впечатляващи опити, скверняха известно време суровия величествен пейзаж на Котловината на трите сестри, но коварните и непрестанни атаки на силните ветрове и дъжда, който разрушава с времето и най-твърдите скали, отново ги насякоха на дъски и те се покриха с мъх, сливайки се с дивия декор на долината. Голямата надморска височина на местността обезкуражаваше и най-калените, на останалите тук не се предлагаха леките удобства на влековете, лифтовете и луксозните хотели, предназначени съвсем съзнателно за опразване на портфейлите. Самото селце Валийоз бе пръснало своите четири-пет къщи на шест километра от хижата, в една закътана гънка на планината, така туристите, които отсядаха в хотела, се чувствуваха пропаднали накрай света, в някаква чужда земя, и щом влезеха, с явна изненада установяваха, че хотелиерът говори на техния език. „Говори“ — ако можеше така да се каже, — защото този мълчалив човек, с обгоряло от дългите преходи в планината лице, не произнасяше повече от три думи дневно. Впрочем гостоприемството му беше толкова сдържано, липсата на въодушевление — така очебийна за всеки, който се опитваше да се настани тук, че пустотата и спокойствието на мястото бяха лесно обясними; само истински фанатици можеха да се приспособят към такова хладно посрещане. Затова пък главозамайващите склонове, изсечени сякаш нарочно за бързо спускане, бяха награда за най-издръжливите, оправдаваха тяхната упоритост и засипваха с божествен сняг смелчаците, които се забиваха така далече от модерните курорти.

Жан забеляза хотела от върха на стръмния склон, който току-що беше изкачил, пухтейки от товара на ските си, от тежкия куфар и надморската височина, взети заедно. Беше точно както му бяха казали: невиждана гледка, самота, остър вятър, който брули яростно, въпреки слънцето, струящо от всички страни. Спря, изтри челото си. Беше гол до кръста, не обръщаше внимание на вятъра и силните лъчи на ослепителното кълбо позлатяваха кожата му. Видя близката цел и ускори крачка. Обувките му потъваха дълбоко в снега и оставяха отпечатъци от назъбените каучукови подметки. Сянката в дъното на стъпките имаше бледосиния цвят на водна повърхност. Обзе го искряща радост, радостта, която човек изпитва при допир с девствената чистота, радост от цялата тая белота, от това небе, по-синьо и от средиземноморското, от тези ели, натежали от захарни кристали, и от червената хижа, която сигурно бе топла и уютна, с голяма белокаменна камина, в която цепениците горят без дим, с плътен оранжев пламък.

Жан спря на няколко метра от хотела, развърза ръкавите на дебелия пуловер, увит около кръста му, и се облече. После опря ските си на стената, остави до тях куфара и изкачи с три крачки дървената стълба до терасата, която опасваше сградата на метър от земята и през която се влизаше в хотела.

Повдигна желязното резе и влезе, без да чука.

В хижата беше тъмно. Прозорците бяха малки, за да не влиза студ и пропускаха в помещението точно толкова светлина, колкото да изтръгне няколко златисточервени отблясъци от медните съдове, украсяващи стените. Лека-полека човек привикваше с полумрака, но щом погледнеше навън, примигваше, заслепен от блясъка на слънцето по сребърната покривка на снега, и трудно се приспособяваше отново към някак тайнственото спокойствие на хотела.

Вътре цареше приятна топлина, коварна дрямка налягаше влезлия, канеше го да се изтегне в едно от големите скърцащи ракитени кресла, да вземе някоя книга от невисоките лавици по стените и да притихне сред пукането на лакираното червено дърво, с което беше облицована цялата стая. Жан се отпусна, завладян от атмосферата на това ниско салонче с масивни греди.

От горния етаж се чу шум от стъпки, трополене по кънтящата стълба, смехове, и три момичета в ски екипи преминаха като вихър пред него — така бързо, че той едва успя да ги види. Под качулките на черните анораци очите им светеха с един и същ здрав блясък. Опънатата им от слънцето кожа пораждаше желание да я захапеш. И трите, в своите черни като анораците клинове, изглеждаха гъвкави и яки като млади волни животни. Те изчезнаха през вратата, която за миг се отвори и затвори и остави в очите на Жан ослепителния отпечатък на окъпания в слънце сняг.

Жан потръпна и обърна поглед към стълбата. Приближи се до нея. Никакъв шум, освен къкренето на вода върху някаква печка.

— Има ли някой тук?

Гласът му отекна между стените, но никой не отговори. Без да се учудва, той повтори въпроса си.

Този път на призива му откликнаха бавни стъпки. По стълбата слезе някакъв човек. Рус, по-скоро висок, около четиридесетте, със загар на планинец, върху който искреше един изненадващо светлосин поглед.

— Добър ден! — каза Жан. — Ще ми дадете ли стая?

— Защо не! — отвърна човекът.

— Колко ще струва? — попита Жан.

— Без значение…

— Нямам много пари.

— Аз също… — каза човекът. — Инак нямаше да съм тук. Шестстотин франка на ден?

— Но това не е достатъчно… — запротестира Жан.

— О! — каза другият. — Тук няма да сте чак толкова добре… Казвам се Жилбер.

— Аз съм Жан.

Стиснаха си ръцете.

— Качвайте се — каза Жилбер — и си изберете. Всичко е свободно, с изключение на пета и шеста.

— Трите момичета, които слязоха ли? — попита Жан.

— Точно така — каза Жилбер.

Жан излезе отново да вземе куфара си. Той беше изкорубен, сякаш някой го бе ритнал здравата с подкована обувка и кожата му беше издраскана и набръчкана. Свивайки рамене, той го вдигна и се качи по проядените от червеи стъпала. Отново усети миризмата на восък и лак в хижата, чу къкренето на водата. Чувствуваше се у дома си. И радостно изкачи с три скока правата стълба до първия етаж.

II

Скоро научи имената им: Лени, Лоранс и Люс. Лени беше най-русата, дълга австрийка с тесен ханш, предизвикателни гърди, прав нос, който продължаваше линията на челото, леко закръглено лице с надменна уста и високи скули, по-скоро руски тип, отколкото немски. Лоранс, брюнетка със строги очи със сенки, Люс — изискана до мозъка на костите си. И трите бяха, всяка посвоему, привлекателни създания, и странно нещо — изглеждаха изваяни по един и същи модел, този на Диана: мускулести, с малко момчешки вид, докато човек не забележи съблазнително закръглените им бюстове, чиито остри зърна издуваха леката черна коприна на анораците. От самото начало между Жан и трите момичета започна война. Без да разбира защо, още от първия ден те отказаха да го приемат и сякаш решиха да направят живота му непоносим. Измъчваха го с откритото си презрение и надменност, недостъпни за всички негови опити, като стигаха дотам, че отказваха дори най-обикновените жестове от негова страна — например да им предложи хляб или да им подаде солта на масата. Засегнат, първите дни Жан не получи никакво обяснение и от Жилбер. Той живееше уединено в кабинета си на първия етаж, който напускаше само за своите безкрайни преходи в планината. Двойка стари планинари се грижеше за хижата и нейните обитатели. Освен тези седем души, дни наред не се мяркаше жива душа.

Извън часовете за хранене, ги виждаше много рядко. Те ставаха рано, приготвяха се бързо и тръгваха из планината, въоръжени със ските и щеките. Вечер се връщаха с блестящи зачервени бузи, уморени до смърт и преди да се качат в стаите си, цял час смазваха издрасканите ски с всевъзможни вакси, подготвяйки ги за преходите на другия ден. Обиден от това поведение, Жан не беше настойчив и ги отбягваше в рамките на възможното. От своя страна, той обикновено избираше посока, противоположна на тяхната. Склоновете бяха много и предлагаха широк избор. Изкачваше се косо по заоблените им скатове, за да се спусне малко по-късно сред копринени струи от сняг, и с тихо плъзгане на ските от хикори правеше завои, летеше над главозамайващите отвеси и пристигаше в хотела, опиянен от въздуха, с разтуптяно сърце, щастлив и уморен. Беше прекарал вече осем дни в хотела и след като си възвърна навика, започна да напредва, контролирайки всяко вдишване, всяко положение на щеките, като усъвършенстваше стила си и каляваше мускулите си. Времето минаваше безметежно, бързо — истинска почивка.

III

Тази сутрин беше тръгнал много рано, мислеше да стигне до Котловината на трите сестри, чиято величествена гледка се простираше чак до хоризонта. Сам в планината, той с мъка напредваше от хребет на хребет, преваляше височината след всяко изкачване и се спускаше сред неподвижните ели с клони, натежали от памук. Изкуши го един изключително стръмен склон. Спусна се шус, вятърът свиреше в ушите му. Снижен върху ските, изнесъл тежестта напред, той летеше, оставяйки след себе си права двойна следа като паяжина. На някои места лепкавият сняг го задържаше.

Профуча над едно хълмче и си даде сметка, че няма да може да продължи. Зад хълмчето зейваше урва, без съмнение корито на някакъв поток, залесено със здрави млади ели. Трябваше да завие наляво, но се носеше твърде бързо. Ето че беше неблагоразумно да се спуска така по непозната писта. И той инстинктивно наблегна на дясната ска, опита се да премине, но склонът на урвата беше покрит с млади ели и толкова стръмен, че той излетя. Блъсна се с всичка сила в един стърчащ клон, направи отчаяно усилие да избегне ствола на следващата ела, падна и изгуби съзнание от силния удар.

Когато дойде на себе си, разбра, че това е краят на замисления пробег. Върховете на ските му бяха счупени, самите ски — неизползваеми. Освен това единият глезен го болеше ужасно. Измъкна ремъците от металните скобки и се опита криво-ляво да си стегне глезена. Намери щеките на десет метра от себе си и накуцвайки, пое обратно към хотела. Имаше пет-шест часа път.

Вървеше примижал, за да смекчи яркия блясък, който го заслепяваше. Подпираше се на щеките, за да не натоварва глезена, и бавно напредваше. На всеки сто метра се спираше да си поеме дъх.

Стигна до хребета, преодолян преди два часа с един полет, но се спря, привлечен от някакво движение в далечината. В подножието на склона три тъмни фигури се спускаха на ски, следвайки леглото на долината.

Без да знае защо, Жан се снижи. По права линия имаше двеста метра между него и тях — защото това бяха трите му съседки от хотела. Изви цялото си тяло, за да ги проследи с поглед. Те се плъзнаха зад елите и едно малко възвишение ги скри за миг. Не се появиха отново. Жан тихо се запромъква в същата посока.

Не беше подготвен за шока, който получи, когато подаде предпазливо глава над полето, където те лудуваха, и се спотаи в дебелия студен пух, за да не го видят. Лени, Люс и Лоранс бяха голи в снега. Заобиколили приятелката си, Люс и Лоранс се навеждаха, загребваха с шепи замръзналия прах и разтриваха с него Лени — статуя от злато и гордост сред бялата пустиня. Жан усети топлина по вените си. Трите момичета играеха, танцуваха, тичаха, гъвкави като животни, боричкаха се. Играта сякаш постепенно ги увличаше. Изведнъж Люс хвана Лоранс през кръста, тя залитна и се просна по цялата си дължина. Лени се хвърли до Лоранс, Люс също. Известно време Жан различаваше само плетеницата от тела, която изумените му очи не успяваха да разплетат. Задъхан, той извърна глава. После, неспособен да устои, отново жадно се загледа в сцената, която се разиграваше пред него.

Колко ли време ги гледа? Малка снежинка докосна ръката му и го накара да потръпне. Внезапно небето притъмня. Трите момичета се разделиха, изтичаха към дрехите си. Съзнавайки рискованото си положение, Жан затаи дъх и понечи да се оттегли. Опита се да раздвижи наранения си крак, но болката в глезена беше толкова силна, че въпреки издръжливостта си, той изтърва един стон.

Като тревожни кошути Люс и Лени се обърнаха в неговата посока, душейки въздуха. Разпилените им коси, хармоничните движения им придаваха вид на вакханки. С едри крачки дойдоха при него. Жан се изправи с разкривено от болка лице.

Те го познаха и пребледняха. Лени присви тъмните си устни и изтърва една ругатня. Жан опита да се оправдае.

— Това е просто случайност — каза той. — Не съм ви следил.

— Това е вече прекалена случайност — каза Люс.

Лени замахна с ръка и малкият й твърд юмрук удари Жан по устата. Устната му се разцепи и по брадичката му потече топла кръв.

— Навехнах си глезена — каза Жан — и си счупих ските. Ако някоя от вас може да ми услужи с едната си ска, бих могъл да стигна до хотела без чужда помощ.

Люс държеше едната си щека за тежката кожена ръкохватка. Ръката й се плъзна до алуминиевия кръг. Тя размаха щеката с всичка сила и удари Жан по слепоочието. Той падна на колене и рухна мъртъв в снега. Лоранс също дойде. Бързо, без да се уговарят, те разсъблякоха безжизненото тяло. Забучиха двете му щеки на кръст в снега, закачиха на тях китките му и го вдигнаха. Остана на колене, с наведена напред глава. Голяма червена капка падна от лявата му ноздра и се сля с кръвта от устната му. Люс и Лени вече трупаха сняг с шепи около тялото на Жан.

Когато снежният човек беше готов, снегът валеше вече обилен и тежък като гъста мъгла. Върху лицето на Жан беше лепнат голям нос от сняг. За подигравка Лени покри главата на гротескната фигура: с черна вълнена шапка. Пъхнаха в устата му златно цигаре. После трите жени тръгнаха към Валийоз под бялата лавина.